Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

51.

От месец март 1945 г. веднъж седмично в 10,30 преди обяд в участък Y–12 на Оук Ридж влизаше един „Шевролет“ с регистрационен номер от Тенеси. Пътуващите в него бяха цивилни, но изглеждаха прекалено яки и мускулести за учени. Под саката си носеха пистолети, а на пода на колата лежаха други оръжия и амуниции. В Оук Ридж те вземаха специално приготвени пътнически куфари и заминаваха в посока Ноксвил. Товарът, който пренасяха тези офицери от службата за сигурност, струваше милиони долари — никеловите контейнери в куфарите им бяха пълни с уран–235 — материалът за бомбата, произвеждан в продължение на три дълги години. В Ноксвил куриерите вземаха експреса от 12,50 за Чикаго и се заключваха в запазено за тях купе. Следващата сутрин на гарата в Чикаго ги чакаха други куриери, които тръгваха на запад с експреса „Санта Фе Чийф“ в 12,50. В 2,10 следващия следобед те стигаха до малката гара в пустинята на Ню Мексико Форт Лами, където ги чакаше кола от Лос Аламос и скъпоценният уран–235 достигаше най-сетне до лабораторията на хълма.

Седмици и месеци преди първата доставка учените в Лос Аламос чакаха урана с нетърпение, тревога, надежда и отчаяние. Създаването на двете бомби — урановата и плутониевата — беше еднакво спешно и важно. По време на големите надежди и разочарования при изпълнението на плутониевата програма и особено докато се водеше суровата борба за овладяване на имплозията участниците в проекта „Манхатън“ се успокояваха, че поне със сигурност ще могат да разчитат на урановата бомба. Оръдейният метод, приложен при нея, независимо от някои трудности, не поставяше непреодолими препятствия. Големият въпрос винаги беше един и същ — кога и дали Оук Ридж ще произведе достатъчно уран–235.

Частите на бомбата бяха практически готови още през пролетта на 1945 г. Оръдейната цев се проектира и произведе във Флотската оръдейна фабрика във Вашингтон. Разработването и изпробването на комбинацията от оръдие и мишена се оказаха сложни и продължителни и се наложи голямо разрастване на персонала и оборудването на оръжейния отдел, поставен под ръководството на флотския капитан Уилям Парсънс, който още от май 1943 г. се беше установил за постоянно в Лос Аламос.

Дийк Парсънс очевидно беше най-подходящ от всички военни за тази работа. Възпитаник на „Анаполис“, той бе работил върху такива важни флотски проекти като радара и дистанционния взривател. От 1942 г. бе специален помощник на директора на OSRD Ваневар Буш, който препоръча по-късно енергичния флотски капитан на генерал Гроувс. Адмирал Пърнъл също много настоятелно подкрепи препоръката. Красив, 41-годишен, с леко оплешивяване, сериозни очи и волева уста, Парсънс беше дисциплиниран и много вдъхновен офицер с голям опит в оръжейното дело, но добре познаваше и модерната физика. Гроувс веднага го хареса. „Парсънс е човекът, който ни трябва“ — писа той на Опенхаймер веднага след срещата си с капитана. След няколко дни директорът на лабораторията в Лос Аламос също се срещна с Парсънс във Вашингтон и горещо одобри направения избор.

В Лос Аламос Парсънс се чувстваше като у дома си. Въпреки че бе родом от Еванстън, Илинойс, той прекарал голяма част от детство то си във Форт Съмнър, Ню Мексико, заедно със своя баща, който бил известен адвокат там. Единствен военен между ръководителите на отдели в лабораторията, Парсънс въпреки това успя да спечели уважението и приятелството на учените. Беше любезен, но никога фамилиарен, енергичен, но едновременно спокоен и въздържан. На работа се явяваше с униформа, но не ръководеше своя отдел по военните правила. Все пак неговата точност, резервираност и взискателност понякога притесняваха цивилните му подчинени. Учените в Лос Аламос го обичаха повече от генерал Гроувс, а поради високия си военен чин той бе много полезен за тях — можеше да каже на генерала от какво се нуждае лабораторията и на неговите искания Гроувс вярваше повече, отколкото на претенциите на учените. Гроувс често подлагаше на проверка различни заявки на учените за допълнителни средства, лабораторна площ или материали — когато обаче подобни заявки бяха подкрепени от Парсънс, той знаеше, че може да им се довери. Това не означаваше, че по всички научни въпроси генералът се солидаризираше с Парсънс. В един случай например генералът направи много точен избор, като отхвърли напълно оправданите от военна гледна точка възражения на Парсънс срещу имплозията и даде зелена светлина на доста съмнителния проект. Независимо от мнението му за много учени Гроувс имаше остър нюх за откриване на доброто решение при научни спорове.

Извън физиката и металургията на урана, създаването на „Литъл Бой“ („Малко момче“) — урановата бомба — бе изцяло от компетентността на отдела на капитан Парсънс. Оръдейната цев, която се използваше в бомбата, трябваше да бъде възможно най-къса и лека, за да се помести в самолетна бомба, и едновременно с това да има голяма начална скорост на снаряда, за да се намали вероятността за преждевременно избухване на урановия заряд49. Стандартните оръдейни стволове с начална скорост около 900 метра в секунда не бяха достатъчно „бързи“ и този недостатък трябваше да се преодолее. Все пак донякъде беше утешително, че от оръдието се искаше да „гръмне“ само веднъж — издръжливостта изобщо нямаше значение.

Проучваха се различни модели и първите цеви бяха поръчани във Флотската оръдейна фабрика още през септември 1943 г. Докато чакаха да ги доставят, Парсънс разгъна широка подготовка за първите изпитания. Наеха още експерти, изградиха нови инсталации и усъвършенстваха познатите методи. Строителството на изпитателния полигон в ранчото Анкор продължи от юни до септември 1943 г. Освен обичайните фундаменти за оръдията, пясъчните торби и обезопасени складове за снаряди, бяха взети и допълнителни мерки за сигурност, които се налагаха от особения характер на изпитанията.

От септември 1943 г. до март следващата година опитните стрелби се извършваха със стандартните 3„/50 флотски противовъздушни оръдия. Това позволи да се подобрят регистриращите уреди и да се разработят нови фотографски, хронографски и други методи. От месец март под надзора на заместника на Парсънс — Едуин Макмилън, започнаха пробите с новите цеви и към юли успяха да уточнят всички параметри на проекта. През това време физиците напреднаха в опознаването на свойствата на урана, което също улесни проектирането.

Реорганизацията в Лос Аламос през август 1944 г. натовари Парсънс да превърне в боеспособни оръжия и двете средства — урановото и плутониевото. Под негово ръководство комодорът Франсис Бърч, бивш харвардски професор, станал морски офицер, пое разработването на урановото оръжие. Преди да пристигнат готовите цеви за урановата бомба през октомври 1944 г., Бърч се зае да разработи мишените — онази част от урановата маса, към която се изстрелва снарядът. Използваха обикновен уран вместо уран–235 и цял месец изпитваха умалени мишени с помощта на оръдия 3“/50 и 20 милиметра тип „Хиспано“.

Първите изпитания в реални мащаби започнаха през декември. Мишените бяха поставени в специални рамки, направени от толкова здрава стомана, че можеха да се използват по няколко пъти50. Окончателният вариант на оръдието изглеждаше съвсем необичайно — то бе изработено от специална стомана, тежеше около половин тон, бе дълго едва 1,8 метра и имаше резба на дулото. На 1 януари 1945 г. комодорът Бърч докладва на ръководителите на лабораторията докъде е стигнала разработката на двата алтернативни варианта на оръдието. Той настоя да се приеме един от тях, и то без отлагане, ако искат бомбата да бъде готова до лятото. За да може да стане това, налагаше се съвсем прецизно да се определи размерът на критичната маса51. За щастие, предварителните оценки се оказаха доста точни и още през февруари стана възможно от двата модела да се избере окончателно по-лекият вариант. От съображения за секретност изработването на оръдието бе възложено на три независими един от друг заводи — Флотската оръдейна фабрика направи цевта и затвора, рамката на мишената бе произведена във Флотския арсенал в Сентър Лайн, Мичиган, а опашната част на бомбата изработи компанията „Експърт Туул анд Дай“ от Детройт. Един екземпляр от комплектованото оръдие с мишена сглобиха и изпитаха успешно в Лос Аламос. Окончателният монтаж се извърши във Вендовър Фийлд, Юта, където се намираше тренировъчната база на екипажите на новообразуваната 509-а сборна група, чиито самолети B–29 трябваше да хвърляш бомбата. От тази база извършиха 32 успешни тренировъчни полета с модели на бомбата.

Съставните части на „Литъл Бой“ — оръдието, снарядът и мишената — бяха готови. Ако теорията беше правилна и извършените опити — показателни, би трябвало бомбата да избухне. За разлика от плутониевата програма, тук не се предвиждаше предварително изпитване на готовото оръжие, защото нямаше достатъчно уран за две бомби. Производството на уран–235 в Оук Ридж вървеше бавно и първата бомба, която можеше успешно да се сглоби, трябваше да се използва направо за бойна задача. Нямаше време за пробна експлозия, ако искаха да използват „Литъл Бой“ още през август.

Един затворен черен камион, ескортиран от седем коли, пълни с въоръжена до зъби охрана, напусна Лос Аламос на 14 юли 1945 г. по посока на Албукерк. Камионът носеше повечето съставни части на бомбата, опаковани в 5-метров дървен сандък, и един оловен цилиндър с диаметър 45 см, в който се намираше урановият снаряд. Оловната тръба беше дълга едва 60 см, но мъжете успяха да я натоварят с много големи усилия. Майор Робърт Фърман от службата на генерал Гроувс и военният радиолог от болницата в Лос Аламос капитан Джеймс Нолън имаха заповед да придружат уникалния товар по целия път до тихоокеанския остров Тиниан, където чакаха бомбардировачите B–29 на 509-а сборна група, готови за полет към Япония. Останалата част от уран–235 трябваше да пътува по-късно дотам по въздуха.

Самолет на ВВС пренесе Фърман и Нолън заедно с по-голямата част от урана от Албукерк до базата Хамилтън Фийлд край Сан Франциско. Оттам товарът беше ескортиран с охрана до флотските докове Хънтърс Пойнт, където заключиха оловния цилиндър в кабинета на командващия доковете и поставиха моряк на пост пред вратата. Преди зазоряване на 16 юли Фърман и Нолън, облечени в униформи на офицери от армейската артилерия, за да не привличат внимание, се качиха на борда на тежкия крайцер „Индианаполис“. След тях едва кретаха двама моряци, носещи тежкия оловен цилиндър. Миг след това един кран натовари на борда на кораба големия дървен сандък с частите. Моряците от екипажа наблюдаваха сцената с любопитство, възбудено допълнително от необичайните мерки за сигурност. Оловният цилиндър беше прикрепен с болтове към пода на кабината на Нолън и Фърман, а един от тях винаги оставаше край него, когато другият излизаше на палубата.

„Индианаполис“ отплува незабавно за Хавай и Тиниан. Още първия ден от пътуването членовете на екипажа започнаха да задават много въпроси за съдържанието на тайнствения сандък, но Нолън и Фърман даваха неясни отговори. Най-изненадани бяха артилерийските офицери на борда — след като размениха с новодошлите няколко думи на флотски артилерийски жаргон, бързо откриха пълното невежество на гостите в тази област. Дори капитанът на „Индианаполис“ не знаеше какво представлява товарът на кораба му, освен че е изключително важен. Заповедта беше ясна — в случай че корабът потъне, на всяка цена и с всички средства оловният цилиндър трябва да се спаси. Той трябваше да получи място още в първата лодка или сал, преди който и да е член на екипажа.