Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

2.

Гроувс си тръгна в мрачно настроение от генерал Стайър и се върна в кабинета си в новото здание на Военния департамент. Беше дълбоко разочарован. Мечтата му да получи бойно назначение беше рухнала отново, този път вероятно завинаги. Новата задача, която му възлагаха толкова неочаквано, щеше да го прикове окончателно към Вашингтон. Съмървил и Стайър казваха, че задачата била изключително важна. Досега като заместник-началник на армейските строежи той контролираше строителство на стойност 600 милиона месечно, а новият проект вероятно ще струва общо едва 100 милиона. Това не приличаше на повишение.

Само час след като му бе възложено управлението на атомния проект Гроувс потисна разочарованието си и се захвана за работа. Той мразеше всякакви отлагания и нямаше намерение да губи нито час. Обади се на подполковник Кенет Никълс, заместник-началник на отдел „Манхатън“, и поиска информация за проекта. Това, което чу от него, беше едновременно фантастично и объркващо.

След първото разпадане на уранов атом, извършено в Германия през 1938 г., стана ясно, че може да се създаде бомба с невероятна разрушителна сила, стига да се произведе достатъчно разпадащ се материал. Това може да бъде редкият изотоп на урана U–235 или новооткритият елемент плутоний, за когото знаеха само в САЩ и Великобритания. Пречистването на тези елементи беше изключително трудно, почти невъзможно. На теория учени от САЩ и Великобритания бяха създали няколко метода за пречистване, но нито един от тях още не бе изпитан практически.

Дълбоко засекретените изследвания в лабораториите, които се занимаваха с методите за получаване на разпадащи се елементи, се ръководеха от Службата за научни изследвания и развитие (OSRD), начело на която стоеше ръководителят на института „Карнеги“ във Вашингтон доктор Ваневар Буш. В началото на 1942 г. по препоръка на Атомния комитет (S–1) към OSRD Буш докладва на президента Рузвелт, че производството на двата разпадащи се елемента — уран–235 и плутоний — е възможно, нещо, което доскоро изглеждаше научнофантастична мечта.

По съвет на Буш президентът прехвърли целия проект на армията и нареди да се премине от етапа на научно изследване към строителство на едромащабни производствени мощности. През юни 1942 г. инженерните войски създадоха специален отдел, ръководен от полковник Джеймс Маршал, със заместник Никълс. За да не бие на очи и тъй като щабът на Маршал се намираше в Ню Йорк, новото поделение бе наречено просто отдел „Манхатън“.

Гроувс знаеше за съществуването на отдел „Манхатън“, защото бе служил като офицер за свръзка между новия отдел и Инженерния корпус. Задълженията му бяха строго регламентирани и се състояха главно в оказване на помощ на Маршал при избор на места за строеж, снабдяване с материали и контакти с фирмите. Не му бяха съобщени никакви научни данни и той като дисциплиниран офицер не бе задавал никакви въпроси. Сега, когато отговаряше за целия проект, Гроувс беше много смутен, като разбра, че всичко се намира още в стадия на лабораторните проучвания и липсва готовност за промишлено производство. Оптимистичните доклади на учените бяха преждевременни и нереалистични и издаваха пълно непознаване на инженерните и промишлените проблеми. Всъщност учените дори не можеха ясно да кажат дали въобще е възможно пречистването на разпадащи се уран и плутоний.

Същия ден Гроувс и Никълс посетиха Ваневар Буш във фондацията „Карнеги“. Ръководителят на лабораториите, работещи по проекта, беше висок и мършав, със закачлив блясък в сините очи и буен перчем коса, паднал над челото му — донякъде приличаше на добре обръснат чичо Сам. Петдесет и две годишният янки, инженер от Масачузетс, имаше зад гърба си изключителна кариера: изобретател с многобройни патенти, вицепрезидент на Масачузетския технологичен институт, декан на Инженерния факултет и шеф на водеща изследователска организация, какъвто беше институтът „Карнеги“. В момента той беше върховният ръководител на всички научни изследвания с военно приложение в САЩ.

Гроувс почувства веднага известна сдържаност в начина, по който го посрещна ръководителят на OSRD. „Типично нюингландско високомерие“, си помисли той за мълчаливия пушач на лула. Когато Гроувс започна да задава конкретни въпроси за състоянието на атомния проект, резервираността на Буш се превърна в ледено мълчание. Той просто не искаше да даде никаква информация.

Посещението беше кратко. След като Гроувс напусна канцеларията му, Буш звънна по телефона на Стайър.

— Кой е този полковник Гроувс — попита той, — и какво точно му е разрешено да знае?

— Не са ли ви информирали?

Объркан и смутен, Стайър дълго се извинява. Никой не се беше сетил да съобщи на Буш за назначението на Гроувс и той се беше оказал напълно неподготвен за срещата.

— Какво мислите за него? — попита накрая Стайър.

— Изглежда много агресивен.

— Той е агресивен и това е най-ценното му качество. Гроувс е като влекач — с него работата ще тръгне.

— Опасявам се, че може да има конфликти с учените — допълни Буш.

— Прав сте — съгласи се Стайър, — ще се наложи вие и аз да ги изглаждаме. Но ви гарантирам, че работата ще тръгне!

Буш не бе убеден. След разговора със Стайър той написа бележка до Харви Бънди, специалния съветник на военния министър Хенри Стимсън.

Два дни по-късно, на 19 септември, полковник Джеймс Маршал, началникът на отдел „Манхатън“, пристигна във Вашингтон да обсъди с Гроувс сегашното състояние на проекта. Стройният, четиридесет и пет годишен офицер от кариерата Маршал оставаше начело на отдела, а Гроувс поемаше отговорността за осъществяването на целия проект2. Маршал не скри от Гроувс смущението си от определената за проекта сума от 85 милиона.

— Как си въобразяват, че могат да построят дори един от тези заводи за 85 милиона? — възкликна той. — Идвам направо от един завод за ТНТ в Пенсилвания, чийто строеж е струвал 128 милиона.

Същия следобед Гроувс, придружен от Маршал, се срещна отново с Буш. Този път директорът на OSRD беше приятелски настроен и разказа на двамата офицери цялата история на американския атомен проект. Докато слушаше, Гроувс беше поразен от огромното предизвикателство, което съдържаше новото му назначение.

Първото успешно разпадане на урановия атом бе извършено през есента на 1938 г. в института „Кайзер Вилхелм“ в Берлин. Направените през следващите шест месеца открития от много физици в различни страни недвусмислено водеха до един и същ извод: при разпадането на атомното ядро се освобождава нов тип енергия — ядрена. Тази енергия е милиони пъти по-мощна от всички познати досега енергийни източници и може да бъде впрегната за мирни цели. Но тя може да бъде използвана и за създаване на бомба с невероятна експлозивна сила.

Първите учени в САЩ, осъзнали тази възможност, бяха емигранти от Европа, избягали от новия ред на Хитлер. Те не се съмняваха, че нацистка Германия ще положи неимоверни усилия, за да се сдобие с подобно свръхоръжие. През лятото на 1939 г. трима унгарски учени емигранти — Лео Зилард, Юджийн Уигнър и Едуард Телър — успяха да убедят Алберт Айнщайн в необходимостта да бъде запознат президентът Рузвелт с възможността Германия да създаде атомна бомба. Учените бяха потърсили съдействието на Александър Сакс — високоерудиран нюйоркски финансист и личен приятел и съветник на Рузвелт.

По някаква случайност Сакс, чиито широки интереси се простираха от проектирането на радиошамандури до историята на наполеоновите войни, беше силно заинтригуван от атомната физика и бе чел някои статии по въпроса в научните списания. В продължение на месеци той се опитваше да убеди Рузвелт в необходимостта да се развива атомното оръжие, но цветистата реторика, с която финансистът беше известен, като че ли не сполучваше.

Когато писмото, подписано от Айнщайн, бе предадено лично на Рузвелт от Сакс, президентът, въпреки че нищо не разбираше от разпадането на атома, вече бе подготвен от дългите му пледоарии. Той беше стреснат от писмото на Айнщайн, което предупреждаваше за възможността Германия да се сдобие с атомно оръжие и да завоюва световно господство. Президентът реши веднага да се създаде комитет за оказване на държавна финансова подкрепа на американските университети, работещи върху разпадането на урана.

Въпреки спешността на проблема програмата стартира бавно. Една година по-късно 16 изследователски групи бяха получили скромната сума от 300 000 долара. Основният проблем — създаването на методи за пречистване на достатъчни количества разпадащ се материал, необходим за бомбата — все още се проучваше.

Около май 1942 г. работата по пет различни метода напредна достатъчно, за да се сметне за оправдано преминаването към мащабно производство. Три от методите — електромагнитен, центрофужен и газово-дифузионен — се отнасяха до отделянето на урановия изотоп U–235. Два други метода имаха за цел получаване на плутоний от реактори с графит или с тежка вода.

Нито един от съперничещите си методи не гарантираше сигурен успех. Всичките бяха изключително сложни и прекалено скъпи за икономиката на страна, която воюваше на два фронта. Но бомбата трябваше да бъде създадена, преди Хитлер да успее да стори същото в Германия. За да има шанс новото оръжие да се използва във войната, трябваше да се избере един от петте метода и да се развива с цената на общонационални усилия. Въпросът беше кой от петте?

Като върховен главнокомандващ президентът Рузвелт носеше пълната отговорност за това решение, но по подобни научни въпроси той разчиташе напълно на съветите на Ваневар Буш, който от своя страна очакваше препоръката на атомния комитет S–1 към OSRD. Главният сътрудник на Буш бе ръководителят на S–1 и ректор на Харвардския университет доктор Джеймс Конант.

Подобно на доктор Буш, и Джеймс Брайънт Конант беше също мършав янки от Ню Ингланд, с кичур коса, надвиснал над очилата с метални рамки, който му придаваше младежки вид за неговите четиридесет и девет години. При първа среща с него той изглеждаше хладен, дори надменен. Вероятно това се дължеше донякъде на пуританския му вид на строг учен. Под външната сдържаност обаче се криеше изключителен аналитичен ум и хапливо остроумие, за които той бе много ценен от тези, които го познаваха отблизо.

През Първата световна война Конант служи като майор в службата за химични бойни средства и отговаря за производството на отровния газ люисит. През 1919 г. става професор в Харвард, а през 1931 г., когато е избран за декан на факултета по химия, той вече е международно известен с изследванията си върху хлорофила и хемоглобина. Назначаването му през 1933 г. за ректор на Харвард е посрещнато с изненада и критики. По това време Конант е едва на четиридесет години и няма никакъв административен опит. Мнозина се питат дали притежава нужната компетентност, а „Ню Йорк Таймс“ нарича случая „Една образователна енигма“. Скоро се разбира обаче, че аскетичният педагог, който прилича повече на скромен провинциален учител, отколкото на шеф на университет с 25-милионен годишен бюджет, притежава изключителни административни дарби, съчетани с твърдост и решителност.

През 1940 г. Конант се присъединява към Изследователския комитет по националната отбрана, а следващата година наследява председателското му място от Ваневар Буш. Той става също така и член на комисията, изпратена от Рузвелт през 1941 г. във Великобритания за обмен на научна информация, приложима за нуждите на отбраната. Когато комитетът S–1 поема разработването на проекта за атомната бомба, Буш предлага на Конант да го оглави.

През май 1942 г. всички членове на комитета S–1 се бяха събрали в кабинета на Конант във Вашингтон, за да решат кой от методите за производство на разпадащ се материал трябва да бъде развиван по-нататък. Освен Конант, в комитета влизаха и трима Нобелови лауреати — професорите Ърнст Лорънс, Артър Холи Комптън и Харолд Юри, доктор Лайман Бригс, директор на Националното бюро по стандартите, и Еджър Мърфри от „Стандарт Ойл“. Дискусиите продължиха цял ден, при което ръководителите на петте програми3 разпалено защитаваха своите проекти. Не се стигна до никакво окончателно решение. Очевидно беше, че шансовете за успех или, по-точно, вероятностите за неуспех, са напълно еднакви и при петте процеса4.

Непривикнали да вземат решения, които могат пряко да засегнат индустриалната и икономическата мощ на страната, учените си даваха сметка за огромната отговорност да излязат с конкретна препоръка към президента. Напрежението бе огромно.

— Германците вероятно са много пред нас — отбеляза Артър Комптън. — Те започнаха да изпълняват енергично програмата си още през 1939 г., докато ние ги последвахме едва през 1941 г.

Конант добави:

— Ако новото оръжие е призвано да изиграе решителна роля в тази война, то бързината е решаваща. Три месеца закъснение могат да са фатални.

Тогава учените изоставиха обичайния си логичен подход за оценка на качествата на методите. Проблемът не беше вече кой от тях е най-добрият, а кой е най-бърз. За нещастие това също не можеше да се предвиди, а и нямаше време за поправяне на допусната грешка. Комитетът S–1 тогава взе едно от най-смелите решения през цялата война. Тъй като не можеше да се избере един от предлаганите методи, решиха да опитат едновременно всичките. Тази препоръка означаваше построяването на пет мащабни инсталации от тип, напълно непознат дотогава, а машините и технологичните процеси трябваше да бъдат изобретени и развити в „движение“, по време на строежа на инсталациите. Трябваше да се създадат принципно нови индустрии и да се предприеме огромна научна и технологична авантюра с непредвидими последици за нацията.

Дръзките препоръки на комитета S–1 бяха одобрени от Буш, който написа доклад до вицепрезидента Хенри Уолъс, военния министър Стимсън и началника на генералния щаб на армията генерал Джордж Маршал. Те одобриха доклада и го препратиха до Белия дом. Докладът бе върнат почти веднага. В един ъгъл беше отбелязано просто: ОК, ФДР (инициалите на Рузвелт).

След като Буш приключи инструктажа, Гроувс остана за известно време мълчалив. Той бе облекчен, че Буш не е обикновен „академичен“ учен. За разлика от много негови колеги, той изглеждаше човек на действието — решителен, уверен и авторитетен. „С него ще може да се работи“, помисли си Гроувс. Още нещо му направи впечатление. Той разбра, че Буш също като него беше син на свещеник и по същия начин се е посветил в служба на родината си. За разлика от много други интелектуалци, които Гроувс беше срещал, мършавият янки не се срамуваше от своя патриотизъм и се гордееше с американските нравствени ценности.

Това беше много важно качество за предстоящата задача, защото в целия проект „Манхатън“ имаше нещо типично американско. Те шиха да въведат радикално нови методи за решаване на научни и технологични проблеми с невиждан размах. Щеше да бъде извършен гигантски експеримент с мащабите на цял континент. Щеше да бъде демонстриран американският начин за разрешаване на най-големите проблеми на съвременната наука — никоя друга страна в света не притежаваше ресурсите и индустриалната мощ, необходими за подобно начинание.

Ако се съди по думите на Ваневар Буш, ръководителите на страната бяха твърдо решени да вървят напред, независимо колко големи са препятствията и рисковете. Такива приказки обичаше да слуша Гроувс.