Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

20.

Предстоеше вземането на жизненоважно решение. Газово-дифузионният завод, получил кодовото название К–25, се намираше все още в стадий на проектиране, но екипът на „Келекс“ знаеше, че ако той бъде построен и заработи, ще консумира огромно количество електроенергия. Грубите изчисления показваха, че процесът ще поглъща електроенергия колкото един град с размерите на Бостън.

През пролетта на 1943 г. все още не се виждаха на хоризонта решенията за бариерите, помпите и клапите. Колко ли месеци или години щеше да отнеме тяхното проектиране? Възможно ли е въобще построяването на подобна фантастична инсталация в Оук Ридж? Никой не знаеше. Но времето летеше и всяка седмица закъснение можеше да бъде фатална. Проектът „Манхатън“ не можеше да си позволи лукса да изчака построяването на газово-дифузионната инсталация и едва тогава да мисли за електроснабдяването й. Строежът на една голяма електростанция може да продължи и две години.

Съществуваше възможност да се черпи ток от мощностите на Управлението на долината Тенеси в източната част на щата. Нито Гроувс, нито Кийт одобряваха този вариант. Те настояваха газово-дифузионният завод да има собствено електрозахранване, особено в случай на авария. Учените бяха пресметнали, че всяко спиране на процеса, дори само за няколко минути, би имало катастрофални последици — щяха да са нужни месеци, за да се започне цикълът отново. Гроувс не смяташе, че вероятността за прекъсване на тока е толкова голяма, но предпочиташе да не поема никакви рискове и нареди да се осигури непрекъснато електрозахранване.

За Доби Кийт имаше само една възможност — да започне веднага строеж на електростанция, която да бъде готова в момента на завършването на К–25. Това беше много рисковано. Ще трябва да се мобилизират хиляди работници, да се реквизират жизнено необходими за войната материали и да се изразходват десетки милиони долари, без да е сигурно дали К–25 въобще ще бъде построен.

Когато се нагърби с цялата задача, Кийт поиска и получи правото да носи цялата отговорност за газово-дифузионния проект, доколкото в него е ангажирана компанията му. Сега той трябваше сам да реши дилемата и всички чакаха да видят какво ще направи. В своята практика той беше взимал смели решения с далечни последици, но за първи път се изправяше лице в лице с толкова труден избор. Прекалено много неща зависеха от неговото решение.

Кийт свика главните си помощници на съвещание в кабинета си на 11-я етаж на „Улуърт Билдинг“. Съвсем накратко той изложи плюсовете и минусите на проблема и тържествено обяви, че строежът на парната електростанция трябва да започне веднага. Предвиждало се тя да бъде най-голямата, строена досега.

— От този момент — каза той, — няма да има връщане назад и ще се движим с пълна скорост към успех или към провал.

Слушателите му много добре разбираха огромните рискове и Кийт им даде една последна възможност.

— Преминаваме Рубикона — продължи той, — и няма да има връщане назад. Ако някой от вас се колебае, може да се оттегли. Искам да бъдете напълно откровени. Утре ще бъде късно!

След кратко мълчание някой от събраните попита:

— Кога почваме?

Кийт беше много доволен, че неговите водещи специалисти го подкрепят. Той се обърна към едрия петдесет и две годишен инженер от норвежки произход Лудвиг Ског.

— Лудвиг, кога ще можем да имаме предварителния проект?

— Ами — отвърна бавно Ског със своя скандинавски акцент, — от седмици се опитвам да разбера какъв ток ви трябва, и главно, с каква честота?

Въпросът беше напълно резонен за един инженер, на когото току-що са му поръчали да проектира най-голямата електростанция в света. Въпреки това всички се почувстваха неловко.

— Кажи му, Мансън — подхвърли Кийт.

Бенедикт се обърна безпомощно към Джордж Уотс, който само вдигна рамене и каза:

— Не знам. Зависи от помпите — колко на брой, с какви обороти ще се въртят. Докато не станат помпите, нищо не мога да кажа…

А помпите още не бяха проектирани.

— Много искам някой да ми каже как ще изглеждат тези помпи — изпъшка Уотс.

— И дали ще ги има някога — добави помощникът му Оуен Брустър.

Решението да се строи инсталацията К–25 бе взето, преди да са готови основните й части. Работата върху бариерата беше стигнала до задънена улица, а проектът на новите високоскоростни херметични помпи, работещи без смазване, още не бе започнат. Строителите на електростанцията искаха да знаят какъв тип помпи ще се използват, защото от това се определяше и видът на електрическия ток. По това време проблемът за помпите се намираше в критична фаза — „Алис-Чалмърс“ все още не бе привлечена като производител, а компанията „Ингерсол-Ранд“, която първоначално прие да се нагърби с производството, току-що се беше отказала. Осъзнала огромните трудности, компанията призна откровено, че не разполага нито с персонал, нито с мощности за производството на хиляди помпи, които тепърва ще трябва да се изобретяват. Доби Кийт се беше втурнал да обикаля всички производители на помпи с молба за помощ. Как да им се сърди, че не искат да се захванат с нещо, което още не е проектирано? Би било много жалко, ако целият проект К–25 пропадне заради помпите.

Всичко това не улесняваше много Лудвиг Ског. Как да проектира електростанция, без да знае честотата на тока? Някои турбогенератори работят с честота 60 херца при 3 600 оборота в минута. Други дават честота от 120 херца и се въртят два пъти по-бързо. Ако обаче се използва честота 240 херца, оборотите трябва да се намалят до 720 в минута. Различните честоти дават различни обороти, а никой е още не може да предскаже какви ще са оборотите на помпите. Ског имаше голям опит с електростанциите. Той беше вторият партньор на чикагската инженерна фирма „Сарджънт и Лънди“ — една от най-големите в строителството на парни електростанции в страната. Кариерата на Ског беше типичен пример за преуспял емигрант. Роден в малко норвежко рибарско селце под Полярния кръг, той завършва Техническия институт в Трондхайм. През 1909 г. тръгва заедно със свой приятел за Ню Йорк със сто долара в джоба и жадни за знания очи. Зърва за първи път нюйоркското пристанище на празника Лейбър Дей и до днес си спомняше това като „най-красивата вечер в моя живот“. В Чикаго си намира квартира за пет долара седмично и започва да търси работа. Накрая прочита една обява: „«Сарджънт и Лънди» търсят технически чертожник. Заплащане — 15 долара на седмица“.

Тридесет и три години по-късно Лудвиг Ског беше известен инженер, партньор на сериозна фирма и проектант на модернизирани електростанции за разрушителите на флота. Той беше толкова зает с военни поръчки, че Ал Бейкър трябваше да изхаби много нерви, за да го убеди да изостави всичко и да се присъедини към „Келекс“ като прост инженер. Главният инженер на „Келекс“, Ал Бейкър, познаваше Лудвиг Ског отдавна, още от времето, когато двамата работеха заедно за „Сарджънт и Лънди“. През Депресията компанията преживяла тежки времена, много от нейните служители били уволнени, а инженерите и чертожниците, поради липса на работа, често играели пинг-понг на чертожните маси. През 1934 г. президентът на компанията „Келог“, Морис Келог, се обадил на „Сарджънт и Лънди“ и им доверил, че много се нуждае от добър инженер за Ню Йорк. Чикагската фирма предложила най-напред Ског. Той обаче не можел да приеме предложението и ги насочил към Ал Бейкър, който бил нает от „Келог“ и се преместил в Ню Йорк.

Когато възникна въпросът за построяване на необичайната електростанция за К–25, Бейкър веднага си спомни за своя стар колега.

— Ако въобще някой може да построи тази електростанция — каза той на Кийт, — това е само Лудвиг Ског.

Бейкър взе влака за Чикаго и се появи в „Сарджънт и Лънди“ още в 10 часа сутринта.

— Лудвиг, искам да дойдеш при мен в Ню Йорк. Аз съм натоварен със строежа на изключително важен завод за правителството. Не мога да ти кажа нищо повече, защото е секретно, но те уверявам, че става дума за нещо жизненоважно.

Ског поклати глава.

— Знаеш, че ръководя тук цялата компания, а освен това работя по разрушителите за флота с „Гибс и Кокс“.

— Знам, но нашият проект е още по-важен. Виж какво, Лудвиг, ако успеем да проектираме този завод и го накараме да работи поне петдесет дни, ще спечелим войната!

Едрото усмихнато лице на Ског стана сериозно.

— Остави ме да си помисля.

— Ще се върна следобед, Лудвиг, но искам да си готов с отговора!

Това беше трудно решение за Ског — да напусне партньора си и да се отправи към неизвестно поръчение. Бившият норвежки емигрант бе баща на две американски момчета, които бяха мобилизирани — едното във флота, а другото — във въздушните сили, и очакваха всеки момент да бъдат изпратени на бойното поле. Това натежа.

Ског се обади на жена си и описа разговора с Бейкър.

— Наистина ли каза, че можем да спечелим войната?

Тя също беше норвежка и имаше роднини в окупираната от нацистите родина.

Когато Бейкър се появи след два часа, Лудвиг Ског му стисна ръката.

— Идвам с тебе, Ал. Не ми казвай нищо повече — няма нужда да знам. Преди да тръгнем за Ню Йорк, жена ми и аз искаме да посетим нашия син. Той е мичман и скоро заминава с бойна задача в морето…

На конференцията в кабинета на Кийт, почти месец след пристигането му в Ню Йорк, Лудвиг Ског все още нищо не беше чувал за атомната бомба. Знаеше само, че трябва да построи най-голямата парна електростанция в света по неясните спецификации на Кийт, Бейкър и доктор Бенедикт.

— Докато не построим проклетия К–25, няма да знаем точно каква честота на тока ни трябва — му каза Кийт. — Не можем да чакаме, Лудвиг. Какво ще кажеш, ако построим електростанция не с един, а с четири или пет различни цикъла? Може ли да се направи такова нещо?

Ског зяпна от учудване. Все едно да поискаш от обущар да направи чифт обувки, които да стават едновременно на всички размери крака!

— Не съм чувал такова нещо — вероятно никога не е правено — отговори Ског.

Неочакваното предизвикателство обаче го стимулира.

— Различни честоти от една електростанция — възкликна той, — доста странно, но в края на краищата… не е невъзможно.

Той бързо сметна нещо наум.

— Господа, надявам се че разбирате какво значи това в екипировка и пари?…

Кийт го прекъсна.

— За да подкарате тази електростанция, ще разполагате с всичко необходимо. Кажете му, подполковник, прав ли съм?

Подполковник Джеймс Стауърс, представител на отдел „Манхатън“ при „Келекс“, се съгласи веднага.

— Можете да поръчате всеки котел, всяка турбина, всичко, което пожелаете. Ще уредим да получите най-висок приоритет от Съвета по военното производство. А за парите не се безпокойте!

Лудвиг Ског наистина получи право да действа, както пожелае. Той направи проекта заедно със „Сарджънт и Лънди“ и организира малка група инженери. През седмицата работеше в „Улуърт Билдинг“ в Ню Йорк, а през почивните дни — в Чикаго. Избираше си турбините и другата екипировка из цялата страна, независимо дали вече са поръчани от други военни проекти. Всичко му се предоставяше начаса с посредничеството на отдел „Манхатън“. Така той се снабди с турбини от „Алис-Чалмърс“, „Дженерал Електрик“ и „Уестингхаус“, които се строяха за други клиенти. Генерал Гроувс имаше грижата нищо да не му се отказва.

На 31 май 1943 г. в Оук Ридж пристигнаха първите землемери. Недалеч от избраното място вече се работеше върху работническото градче и електромагнитната инсталация. Два дни по-късно пристигнаха и инженерите на строителната компания „Джоунс“. Строежът започна на изолирана площадка край река Клинч, отдалечена на 11 км от железопътната линия. До площадката имаше само две тесни чакълести шосета. Пропусквателната способност на единия път беше ограничена от капацитета на ръчния ферибот — две пътнически коли; а на другия — от еднопосочен мост, който можеше да понесе товар от 8 тона. Липсваха електричество и телефони.

Скоро работната сила нарасна до 5 600 души, работещи на смени по 10 часа. Полагането на основите за котлите срещна трудности поради топографията на терена и трескавото темпо на работа. Накрая решиха да закопаят на дълбочина 10 метра в глинестата почва 40 кесона, запълнени с бетон. След това компанията „Джоунс“ успя да издигне с невероятна бързина тухлено-стоманеното здание на електростанцията.

На 1 март 1944 г., само девет месеца след започването на строежа, първият котел даде пара. Това беше по-добро дори от нереалистично краткия пусков срок, даден от Гроувс — 17 март. Шест седмици по-късно трите котела даваха по 340 тона пара на час с температура 510° С. Те захранваха турбини с мощност от 1 500 до 35 000 киловата. Общата мощност на станцията достигаше 230 000 киловата — огромна стойност за времето.

Електростанцията беше построена за рекордно късо време, а цената й възлизаше на 34 милиона долара. За да намали риска от саботажи, Ског беше прекарал кабелите между електростанцията и площадката на бъдещия завод под земята. Той беше горд с постигнатото — първата станция в света, която дава ток с пет различни честоти. С това беше осигурено електрозахранването на газово-дифузионния завод за производство на разпадащ се материал за атомната бомба. За жалост, все още не беше ясно дали проблематичният К–25 някога ще бъде построен.