Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

29.

Заради строгата компартиментализация, наложена от генерал Гроувс, витаещият във въздуха предстоящ провал се предусещаше само от лидерите на газово-дифузионния процес. Повечето инженери и учени не знаеха нищо извън тясната си област и затова само шепа хора от ръководителите подозираха, че драматичният провал ще засегне ключовото място в целия газово-дифузионен процес — бариерата.

През лятото на 1943 г. играта беше толкова напреднала, че връщане назад не можеше да има. Издигаше се най-голямата в света електростанция в Оук Ридж, хвърлени бяха стотици милиони долари в предстоящото строителство на гигантския завод К–25. „Келекс“, „Юниън Карбайд“, „Алис-Чалмърс“, „Крайслер“ и половин дузина други големи компании бяха мобилизирали хиляди хора за осъществяване на големия проект. Той беше набрал скорост с предположението, че въпросът с бариерата ще бъде решен. Истината беше ужасна — бариерата не съществуваше.

Като играч на покер, заложил всичко на една карта, Доби Кийт отчаяно се нуждаеше от бариерата, за да избегне провала. Когато взеха своето решение, Гроувс и Кийт съзнаваха огромния риск, но не бяха забъркали страната в безотговорна авантюра. Те нямаха друг начин да водят играта — факторът време доминираше над всички други съображения и би било лудост да се спре проекта, за да се изчака създаването на подходяща бариера.

Не можеше да се отложи дори построяването на завода за бариери. Бяха започнали да строят завод за едромащабно производство с надеждата, че ще успеят някак да подобрят качествата на бариерата на Норис — Адлър. Строителството на завод, преди да е изобретен и изпитан крайният продукт, беше крайно необичайно, но при проекта „Манхатън“ така се постъпваше във всичко.

Директорите на корпорацията „Худай-Хърши“ със седалище в Детройт не знаеха никакви подробности, когато представителите на отдел „Манхатън“ се срещнаха с тях през април 1943 г. Компанията беше избрана, защото единствената бариера на Норис — Адлър, доближаваща се до изискванията, беше направена от никел, а „Худай-Хърши“ използваха много никел при изработването на автомобилни брони.

На 21 април шефовете на „Келекс“ и на отдел „Манхатън“ се срещнаха с представителите на корпорацията в зданието „Улуърт“. Казаха им най-общо, че армията има нужда от производството на един нов материал, осъществен засега само лабораторно. Не им съобщиха за какво ще се използва този материал, а само че е много важен за воденето на войната и трябва да се произведе много бързо.

Още същата вечер „Худай-Хърши“ поеха предизвикателството и подписаха договор. Подполковник Стауърс откри представителство на отдел „Манхатън“ в Декатур, Илинойс, където трябваше да се построи завод на стойност няколко милиона долара. Указанията на отдел „Манхатън“ и на „Келекс“ бяха ясни — да се построи и обзаведе завод с капацитет толкова и толкова квадратни метра бариера на ден. Компанията беше убедена, че изследователската работа в Колумбийския университет е успешна и подготовката за производството на бариерата на Норис — Адлър ще следва етапите, описани от учените.

Скоро след подписването на договора инженерите на компанията започнаха да се съмняват в „етапността“ на процедурата. Те бързо разбраха, че талантливите теоретици и лабораторни експериментатори не разбират нищо от индустрия. Разработената технология съдържаше не по-малко от 12 етапа, но нито един от тях не бе достатъчно изяснен, за да може да се пристъпи към построяването на действащ завод.

Компанията започна проектирането и поръчването на екипировката. Скептицизмът на инженерите към разработката непрекъснато се увеличаваше. Два месеца след подписването на договора „Худай-Хърши“ поискаха да започнат независими проучвания. Изследователската им група стигна до смущаващия извод, че бариерата на Норис — Адлър никога няма да може да се произвежда.

През това време край Декатур, насред царевичните ниви на Илинойс, продължаваше строителството на завода за бариери. „Келекс“ и Колумбийският университет предприеха един последен отчаян опит да решат проблема с бариерата. В една от лабораториите на университета беше открита пилотна инсталация специално за бариерата на Норис — Адлър. С денонощна работа успяха да произведат достатъчно материал за изпитания, но резултатите бяха катастрофални. Бариерата продължаваше да е чуплива.

През това време в „Бел Телефоун“ и „Бейкълайт“ хората на „Юниън Карбайд“ работеха по 24 часа в денонощие върху подобренията на бариерите, направени от никелов прах, които бяха разработени от Фостър Никс и Фрейзиър Гроф. Времето не стигаше. Цялото по-нататъшно развитие на газово-дифузионния процес зависеше вече от създаването на добра бариера.

С нарастването на напрежението съмнения и скептицизъм обземаха умовете на малцината, посветени в тайните цели на газовата дифузия. Възможно ли е въобще да се създаде бариера? Нима целият процес е невъзможен? С всеки нов лабораторен провал броят на вярващите в успеха намаляваше. Здравият разум и обективните факти не можеха да оправдаят упорития оптимизъм на Доби Кийт и Джон Дънинг.

Много малко хора знаеха какво е личното мнение на професор Харолд Юри, който беше формалният ръководител на целия газово-дифузионен процес. Ако мнението на Нобеловия лауреат станеше известно на повече хора, тревогите на инженери и индустриалци щяха да се превърнат в пълно отчаяние. За жалост, тъкмо водещите учени в газово-дифузионния процес бяха загубили вяра в неговото осъществяване. Емоционалният Юри се разкъсваше между дълга си на ръководител на проекта и убеждението, че той е пред провал. Острото му чувство за отговорност го поставяше в нетърпимо положение.

Отговорността от евентуален неуспех в научните изследвания не беше измъчвала досега учените физици или химици в Америка. От чисто научна гледна точка неуспехът на един лабораторен експеримент има същата стойност, както и успехът. Доказателството, че едно явление, или една химична реакция, не протичат по очаквания начин, също е от голямо значение за науката. Но в проекта „Манхатън“ академичните учени бяха получили неограничени парични средства, материали и персонал срещу условието да постигнат успех на всяка цена. Отрицателните резултати, дори да са с важно теоретично значение, бяха неприемливи. Учените бяха предсказали по блестящ начин възможностите на газово-дифузионния процес, но се чувстваха напълно безпомощни, когато се наложи да го възпроизведат в промишлен мащаб.

Харолд Юри беше истински академичен учен. Неговата изключителна университетска кариера, интелектуалната му любознателност, дори видът му на „разсеян професор“ съответстваха напълно на това определение. В своята кариера на химик той беше преживял цялото очарование на лабораторната работа, при която някои опити завършват с положителни резултати, а други — не. Сега обаче ръководеше експеримент, в който бяха хвърлени огромни суми, много хора, заводи и лаборатории. След като беше изпробвал всички възможни методи и материали, за които въобще можеше да се помисли в Америка или в Англия, беше дошло време да се направи трезва оценка на положението. Изводите му го изпълниха с отчаяние — процесът очевидно беше невъзможен, поне засега, поради липса на подходяща бариера.

От експериментална гледна точка това беше неприятно, но все пак доста интересно заключение, което би могло да се публикува в научно списание. За индустрията, особено когато нацията беше във война, неуспехът вземаше катастрофални мащаби. Юри нито беше подготвен, нито желаеше да поеме такава отговорност.

Харолд Юри, който беше административният началник на всички учени, работещи върху газовата дифузия, мразеше администрацията. Неспокоен, разсеян и неорганизиран, той нито се интересуваше от нея, нито имаше някакви дарби на ръководител. Бюрокрацията го измъчваше, той никога не се научи да издава заповеди, а финансовите баланси му бяха толкова чужди, колкото и собствените му химични формули биха били за един обикновен лаик.

Юри не беше искал тази работа. Той я прие с неудоволствие, след като колегите му от Комитета S–1 дълго бяха настоявали, че той е единственият човек, който може да ръководи газово-дифузионния процес. По-късно започна да подозира, че името му е било използвано за тежест на рискования проект и за привличане на млади учени, от които проектът „Манхатън“ силно се нуждаеше.

В началото това не го притесняваше — за него крайната цел беше достатъчно важна. Но с нарастването на напрежението Юри започна да си мисли, че проектът „Манхатън“ го използва за „жертвен овен“. В случай на неуспех никой не би могъл да обвини неговите ръководители, че не са потърсили помощта на най-големите учени в страната — като например Нобеловия лауреат Харолд Юри. А през това време неговото име продължаваше да привлича добри учени за проекта. Те се съгласяваха да сътрудничат, защото бяха сигурни, че щом Юри ръководи проекта, всичко е наред.

Потиснат и изпълнен със съмнения, той дори предложи на полковник Никълс да бъде освободен от задълженията си. Но беше прекалено късно. Нещата бяха стигнали толкова далеч, че във всички случаи проектът си оставаше завинаги свързан с неговото име.

Харолд Юри имаше още една причина да иска да се освободи от поста си. Всъщност той беше само формалният ръководител на проекта. От самото начало истинският двигател беше много по-младият от него Джон Дънинг, а двамата не се обичаха. Проектът беше рожба на Дънинг и той нямаше намерение да остави друг да го ръководи. От друга страна, беше прекалено млад и неизвестен, за да дели мегдан с Нобелови лауреати като Лорънс, Артър Комптън или Ферми. На най-висше правителствено, научно или военно равнище Дънинг и неговият проект бяха представяни от Юри, към когото той не изпитваше никаква привързаност. Нетърпелив и влюбен в своята работа, Дънинг нито можеше да разбере, нито да прости съмненията и колебанията на Юри.

Антипатията им беше взаимна. Възрастният професор смяташе Дънинг за безогледен и амбициозен младеж, който прекалено силно се стреми към успеха и ревнува по-старшите да не би да го ограбят. Характерите им бяха коренно противоположни. Докато Дънинг се раздаваше и тласкаше напред работата, Юри се чувстваше най-добре сред книгите си и в спокойствието на лабораторията. Докато Дънинг постепенно поемаше цялата отговорност за проекта, Юри с все по-голяма горчивина се чувстваше като „почетен“ ръководител.

Интересите на Юри към пречистването на изотопи датираха още от 1931 г., когато в Колумбийския университет бил открит тежкият водород. При избухването на войната и с нарастващото значение на проблема за пречистването на изотопи изборът на Юри за ръководител на проекта беше съвсем естествен. За съжаление той никога не бе работил върху дифузионното разделяне на уранови изотопи и беше до известна степен уплашен от огромните трудности. Особено го притесняваше силното корозивно действие на урановия хексафлуорид. За целия проект се изискваше голям промишлен опит, какъвто той не притежаваше. Въпреки това след доста увещания бе приел да представя проекта от името на Колумбийския университет.

Когато през 1942 г. армията взе нещата в свои ръце и газово-дифузионният процес тръгна с пълна скорост, резултатите от предварителните опити обезкуражиха Юри. Отчаянието му се увеличи, когато англичаните, чието мнение той много ценеше, поискаха няколко бариери и се оказа, че никой не може да произведе дори един квадратен сантиметър от тях. Юри стигна до съвсем логичния извод, че целият процес е невъзможен.

След като загуби увереност в реалността на програмата, Юри реши, че дългът му повелява да я прекрати, а в същото време знаеше, че като неин ръководител трябва да направи всичко възможно тя да успее. Напрежението от този конфликт започна да дава резултати и Юри стана много напрегнат и нервен. Отношенията му с другите ръководители на проекта — Гроувс, Кийт и Дънинг — все повече се влошаваха.

Песимизмът на Юри и непрекъснатите отчайващи резултати от работата върху бариерата започнаха да засягат духа на проекта „Манхатън“. Ръководителите на другите програми и по-специално Лорънс и английският представител при него Маркъс Олифант настояваха много приоритети на Колумбийската лаборатория да се изземат от Юри и да се прехвърлят на тяхната лаборатория. „Самият Юри, който отговаря за програмата, казва, че нищо няма да излезе!“ — настояваха те пред Гроувс. Съществуваха опасения, че армията ще стане все по-нетърпелива, и ако не се откаже, поне ще ограничи силно газово-дифузионния проект, за да намали размера на провала. Точно в този момент, на 19 юни 1943 г., се случи нещо, което даде нови надежди на Кийт и успокои Лесли Гроувс.

Всичко започна много прозаично. Доктор Кларънс Джонсън, дребничък, очилат химик на 28 години, се обади на жена си в Уестфийлд, Ню Джърси, за да й каже, че ще остане до късно в лабораторията и няма да може да вземе, както обикновено, следобедния влак от Джърси Сити.

Джонсън ръководеше голяма лаборатория с персонал от двеста души и беше непрекъснато пришпорван от нетърпеливия Доби Кийт, който се нуждаеше на всяка цена от бариерата. Затрупаният с административна работа Джонсън намираше време за собствените си опити само вечер, когато лабораторията се опразваше.

Син на шведски емигранти, Кларънс Джонсън израснал в една ферма в Алберта в западната част на Канада. Животът на семейството бил труден и малкият Кларънс, въпреки че бил куц с единия крак, трябвало да помага във фермата. Най-близкото училище, което имало само една стая за всичките класове, се намирало на 8 км от фермата в малкото градче Минбърн (с население 200 души). Момчето, заедно с по-големите си братя и сестри, пътувало до училище при хубаво време с конска каруца и с шейна през зимата. Понякога температурата падала до –40°, но децата продължавали да посещават училището. Само когато студът стигал до –50° или имало буря родителите им позволявали да си останат вкъщи.

Джонсън твърдо бил решил да получи висше образование и да стане инженер. В гимназията ловял диви животни и продавал кожите им, за да спести пари за колежа. Успява да се запише в университета в Алберта и следва инженерна химия. Докато работи върху дипломната си работа по природните газове, получава стипендия от Изследователския съвет на Канада. Успехът му е отличен (той винаги е пръв в класа) и от Масачузетския технологичен институт му предлагат да защити при тях докторската си дисертация, а след това и редовна длъжност във факултета. Докато работи по дисертацията, се запознава с Мансън Бенедикт, който му съобщава, че компанията „Келог“ търси способни инженери за военните си поръчки. Джонсън решава да се откаже от преподавателската си работа и да кандидатства в компанията. Назначават му среща за разговор. В уречения ден той пристига в Ню Йорк. За жалост тъкмо в този момент асансьорният персонал в „Транспортейшън Билдинг“ стачкува, а офисите на „Келог“ са на 23-я етаж. Джонсън куцука по стълбите, но се явява навреме за срещата.

Служителят на компанията поглежда куция крак на Джонсън и го пита с недоверие:

— Да не би да сте се изкатерили до 23-я етаж само за да се явите тук на срещата?

Джонсън повдига рамене:

— Ами да. Аз съм израснал във ферма, така че…

— Почакайте малко — прекъсва го чиновникът. — Трябва да кажа нещо на мистър Кийт.

И той описва на Кийт университетските препоръки на Кларънс Джонсън и как той се е изкачил до 23-я етаж с куция си крак, само за да се яви навреме на срещата.

Реакцията на Доби Кийт е типична за него.

— Назначаваш Кларънс Джонсън незабавно! Такива хора ни трябват!

Вечерта на 19 юни Джонсън се чувстваше много възбуден. Той беше разговарял с Фрейзиър Гроф, чиито индустриални методи му помагаха да осмисли собствените си опити. От няколко месеца той опитваше в Ню Джърси различни варианти на бариерата на Норис — Адлър, засега без успех. „Дантелената завеса“, както я наричаше Доби Кийт, все още беше прекалено чуплива, за да се използва в завода.

Около 8 ч вечерта Кларънс Джонсън и младият му помощник Тони Сулески влязоха в малката си лаборатория. От няколко дни Джонсън беше обзет от една нова идея: „Не може ли по някакъв начин да се съчетаят положителните страни на всички съществуващи типове бариери?“ Безуспешно опита най-различни начини — поне пет пъти се беше получила някаква бариера, но по-често нищо не ставаше — или късчето се счупваше, или порите бяха прекалено малки, или пък обратното — твърде големи.

Сега искаше да опита с един от методите, които изпробваше един след друг. Получената проба му се видя доста гъвкава. Двамата следяха със затаен дъх какво ще стане, докато Джонсън, стиснал бариерата между пръстите си, се опитваше леко да я огъне. Не се счупи. Опита по-силно, след това още по-силно. Материалът издържаше.

Широка усмивка озари лицето на Тони Сулески:

— Хей, май че…

Джонсън, който също беше много възбуден, го прекъсна.

— Почакай малко! Да видим как са порите!

Каква е порьозността на материала — има ли желаните милиарди пори на квадратен сантиметър? За да установят това, Джонсън и Сулески подложиха новия материал на изпитания, които продължиха не по-малко от два часа. Едва към 10,30 ч те отчетоха последните данни. Нямаше никакво съмнение — новата бариера беше издържала успешно всички тестове.

Двамата изпитаха огромна радост и облекчение. Решен беше „невъзможният“ проблем с бариерата, който парализираше целия газово-дифузионен проект. Джонсън си легна изтощен, но щастлив като никога досега през целия си живот. Рано на следващата сутрин той се обади на Мансън Бенедикт и го събуди.

— Мансън, успяхме!

След това се втурна към лабораторията, обади се на Кийт и му съобщи за резултатите от предишната вечер.

— Можеш ли да ги повториш — попита Кийт, като се мъчеше да скрие възбудата си. — Ела при мен веднага!

Кларънс Джонсън беше сигурен, че ще може да повтори експеримента си. Ентусиазмът му скоро бе попарен. След като направи две добри бариери, започна да получава съвсем незадоволителни проби. Джонсън и Сулески дълго се чудеха защо става така, когато изведнъж разбраха причината. В бързината и възбудата те бяха изпуснали един много важен момент от цялата процедура. Опитаха отново много внимателно и се получи добра бариера. След цяла година неуспешни опити „Келекс“ най-сетне разполагаше с качествена бариера. Оставаше само да бъде произведена в промишлен мащаб и щеше да отпадне последното голямо препятствие за успешното изпълнение на газово-дифузионния процес.