Пропастта на опрощението

ДЕВЕТ

Повърхността на Хела, 2615 година

Когато Куейч дойде в съзнание, висеше с главата надолу. Беше притихнал. Всъщност всичко беше притихнало: корабът, пейзажът, небето. Все едно бе посаден тук преди векове и едва сега отваряше очи.

Но не мислеше, че е възможно да е тук отдавна: спомените му за ужасната атака и зашеметяващото падане бяха съвсем ясни. Истинското чудо обаче не беше, че си спомня тези неща, а че изобщо е жив.

Като се раздвижи съвсем леко в обезопасителните колани, той опита да направи преценка на щетите. Миниатюрният кораб изскърца. Дотам, докъдето стигаше погледът му, а то зависеше от това докъде успява да извие врат — който, изглежда, не беше счупен, виждаше все още стелещи се от една от лавините прах и лед. Всичко беше замъглено, сякаш го гледаше през тънък сив воал. Стелещите се прах и лед бяха единственият източник на движение и то потвърждаваше предположението му, че не беше останал в безсъзнание повече от няколко минути. Виждаше също така единия край на моста, прекрасната, мамеща окото сложност на резбата на неговите подпори. Последва миг на тревога, като видя разбитата си артилерия, когато всъщност трябваше да се притеснява за това, което го беше докарало дотук. Мостът беше огромен, но същевременно изглеждаше деликатен като хартия. Нямаше доказателства, че му бе нанесъл някакви поражения. Явно беше по-стабилен и устойчив, отколкото изглеждаше.

Корабът изскърца отново. Куейч не можеше да види ясно земята. Корабът се беше приземил с главата надолу, но дали беше стигнал дъното на пукнатината Гинунгагап?

Погледна към конзолата, но не успя да се фокусира както трябва в нея. Не можеше, както установи сега, след като обърна внимание на този факт, да се фокусира почти върху нищо. Положението не беше толкова лошо, когато затвореше лявото си око. Възможно беше ускорението да бе причинило отлепване на ретината. “Дъщерята” беше готова да причини поправима вреда от този род, само и само да го върне жив.

С отворено дясно око Куейч се вгледа в конзолата. Там преобладаваше червеният цвят — написаното на латиница съобщаваше за системни дефекти — но имаше и много угаснали участъци, които трябваше да светят. Очевидно “Дъщерята” бе пострадала сериозно — не само механиката, а и кибернетичната й сърцевина. Корабът беше в кома.

Той се опита да каже нещо.

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Не се случи нищо. Разпознаването на гласа му може би беше сред изгубените способности. Или пък корабът не беше в състояние да направи нищо повече.

Все пак, за да бъде сигурен, Куейч повтори:

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Отново не се случи нищо. “Затвори тази страница на изследванията си” — помисли си той.

Раздвижи се отново, размърда едната си ръка, докато успя да напипа табло за тактилен контрол. Движението му причиняваше дискомфорт, но това беше по-скоро дифузната болка от натъртване, отколкото острота на счупени или извадени от ставите крайници. Можеше дори да движи краката си без особено неприятни усещания. Острата болка, която го прободе в гърдите обаче не говореше добре за състоянието на ребрата му, но дишането му изглеждаше достатъчно нормално, а и нямаше странни усещания никъде другаде в гърдите или корема. Ако травмите му се ограничаваха само с няколко счупени ребра и една отлепена ретина, значи наистина се беше отървал леко.

— Винаги си имал късмет, копеле — рече си той, докато пръстите му пробваха различните ръчки и лостове на таблото за тактилен контрол.

Всяка гласова команда имаше мануален еквивалент; просто трябваше да си припомни правилните комбинации от движения.

Успя. Единият пръст тук, палецът — там. Натисна. Натисна отново.

Корабът се закашля. Червени букви замигаха моментално там, където само допреди миг нямаше нищо.

Това беше добре. В старото момиче все още имаше живот. Опита пак. Корабът се закашля и затананика, като се опитваше да се рестартира. Премигна червена светлина, после — нищо.

— Хайде — промълви през стиснатите си зъби Куейч.

Опита отново. Третият път беше на късмет, нали? Корабът запелтечи, като че ли потрепери. Червените надписи се появиха отново, избледняха, пак се появиха. Други части на дисплея се промениха: корабът изпробваше функционалността си при излизането си от кома.

— Много добре — заяви Куейч, докато корабът се гърчеше, възвръщайки формата на корпуса си — вероятно не преднамерено, просто рефлекторно пренастройване по стария профил. В бронята зачатка чакъл, отделен от земята при този процес. Корабът се наклони с няколко градуса и полезрението на Куейч се промени.

— Внимателно… — каза той.

Беше прекалено късно. “Дъщерята на чистача” започна да се търкаля, падайки от ръба, на който временно се бе закрепила. Куейч успя да зърне дъното, до което оставаха все още поне сто метра, но което се приближаваше с голяма скорост.

Субективното време разтегна падането до цяла вечност.

После се удариха в дъното. Макар да не изгуби съзнание, поредицата от удари при падането го накара да се чувства така, сякаш някой го стиска в челюстите си и го блъска в земята, за да го убие.

Изохка. Този път беше малко вероятно да се отърве така леко. Усещаше силен натиск върху гърдите си, сякаш някой беше сложил върху тях наковалня. Най-вероятно счупените ребра бяха поддали. А това щеше да му причинява силна болка при всяко движение. Но все още беше жив. Този път “Дъщерята” се беше приземила с главата нагоре. Отново виждаше моста, който му напомняше сцена в туристическа брошура. Сякаш Съдбата непрекъснато го поставяше лице в лице с онова, което бе причина за цялата тази каша.

Повечето червени части на конзолата отново бяха изгаснали. Виждаше отражението на изуменото си лице зад фрагментираните надписи на латиница, с дълбоки сенки под скулите и в очните ябълки. Беше виждал подобен образ веднъж: лицето на някаква религиозна фигура, изгорена в напоения с балсамиращи вещества саван. Просто скица на лице, като че ли нарисувана с дебели линии с въглен.

Индоктриналният вирус се размърда в кръвта му.

— Рестартирай — каза той и от устата му изхвърчаха изпочупени зъби.

Не последва нищо. Куейч потърси опипом таблото за тактилен контрол, намери същата последователност от команди и ги приложи. Нищо не се случи. Опита отново — знаеше, че няма друг избор. Нямаше как да пробуди кораба по друг начин при дадените обстоятелства.

Конзолата премигна. Нещо все още беше живо, все още имаше някакъв шанс. Той продължи да дава командата за събуждане и всеки път по някоя система излизаше от съня, но след осмия или деветия път не се случи нищо. Не смееше да продължава от страх да не изчерпи останалите запаси на кораба или да изложи на стрес все още живите системи. Просто трябваше да се задоволи с това, с което разполага.

Затвори лявото си око и прегледа червените съобщения: беглият поглед му показа, че “Дъщерята на чистача” не бързаше заникъде. Най-важните за полета системи бяха разрушени при атаката, второстепенните бяха смазани при сблъсъка със стената и дългото търкаляне /по земята. Красивият му, скъпоценен личен кораб беше унищожен. Дори на механизмите за самовъзстановяване сега щеше да им бъде трудно да го поправят и то при положение че можеше да чака месеци, докато си свършат работата. Но сигурно трябваше да бъде благодарен, че “Дъщерята” го бе опазила жив; в това отношение беше оправдала надеждите му напълно.

Огледа отново надписите. Автоматичният сигнал за бедствие работеше. Радиусът му на действие щеше да бъде ограничен от ледените стени от двете страни, но нищо не пречеше на движението му нагоре… освен, разбира се, газовият гигант, който беше разположил между себе си и Моруина. След колко време тя щеше да се появи иззад осветената част на Халдора?

Погледна към единствения работещ хронометър на кораба. Четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад газовия гигант.

Четири часа. Можеше да издържи. “Доминатрикс” щеше да улови сигнала за бедствие веднага щом излезеше иззад Халдора и щеше да му бъде нужен около час, докато се добере до него. По принцип не би рискувал да остави кораба да се доближи толкова до едно потенциално опасно място, но в случая нямаше друг избор. Освен това се съмняваше, че сега вече има причина да се притеснява заради скритите часовои: беше унищожил два от трите, а третият, изглежда, бе изчерпал енергията си, иначе досега да го беше обстрелял отново.

Четири часа плюс още един, докато стигне до него: общо пет. Само те го деляха от сигурността. Предпочиташе да се измъкне от цялата тази каша още сега, в този миг, но и не можеше да се оплаче, особено след като беше казал на Моруина, че ще трябва да издържи шест часа без връзка с него. Трябваше да си признае, че тогава беше мислил по-малко за нейната сигурност и повече как да не губи никакво време. Е, сега получаваше доза от собственото си лекарство, нали? По-добре беше да го приеме като мъж.

Пет часа. Нищо. Дреболия.

Тогава забеляза един от другите надписи върху дисплея. Премигна, отвори и двете си очи с надеждата, че не е видял добре заради зрението си. Но нямаше грешка.

Корпусът беше пукнат. Процепът сигурно беше много малък: колкото косъм. При нормални обстоятелства щеше да бъде затворен дори без да разбере за него, но при толкова много увреждания на кораба обичайните операционни системи не действаха. Бавно, достатъчно бавно, за да не го усети все още, налягането на въздуха падаше. “Дъщерята” правеше всичко възможно да запълва недостига със запасите от въздух под налягане, но това не можеше да продължава безкрайно.

Куейч пресметна — запасите щяха да бъдат изчерпани след два часа.

Нямаше да издържи до пристигането на “Доминатрикс”.

Имаше ли значение дали щеше да изпадне в паника? Започна да размишлява над този въпрос с чувството, че е много важно да разбере отговора. Не само беше хванат като в капан в запечатано помещение с ограничено количество кислород, бавно заместван от издишвания от него самия въглероден двуокис. Въздухът се процеждаше през цепнатина в корпуса и това щеше да става независимо от бързината, с която той използва кислорода за дишане. Дори да поемеше само веднъж въздух през следващите два часа, за следващото вдишване пак нямаше да е останало нищо. Проблемът му не идваше от изчерпването на кислорода, а от изтичането на атмосферата. След два часа щеше да се озове сред пълен вакуум, като онзи, за който някои хора плащаха пари. Казваха, че причинявал болка през първите няколко секунди. Но за него преходът към липсата на въздух щеше да се осъществи постепенно. Щеше да изгуби съзнание или по-вероятно — да умре дълго преди това. Може би в някой момент от следващите деветдесет минути.

Но вероятно нямаше да навреди да не изпада в паника, нали? Може би дори щеше да промени незначително нещата в зависимост от подробностите около изтичането на въздух. Ако въздухът преминаваше през системата за рециклиране, тогава сигурно щеше да бъде от помощ да го използва възможно най-бавно. Тъй като не знаеше къде е процепът, можеше да предположи, че наличието или липсата на паника щеше да се отрази отрицателно или благоприятно върху вероятната продължителност на живота му. Двата часа можеха да се удължат до три… трите до четири, ако имаше наистина голям късмет и беше готов да понесе известно увреждане на главния мозък. А четири можеха, но само можеха, да се удължат до пет.

Само се заблуждаваше. Разполагаше с два часа. Два часа и половина беше абсолютният лимит. “Паникьосвай се колкото си искаш” — рече си той. Това нямаше да промени абсолютно нищо.

Вирусът усети страха му. Започна да го преглъща на големи глътки, хранейки се с него. Когато Куейч опита да задържи паниката на разстояние, тя се надигна и порази рационалната му мисъл.

— Не — заяви той. — Нямам нужда от теб точно сега.

Но може би имаше. Каква полза от ясния ум, ако не можеш да направиш нищо, за да се спасиш? Вирусът поне щеше да му позволи да умре с илюзията, че се намира в присъствието на нещо по-голямо от самия Куейч, нещо, което милее за него и ще бди над него, докато си отива.

Само че вирусът не се интересуваше от нищо. Той щеше да го залее с присъщите си качества, независимо дали това му допадаше или не. Единственият звук беше собственото му дишане и от време на време — шумът от посипалите се ледени парченца, които продължаваха да валят отгоре му, отделени от високите части на пропастта при падането на “Дъщерята”. Нямаше какво друго да гледа освен моста. Но в тишината чуваше далечна органова музика. Засега беше тиха, но се приближаваше. Знаеше, че когато дойде съвсем, страховитото й кресчендо щеше да изпълни душата му с радост и ужас. И макар мостът да изглеждаше почти както преди, Куейч започваше да вижда началото на стъклописно великолепие по черното небе над него — квадрати, правоъгълници и ромбове в пастелна светлина започваха да проблясват в мрака като прозорци към нещо по-просторно и велико.

— Не — промълви той, но този път съвсем неуверено.

Мина един час. Системите изоставяха призрака, части от червените надписи напускаха конзолата. Нищо, което се развалеше оттук нататък, нямаше да промени особено шансовете за оцеляване на Куейч. Корабът нямаше да го спаси от мъките, като се взриви, колкото и безболезнено и бързо да беше това. “Не — помисли си Куейч. — “Дъщерята на чистача” щеше да направи всичко, на което беше способна, за да поддържа живота му до последната спорадична глътка въздух. Машината не беше в състояние да осъзнае пълната безполезност на упражнението. Тя щеше да продължава да изпраща сигнала за бедствие, въпреки че Куейч щеше да бъде мъртъв от два-три часа, когато “Доминатрикс” го получеше.

Той се засмя: винаги беше мислил за “Дъщерята” като за изключително умна машина. Според стандартите на повечето летателни апарати и определено на онези от тях, които не се управляваха от субперсона в гама ниво, това вероятно наистина беше така. Но когато се сведеше до най-същественото, положението малко се променяше.

— Съжалявам, корабе — рече той.

И се засмя отново, само че този път смехът премина в поредица ридания на самосъжаление.

Вирусът не помагаше. Беше се надявал, че ще му помогне, но чувствата, които предизвикваше, бяха твърде повърхностни. Когато имаше най-голяма нужда от тяхната помощ, усещаше, че фасадата им е всъщност тънка като хартия. Вирусът гъделичкаше онези части от главния мозък, които предизвикваха чувства като от религиозни преживявания, но това не означаваше, че е в състояние да изключи другите части на ума, които разпознаваха изкуствения произход на въпросните чувства. Той наистина се усещаше в присъствието на нещо свещено, но същевременно знаеше, с пълната яснота на съзнанието, че това се дължи на невроанатомията. Нищо не беше всъщност с него: органовата музика, витражите по небесните прозорци, усещането за близост с нещо огромно, безвременно и безкрайно състрадателно се обясняваха с невронни връзки, със задействане на потенциални, синаптични празнини.

В момента, когато имаше най-голяма нужда, когато желаеше най-силно тази утеха, тя го беше предала. Той беше чисто и просто един безбожник с вкаран в кръвта вирус, чийто въздух свършваше, чието време изтичаше, в свят, на който беше дал име, което скоро щеше да бъде забравено.

— Извинявай, Мор — промълви той. — Всичко оплесках. Направо пратих всичко по дяволите.

Замисли се за нея, толкова далече от него, толкова недостижима… и тогава се сети за майстора на стъкла.

Отдавна не му беше идвало наум за него, но пък и беше минало доста време откакто бе изпитал сам това. Как му беше името? Тролхатан, точно така. Беше го срещнал в микрогравитационно търговско преддверие на Пигмалион — една от луните на Парсифал, около Тау Цети.

Провеждаше се демонстрация по надуване на стъкло. Занаятчията Тролхатан беше дезертирал бивш скайджак с крайници с щепсели за включване към електрическата мрежа и лице, покрито като че ли с консервирана слонска кожа, осеяна с кратери по местата, където причинените от радиационни попадения меланоми бяха отстранени неумело. Тролхатан правеше приказни произведения от стъкло: ефирни като дантела неща, изпълващи цели стаи, някои от които толкова деликатни, че не можеха да издържат дори меката гравитация на една по-голяма луна. Творбите му бяха винаги различни. Имаше триизмерни стъклени планетариуми, които подлагаха окото на стрес с болезненото си изящество. Имаше ята от стъклени птици, хиляди птици, свързани с невъзможно фини връзки между крайчетата на крилете си. Имаше пасажи от хиляди риби, като стъклото на всяка една от тях беше пронизано с най-изтънчени нюанси в жълто и синьо, а перките им с розови краища можеха да разбият и най-закоравялото сърце с деликатната си полупрозрачност. Имаше ескадрони от ангели, схватки между галеони от епохата на бойните платноходи, фантастични сцени от най-големите космически битки. Някои от творенията му бяха почти мъчителни за гледане от страх да не би със самия акт на наблюдението да бъде нарушен тънкият баланс на играта на светлосенките през тях, или пък да не би така да бъде разширена някоя невидима до този момент пукнатинка. Веднъж едно цяло стъклено творение на Тролхатан действително бе експлодирало спонтанно по време на откриването му за публиката, като най-големите парченца не надвишаваха размерите на бръмбар. Никой не беше сигурен дали това всъщност не бе част от замисления ефект.

Всички обаче бяха единодушни, че неговите произведения на изкуството бяха скъпи. Самата им покупка не беше евтина, но транспортът им беше станал повод за много анекдоти. Само изнасянето на едно от тях от Пигмалион можеше да доведе до банкрут скромна демаршистка държава. При умело пакетиране те можеха да издържат на умерено ускорение, но всички опити за пренасяне на творение на Тролхатан между слънчеви системи бяха завършвали с много изпочупено стъкло. Единствените му оцелели творби се намираха все още в системата Тау Цети. Цели семейства се бяха преселили в Парсифал, само за да могат да притежават негови произведения и да се хвалят с тях.

Говореше се, че някъде в междузвездното пространство бавно движещ се автоматично управляван кораб носел стотици от неговите творби, пълзейки към друга система — коя точно зависеше от това с кого разговаряш — с няколко процента от светлинната скорост, в изпълнение на направена преди десетилетия поръчка. Твърдеше се също така, че който измисли как да пресрещне и да ограби този кораб, без да разбие творенията на Тролхатан, ще забогатее повече, отколкото е прилично.

В епохата, когато практически всичко можеше да се произвежда на пренебрежимо ниска цена, ръчно произведените творби с неопровержим произход бяха сред малкото останали “ценни” неща.

Куейч възнамеряваше да мине през някой пазар на произведения на Тролхатан по време на престоя си на Парсифал. За кратко дори се захвана с един занаятчия, който смяташе, че може да прави качествени имитации, като използва миниатюрни слуги, за да превърне в произведение на изкуството голям колкото стая стъклен блок. Куейч бе видял резултатите от усилията им: бяха добри, но не чак толкова. В призматичното качество на истинската творба на Тролхатан имаше нещо, което нищо друго на света не бе в състояние да имитира. Беше като разликата между леда и диаманта. Във всеки случай, частта с произхода беше убиецът. Освен ако някой не премахнеше Тролхатан, пазарът нямаше да приеме фалшификатите.

Куейч се навърташе около Тролхатан, когато видя демонстрацията. Искаше да разбере дали може да открие някакъв недостатък, с който да заклейми майстора на стъкло, за да го накара да преговаря с него. Ако Тролхатан можеше да бъде убеден да се прави, че не забелязва имитациите, когато наводнят пазара — като каже, че не си спомня да ги е правил, но и не си спомня да не ги е правил — тогава можеше да извлече нещо от слуховете.

Тролхатан обаче беше недосегаем. Той никога не казваше нищо и не се движеше в обичайните артистични среди.

Той просто правеше творби от стъкло.

Поразен, но във всеки случай с намалял ентусиазъм, Куейч остана достатъчно дълго, за да види част от демонстрацията. Студеният му безстрастен интерес към практическия въпрос за цената на изкуството на Тролхатан бързо отстъпи място на страхопочитание към онова, за което всъщност ставаше дума.

Тролхатан демонстрираше създаването на малка творба, а не на някое от големите си като стая творения. Когато Куейч пристигна, той вече беше изработил невероятно, носещо се във въздуха растение с полупрозрачно зелено стъбло и листа, както и много цветове с форма на рог в блед рубинен цвят. А сега Тролхатан твореше нещо в бляскавосиньо до един от цветовете. Куейч не разпозна веднага формата, но когато майсторът започна да вае невероятно фината извивка на насочена към цвета човка, Куейч разпозна колибри. Кехлибарената дъга на човката отстоеше на разстояние колкото ширината на човешки пръст от цвета и Куейч реши, че цветето и птицата ще се носят във въздуха едно до друго, без да са свързани. Но в този миг ъгълът на светлината се промени и той осъзна, че между върха на човката и близалцето на цвета се простира невъобразимо тънка стъклена линийка, златна нишка като последния лъч светлина при планетарен залез, и че това, което вижда, е езичето на колибрито, направено от стъкло.

Ефектът очевидно бе точно премислен, тъй като другите наблюдатели забелязаха езика горе-долу в същия миг. Никаква следа от емоция не можеше да се види върху онези части от лицето на Тролхатан, които все още бяха в състояние да изобразяват подобно нещо.

В този момент Куейч се изпълни с презрение към майстора на стъкло. Изпълни се с презрение към тщеславието на неговия гений, защото обмислената и пълна липса на емоции беше също толкова достойна за порицание, колкото и показната гордост. Същевременно изпита нарастващо възхищение заради номера, на който току-що бе станал свидетел. Какво ли щеше да бъде, запита се той, да внесеш зрънце от чудото в живота, в ежедневието? Наблюдателите на Тролхатан живееха в епоха на чудеса. Но зърването на езичето на колибрито беше определено най-изненадващото и прекрасно нещо, което някой от тях бе съзирал от много време.

Това определено беше така за Куейч. Едно късче стъкло го беше потресло до дъното на душата му, когато най-малко го беше очаквал.

И сега Куейч се сети за езичето на колибрито. Винаги, когато беше принуден да остави Моруина, си представяше, че ги свързва нишка от разтягащо се разтопено стъкло със златист оттенък, източена до прекрасната деликатност на езиче на колибри. С разстоянието нарастваха и тънкостта, и присъщата изящност на езичето. Докато беше в състояние да държи този образ в съзнанието си и да се чувства все още свързан с нея, изолацията му не му се струваше пълна. Продължаваше да я усеща посредством стъклото, нишката потрепваше в синхрон с нейното дишане.

Но сега нишката изглеждаше по-тънка и по-крехка откогато и да било и Куейч не мислеше, че може да усети дишането й.

Погледна часовника: беше минал още половин час. В най-добрия случай не му оставаше въздух за повече от трийсет-четирийсет минути. Плод на въображението му ли беше или въздухът наистина започваше да се разрежда и да излъчва мирис на застояло?

Хела, 2727 г.

Рашмика видя кервана преди другите. Беше на половин километър напред на същия път, по който се движеха, но засега оставаше полускрит зад поредицата от ледени скали. Като че ли се движеше много бавно в сравнение с превозното средство на Крозе, но щом наближиха, момичето си даде сметка, че това не е вярно: превозните машини на кервана бяха много по-големи и именно поради размерите си сякаш напредваха тромаво.

Керванът се състоеше от петдесетина машини, простиращи се почти четвърт километър. Те се движеха в две близо разположени успоредни колони, като дистанцията помежду им бе не повече от един-два метра. Според Рашмика нямаше две еднакви, макар в няколко случая да се виждаше, че е възможно превозните средства да са били идентични в началото, преди собствениците им да са започнали да махат едни части и да добавят други и изобщо да се отнасят не особено мило с тях. Горната им част представляваше безредие от стърчащи добавки, закрепени със скеле от подпори. Навсякъде, където беше възможно, със спрей бяха изрисувани еклектични символи, често в сложни поредици, които издаваха преминаването на хората от една църква към друга. Върху покривите на много от машините в кервана бяха закрепени огромни повърхности с бляскави вентили, наклонени под абсолютно един и същ ъгъл. От стотиците отвори излизаше пара.

Повечето от тях се движеха на високи като къщи, шест или осем колела. Няколко други бяха с тежки вериги или комплект от ритмично движещи се крака. Две от превозните средства използваха същия тип ритмично движение като при каране на ски както айсджамъра на Крозе. Едно се придвижваше като шейна, благодарение на изтласкващите вълни на сегментираното си механично тяло. Но въпреки цялото това разнообразие всички машини успяваха да поддържат еднакво темпо. Целият ансамбъл се движеше с такава координирана точност, че процепите между двете колони бяха свързани с тунели и мостчета. Те скърцаха и се огъваха, когато в разстоянието се появеше разлика, равняваща се на част от метъра, но тя никога не ставаше толкова голяма, че да причини счупването им.

Крозе управляваше айсджамъра покрай кервана, върху онова, което бе останало от пътя. Буботещите машини се извисяваха над малкото превозно средство. Рашмика наблюдаваше поставените върху контролното табло длани на Крозе с известно безпокойство. Беше достатъчно само едно неволно потрепване на китката, моментно невнимание, за да се озоват под онези колела. Но Крозе изглеждаше достатъчно спокоен, сякаш бе правил същото това нещо вече стотици пъти.

— Какво търсиш? — попита момичето.

— Кралската машина — отвърна тихо той. — Рецепцията, мястото, където се прави бизнес. Обикновено се намира някъде в началото. Но този керван е доста дълъг. Не съм виждал такъв от години.

— Впечатлена съм — призна Рашмика, загледана нагоре към движещата се, подобна на сграда машина, която се издигаше над малкия джамър.

— Е, не се впечатлявай прекалено — рече Крозе. — Катедралата, истинската катедрала, е много по-голяма от това. Движат се по-бавно, но пък не спират. Не могат, не е лесно. То е като да спреш ледник. В близост до някоя от тези майки дори аз се поизнервям. Нямаше да бъде и наполовина толкова лошо, ако не се движеха…

— Ето го кралят — обади се Линкс и посочи към първата колона. — От другата страна, скъпи. Ще трябва да заобиколиш.

— По дяволите! Ето това е, което наистина не обичам.

— Заложи на безопасността и се приближи отзад.

— Не. — Крозе оголи страховито зъбите си. — Ще докажа, че имам разни мъжки атрибути.

Рашмика усети как седалката се заби в гръбнака й, когато Крозе даде пълна газ на айсджамъра. Колоната се плъзгаше край тях, докато задминаваха колите една подир друга. Движеха се по-бързо, но не много по-бързо. Рашмика беше очаквала, че керванът се движи безшумно като повечето неща на Хела. Не можеше точно да го чуе, но го усещаше — грохот под нивото на доловимите звуци, хор от инфразвукови компоненти, който достигаше до нея през леда, през ските, през сложната система от ресори на айсджамъра. Непрестанният тътен на колелата напомняше нетърпеливо потропване на милиони обути крака. Стоварването на всеки трак на гъсениците в леда се чуваше като глухо бумтене. Към това се прибавяше драскането на подобните на кирки механични крака, предназначени да осигуряват някаква тяга, въпреки че земята беше замръзнала. Чуваше се ниското, стенещо стържене на сегментираната машина, както и още десетина други шумове, които не успяваше да изолира. Зад всичко това, като поредица от органови звуци, Рашмика чуваше задъханите усилия на двигателите.

Айсджамърът на Крозе вече бе поизпреварил водещата двойка машини и разстоянието, което го делеше в момента от тях, беше около два пъти по-голямо от дължината им. Батарея от прожектори светеше пред кервана и къпеше превозното средство на Крозе в остро синкаво сияние. Рашмика виждаше малки фигурки, които се движеха зад прозорците и дори по върховете на машините, приведени над парапетите. Скафандрите им бяха изрисувани в съответствие с религиозната иконография.

Керваните бяха факт от живота на Хела, но Рашмика знаеше съвсем слабо как оперират. Все пак беше запозната с основните моменти. Керваните бяха подвижните агенти на големите църкви, управителните тела на катедралите. Разбира се, катедралите се движеха — бавно, както бе пояснил Крозе — но почти винаги се ограничаваха с екваториалния колан на Неизменния път. Понякога се отклоняваха от Пътя, но никога не стигаха толкова далеч на север или на юг.

Керваните обаче можеха да се движат по-свободно. Скоростта им позволяваше да осъществяват пътувания далеч от Пътя и пак да успяват да настигнат своите майки-катедрали преди довършването на същото завъртане. Те се разцепваха и преобразуваха, докато се движеха, изпращаха по-малки експедиции и се сливаха с други през определени части от своето пътуване. Често един керван можеше да представлява три-четири църкви, които се отличаваха с фундаментално различните си възгледи по въпроса за чудото на Куейч и неговата интерпретация. Всички църкви обаче имаха еднаква нужда от черноработници и резервни части. Всички се нуждаеха от нови членове.

Крозе насочи айсджамъра към централната част на пътя, непосредствено пред кервана. Тъкмо бяха тръгнали нагоре по един склон и в резултат айсджамърът започна да губи предимството на скоростта пред кервана, който просто продължаваше да се движи, без да забелязва промяната в нивото.

— Бъди внимателен сега — обади се Линкс.

Крозе перна контролните лостове и задната част на айсджамъра се изви към другия край на процесията. Носът я последва и с тъп удар ските се наместиха в по-стари бразди, направени по-рано в леда. Наклонът бе станал още по-стръмен, но това вече нямаше значение, защото не се налагаше Крозе да бъде начело на кервана. Бавно, но с неспирната инерция на плъзгащата се покрай кораб планета, предните машини ги настигнаха.

— Това е кралят, така е — потвърди Крозе. — Както изглежда, те също са готови за нас.

Рашмика нямаше представа какво означава това, но докато се движеха успоредно, забеляза два полюляващи се от покрива крана, които спускаха метални куки. Две наперени фигури в скафандри слизаха по кабелите, всяка седнала върху една от куките. Изгубиха се от полезрението й и в продължение на няколко секунди не се случи нищо, после момичето чу тежки стъпки по покрива на айсджамъра. Последва дрънчене на метал в метал и миг по-късно движението на машината се прекрати като насън. Повдигнаха ги от леда и те увиснаха във въздуха от едната страна на кервана.

— Самонадеяните копелета го правят всеки път — рече Крозе. — Но няма никакъв смисъл да спориш с тях. Или приемаш това положение, или изобщо се отказваш да имаш вземане-даване с тях.

— Поне ще можем да излезем оттук и да си изпънем краката за малко — каза Линкс.

— В кервана ли сме вече? — поинтересува се Рашмика. — Официално, имам предвид?

— В кервана сме — потвърди Крозе.

Момичето кимна, изпълнено с облекчение, че вече бяха недосегаеми за полицията на Вигрид. Все още не бяха видели и следа от тях, но в нейните представи те бяха само един-два завоя зад айсджамъра на Крозе.

Все още не знаеше какво да мисли за това. Беше очаквала някакво раздвижване след като властите откриеха бягството й. Но освен молбата хората да бъдат нащрек и да я върнат, ако я открият, не беше предполагала, че някой ще предприеме активни, целенасочени действия. Положението обаче се бе оказало по-неприятно, защото полицията бе решила, че Рашмика има нещо общо с експлозията в склада за взривни материали. Явно смятаха, че бяга от страх да не бъде разкрита. Те, разбира се, грешаха, но при липсата на по-убедителен заподозрян, тя нямаше никакво доказателство в своя защита.

Слава Богу, Крозе и Линкс поне не се съмняваха в това или пък изобщо не ги интересуваше какво би могла да е извършила. Оставаше обаче страхът йот барикадиране на пътя, което да сложи край на движението на айсджамъра, преди да стигнат до кервана.

Сега можеше да престане да се тревожи… поне за това.

Паркирането на айсджамъра отне само минута. Крозе, изглежда, нямаше думата по въпроса, защото, без да направи каквото и да било, което Рашмика да забележи, въздухът в превозното средство се раздвижи и от това тъпанчетата й леко запукаха. После чу приближаващи се стъпки.

— Обичат да се знае кой е шефът — каза Крозе, сякаш това се нуждаеше от пояснение. — Но ти не се страхувай от никой тук, Рашмика. Те обичат да демонстрират силата си, но въпреки това се нуждаят от нас, обитателите на полупустинните райони.

— Не се притеснявай за мен — отвърна момичето.

В кабината нахлу някакъв човек. Държеше се така, сякаш беше излязъл за малко едва преди минута. Широкото му жабешко лице беше месесто, а кожата, която свързваше основата на плоския му нос и горната част на устата, блестеше от нещо неприятно. Носеше палто от дебела пурпурна материя, с дълъг подгъв и щедро бухнали яка и маншети. Барета с неясен дребен образ бе поставена на една страна върху червените му коси, а пръстите му бяха натежали от богато орнаментирани пръстени. В едната си ръка стискаше компютърен бележник, чийто екран беше запълнен с колонки, изписани с древна писменост. Рашмика забеляза на дясното му рамо някаква конструкция от яркозелени колонки и тръбички. Нямаше представа за какво служи — дали е украшение или тайнствен лечебен аксесоар.

— Мистър Крозе — каза вместо “добре дошли” непознатият. — Каква неочаквана изненада. Наистина не мислех, че ще успеете и този път.

Крозе сви рамене. Рашмика виждаше, че прави всичко възможно да изглежда безгрижен и незаинтересован, но се забелязваше, че това му струва известни усилия.

— Добрият човек не може да бъде задържан, квесторе.

— Възможно е. — Новодошлият хвърли поглед към екрана и присви устни с вид на човек, захапал лимон. — Вие обаче оставихте нещата за малко късничко през деня. Печалбите са незначителни, Крозе. Надявам се да не останете прекалено разочарован.

— Животът ми е поредица от разочарования, квесторе. Мисля, че вече съм свикнал с това.

— Искрено се надяваме случаят да е такъв. Всеки трябва да знае мястото си в живота, Крозе.

— Аз определено зная своето, квесторе. — Крозе направи нещо с контролното табло, вероятно за да зареди айсджамъра. — Е, отворени ли сте за бизнес или не? Определено сте се постарали да ошлайфате практиката на хладния си прием.

Мъжът се усмихна неубедително.

— Това е гостоприемство, Крозе. Хладен прием би означавало да ви оставим на леда или да ви премажем.

— В такъв случай най-добре да се смятам за изключително облагодетелстван.

— Кой сте вие? — попита ненадейно Рашмика, като изненада дори самата себе си.

— Това е квестор… — побърза да се намеси Линкс, преди да са я прекъснали.

— Квестор Рътланд Джоунс — прекъсна я все пак техният домакин с театрален тон, сякаш играеше пред галерията. — Отговорник за допълнителните провизии, управител на керваните и другите мобилни единици, странстващ легат на Първата адвентистка църква. А вие сте?

— Първите адвентисти? — повтори Рашмика, за да се увери, че го е чула правилно. Първите адвентисти имаха много разклонения, част от които на свой ред също извънредно влиятелни църкви. Имената на някои от тях бяха толкова сходни, че беше лесно да ги объркаш. Тя обаче се интересуваше именно от Първата адвентистка църква. — Най-старата църква, нали? — добави тя.

— Освен ако не съм в голяма грешка относно моя работодател — да. Все още обаче ми се струва, че не сте отговорили на въпроса ми.

— Рашмика — отвърна тя. — Рашмика Елс.

— Елс. — Мъжът буквално сдъвка сричката. — Доста разпространено име в селата из пустеещите вигридски земи, изглежда. Но не мисля, че съм срещал някой Елс толкова далече на юг.

— Може и да сте срещали, веднъж — отговори момичето.

Това беше малко несправедливо: дори керванът, с който бе отпътувал брат й, да беше също свързан с адвентистите, надали беше точно този.

— Смятам, че щях да си спомня.

— Рашмика пътува с нас — намеси се Линкс. — Рашмика е… умно момиче. Нали така, скъпа?

— Горе-долу — отвърна девойката.

— И мисли, че може да намери своята роля в църквите — додаде Линкс.

Тя облиза пръстите си и намести косата, прикриваща рожденото й петно.

Новодошлият остави компютърния бележник.

— Роля ли?

— Нещо техническо — побърза да уточни Рашмика.

Беше репетирала тази среща десетки пъти, като във въображението си винаги последната дума оставаше нейната, но сега всичко ставаше прекалено бързо и съвсем не така, както се бе надявала.

— Винаги има за какво да използваме умни момиченца — заяви квесторът. И затършува в единия от горните си джобове. — Както и момчета. Зависи от дарбите им.

— Аз нямам дарби — обяви Рашмика. В устата й последната дума прозвуча почти като обида. — Но съм грамотна и образована. Мога да програмирам повечето характеристики на един слуга робот. Знам много за изследванията върху скътлърите. Имам някои идеи във връзка с тяхното унищожаване. Това със сигурност може да бъде от полза за някой в църквата.

— Тя се чуди дали не би могла да намери място в някоя от спонсорираните от църквата археологически изследователски групи — поясни Линкс.

— Така ли? — попита квесторът.

Рашмика кимна. Според нея тези спонсорирани от църквите изследователски групи бяха истински майтап — те съществуваха единствено за да затвърждават съществуващата куейчистка доктрина за скътлърите; но все пак трябваше да започне отнякъде. Истинската й цел беше да се добере до Харбин, а не да продължи изследването си върху скътлърите. Много по-лесно щеше да го открие обаче, ако заемеше някакъв чиновнически пост, например във въпросните изследователски групи, вместо да се захване с някоя скромна работа като поправката на Пътя.

— Мисля, че бих могла да бъда от помощ — заяви тя.

— Да знаеш много за изследванията на дадена тема съвсем не е същото като да знаеш каквото и да било за самата тема — погледна я квесторът и й се усмихна с лека симпатия.

Той измъкна ръка от горния джоб на палтото си. Стискаше щипка семена между палеца и показалеца. Многосъставното зелено нещо на рамото му се размърда с предизвикваща любопитство скованост, която напомни на Рашмика за нещо надуто, за същество, създадено от балони. Беше някакво животно, но такова, каквото тя, със сравнително ограничения си опит, не помнеше да е виждала някога. Едва сега забеляза в единия край на най-дебелата му тръбичка нещо като глава на костенурка с многофасетни очи и деликатна, като че ли механична уста. Квесторът предложи пръстите си на създанието, като набърчи насърчително устни. То се разтегна надолу по ръката му и нападна щипката семена с нерешителна любезност. “Какво ли е това?”, питаше се момичето. Тялото и крайниците бяха като на насекомо, но издължената опашка, увита неколкократно около ръката на квестора, напомняше повече за влечуго. А в начина, по който се хранеше, имаше нещо уникално, характерно за птиците. Спомняше си отнякъде птици: бляскави, качулати, наперени същества в кобалтовосин цвят, чиито опашки се отваряха като ветрила. Пауни. Но къде беше виждала пауни?

Квесторът се усмихна на любимото си животно.

— Несъмнено сте чели много книги — додаде той, като погледна странично към момичето. — Това е достойно за насърчение.

— Тя не изпускаше от внимателния си поглед животното.

— Израснах в подземните разкопки, квесторе. Помагах при изкопните работи. Дишам прах от скътлъри от мига, в който съм родена.

— Но за нещастие това качество съвсем не е чак толкова уникално. Колко изкопаеми от скътлъри сте изследвали?

— Нито едно — отвърна след кратка пауза Рашмика.

— Е, в такъв случай… — Квесторът потупа с пръст по устната си, после докосна устата на животното. — Това е достатъчно за теб, Ментово бонбонче.

Крозе се покашля.

— Защо не продължим този разговор на кервана, квесторе? Не искам да пътувам прекалено дълго, за да се прибера у дома, а все още ни предстои много работа.

Създанието — Ментово бонбонче — се оттегли обратно нагоре по ръката на квестора, след като пирът приключи. Започна да почиства лицето си с миниатюрните си, подобни на ножици предни крайници.

— Ти ли носиш отговорност за момичето, Крозе? — попита квесторът.

— Не точно, не. — Погледна към Рашмика и се поправи: — Искам да кажа — да, грижа се за нея, докато стигне там, накъдето е тръгнала, и ще приема лично опитите на някой да й посегне. Но какво ще прави със себе си след това, не е моя работа.

Квесторът насочи вниманието си отново към Рашмика.

— И на колко години си точно?

— На колкото трябва — отвърна тя.

Зеленото същество обърна подобната си на малка куличка глава към нея — фасетъчните му очи приличаха на къпини.

Повърхността на Хела, 2615 година

Куейч ту идваше на себе си, ту губеше отново съзнание. След всеки следващ преход разликата между двете състояния се размиваше все повече и повече. Той халюцинираше и после халюцинираше, че халюцинацията е била истина. Виждаше спасители, борещи се със сипея, които ускоряваха крачка, щом го видеха, и му махаха приветствено с напъханите си в ръкавици ръце. На втория или третия път се разсмя при мисълта, че си представя спасителите му да идват при съвсем същите обстоятелства като истинските. Никой никога нямаше да му повярва, нали?

Но някъде между пристигането на спасителите и точката, когато го отнасяха към сигурността, той се озоваваше неизменно в кораба с разкъсвани от болка гърди, а едното му око виждаше света като че през тънка мъгла.

“Доминатрикс” продължаваше да пристига, да се плъзга между отвесните стени на пропастта. Дългият тъмен кораб намаляваше скоростта и се подпираше на специално предназначените за тази цел шипове. Средният люк се отваряше меко и от него се появяваше Моруина. Излизаше сред мъгла от вентили, хвърляше се да го спасява, величествена и страховита като готова за битка армия. Измъкваше го от разбитите останки на “Дъщерята” и с присъщата за сън липса на логика той нямаше нужда да диша, докато тя му помагаше да се добере до другия кораб, придвижвайки се из безвъздушното студено пространство от светлини и сенки. Или пък се появяваше в специалния костюм, като успяваше по някакъв начин да го накара да се движи, макар Куейч да знаеше, че беше изработен по начин, който правеше невъзможно свиването му.

Постепенно халюцинациите надделяха над рационалната мисъл. В един от миговете на просветление му мина през ума, че най-щадящо за него би било някоя от тях да го споходи, докато умира, за да му бъде спестено стряскащото осъзнаване, че все още не е спасен.

Видя Жасмина да идва към него, спускайки се по сипея, следвана от Грьолие. Кралицата избождаше с нокти очите си, докато приближаваше и оставяше кървави струйки.

Куейч продължаваше да идва на себе си, но халюцинациите преминаваха плавно една в друга, а усещането, предизвикано от вируса, се засилваше. Никога досега не беше имал толкова интензивни преживявания, дори когато вирусът бе влязъл за първи път в него. Музиката подплатяваше всяка мисъл, цветните светлини от витражите проникваха във всеки атом на вселената. Чувстваше се внимателно наблюдаван и силно обичан. Емоциите не му се струваха вече като фасада, а напълно действителни. Сякаш досега беше виждал само отражението на нещо или беше чувал приглушеното ехо от някаква невероятно красива и сърцераздирателна музика. Възможно ли беше това действително да е въздействието от един изкуствено създаден вирус, намерил убежище в главния му мозък? Преди винаги го беше чувствал така — поредица от грубовати, механично предизвикани реакции, но сега емоциите бяха като че неразделна част от него самия и не оставяха място за нищо друго. Беше като разликата между ефекта, използван за театралната сцена, и самата гръмотевична буря.

Някаква смаляваща се, рационална част от него казваше, че нищо всъщност не се е променило, че усещанията все така се дължат на вируса. Мозъкът му бе изгладнял за кислород поради изтичането на въздух от кабината. Не беше необичайно при тези обстоятелства да изпитва емоционални промени. И ефектът можеше да се увеличи многократно поради наличието на вируса.

Тази рационална част се смаляваше все повече и скоро щеше да преустанови съществуването си.

Единственото, което усещаше, беше присъствието на Всемогъщия.

— Добре — промълви Куейч, преди да изгуби съзнание. — Сега вече вярвам. Имаш ме. Но все още се нуждая от чудо.