Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ

Хела, 2727 година

Рашмика наблюдаваше как свалят айсджамъра към движещата се лента на пътя. Когато ските му докоснаха леда, се разлетя леден прашец. Двамата мъже в скафандри на покрива на айсджамъра отделиха куките и ги поставиха върху лебедките, преди да се понесат обратно нагоре към машината от кервана. Превозното средство на Крозе, което от това разстояние изглеждаше миниатюрно, се заклати с рев и се движи успоредно с кервана в продължение на неколкостотин метра, преди да позволи да бъде бавно задминато от боботещата процесия. Рашмика гледа след него, докато се изгуби от погледа й зад скърцащите колела на една от машините.

Отстъпи от наклонения панорамен прозорец. Сега вече всичките й мостове за връщане бяха изгорени. Но решимостта й да продължи не беше намаляла изобщо. Нямаше да се откаже, каквото и да й струваше това.

— Както виждам, си взела решението си.

Рашмика се обърна. Гласът на квестор Джоунс я шокира: мислеше, че е сама.

Зеленото животинче на квестора чистеше лице с единствения си останал здрав преден крайник, увило здраво като с турникет опашката си около горната част на ръката му.

— Не е нужно тепърва да вземам решение — отвърна тя.

— Надявах се писмото от брат ти да те вразуми, но очевидно не е успяло. Сега поне имаме една малка изненада за теб.

— Моля?

— Маршрутът ни беше леко променен — поясни той. — Осъществяването на срещите ни с катедралите ще отнеме малко повече време от предвиденото.

— Надявам се, че не се е случило нещо сериозно.

— Вече ни се наложи да се забавим толкова по пътя, че не е възможно да наваксаме, ако се движим по обичайния маршрут на юг. Възнамерявахме да прекосим пукнатината Гинунгагап близо до кръстопътя Гъдбранд, после да продължим на юг по пътя Хирокин, докато стигнем Неизменния път, където ще се срещнем с катедралите. Но сега това просто е невъзможно, край прохода Хирокин е имало големи ледопади. Нямаме средства да го почистим, поне не бързо, а най-близкият керван с подходяща апаратура е заседнал на Мрачния кръстопът, закован на място от светкавично образувал се ледник. Така че са налага да минем по някой кратък път, ако не искаме да закъснеем още повече.

— Кратък път ли, квесторе?

— Наближаваме пукнатината Гинунгагап. — Тук той направи пауза. — Знаеш за нея, разбира се. На всеки му се налага да я пресече в една или друга точка.

Рашмика си представи подобната на жива рана пукнатина, дълбок каньон с отвесни страни, пресичащ диагонално екватора. Това бе най-голямата геоложка характеристика на планетата, първото, на което Куейч беше дал име при приближаването си.

— Аз мислех, че има само едно безопасно място за прекосяването й — рече тя.

— За катедралите — да — съгласи се квесторът. — Пътят се отклонява леко на север, където стените на Пукнатината позволяват на катедралите да слязат до дъното. Този процес изисква доста усилия, отнема дни, а при изкачването от другата страна трябва да бъде повторен. Те трябва да бъдат доста пред Халдора, за да не изостанат. Наричат този маршрут “Дяволската стълба” и управителят на всяка катедрала тайничко се бои от него. Спускането става по тясна пътека и пропаданията не са рядкост. На нас обаче не ни се налага да вървим по Дяволската стълба: Пукнатината може да бъде прекосена и на друго място. Една катедрала не може да мине по него, но керванът тежи несравнимо по-малко от която и да било катедрала.

— Моста ли имаш предвид? — попита Рашмика с тръпка от страх и лоши предчувствия.

— Значи си го виждала.

— Само на снимки.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е много красив, красив и деликатен, като от стъкло. Прекалено деликатен, за да бъде използван от машини.

— И преди сме минавали по него.

— Но никой не знае колко такива минавания е в състояние да издържи.

— Мисля, че можем да се доверим на скътлърите в това отношение, а, как смяташ? Според специалистите този мост стои там от милиони години.

— Казват много неща — отвърна момичето, — но не знаем със сигурност каква е възрастта му или кой го е построил. Не прилича на нищо от другите работи, които са останали от скътлърите, нали? И определено не знаем дали е бил предназначен да се минава по него.

— Изглеждаш неестествено разтревожена от една, честно казано, технически проста маневра, която ще ни спести много безценни дни. Може ли да попитам защо?

— Защото знам как се казва това място. Пукнатината Гинунгагап е името, което е дал Куейч на каньона, но го наричат по още един начин, нали така? Особено онези, които решават да прекосят моста. Наричат я “Пропастта на опрощението”. Казват, че е по-добре да си се пречистил от греховете, преди да тръгнеш по него.

— Но ти, разбира се, не вярваш в съществуването на греха, нали?

— Вярвам в съществуването на активната, непрекъснато вършеща нещо глупост — отвърна Рашмика.

— Е, не е необходимо да се притесняваш заради това. Просто се наслаждавай на гледката като останалите поклонници.

— Аз не съм поклонник — уточни тя.

Квесторът се усмихна и пъхна нещо в устата на своето животинче.

— Всички сме или поклонници, или мъченици. Доколкото показва опитът ми, за предпочитане е да бъдеш поклонник.

Арарат, 2675 година

Антоанет сложи очилата. Гледката, която се разкриваше през тях, беше като замъглено копие на реалното помещение, с червени каназиански цифри, попадащи в дясната част на зрителното й поле. За момент нищо друго не се промени. Събраната просто така скелетоподобна машина, привидение от трети тип, продължаваше да стои насред захвърлените железарии, от които бе родена, с един замръзнал във въздуха крайник в акта на хвърлянето на очилата.

— Капитане… — започна тя.

Но още преди да успее да произнесе тази дума, Капитанът и неговите отломки се сляха с общия фон, изгубвайки определеността си и контраста, и се смесиха с останалата натурия в помещението. Очилата не работеха безупречно и в една четвъртита част от зрителното поле на Антоанет скелетоподобната машина остана същата, но навсякъде другаде изчезна като сграда зад стена от пъплеща откъм морето мъгла.

На Антоанет това не й хареса. Машината не я заплашваше, но я смущаваше фактът, че няма точна представа за нейното местоположение. Посегна към очилата с намерението да ги свали, но в ухото й избръмча глас:

— Недей. Остави ги. Нужни са ти, за да ме виждаш.

— Капитане?

— Обещавам, че няма да ти сторя нищо лошо. Гледай.

Тя погледна. Сега в зрителното й поле започна бавно да се оформя нещо. Човешка фигура — този път изключително реална — се появяваше ей така, от нищото. Антоанет отстъпи неволно назад, закачи фенерчето си в някакъв предмет и го изтърва на пода.

— Не се плаши — успокои я той. — Нали за това си дошла?

— Точно сега вече не съм съвсем сигурна — отвърна едва чуто тя.

Човешката фигура беше излязла от историята. Мъжът носеше наистина древен скафандър, торбест, издут, от набръчкана ръждивооранжева материя. Ботушите и ръкавиците с дебели пръсти бяха покрити със същия светлокафяв материал. Той беше разкъсан тук-там и под него се виждаше ламинирана мрежа от преплетени слоеве. Сребърният му колан беше окичен с многобройни инструменти с неясна функция. Груба квадратна кутия висеше от гръдната област на скафандъра, покрита с изпъкнали контролни бутони, достатъчно големи, за да бъдат управлявани, въпреки значителната непохватност, причинявана от ръкавиците. Дори още по-голяма кутия се виждаше на гърба и се издигаше над врата му. Дебел ръбест маркуч от яркочервена пластмаса се поклащаше от раницата на лявото му рамо, а отвореният му край се намираше върху горния край на кутията на гърдите. Сребърната лента на пръстена около врата на костюма представляваше сложно съчетание от заключващи се механизми и черни, импрегнирани с каучук изолатори. Между вратния пръстен и горната част на скафандъра имаше множество емблеми и отличителни знаци, които бяха съвсем непознати за Антоанет.

Той не носеше шлем.

Лицето на Капитана изглеждаше твърде малко за костюма. На скалпа си — който изглеждаше обръснат — бе сложил подплатено черно-бяло кепе, осеяно с контролни жички. Поради опушената светлина от очилата тя не можеше да определи какъв е цветът на кожата му. Беше гладка, опъната на скулите, скрита от едноседмична черна брада. Имаше много тънки, сякаш изрязани с бръснач вежди, извити насмешливо над широко разположени кучешки тип очи. Антоанет виждаше бялото им между ириса и долния клепач. А устата му — с тънки прави устни, съвършена за изразяването на известна надменност — беше от този тип, който тя смяташе или за хипнотизиращ, или за незаслужаващ доверие, в зависимост от настроението си. Нямаше вид на човек, склонен да води незначителни разговори. Обикновено това не беше проблем за нея.

— Върнах това — обяви тя.

Наведе се и взе шлема.

— Дай ми го.

Тя понечи да го хвърли.

— Не — прекъсна я остро Капитанът. — Дай ми го. Приближи се и ми го подай.

— Не съм сигурна, че съм готова да го направя.

— Това се нарича “жест на взаимно доверие”. Или го правиш, или разговорът прекъсва тук. Вече казах, че няма да те нараня. Не ми ли вярваш?

Антоанет си помисли за машинарията, която очилата бяха преобразували. Може би, ако ги свалеше, щеше да види привидението такова, каквото беше в действителност…

— Остави очилата. Това също е част от договорката.

Тя направи крачка към него. Очевидно нямаше избор.

— Добре. А сега ми дай шлема.

Още една стъпка. После още една. Капитанът чакаше с отпуснати до тялото ръце, а погледът му я насърчаваше да продължава напред.

— Разбирам, че се страхуваш — рече той. — И точно това е важното. Ако не беше уплашена, нямаше да има проява на доверие, нали?

— Просто се питам какво има за теб във всичко това.

— Доверявам ти се, че мога да разчитам на теб. Сега ми подай шлема.

Тя го протегна пред себе си с максималната бързина, с която ръцете й успяха да се разгънат, и Капитанът посегна, за да го поеме от нея. Очилата се бавеха малко, така че при движението на ръцете му за момент се появи машинарията. Скритите му в ръкавицата пръсти стиснаха шлема. Тя чу драскането на метал в метал.

Капитанът направи крачка назад.

— Добре — произнесе одобрително той. Завъртя шлема в ръцете си, за да види дали няма следи от износване. Антоанет забеляза, че от едната страна имаше празно кръгло гнездо, в което трябваше да влезе червеният маркуч. — Благодаря ти, че ми го донесе. Оценявам жеста ти.

— Оставил си го на Полфри. Не беше случайност, нали?

— Така мисля. Как го нарече — “покана” ли? Не си далеч от истината, струва ми се.

— Приех го като знак, че искаш да говориш с някого.

— Ти като че ли изгаряше от желание да говориш с мен.

— Всички изгаряхме. Всички изгаряме от желание. — Погледна привидението със смесица от страх и опасно, изкусително облекчение. — Имаш ли против да те питам нещо? — Прие мълчанието му за съгласие. — Как да те наричам? “Капитане” не ми се струва съвсем редно, не и сега, след нашата взаимна проява на доверие.

— Справедлива забележка — съгласи се той, но не прозвуча напълно убеден. — Засега Джон ще свърши работа.

— В такъв случай, Джон, с какво заслужих това? Не само защото връщам шлема, нали?

— Както казах, ти явно изгаряше от желание да говорим.

Антоанет се наведе, за да вдигне фенерчето си.

— Опитвам да се добера до теб от години, но без никакъв успех. Какво се промени?

— Сега се чувствам различно — отвърна той.

— Сякаш си бил заспал и най-сетне си се събудил?

— По-скоро сякаш сега изпитвам нужда да бъда буден. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Не съм сигурна. Може да прозвучи неучтиво, но… с кого точно разговарям?

— Разговаряш с мен. Какъвто съм. Какъвто бях.

— Никой не знае всъщност кой си бил, Джон. Този костюм ми изглежда доста стар.

Скритата в ръкавица ръка премина по кутията върху гърдите, очертавайки някаква шарка. На Антоанет това й заприлича на благословия, но беше напълно възможно да е и превърнала се във втора природа инспекция на жизненоважните системи. “Доставка на въздух, непокътнатост на налягането, термален контрол, комуникация, отвеждане на отпадъчните продукти. — тя самата също знаеше наизуст този списък.

— Аз бях на Марс — рече той.

— Аз никога не съм била там.

— Така ли?

Стори й се разочарован.

— Всъщност не съм виждала чак толкова много светове. Йелоустоун, малко от Ризургам и това място. Но никога Марс. Какво представлява?

— Различен. По-див. По-студен. Безжалостен. Непрощаващ. Жесток. Първичен. Суров. Красив. Като темпераментен любовник.

— Но това е било доста отдавна, нали?

— Аха. На каква възраст е според теб Този скафандър?

— Дяволски античен ми изглежда.

— Такива не се произвеждат от двайсет и първи век. Вие мислите, че Клавейн е стар, реликва от историята. Но аз бях вече старец, когато той е поел за първи път въздух.

Изненада се, като го чу да споменава името на Клавейн. Явно Капитанът беше доста по-наясно със ставащото на кораба, отколкото си мислеха някои.

— В такъв случай си изминал доста дълъг път — каза тя.

— Беше много, много дълго и странно пътуване, да. И гледай къде ме отведе.

— Сигурно имаш доста интересни истории за разказване.

Антоанет смяташе, че има две безопасни сфери за разговор: настоящето и далечното минало. Последното й желание беше Капитанът да се спре върху неотдавнашното си разболяване и странната си трансформация.

— Има някои истории, които не искам да разказвам — поясни той. — Но това не се ли отнася за всички нас?

— Аз не бих оспорила подобно твърдение.

Върху тънките му устни се появи намек за усмивка.

— Някакви тъмни тайни в твоето минало ли, Антоанет?

— Нищо, заради което да си загубя съня, не и когато имаме толкова неща, за които да се тревожим.

— А! — Той въртеше шлема в ръцете си. — Трудно разрешимият проблем на настоящето. Аз съм наясно с нещата, разбира се, може би дори по-добре, отколкото си мислите. Знам например че в системата има и други сили.

— Усети ли ги?

— Именно шумът от тях ме събуди от дългите ми, спокойни сънища за Марс.

Капитанът се вгледа в изображенията и стикерите по шлема и ги погали с дебелия връх на единия от скритите си в ръкавицата пръсти. Антоанет се запита какви ли спомени събуждаха, спомени, запазени измежду петстотинте или дори шестстотинте преживени години. Спомени, покрити със сивата прах на столетията.

— Решихме, че се събуждаш — рече тя. — През последните няколко седмици започнахме да усещаме по-осезаемо присъствието ти. Не помислихме, че е съвпадение, особено след онова, което ни разказа Хури. Знам, че си спомняш Хури, Джон, иначе нямаше да ме доведеш дотук.

— Къде е тя?

— С Клавейн и другите.

— А Иля? Къде е Иля?

Антоанет се изпоти. Изкушението да излъже, да изрече някаква успокояваща баналност беше непреодолимо. Но не се усъмни нито за миг, че Капитанът ще прозре всеки опит за измама.

— Иля е мъртва.

Черно-бялото кепе се наведе надолу.

— Надявах се, че съм го сънувал — промълви той. — Това е проблемът сега. Невинаги мога да отлича реалното от въображаемото. Нищо чудно да сънувам и теб в този момент.

— Аз съм реална — увери го Антоанет, сякаш това можеше да промени нещо. — Но Иля е мъртва. Помниш какво стана, нали?

Гласът му беше тих и замислен, като на дете, което си припомня важните събития в някоя приказка.

— Помня, че беше тук и че бяхме сами. Помня, че лежеше в едно легло, а около нея имаше хора.

Какво трябваше да му каже сега? Че причината Иля да се намира в това легло бяха нараняванията, получени при усилията й да осуети самоубийствения опит на Капитана, когато той насочи едно от оръжията в оръжейната към корпуса на кораба. Белегът, който беше нанесъл на корпуса, се виждаше и досега — вертикална цепнатина от едната му страна. Беше сигурна, че на определено ниво той знае всичко това, както и че не е нужно да му го напомня точно сега.

— Тя умря, опитвайки да спаси всички ни — поясни Антоанет. — Дадох й да използва моя кораб, “Буревестник”, след като с негова помощ спасихме последните жители от колонията на Ризургам.

— Но аз помня, че тя не беше добре.

— Не толкова, че да не може да управлява кораб. Тя очевидно усещаше нужда да изкупи нещо. Помниш ли как постъпи с обитателите на колонията, когато екипажът ти опитваше да открие Силвест? Как ги накара да помислят, че ще изтреби цяло селище в пристъп на раздразнение? Затова те искаха да я осъдят като военен престъпник. Питам се дали накрая не беше започнала да вярва сама в това. Как можем да знаем какво е ставало в главата й? Ако достатъчно хора те мразят, не е трудно да започнеш да се питаш дали не са прави.

— Тя не беше особено добра жена — каза Капитанът, — но не беше и такава, каквато я изкарваха. Правеше винаги само това, което смяташе правилно за кораба.

— И това я прави добра жена за мен. Точно сега корабът е единственото, което имаме, Джон.

— Мислиш ли, че се получи при нея?

— Кое?

— Изкуплението, Антоанет. Мислиш ли, че това промени нещо поне мъничко в края на краищата?

— Не мога да гадая какво е ставало в ума й.

— Това промени ли нещо за останалите?

— Сега сме тук, нали така? Измъкнахме се от системата живи. Без онова, което направи Иля, вероятно всички щяхме да бъдем изтребени в рамките на няколко светлинни часа в пространството около Ризургам.

— Надявам се, че си права. Аз й простих, знаеш ли?

Антоанет знаеше, че Иля бе позволила Смесената чума на Капитана в крайна сметка да погълне кораба. Тогава това й се бе сторил единственият начин да избави кораба от един съвсем различен тип паразит. Не й се вярваше Иля да бе взела лесно решението си. Също така — базирайки се върху доста ограничения си контакт с тази жена — не мислеше, че съобразяването с чувствата на Капитана бе повлияло особено върху решението й.

— Изключително великодушно от твоя страна — отвърна тя.

— Осъзнавам, че го направи заради кораба. Осъзнавам, че така можеше просто да ме убие. И мисля, че го искаше, след като научи как постъпих със Саджаки.

— Съжалявам, но това е станало доста преди идването ми тук.

— Аз убих един добър човек — призна Капитанът. — Иля го разбра. Когато ми причини това, когато ме превърна в това, което съм сега, тя знаеше какво съм извършил. Предпочитам да ме беше убила.

— В такъв случай си платил за това, което си направил — отговори Антоанет. — И дори да не беше платил тогава, дори Иля да не ти беше причинила това, пак нямаше да бъде от значение. От значение е, че спаси сто и шейсет хиляди души от сигурна смърт. Платил си за онова единствено престъпление сто хиляди пъти.

— Така ли е устроен да работи според теб светът, Антоанет?

— За мен това е достатъчно, Джон, но какво ли пък разбирам аз? Аз съм просто дъщеря на пилот от Ръждивия пояс.

Настъпи тишина. Все така с шлема в ръце, Капитанът хвана края на разгъващия се като акордеон червен маркуч и го свърза със специално предназначения за тази цел отвор отстрани на шлема. Взаимодействието между реалния обект и симулираното присъствие изглеждаше смущаващо цялостно и истинско.

— Въпросът е, Антоанет, какъв смисъл имаше да спасяваме живота на тези хора, след като, както по всичко личи, ще умрат сега, тук, на Арарат?

— Не знаем дали някой ще умре. Засега инхибиторите не са стигнали до нас.

— Все пак на човек му се иска да има някаква гаранция.

— Трябва да имаме предвид немислимото, Джон. Ако стане най-лошото, ще се наложи да напуснем Арарат. И изпълнението на плана ще зависи от теб.

Капитанът доближи шлема до пръстена около врата си, завъртя го напред-назад, докато чу щракването на свързващите механизми. Стъклото пред лицето беше все още вдигнато. Белите очни ябълки на очите му приличаха на ярки полумесеци върху потъналата в сянка карта на лицето му. Зелени и червени цифри се отразяваха върху кожата му.

— Не ти липсва дързост, щом си дошла тук сама, Антоанет.

— Не мисля, че сега е времето на страхливците.

— Такова време никога не е имало — увери я той и започна да спуска стъклото пред лицето си. — Във връзка с онова, което искате от мен?

— Да?

— Ще помисля по въпроса.

После Капитанът се обърна и се изгуби бавно в мрака. Издигна се лека вихрушка от червено-кафява прах, за да го скрие напълно от погледа на Антоанет. Беше като пясъчна буря на Марс.

Хела, 2727 година

Капитанът-ултра се наричаше Хекел, а корабът му — “Трети газометричен”. Беше слязъл с червена совалка с доста древен дизайн — триада от свързани помежду си сфери, украсени с големи, стилизирани изображения на тарантула.

Дори според по-новите стандарти Хекел порази Куейч като много странен индивид. Даващият възможност за придвижване скафандър, в който се появи на “Лейди Моруина”, представляваше чудовищно творение от кожа и месинг с импрегнирани с каучук акордеонни стави и лъскави метални плочки, задържани чрез нитове. Зад малките, препречени с решетки отвори за очите на шлема му две чистачки се движеха напред-назад, за да бършат конденза. Пара излизаше през зле поддържаните стави и свръзки. Придружаваха го двама помощници: те отваряха и затваряха постоянно капачетата на костюма, играеха си с месинговите вентили и копчета. При говорене гласът на Хекел излизаше от миниатюрен тръбен орган на върха на шлема. Той трябваше постоянно да прави настройки с копчетата в областта на гърдите, за да не позволи на гласа да стане прекалено остър или дълбок.

Куейч не разбираше нищо от заявленията на Хекел, но това не беше проблем: ултрата беше дошъл с преводач. Беше дребна жена с очи на кошута, облечена с по-модерен космически костюм. Шлемът й се беше свил назад като качулка на какаду, така че всички да виждат лицето й.

— Вие не сте ултра — обърна се към нея Куейч.

— Има ли значение?

— Просто ми се струва забавно, нищо повече. И аз започнах оттам — вършех подобна на вашата работа.

— Трябва да е било доста отдавна.

— Но на тях им е все така трудно да преговарят с подобни на нас, нали?

— На нас ли, първосвещеник?

— Стопроцентови хора, като вас и мен.

Макар да я прикри добре, той разчете развеселената й реакция. Погледна се от нейната перспектива: полегнал върху кушетка ужасяващо крехък старец, заобиколен от движещи се огледала, с държани насила отворени очи, подобни на обелени плодове. Не си беше сложил тъмните очила.

Куейч помръдна дланта си.

— Не съм бил винаги такъв. Някога можех да мина за стопроцентов човек, да се движа в нормално общество, без да предизвикам никакъв шок сред околните. Ултрите ме взеха на работа, също като вас. Кралица Жасмина на “Гностично възкачване”…

Хекел нагласи копчетата пред гърдите си, после през тръбите излязоха някакви неразбираеми звуци.

— Казва, че Жасмина не се славела с особено добра репутация, дори сред другите ултри — рече преводачката. — Казва, че дори сега в някои кръгове споменаването на името й се смята за връх на лошия вкус.

— Нямах представа, че ултрите признават идеята за лошия вкус — отвърна шеговито Куейч.

Отговорът на Хекел прозвуча остро и властно.

— Казва, че имате да запомняте много неща — обади се преводачката. — Казва също така, че има и друга работа, с която се налага да се заеме днес.

Куейч си играеше с ръба на аленото одеяло.

— Чудесно. Искам само да уточним… имате желание да обмислите предложението ми, нали?

Преводачката се заслуша в думите на ултрата, после се обърна към своя домакин.

— Казва, че разбира логиката на предложената от вас спогодба за сигурност.

Куейч кимна ентусиазирано, като накара огледалата да кимнат в синхрон.

— Разбира се, ползата ще бъде и за двете страни. Аз печеля защита от кораб като “Трети газометричен”, застраховка срещу по-безскрупулните ултра елементи, които, както знаем, не липсват. А със съгласието си за осигуряването на тази защита — естествено, за определен период — ще получите компенсации във вид на права за търговия, вътрешна информация и други от този род. Вложеното време ще донесе дивиденти и за едните, и за другите, капитан Хекел. От вас се иска само да се съгласите да доближите още повече “Трети газометричен” до Хела и да изпълните известни много меки, приятелски спогодби… малка катедрална делегация във вашия кораб и, естествено, реципрочна група на “Лейди Моруина”. С това незабавно получавате достъп до най-подбраните скътлърови реликви, преди когото и да било от вашите съперници. — Куейч погледна подозрително, сякаш забелязал неприятели в сумрака, царящ в мансардата. — И няма да се налага през цялото време да се оглеждаме назад.

Капитанът отговори през тръбите.

— Казва, че разбира ползата във връзка с правата за търгуване — обади се преводачката, — но желае също така да наблегне върху риска, който поема, като доближи кораба си още към Хела. Намеква за съдбата на “Гностично възкачване”…

— А аз пък мислех, че е проява на лош вкус да се споменава за това.

Тя не му обърна внимание.

— Той иска тези търговски предимства да бъдат изяснени, преди да бъде обсъдено каквото и да било друго. Иска също да бъде уточнена максималната продължителност на периода за защита и… — Тя направи пауза, докато ултрата изрече поредица от ръмжащи допълнения. — Иска също така да обсъди изключването от възможност за търгуване или дори приближаване към системата на определени групи. Групите, които трябва да бъдат изключени, включват, но не се ограничават с търговските кораби “Преобразена нощ”, “Мадоната на осите”, “Мълчание под снега”…

Тя продължи да изброява, докато забеляза, че Куейч вдига ръка.

— Ще обсъдим тези неща в подходящия момент — заяви той със свито сърце. — Междувременно катедралата би желала, разбира се, да направи пълен технически оглед на “Трети газометричен”, за да се уверим, че корабът не представлява опасност за Хела или нейните обитатели…

— Капитанът пита дали се съмнявате в достойнствата на неговия кораб — каза преводачката.

— Ни най-малко. Защо ще се съмнявам? Успял е да стигне дотук, нали? От друга страна, ако няма какво да крие…

— Капитанът желае да се оттегли в совалката си, за да обмисли въпроса.

— Разбира се — заяви с внезапен плам Куейч, сякаш можеха да искат всичко, без да се опасяват, че ще бъде прекалено. — Това е сериозно предложение и не би трябвало да се съгласявате прибързано. Преспете една нощ с тази мисъл. Поговорете с приближените си. Чуйте и друго мнение. Да повикам ли някой да ви придружи?

— Капитанът може да намери сам пътя обратно до совалката — отвърна преводачката.

Куейч разпери пръсти за довиждане.

— В такъв случай доскоро. Моля да предадете най-добрите ми пожелания на вашия екипаж… и помислете много сериозно върху моето предложение.

Капитанът се изви, докато помощниците му помагаха да настройва контролните ръчки и клапи на комичния, подобен на чайник костюм. Запъти се към вратата с влудяващо ритмично дрънчене. Оттеглянето му беше също толкова мъчително бавно, колкото и пристигането; очевидно костюмът не беше в състояние да се придвижва повече от три сантиметра на една крачка.

Хекел спря, после с видимо усилие се обърна отново към своя домакин. Чистачките продължаваха да се движат напред-назад. През тръбния орган прозвуча нова поредица от ноти.

— Извинете — обади се преводачката, — но капитанът има още един въпрос. На идване към “Лейди Моруина” се наложи да направи непредвидено отклонение от обичайния маршрут за полетите поради технически проблем със совалката.

— Технически проблем ли? Ето това вече е изненада.

— При въпросното отклонение той станал свидетел на значителни изкопни работи малко на север от Неизменния път, близо до низината Джарнсакса. Видял нещо като частично скрити с маскировка изкопи. При изследването им с радара на совалката доловил постепенно ставаща все по-дълбока кухина с няколко километра дължина, дълбока поне един километър. Предположил, че изкопните работи са свързани с изнамирането на скътлърови реликви.

— Случаят трябва да е точно такъв — отвърна Куейч, преструвайки се, че не е заинтригуван.

— Капитанът е озадачен. Признава, че не е специалист по делата на Хела, но е останал с впечатлението, че най-значителните скътлърови реликви са изкопани в регионите около полюсите.

— Скътлърови реликви намираме из цяла Хела — поясни Куейч. — Единствено заради географските капризи е по-лесно да се изкопават в областите около полюсите. Не знам кои разкопки сте видели, нито защо са били прикрити. Уви, повечето изкопни работи се осъществяват извън директното управление на църквите. Не можем да бъдем информирани за всичко.

— Капитанът ви благодари за този изключително полезен отговор.

Куейч се намръщи, но побърза да замени смръщеното си изражение с толерантна усмивка. Какво беше това: сарказъм или тя просто не беше улучила нужната нота? Жената беше стопроцентов човек като него самия, от хората, които той някога беше в състояние да разчита като диаграми. А сега тя и нейният вид — не само жените, а почти всички — излизаха извън границите на инстинктивното му разбиране.

Проследи ги с поглед, докато излязат, усети миризмата на нещо горещо и метално след капитана и изчака нетърпеливо помещението да се изпразни от зловредната пара.

Не след дълго потропването на бастун възвести появата на Грьолие. Той през цялото време беше наблизо, за да слуша ставащото посредством добре скрити камери и микрофони.

— Изглежда достатъчно обещаващо — заяви главният лекар. — Те не отказаха директно и разполагат с кораб. Според мен нямат търпение по-скоро да сключат сделката.

— Точно така си помислих и аз — каза Куейч. Избърса конденза върху едно от огледалата си и Халдора възвърна обичайната си яркост.

— Всъщност, ако се изолираш от не особено убедителния рев на Хекел, остава впечатлението, че се нуждаят страшно много от тази спогодба.

— Вдигна листа хартия, който бе притискал до гърдите си през целия разговор. — Техническо резюме на техния кораб от нашите шпиони в областта за паркиране. Не звучи насърчаващо. Проклетият кораб се разпада. Едва се е добрал до Писциум 107.

— Дай да видя. — Грьолие се взря в листа, погледът му премина бързо по него. — Не можеш да бъдеш сигурен, че е точно.

— Нима?

— Не. Ултрите имат навик да представят корабите си в по-лоша от действителната светлина, дори често дезинформират за тази цел. Правят го, за да заблудят своята конкуренция, да създадат в нея фалшиво чувство за превъзходство и да покажат на пиратите, че няма смисъл да ограбват кораба.

— Но винаги преувеличават способността си да се защитават — отвърна Куейч, като размаха пръст пред своя събеседник. — В момента на паркинга няма кораб без едно или друго оръжие, дори да е дегизирано като безобидна система за избягване на сблъсъци. Те се страхуват, Грьолие, всички до един, и всички искат съперниците им да знаят, че имат с какво да се защитят. — Грабна листа от ръцете му. — Но това тук? Истинска подигравка. Те имат нужда от нашето покровителство, за да си оправят кораба. А би трябвало да е точно обратното, ако искаме тяхната протекция да е от значение за нас.

— Както казах, когато става въпрос за намеренията на ултрите, за нищо не трябва да се съди по привидните му качества.

Куейч смачка листа и го захвърли.

— Проблемът е, че не мога да разчитам проклетите им намерения.

— От никой не може да се очаква да разчете нещо толкова чудовищно като Хекел — отговори Грьолие.

— Нямам предвид само него. Говоря и за другите ултри, както и за нормалните хора, които идват с тях, подобно на жената преди малко. Така и не разбрах дали е искрена, или ни гледа отвисоко, още по-малко дали вярва наистина в онова, което Хекел я караше да говори.

Главният лекар целуна горния край на бастуна си.

— Искаш ли да чуеш моето мнение? Преценката ти за ситуацията е правилна: тя беше просто уста на Хекел. Той искаше страшно много да се споразумее с нас.

— Прекалено много — допълни Куейч.

Грьолие удари с бастуна си по пода.

— Сега забрави за “Трети газометричен”. Какво ще правим със “Спускаща се чучулига”. Информацията от трети лица говори, че разполагат с много полезно оръжие, а капитанът изглеждал склонен да преговаря с нас.

— Пак от същата информация става ясно, че съществува някаква нестабилност в десния двигател на кораба. Да не би да пропусна тази част?

Главният лекар сви рамене.

— Не може да се каже, че са ни нужни, за да ни закарат донякъде, а просто да седят в орбита на Хела, за да плашат останалите. Стига оръжията им да изпълняват както трябва тази задача, изобщо не ми пука, че корабът няма да бъде в състояние да си тръгне след изтичането на срока на нашата договорка.

Куейч махна неопределено с ръка.

— Честно казано, човекът, когото изпратиха тук, не ми допадна. На пода непрекъснато изтичаше нещо. Едва седмици след като си тръгна, успяхме да се отървем от това петно. А нестабилността на двигателя съвсем не е незначително неудобство, както си мислиш. Корабът, с чийто капитан се споразумеем, ще стои само на няколко десети от светлинна секунда от повърхността на Хела, Грьолие. Не можем да рискуваме да се взриви над главите ни.

— В такъв случай да се върнем към изходната позиция — заяви главният лекар, без в тона му да се долавя и капчица симпатия. — Има и други ултри, които желаят да разговарят с нас, нали?

— Достатъчно, за да бъда зает, но винаги стигам до същия фундаментален проблем: просто не мога да разчитам хората, Грьолие. Съзнанието ми е така отворено за Халдора, че не е останало място за никаква друга форма на наблюдение. Вече не съм в състояние да прозра скритите им стратегии и усуквания както преди.

— Водили сме този разговор и друг път. Знаеш, че винаги можеш да потърсиш моето мнение.

— Така и правя. Но — не се обиждай — ти знаеш много повече за кръвта и клонирането, отколкото за човешката природа.

— Тогава питай други. Събери съвет за тази цел.

— Не. — Осъзна, че Грьолие е прав — бяха разисквали тази тема многократно. И винаги бяха стигали до същите моменти. — Тези преговори за протекция са, поради самата си природа, изключително деликатни. Не мога да рискувам изтичане на секретна информация за сигурността ни до друга катедрала. — Даде знак на главния лекар да почисти очите му — Виж ме — продължи Куейч, докато събеседникът му отваряше аптечното шкафче и приготвяше антисептичните тампони за обтриване. — Аз съм ужасяващ в много отношения, прикован към този стол, неспособен да живея без него. Но дори да бях достатъчно здрав, за да се отделя, щях да остана затворник на “Лейди Моруина”, все така вкопчен в оптичната хубост на любимите ми огледала.

— Доброволно — подчерта Грьолие.

— Знаеш какво имам предвид. Не мога да се движа сред ултри така, както те се движат сред нас. Не мога да отида на корабите им, както правят някои общоцърковни пратеници.

— Затова имаме шпиони.

— Въпреки всичко това ме ограничава. Нуждая се от човек, на когото мога да имам доверие, Грьолие, някой подобен на самия мен в по-младите ми години. Някой, който е в състояние да бъде сред тях, както правех и аз. Някой, когото не биха се осмелили да заподозрат.

— Да заподозрат ли?

Главният лекар изтриваше с потупващи движения очите му със стерилните тампони.

— Искам да кажа някой, на когото ще се доверят автоматично. Някой, който изобщо не прилича на теб.

— Стой мирно. — Куейч трепна, когато напоеният с щипеща течност тампон обтри в кръг очната му ябълка. Изуми се, че изобщо има нервни окончания, но Грьолие явно притежаваше непогрешимата способност да открива малкото, които му бяха останали. — Всъщност — продължи замислено главният лекар, — неотдавна ми се случи нещо. Може би си заслужава да го спомена.

— Давай.

— Наясно си, че обичам да знам какво става из Хела. Не само обикновените неща, свързани с катедралите и Пътя, но и в по-широкия свят, включително селата.

— О, да. Ти търсиш непрестанно некаталогизирани щамове, доклади за интересни нови ереси от населените места, неща от този род. И изхвърчаш навън с лъскавите си нови спринцовки като добро вампирче.

— Не отричам, че Министерството на кръвните дела играе известна роля в моите интереси, но покрай него научавам всевъзможни интересни неща. Стой мирно.

— И не ми казваш за тях! Какви са тези всевъзможни интересни неща?

— Предпоследният път, когато бях буден в продължение на две години, в периода преди десет и осем години. Помня това размразяване много добре: тогава за първи път се появи нуждата ми от този бастун. Към края на въпросния период направих дълго пътуване на север по следите на същите некаталогизирани щамове, които спомена току-що. На връщане пътувах с един от керваните, като държах очите си отворени за всичко, което може да привлече вниманието ми.

— Помня това пътуване — каза Куейч. — Не си спомням обаче да си споменавал, че през него се е случило нещо интересно.

— Не се случи. Поне тогава така ми изглеждаше. Но преди няколко дни чух един информационен бюлетин и той ми напомни нещо.

— Още дълго ли ще ме търкаш с това?

Грьолие въздъхна и започна да прибира в аптечното шкафче нещата, които бе извадил.

— Имаше едно семейство — заразказва той — от Вигридските полупустинни земи. Те пътуваха надолу, за да пресрещнат кервана. Имаха две деца: син и по-малка дъщеря.

— Била е пленителна, убеден съм.

— Синът търсеше работа на Пътя. Аз присъствах на интервюто за набиране на новобранци, тъй като ми бяха позволили. Всъщност това беше празно любопитство: не изпитвах никакъв интерес конкретно към този случай, но човек никога не знае кога ще изскочи нещо интересно. — Главният лекар затвори вратата на аптечното шкафче с трясък. — Синът искаше да работи в някакъв технически клон от поддръжката на Пътя — стратегическо планиране, нещо от този род. По онова време обаче Пътят разполагаше с предостатъчно писарушки. Единствените свободни работни места бяха от острия край, така да се каже.

— Просяците не могат да избират — рече Куейч.

— Точно. Но при въпросния случай вербуващият агент реши да не разкрива реалното положение на нещата. Той каза на сина, че няма да бъде трудно да му намери безопасна, добре платена работа в техническото бюро. А тъй като работата щеше да бъде строго аналитична, изискваща яснота и безстрастност на мисълта, не можеше и дума да става за вирусна инициация.

— Ако беше казал истината, щеше да изгуби кандидата.

— Почти сигурно. Момчето беше умно, в това нямаше съмнение. Жалко беше да се похаби, като го пратим директно в групите за залагане на експлозиви или някоя друга дейност, водеща до също толкова кратка продължителност на живота. А тъй като семейството му беше светско, каквито са повечето жители в полупустинните земи, той определено не желаеше твоята кръв във вените си.

— Това не е моята кръв. Това е вирус.

Грьолие вдигна пръст, за да накара господаря си да замълчи.

— Работата е там, че вербуващият агент имаше основателна причина да излъже. А и лъжата беше всъщност безобидна. Всички знаят, че местата в тези служби са много малко. Честно казано, мисля, че дори синът го знаеше, но семейството се нуждаеше от тези пари.

— И той е гонел своите цели, Грьолие, убеден съм.

— Почти не помня как изглеждаше синът. Но дъщерята? Образът й е пред мен и сега, ясен като бял ден — тя виждаше през всички нас, сякаш бяхме от стъкло. Имаше най-невероятните очи, златистокафяви с точици светлина по тях.

— Колко голяма трябва да е била, Грьолие?

— На осем или девет години, предполагам.

— Отвращаваш ме.

— Не става дума за това — поясни главният лекар. — Всички присъстващи го усетиха, струва ми се, особено вербуващият агент. Момичето повтаряше на родителите си, че той лъже. Беше убедено. Беше видимо възмутено от него. Все едно всички в помещението играеха на някаква игра, за която никой не му беше казал.

— Децата се държат странно, когато са сред възрастни. Грешка е било, че са я завели там.

— Тя изобщо не се държеше странно. Според мен се държеше изключително разумно. Възрастните не се държаха разумно. Всички знаеха, че вербуващият агент лъже, но единствено тя не го отричаше.

— Подозирам, че е дочула някаква забележка преди интервюто, за това, че вербуващите агенти винаги лъжат.

— Може и така да е, но дори тогава си помислих, че става въпрос за нещо повече. Смятам, че тя разбираше дали агентът лъже само като го погледне. Има хора с такава способност. Раждат се с нея. Не повече от един на хиляда и вероятно много по-малко я притежават в степента, в която я притежаваше онова момиченце.

— Четене на мисли?

— Не. Просто ясно осъзнаване на вече наличната подсъзнателна информация. Лицеизразът, предимно. Мускулите на лицето могат да правят четирийсет и три отделни движения и получените комбинации са десетки хиляди.

“Грьолие си е направил домашното” — помисли си Куейч. Това малко отклонение в разговора им несъмнено беше планирано от самото начало.

— Много от тези изражения са неволни — продължи главният лекар. — Освен ако не е трениран изключително добре, човек просто не е в състояние да лъже, без да се издаде с изражението си. В повечето случаи, разбира се, това не е от значение. Хорската маса просто е сляпа за тези микроизражения. Представи си обаче, че ти ги долавяш. И че притежаваш не само способността да разчиташ лицата на околните, без те дори да подозират, но и самоконтрола да блокираш собствените си неволни сигнали.

— Ммм. — Куейч предугаждаше накъде бие. — Тя не би била от особена полза, когато си срещу някой като Хекел, но ако става дума за стопроцентов човек, с когото преговаряш… или нещо с лице… положението наистина се променя. Мислиш, че можеш да ме научиш на това ли?

— Мога да направя нещо по-добро. Мога да доведа момичето. То само ще те научи.

За момент Куейч се взря в увисналия образ на Халдора, хипнотизиран от гърчещата се нишка на светкавица в областта на южния полюс.

— Ще трябва първо да го доведеш — рече той. — Не е лесно, ако не можеш да го излъжеш по никакъв начин.

— Не е толкова трудно, колкото мислиш. Момичето е като антиматерия: номерът е просто да действаш с нужните инструменти. Споменах, че нещо пробуди спомените ми преди няколко дни. Тази работа свърши името на момичето. Рашмика Елс. Споменаха го в един информационен бюлетин от Вигридските полупустинни земи. Имаше и снимка. Сега Рашмика е с осем-девет години по-голяма, откакто я видях за първи път, но съм сигурен, че е тя. Не бих забравил толкова бързо тези очи. Та тя изчезнала. В регионалната полиция цари тревога.

— В такъв случай няма да ни бъде от полза.

Грьолие се усмихна.

— Освен ако не я открия. Тя е в един от керваните, тръгнал към Пътя.

— Срещна ли се с нея?

— Не съвсем. Посетих кервана, но не се открих пред мис Елс. Не исках да я уплаша, не и когато може да ни бъде толкова полезна. Твърдо е решила да разбере какво се е случило с брат й, но дори тя би била нащрек, когато се приближава до Пътя.

— Хмм. — Красивото стечение на обстоятелствата накара Куейч да се усмихне за момент. — И какво точно се е случило с брат й?

— Умрял е при разчистващите работи — отговори главният лекар. — Смазан под “Лейди Моруина”.