Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

13.

Докато влакът препускаше през безкрайните равнини на Средния запад, четиримата мъже, натъпкани в тясното купе, бяха прекалено заети с четенето на секретните документи, за да обърнат внимание на гледката. Времето течеше бавно за членовете на Ревизионния комитет след заминаването им от Чикаго през нощта на Деня на благодарността. Дългото пътуване до Сан Франциско даваше възможност да вникнат в подробностите на електромагнитния метод на Лорънс за пречистване на уран–235.

Уорън Луис обясняваше нещо на елегантния и въздържан инженер от „Дюпон“ Крауфорд Грийнуолт. Това му напомняше времето, когато беше професор на Грийнуолт в Масачузетския технологичен институт. Другите двама от „Дюпон“ — Роджър Уилямс и Том Гари — проучваха някакви секретни описания на методите за пречистване.

Ревизионният комитет под ръководството на Луис започна разследването си преди 6 дни в Ню Йорк. Юри, Дънинг и Кийт ги запознаха с газово-дифузионния метод. Членовете на комитета бяха силно впечатлени от видяното в Колумбия. Още нямаше резултати, но те, като инженер-химици, бяха наясно с възможностите на процеса. Комитетът тръгна за Чикаго с убеждението, че газово-дифузионният процес има нужда само от достатъчно време и усилия, за да докаже своите предимства. Според тях главната слабост беше в организацията. От една страна, учените от Колумбийския университет не оставяха впечатление за особено единна група, а, от друга — хората на Доби Кийт от „Келог“ вършеха проектантската и инженерната работа без тясно сътрудничество с учените.

Тримата представители на „Дюпон“ вече познаваха плутониевия проект и посещението на комитета в Чикаго се правеше главно заради Луис. Комптън беше накарал Хилбъри да напише един доклад от 100 страници заради това посещение. Тонът на доклада беше оптимистичен. В него методът се оценяваше като перспективен и се посочваха конкретните очаквания: добив от 500 г плутоний през 1943 г., завършване на бомбата през 1944 г., редовно производство през същата година. Въпреки това Комптън и Ферми все още не можеха да демонстрират верижната реакция.

Най-колоритната личност от четиримата беше Том Гари. Жив и практичен, готов да прати всекиго по дяволите, той беше достигнал невероятни върхове в своята област, въпреки че нямаше кой знае какво образование. На 52 години той беше шеф на Отдела по проектиране на „Дюпон“, а нямаше докторска степен, не беше учил в университет и не притежаваше дори гимназиална диплома.

Гари бе напуснал гимназията във Вирджиния само два месеца преди да завърши. Учителите искали да му помогнат да завърши и да влезе в колеж, но той започнал работа като техник в железопътната компания „Чесапийк анд Охайо Рейлроуд“ в Ричмънд, защото трябвало да издържа майка си и сестра си. На 19 години вече е инспектор по строителството в компанията и на практика върши работата на инженер. През следващите десет години полага големи усилия да се самообразова и посещава вечерните курсове на Вирджинския институт по механика в Ричмънд. Преместил се на работа в железниците в Кливланд, а по-късно постъпва в компанията „Грасели Кемикъл“. През 1928 г. компанията е закупена от „Дюпон“ и предприемчивият вирджинец започва да се издига стремглаво нагоре.

Том Гари вярваше в упоритата работа и постоянното самообразоване. Той беше имал късмет да работи със старши инженери, които търпеливо му обяснявали всичко в продължение на часове. Учел, като слушал, питал и пак слушал. След като бил преместен през 1932 г. в Инженерния отдел на „Дюпон“, самоукият Гари прави рекордна кариера и само след 7 години е шеф на Проектантския отдел. Той никак не се смущаваше, че няма дипломи, а ще трябва да прави оценка на работата на водещи световни учени. Имаше голям опит с доктори на науките и с професори, но признаваше своя дълг към тях.

— Така научих всичко, което знам — казваше той със своя провлечен вирджински говор. — Все се навъртах около хора, които и на най-глупавите въпроси дават умни отговори. И професорите търпеливо ми обясняваха всичко.

Сутринта на 28 ноември, събота, уморените членове на Ревизионния комитет пристигнаха в Сан Франциско. След кратка почивка те веднага се запътиха към Радиационната лаборатория в Бъркли. Лорънс, заобиколен от сътрудниците си като генерал пред битка, ги очакваше в зданието на циклотрона. Много промени бяха настъпили през последните месеци. Огромният 470-сантиметров циклотрон — осъществената мечта на Лорънс — беше разглобен, за да използват магнитите му за калутрона. През май бяха инсталирали два нови вакуумни резервоара, а контролът върху йонния източник, електрозахранването и положението на катодите бе значително подобрен. След като беше получил задоволителен единичен сноп, Лорънс монтира излъчвател на троен сноп в един и същ резервоар. За съжаление трите успоредни снопа, отделени само на 3 см един от друг, интерферираха помежду си. Въпреки огромните усилия и многобройните опити за по-прецизното им регулиране през цялото лято, резултатите все още бяха незадоволителни.

От началото на годината към групата се бяха присъединили още няколко млади учени, а разпределението на задълженията и на работата се извършваше съвършено непринудено. Като видяха Лорънс по риза с къси ръкави да изкачва залесения хълм, заобиколен от група младежи с дочени панталони и карирани ризи, членовете на Ревизионния комитет помислиха, че са попаднали на пикник на бойскаути, а не сред ядрени учени.

Едва ли имаше обаче по-взискателен ръководител на скаути от Лорънс. Правилата му бяха много прости — хората и машините трябва да работят непрекъснато и с пълен капацитет. Само най-доброто го задоволяваше. И. О. Ел., както го наричаха момчетата, беше точно толкова взискателен и към себе си. Не се знаеше кога спи. Хората работеха през цялото денонощие на смени и често се случваше той да пристигне в циклотронното здание в три и половина сутринта и да каже:

— Не ми се спеше и реших да видя как върви работата.

Нерядко се появяваше посред нощ в работилницата, за да помогне на някой отчаян от трудностите техник. Вратата се отваряше и заедно с И. О. Ел. нахлуваше неговият неподправен оптимизъм, който прогонваше унинието.

— Как върви работата, Джордж? — питаше приветливо Лорънс, който познаваше по малки имена всички техници и работници.

— Не е наред, професор Лорънс. Това проклето нещо не ще да работи. Мъча го вече няколко дни, но не става.

— Я да видя! — казваше Лорънс и пускаше машината с максимални обороти. — Какво значи не ще да работи? — провикваше се той възбудено, докато машината, за ужас на механика, се тресе, сякаш всеки миг ще се разпадне. — Свършил си страшна работа! Не се притеснявай, ако се счупи, винаги можем да я поправим. Не е казано всичко да става от първия път, я!

Усмивките разцъфтяваха отново, а Лорънс вече отиваше да окуражи някой друг, изправен пред труден проблем.

Въпреки че живееше в атмосфера на непрекъснато напрежение, Лорънс си оставаше изключително непосредствен човек, отдаден на семейството и на четирите си деца. Изглеждаше напълно уравновесен и доволен от себе си. Независимо от безбройните си ангажименти обичаше да кани гости в ресторанта „Трейдър Вик“ и имаше славата на добър играч на тенис. Приятелите му се тревожеха, че ще си съсипе здравето, ако продължава да работи с това задъхано темпо, но той самият беше спокоен — отговорностите и тежката работа не го плашеха.

Въпреки сърдечната си природа И. О. Ел. можеше да бъде много твърд и непреклонен, когато някой не се отдава изцяло на работата си. Такъв човек биваше незабавно отстраняван, дори и да му е симпатичен. Младите учени се страхуваха от него и го боготворяха. Той беше техен учител и идол — изобретателят на циклотрона, с който се бомбардираха атомите — Нобеловият лауреат. Освен това той беше безспорният лидер, човекът, който винаги е готов да им помогне, да ги окуражи и да изтъкне техните заслуги, дори когато идеята за експеримента е негова. При едно от посещенията на Гроувс един от студентите чул, докато работил на циклотрона, че генералът казва на Лорънс:

— Не, тук вие грешите!

Младият ученик на Лорънс споделил по-късно с приятелите си:

— Очаквах небесният гръм да порази генерала, но Лорънс кротко се съгласи, че той, великият И. О. Ел., може би е сгрешил. В този миг имах чувството, че рухва цялата ми представа за света.

Лорънс очакваше и изискваше от всички винаги максималното. Джими Вейл, слабичкият и кротък оператор на циклотрона, беше много добър играч на пинг-понг. Веднъж Лорънс го наблюдавал как буквално сразил един от колегите си, Джо Макмороу. Лорънс играл с Джо и загубил, след което поискал да играе и с Вейл. След оспорвана игра Вейл победил с минимална разлика. Разгневен, Лорънс захвърлил хилката.

— Чакай, Джими! — креснал той. — Ти игра с Джо и го съдра от бой, й той след това ме победи без усилие. След това ти игра с мене и не ме разсипа. Ти въобще не се стара. Защо? Не е хубаво да играеш така с мен!

Лорънс приемаше насериозно всяка игра, а какво остава, когато работата се отнася до електромагнитния процес. В деня на пристигането си членовете на Ревизионния комитет трябваше да слушат с часове разпалените му обяснения за метода. Той нямаше никакви съмнения, че един ден методът ще проработи и ще могат да се произвеждат големи количества уран–235, дори това да не е много евтино. Въпреки оптимизма си, той все пак признаваше, че срещат трудности при получаването на няколко снопа едновременно в един и същ вакуумен резервоар. През септември бяха успели да намерят начин да фокусират сноповете по-прецизно.

— На прав път сме каза той, — и ще продължим в същата посока и през 1943 г.

Бяха подобрени и приемните колектори и в тях бяха уловени известни минимални количества пречистен уран–235. Използването на няколко източника усложняваше нещата, тъй като се налагаше да се поставят и няколко колектора. Но през октомври установиха, че най-добри резултати се получават, когато дъното на колектора се постави не перпендикулярно, а под ъгъл от 45° спрямо оста на снопа. Лорънс беше сигурен в индустриалното приложение на електромагнитния метод, но бяха необходими още усилия и средства.

Следващият ден беше неделя и Лорънс заведе посетителите да видят гигантския калутрон в зданието на хълма. Той седна пред контролния пулт да направи демонстрация, а Джими Вейл суеверно кръстоса пръсти. И. О. Ел. винаги надуваше машините до максималните им възможности и след това често се налагаше да работят по цял ден, за да ги възстановят. Днес професорът беше по-внимателен, защото му се налагаше едновременно да отговаря и на въпросите на посетителите. Роджър Уилямс задаваше предимно въпроси за научната страна на процеса, но Луис и Грийнуолт също поискаха някои разяснения. Том Гари се интересуваше от чисто инженерните страни на процеса, но остана мълчалив през цялото време, защото беше твърде рано да ги обсъждат.

Въпреки ентусиазма на Лорънс и подробните му разяснения, за членовете на комитета беше ясно: добивът при електромагнитното пречистване е нищожен. Като направиха изчисления на базата на сегашните постижения на калутрона, те лесно се убедиха, че индустриалното приложение на метода ще изисква огромно количество енергия, хиляди оператори и невероятно сложна екипировка. Методът изглеждаше не само екстравагантен, но и направо неприложим.

Инспекцията завърши късно вечерта и четиримата членове на комисията побързаха да хванат влака за Чикаго в 11 часа. Те бяха изтощени от вихреното темпо по време на посещението.

— Държим се като Върховния съд — каза Том Гари. — Само тормозим тези хора, като им задаваме разни въпроси.

— Как ви се струва Лорънс? — попита Луис.

— Ако този момък беше роден във Великобритания — отговори Гари, — Чърчил не би имал никакви шансове да стане министър-председател.

— А какво мислите за електромагнитния процес?

Четиримата се спогледаха и поклатиха глави.