Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

28.

На 20 март 1943 г. президентът на корпорацията „Крайслер“ Кей. Ти. Келър бе потърсен по телефона от Ед Гарбиш, зет на основателя на корпорацията Уолтър Крайслер. Гарбиш, бивша футболна звезда на „Уест Пойнт“, сега служеше като полковник в инженерния корпус. Той каза на Келър, че се обажда от името на полковник Маршал от отдел „Манхатън“, но президентът не беше чувал нищо нито за полковника, нито за ръководения от него отдел.

— Искат от мен да им уредя среща с тебе в Детройт — обясни Гарбиш. — Искат да обсъдят нещо много важно. Не мога да ти съобщя подробности, но се отнася до воденето на войната.

— Вероятно ще поискат да произвеждаме нещо? — попита Келър. „Крайслер“ беше затънал до гуша във военни поръчки.

— Сигурно — съгласи се Гарбиш. — Ако приемеш, ще се наложи да започнете някакво производство. — След това добави поверително: — Ако поканиш свои съветници на срещата, гледай да ограничиш броя им до минимум.

Срещата бе насрочена за 2 април. Кей. Ти. Келър, заобиколен от В. Е. Хъчинсън, Хърман Уеклър, Фред Зедър, Алън Луфбъроу и Никълъс Кели, посрещна гостите в малката, облицована с орехово дърво библиотека на петия етаж в управлението на „Крайслер“. Посетителите се представиха: генерал Лесли Гроувс, полковник Кенет Никълс от отдел „Манхатън“ и Пърсивал Кийт от „Келекс“.

След като подчерта значението и секретността на проекта, Гроувс каза, че е започнал строеж на огромен газово-дифузионен завод. „Крайслер“ би могъл да проектира и произведе големи метални дифузьори, в които ще бъдат монтирани дифузионните бариери. Гроувс не спомена нищо за предназначението на завода. Представителите на „Крайслер“ бяха много смутени, като чуха техническите подробности за дифузьорите и големите изисквания на армията.

Келър слушаше внимателно, но нетърпението му нарастваше.

— Искам да бъде съвсем ясно — не се стърпя накрая той, — че всички ние тук сме лоялни американски граждани. Ако не ни кажете за какво става дума, няма да можем да ви свършим работа!

Гроувс, Никълс и Кийт се спогледаха, след което поискаха да се оттеглят за малко в съседната малка стая. Когато се върнаха, ръководителят на проекта „Манхатън“ разкри тайната на страхотното оръжие, което армията искаше да създаде, а след това обясни и принципите на газово-дифузионния метод за разделяне и пречистване на урановите изотопи. Той наблегна особено върху спешната нужда от изработването на дифузьорите. Гроувс не преувеличаваше. Въпреки че все още не беше създадена задоволителна бариера, не можеше повече да се отлага производството на дифузьорите, което вероятно ще бъде свързано с преодоляване на неимоверни трудности и би отнело поне една или две години. Това беше задача за голяма промишлена фирма, а както Гроувс, така и Кийт бяха убедени, че работата може да се извърши само под ръководството на човек от калибъра на прочутия в цял Детройт Кей. Ти. Келър.

Кей. Ти. беше наистина знаменитост в автомобилната столица на САЩ. Неговата кариера, започнала от дъното и стигнала до върха, беше част от местния фолклор. През осемте години, откакто Келър беше президент на „Крайслер“, всички се възхищаваха и завиждаха на успехите на корпорацията. В Детройт постоянно се говореше за агресивния начин, по който изпеченият самоук шеф на „Крайслер“ водеше фирмата. Още преди години покойният вече Уолтър Крайслер беше казал: „Когато Келър се захване с нещо, все едно, че работата вече е свършена!“ Още се разправяше как „Крайслер“ започнал производството на танковете М–3 за армията. През юни 1940 г. Уилям Кнудсен от службата за управление на производството се обадил по телефона на Келър от Вашингтон и направо го попитал:

— Бихте ли правили танкове за нас?

Отговорът на Келър бил:

— Да, но първо трябва да ми покажете какво е танк!

Военните го завели в арсенала на Рок Айлънд, Илинойс, където той много внимателно разгледал бойната машина, докоснал всяка част и накрая заявил:

— Значи това е танкът.

Тръгнал си натоварен с 85 кг чертежи и щом пристигнал в Детройт, бързо организирал масовото производство на танковете М–3.

Твърд, смел и практичен, здравостъпилият на земята Келър познаваше всяко болтче в заводите по-добре от техниците. Неговите физически и умствени възможности бяха изключителни и той поставяше работата си над всичко. През 1926 г., когато Уолтър Крайслер го поканил в корпорацията, единственият въпрос на Келър бил: „А вие самият готов ли сте да посветите живота си на корпорацията «Крайслер»?“

Когато Крайслер отговорил: „Разбира се, че съм готов!“, Келър веднага приел предложението.

Корпорацията вече изпълняваше денонощно военни поръчки и произвеждаше танкове, военни коли и друга екипировка за войската. Гроувс, Никълс и Кийт много искаха да убедят Келър да сключи още един военен договор. Възникнаха обаче големи усложнения, когато обясниха, че поради силно корозивното действие на урановия хексафлуорид дифузьорите трябва да се изработят изцяло от никел.

От „Крайслер“ веднага съзряха проблема.

— Значи вие искате няколко хиляди дифузьора — попита Келър, — и всеки един от тях голям колкото шамандура за закотвяне? Откъде ще намерите толкова никел?

Очевидно, при недостига на никел работата изглеждаше безнадеждна. Всички се замислиха, но Келър пръв предложи решение.

— Знам какво трябва! — възкликна той. — Ще изработим дифузьорите от стомана и ще ги покрием с никел чрез електрогалванизиране. Само тънък никелов пласт. Така ще ни трябва хиляди пъти по-малко материал.

— Вече мислихме за това — отговори Гроувс. — Опитахме различни методи за галванизиране и изхарчихме стотици хиляди долари, но не стигнахме доникъде!

Учените бяха установили, че никелирането не може да устои на хексафлуорида. Тънкият никелов пласт се обелва и корозивният газ направо разяжда стоманата. Поради самата природа на никела нанасянето на тънки покрития е много трудно. Под микроскоп в тях винаги се откриват малки пори и затова този метод беше неприложим за дифузьорите.

Келър не разбираше нищо от газова дифузия, но имаше голям опит с електрогалванизирането и освен това за него отговорът „не“ не беше никакъв отговор.

— Дали да не опитаме ние? — попита той.

— Ако искате да си похарчите парите…

Келър се замисли за миг. Трябваше сам да реши — няма да пита борда на директорите за такова нещо. Това не беше в неговия стил на ръководство. Той ги информираше по всички важни въпроси, но решенията си бяха негова работа и ги взимаше сам.

Келър отново погледна към посетителите. Те му харесваха. Изглеждаха динамични и посветени в работата си хора. Още щом видя за първи път Гроувс, той му вдъхна доверие. Говореше на същия език като него, а Келър притежаваше способността от пръв поглед да различи добрия ръководител. Полковник Никълс не говореше много, но от малкото, което каза, си личеше голямата му техническа компетентност. Не беше много ясно какви са връзките между армията и Пърсивал Кийт, но беше очевидно, че шефът на „Келекс“ е първокласен инженер.

Кей. Ти. се обърна към своите помощници:

— Трябва да направим едно усилие да поемем тази работа — каза той енергично.

Инженерите на „Крайслер“ кимнаха утвърдително.

По този начин корпорацията „Крайслер“ впрегна своите големи технологични възможности и инженерен талант в усилието за получаване на делящ се материал чрез газово-дифузионния процес. Решението беше взето на доверие — никой не можеше да предвиди новите трудности, които ще се прибавят към вече съществуващите, нито какъв ще бъде крайният резултат. Спечелили нов и могъщ съюзник, Гроувс и неговите помощници си заминаха щастливи и облекчени от Детройт.

Човекът, който пое отговорността да замеси огромната автомобилна компания в една лотария на стойност 75 милиона долара, не знаеше точно какво е решението на никеловия проблем, но беше сигурен, че ще го открие. Кей. Ти. Келър беше роден боец и трудностите само го стимулираха.

Жизненият път на президента на „Крайслер“, започнал под бремето на странното име, с което бил кръстен — Кауфман Туме Келър. В малкото градче Маунт джой, разположено на 120 км от Филаделфия, най-богатият човек бил някой си мистър Кауфман Дойч. Когато момчето се родило там през 1885 г., баща му, беден търговец на коне, бил принуден да продаде на местния богаташ четири коня, за да посрещне новия разход. „Направи ми тази чест — казал благодетелят, — да кръстиш детето на мое име.“ Така момчето станало Кауфман. (Туме била австрийската фамилия на майката.)

Бащата на Кей. Ти. бил много бедно момче, отгледано от един менонитски проповедник. Той се научава да чете и да пише едва когато собствените му деца тръгнали на училище. Разбира обаче много от коне и малкият Кауфман започва да помага в обора още когато бил толкова дребен, че трябвало да се качва на стол, за да вчеше гривата на коня. На 13 години се хваща за първи път на работа — шие носни кърпички през ваканцията. След това сглобява кухненски уреди, а по-късно работи и на пробивна преса. Когато завършва училище, 16-годишният Келър вече доста разбира от машини. За да изкара пари за следване в бизнесколеж в съседния Ланкастър, отглежда гълъби в бащината си плевня и продава малките им.

Големият шанс в живота на селското момче се появява, когато на 17 години се влюбва. Той е готов да започне работа в градчето на момичето, за да може да се ожени за него. Обезпокоеното семейство се намесва и решава да го изпрати в чужбина, за да „види свят“. За 50 долара му купуват билет втора класа за отиване и връщане до Англия и му дават още 50 за джобни пари.

— Ако тя наистина те обича, ще те почака — казва майка му, криейки сълзите си при изпращането.

Кей. Ти. не бил напускал дома си дотогава, освен в едно пътуване с баща си до Филаделфия. Сега е на път за Европа, с огромната сума от 50 долара в джоба! На кораба се запознава с един пропагандист на въздържателното движение, евангелиста от американската баптистка църква Джон Куинси Адамс Хенри, който отива на лекционна обиколка в Англия. Преподобният Хенри има нужда от секретар и предлага поста на момчето срещу 7,50 долара седмично с храна и квартира. Келър веднага се съгласява — така би могъл да изкара един месец в Англия и да си запази 50-те долара, с които да се ожени, като се върне.

За евангелиста Англия е „пиянска страна“ и със своите лекции той се опитва да убеди хората да подписват декларации, че се отказват от пиенето. Келър дава своя принос за спасяването на английските души в продължение на 6 седмици, когато изведнъж пристига писмо от майка му — момичето се оженило за друг. Келър остава при въздържателския лектор цели три години със същото заплащане, пътува по всички британски острови и среща най-различни хора — от кметове до скромни селски ковачи. През едно лято проповедникът го запознава с прочутия филантроп от Ийст Енд Томас Барнардо, който събира безпризорни деца и ги учи на занаят. Следващото лято Келър работи като съветник в един детски лагер в Северен Уелс.

След три години такъв пълноценен живот Келър се връща в Америка със спестените 50 долара и се качва на влака за Питсбърг. По пътя за евтиния хотел, препоръчан му от един железничар, младежът минава край завода на „Уестингхаус“. Дотогава той не бил виждал толкова голямо индустриално предприятие и си помислил с възхищение: „Това е място за мен!“ На следващата сутрин Келър е нает в един от офисите на „Уестингхаус“ със заплата от 65 долара месечно — голяма сума по онова време. След няколко месеца обаче отива при управителя с молба да бъде преместен във фабриката като чирак, въпреки че заплащането е само 20 цента на час. В неговата кариера това е само първият случай, когато доброволно приема по-ниско платена работа, само и само да разшири познанията си.

След като Келър станал опитен механик, „Уестингхаус“ го изпраща в Детройт като помощник-ръководител в производството на двигатели за компанията „Чалмърс Мотър“. След това става инспектор в завод за диференциали срещу 150 долара месечно, а по-късно се премества в компанията „Метцгър Мотър Кар“. През 1910 Детройт е безспорната автомобилна столица и Келър получава максималното заплащане във всяка работа, с която се захваща. „Този Келър е най-добрият ни работник“ — казва за него шефът на завода „Метцгър“. Но Келър с твърде амбициозен, непрекъснато се стреми бързо да напредва в работата си и един прекрасен ден го уволняват.

Следват три месеца глад и несигурност за младия безработен, които обаче не могат да сломят духа му. Принуден е да започне отново отначало, като приема една мръсна и тежка работа в „Хъдзън Мотър Кар“, но скоро му се отдава възможност да стане главен инспектор в компанията „Максуел“ в Таритаун, Ню Йорк.

Келър печели по 200 долара, когато „Дженерал Мотърс“ му предлага работа в Детройт за 150 долара месечно. През 1912 г. „Дженерал Мотърс“ се е превърнала в мощна организация и Келър отново предпочита без колебание по-ниско платена длъжност. Изборът му е правилен, защото той израства в компанията и до 1926 г. заема няколко висши управленски длъжности. Тогава напуска и започва работа при Уолтър Крайслер.

Дори като ръководител на голяма автомобилна компания, Келър продължава да среща трудности заради името си. Той с удоволствие разправя случая, когато подал молба да бъде приет в един от най-изисканите детройтски клубове. Въпреки високото му положение приемането се забавило и името му стояло няколко години в списъка на чакащите. Веднъж съвсем случайно попаднал в една баня заедно с няколко от членовете на комисията за приемане в клуба. Те огледали внимателно голия Келър и още на следващия ден го поканили да се присъедини към тях.

И като президент на „Крайслер“ той продължаваше да поддържа всекидневна връзка с механиците в завода. „Те знаят много добре, че мога да работя на всяка от проклетите им машини“ — казваше той гордо. И бе напълно прав. Веднъж в един от заводите се повредил някакъв компресор и Келър прекъснал деловия си обяд с петима от шефовете на компанията. „Я елате с мен — казал той, — искам да видя тази работа!“ Фабриката се намирала на час и половина път от ресторанта. Келър огледал компресора, поискал чук и ключове от механиците, разглобил машината и внимателно проверил всички части. Механиците не виждали никаква повреда. „Дайте ми една голяма пила“ — казал Келър. След половин час машината била сглобена. „Пускайте!“ — заповядал той. Странните вибрации били изчезнали. „Сега да идем да си довършим обяда“ — казал делово Келър.

Колкото и добър механик да беше, Кей. Ти. Келър не разбираше нищо от никелиране на газодифузьори. Но той имаше голямо доверие на лабораторията по електрогалванизиране на „Крайслер“ и на нейния директор доктор Карл Хойснер. След като прие поръчката на отдел „Манхатън“, Келър нареди на вицепрезидента, натоварен с инженерните проучвания Фред Зедър да направи всичко възможно за решаване на проблема. След няколко дни доктор Хойснер пристигна в управлението на „Крайслер“ и поиска да се срещне с Келър. Хойснер беше кръглолик и набит 50-годишен мъж от германски произход, с рошава коса и приятна усмивка. За мнозина той беше най-добрият специалист по електрогалванизиране в САЩ. Въпреки пълната липса на толерантност и резките му реакции при всяка грешка на сътрудниците му, в лабораторията, която ръководеше, много го обичаха.

— Мистър Зедър ме помоли да ви кажа, че по негово мнение компанията здраво се е накиснала, сър — започна Хойснер направо. — Аз поразчепках проблема. Завчера ходих и в Колумбийския университет да видя какво правят там. — Хойснер замълча за миг, после добави: — Мистър Келър, не вярвам, че ще можем да осъществим никелово покритие, което да издържи на урановия хексафлуорид.

На Келър му стана много неприятно в първия момент, но после се сети, че Хойснер току-що бе получил докторска степен и всички в „Крайслер“ го поздравяваха за това.

— Докторе — каза той, подчертавайки обръщението, — знам, че съм се накиснал. Но нека да ви кажа защо го направих. Само защото много разчитам на вас. Вие сте единственият човек, който може да се справи с тази задача. Не бихте ли опитали?

Хойснер се изчерви. Той беше много поласкан от доверието на президента — почувства се като че ли съдбата на проекта „Манхатън“ е в ръцете му. Като всеки учен, и Хойснер тайно мечтаеше някой ден да открие нов и непознат метод.

— Ще опитам — каза той след кратка пауза, — но това ще струва много пари — и то само за един опит. Няма никаква гаранция…

— Добре, докторе, колко искате? — попита направо Келър.

— Може би 45 хиляди долара.

— Предоставям ви 75 хиляди.

Хойснер се затвори в лабораторията за няколко дни и започна трескави експерименти. В пресовия отдел под един голям подемен кран оградиха малка площадка. Докараха един огромен резервоар и го свързаха с големия генератор, който се използваше при производството на валове. Хойснер започна истински изпитания на своя метод за нанасяне на никелово покритие. Само след няколко седмици съобщи, че методът е успешен. Разбира се, в Детройт той не разполагаше с уранов хексафлуорид, за да изпита устойчивостта на покритието, но беше убеден, че получената повърхност е съвършена и лишена от пори. Учените от Колумбийския университет бяха скептични, но се съгласиха да изпитат пробите на Хойснер в своята газова камера.

В разгара на тази дейност Келър слезе в завода, за да види новата вана за електрогалванизиране. Завари Хойснер точно в момента, когато източваше химикалите от ваната и я зареждаше за следващия опит. Ученият беше с мушама за дъжд, а на главата си носеше пожарникарска шапка. Вода течеше отвсякъде. Някои от маркучите се бяха скъсали и Хойснер беше вир вода, независимо от мушамата. Келър извади от джоба си банкнота от 100 долара и му я даде:

— Купете си един нов костюм — заслужавате го!

Мокрият Хойснер изглеждаше по-неспокоен от всякога, но се усмихваше щастливо.

— Успяхме, мистър Келър. Методът работи! — каза той и показа на президента няколко 25-сантиметрови стоманени пръчки с блестящо никелово покритие. — Изпращам няколко мостри в Колумбийския университет за изпитания. Те още не вярват, че се е получило, но…

Кей. Ти. не уважаваше много мнението на учените. За него те бяха прекалено „книжни“ интелектуалци. „Учените не разбират много от техника“ — казваше той, и често разправяше за едно свое летуване с палатки в района на секвоите в Калифорния. „Навремето доста уважавах докторите на науките, но веднъж отидох с няколко от тях на бивак в Калифорния. В палатките имахме ацетиленови лампи. На един от тези доктори му се доспало, но не знаел как да загаси лампата. Накрая хвърлил един пешкир върху нея. Естествено, скоро и пешкирът, и палатката, и гората се запалиха. Три пожарни пристигнаха да гасят пожара. Как да ги уважавам след такова нещо?“

Щом Карл Хойснер не е съгласен с докторите от Колумбия, ясно беше на чия страна е Келър. Хойснер беше абсолютно сигурен, че неговото покритие няма да пропуска никакъв хексафлуорид.

— На мене това ми стига, докторе! — каза широко усмихнат Кей. Ти. — Започвайте пълномащабни опити. Ще получите всичко, което ви е нужно!

Хойснер изпрати първите мостри за изследване в Ню Йорк, заедно с парчета чист никел за сравнение, и без да чака потвърждение от Колумбийския университет, започна пълномащабни опити в завода на „Крайслер Хайланд Парк“. Всичко се правеше с подръчни средства. Изкопаха голяма яма за ваната и в нея поставиха един метален цилиндър с размера на бъдещите дифузьори, направен от лист за котел, старателно заварен и изчистен. Хойснер успя да покрие котела с тънък и равномерен пласт от никел, също както и при по-ранните си опити с по-малки образци.

Възбуденият Келър телефонира във Вашингтон и оттам веднага пристигнаха Гроувс и Доби Кийт, за да се уверят лично в успеха. През това време пристигнаха и резултатите от изпитанията в Колумбийския университет — не само че покритието на Хойснер бе напълно устойчиво към хексафлуорида, но дори поглъщаше по-малко газ от чистия никел.

Гроувс и Кийт бяха възхитени.

— Отрежете стотина мостри с големина 5 на 10 см! — наредиха те.

Пробите бяха разпратени в други лаборатории за изпитване. Само след няколко дни Келър получи телеграма от Гроувс:

Само за шест седмици след първото посещение на Гроувс в Детройт „Крайслер“ успя да реши изключително трудния проблем с никеловото покритие.

Предстоеше обаче организирането на крупни промишлени операции, преди да се стигне до масовото производство на дифузьорите. Келър беше открил в търговската част на Детройт един празен универсален магазин на „Удуърт Авеню“ 1525. На долния етаж се беше нанесла временно службата на САЩ за военните облигационни фондове. Кей. Ти. остави облигационния фонд на партера за прикритие и нае горните етажи. Секретната операция по проектирането и експериментирането с дифузьорите, наречена Х–100, се извършваше в центъра на Детройт, под носа на хилядите минувачи в оживения търговски център.

За самото производство на дифузьорите „Крайслер“ преобразува своята фабрика „Линч Роуд“ и премести производството на танкови трансмисии и части за камиони другаде. За да се осигури достатъчна височина, в пода на дългото едноетажно здание, построено още през Първата световна война за производство на откатни механизми за гаубици, беше издълбан дълбок изкоп. Стените, колоните и гредите на постройката се почистиха старателно и боядисаха в бяло. Тъй като хексафлуоридът става избухлив в съприкосновение с масла и грес, правилата за чистота бяха по-строги, отколкото в хирургична клиника. Не се допускаха дори микроскопични прашинки. В участъка, където трябваше да се монтират бариерите, въздухът се филтрираше с електростатични филтри. Всеки цилиндър и неговите части се измиваха до химична чистота.

Представителят на отдел „Манхатън“ подполковник Джеймс Стауърс, който отговаряше за газовата дифузия, доведе няколко от най-добрите си хора, а „Крайслер“ назначи един от своите инженери, Джей. Ем. Хартгъринг, да ръководи цялата операция, включително и поточната линия за сглобяване. Без да чака решаването на проблема с бариерите, „Крайслер“ с голяма скорост се зае да проектира, разработва и произвежда другите съставни части на дифузьорите.

Сега всички очакваха деня, когато бариерите ще започнат да пристигат от завода на „Худай-Хърши“ в Декатур, Илинойс. Инженерите на „Крайслер“ бяха оптимисти. Те не подозираха, че решаването на въпроса с бариерите тепърва предстои.