Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ

От новопостроения си гарнизон в стръмните стени на рамката частите на Катедралната гвардия се втурнаха към “Носталгия по безкрая”. Този път бяха подготвени: бяха прегледали докладите от предишната атака и имаха известна представа какво да очакват. Знаеха, че навлизат в активна и враждебно настроена среда, не само заради съпротивата, която можеха да очакват от ултрите, но и защото този кораб имаше начини да отвръща на ударите им, да смазва и промушва, да дави и задушава. Всичко това обаче не се нуждаеше от обяснение, то беше проблем на някой друг, а не на тях. От интерес за задействаните части на Гвардията беше само как да отговорят подобаващо.

Сега носеха тежки огнехвъргачки, енергийни оръжия, масивни пистолети с висока степен на проникване и съоръжения за пробиване на дупки с върхове от свръхдиамант. Носеха хидравлични защитни прегради, с които да издигат стени и коридори срещу срутвания и нежелано затваряне на проходи. Носеха спрейове с втвърдяваща се при удар епоксидна смола за замразяване формата на променящи се структури. Носеха експлозиви и нервнопаралитични агенти. Носеха също така поставени извън закона нанотехнологии.

Задачата им беше същата: да превземат кораба с минимални човешки жертви. Точната интерпретация на тази заповед обаче беше оставена на командващите офицери. И уврежданията на самия кораб, макар и нежелателни, съвсем не бяха толкова сериозен проблем, както докато “Носталгия по безкрая” беше все още в орбита. Първосвещеникът беше обещал на ултрите да им върне кораба, но предвид случилото се след опита за превземане на лайтхъгъра, изглеждаше твърде невероятно корабът да напусне някога повърхността на Хела. Той може би дори беше престанал да бъде кораб.

Катедралната гвардия напредваше бързо, като неутрализираше съпротивата с максимум сила. Ултрите нито веднъж не се възползваха от предоставената им възможност да се предадат.

В такъв случай, ако “минимални човешки жертви” означаваше смъртта на всички останали членове на екипажа, значи така щеше и да стане.

Корабът охкаше край тях, докато те си проправяха път с дълбаене, сечене и горене. Той отвръщаше на техните удари като намали броя им с няколко човека, но усилията му бяха станали спорадични и неправилно насочени. И в един момент, когато по-голямата част от кораба вече беше под сигурния им контрол, те изведнъж осъзнаха, че той всъщност умира. Само че това нямаше значение: първосвещеникът се интересуваше единствено от двигателите. Останалата част беше ненужно усложнение.

Капитанът знаеше, че умира. Всяко нещо трябваше да намери покой в даден момент и след всички тези векове, всички светлинни години, всички промени, започваше да мисли, че е намерил последното си предназначение. Струваше му се, че го е знаел още преди да види рамката. Може би дори преди да се беше изтърбушил, за да спаси замразените хора, които бе докарал от Арарат и Йелоустоун. Може би го беше разбрал от мига, в който преди девет години беше намалил скоростта си, когато от междузвездното пространство се беше насочил към това място на чудеса и поклонения. Изпълваше го умора още откакто го бяха събудили от съня му в океана на Арарат и новодошлите го бяха принудили да заеме, макар и неохотно, незабавна позиция на изострено внимание и да се евакуира по-скоро оттам. Също като Клавейн, отдал се на мрачни размисли на самотния си остров, той наистина желаеше само почивка, усамотение и освобождение от собственото му неразрешено бреме от грехове. Ако не се бяха случили всички тези неща, най-вероятно щеше да остане с огромно удоволствие в онзи залив, докато ръждяса и се превърне в история, в част от географските особености на местността, без да преследва повече сам себе си със своите мисли и угризения, избледнявайки, докато се превърне в един последен, безсмислен сън за безкраен полет.

Усещаше как катедралните гвардейци навлизат в тялото му и в началото не възприемаше бурното им напредване като нещо повече от изтръпване на съответните места, но постепенно усещанията ставаха все по-неприятни — нещо като силно, неукротимо стомашно разстройство, което в крайна сметка се превърна в агония. Не можеше да определи броя им, нямаше представа дали са стотина, или повече от хиляда. Не можеше да определи какви оръжия използват срещу него, нито какви поражения му нанасят. Те изгаряха нервните му окончания и ослепяваха очите му. Оставяха безчувствени дири след себе си. Липсата на болка там, където бяха минали, липсата на каквито и да било усещания, беше най-лошото от всичко. Те изтръгваха мъртвата машинария на кораба от временната хватка на живата инфекция. Онова, в което се беше превърнал, беше хубав сън. А сега идваше неговият край.

Когато той си отидеше, когато го очистеха от чумата, всичко жизненоважно щеше да остане. Дори ако двигателите престанеха да работят, когато умът му спреше да ги контролира, хората в рамката щяха да намерят начин да ги включат отново. Щяха да накарат трупа му да работи за тях, тласкайки го в някаква конвулсивна пародия на живота. Синхронизирането на Хела с Халдора не беше работа за няколко дни, а нещо като построяване на цяла катедрала. Щяха да карат трупа му да работи, докато постигнат целта си и после, може би, щяха да поставят останките му в гробница или да го канонизират.

Гвардейците проникваха все по-дълбоко. Безчувствените участъци, които оставяха след себе си, вече не се ограничаваха с тесните, виещи се маршрути, които бяха избрали, за да проникнат в него, а се бяха разширили дотолкова, че вече поглъщаха цели области от анатомията му. Беше изпитал подобно усещане за липса, когато пусна замразените си пасажери в орбита, но тогава си бе нанесъл раните сам и се бе постарал да бъдат ограничени само в рамките на задължително необходимото. Сега вредите се правеха безразборно и липсата на чувствителност беше още по-ужасяваща. Не след дълго, може би след няколко часа, празнините щяха да погълнат всичко. И тогава той щеше да си отиде, оставяйки след себе си само автономните процеси.

Все още имаше време да действа. Ослепяваше за себе си, но собственото му тяло образуваше само миниатюрната, бляскава ядка на сферата му на съзнание. Дори сега, пристегнат в тази рамка, продължаваше да получава информация от отделните автоматични летателни апарати, които бе пуснал около Хела. Така имаше представа за всичко, ставащо на планетата, гледката му се синтезираше от отделните впечатления, изпращани от камерите.

А в търбуха си, все още неоткрити от гвардейците, пазеше трите хипометрични оръжия. Те бяха мъчително деликатни: достатъчно трудно беше да се използват при нормални условия на ускорение, камо ли сега, когато бе полегнал на една страна. Можеше само да се гадае кога щяха да реагират, ако ги задейства сега; колко време щяха да функционират, преди да направят на пух и прах както самите себе си, така и всичко наоколо.

Смяташе обаче, че най-вероятно щяха да проработят поне веднъж. Нуждаеше се само от мишена, от средство да промени ситуацията.

Гледката му към Хела промени акцента си. С усилие на волята се фокусира върху потока от информация, който включваше картина от катедралата, заснета от различни ъгли и височина. За момент усилията да сглоби всички тези движещи се, замъглени, многоспектърни образи в една триизмерна картина му се сториха задушаващо непосилни, дотолкова, че забрави за гвардейците и онова, което му причиняваха. Тогава с вътрешното си зрение, с неестествената яснота на видение, съзря “Лейди Моруина”. Усети вечно променящата се пространствена връзка с катедралата, сякаш ги оковаваше една и съща стегната желязна верига. Знаеше на какво разстояние от него се намира тя. Знаеше в коя посока се движи.

Високо върху плоската повърхност на кулата се движеха миниатюрни фигурки като задвижвани от часовников механизъм марионетки.

Бяха стигнали до площадката за приземяване на “Лейди Моруина”. Там ги очакваха два летателни апарата: онзи, с който бяха пристигнали ултрите, и червеното корабче с форма на раковина на главния лекар. И двата бяха осеяни с обгорени дупки в местата на попадение, очевидно обстрелвани от близко разстояние. Рашмика знаеше, че ако разполагаха с достатъчно време, и двата щяха да се ремонтират сами достатъчно, за да напуснат катедралата. Но онова, което им липсваше сега, беше именно време.

Грьолие притискаше силно спринцовката във външната обвивка на костюма й. Нямаше представа дали иглата бе в състояние да проникне през костюма и да стигне до кожата й, но беше сигурна, че не желае да опитва. Беше чувала за ДЕУС-Х, знаеше, на какво е способен. Възможно беше да се излекуваш и може би дори влиянието на вируса щеше да започне да избледнява след време, когато тялото й изработеше собствена имунна реакция срещу него. Но онова, за което всички бяха единодушни, щом ставаше въпрос за индоктринални вируси, беше, че проникнеха ли веднъж в кръвта ти, никога вече нямаше да си същият.

— Вижте — възкликна главният лекар жизнерадостно, сякаш сочеше някаква красива особеност на пейзажа, — лъчите от отработените газове все още се виждат. — Насочи вниманието на Рашмика към раздвояващата се сребриста светлина, напомняща магистрала на небето. — Може да говориш каквото и да е за нашия първосвещеник, но веднъж направи ли план, неизменно се придържа към него. Жалко само, че първо не го сподели с мен.

— На твое място бих се притеснила заради този кораб — отвърна тя. — На път е да създаде проблеми, даже сега. Убеден ли си, че се чувстваш в безопасност, господин главен лекар?

— Те няма да направят никакъв опит — обади се Куейч. — Прекалено голям риск има да те наранят. Затова те вземаме с нас.

За разлика от Грьолие и Рашмика, първосвещеникът беше без никакъв защитен костюм. Пак си пътуваше със своята подвижна кушетка, около която сега се беше появил прозрачен мехур, осигуряващ необходимата защита. Чуваха гласа му през високоговорителчетата в каските си: той звучеше пискливо и сухо както винаги.

— Не можем всички да се поберем в моя кораб — заяви Грьолие. — И определено няма да рискувам да влизам в тяхната совалка. Не знаем какви капани може да има в нея.

— Не се безпокой — каза Куейч. — Помислил съм за това.

Заля ги ярка светлина. Въпреки че главният лекар я държеше, Ора погледна към нея. Трети кораб, който не беше виждала досега, се носеше във въздуха покрай перилата на площадката. Беше издължен и тесен, като стрела. Стоеше прав, балансирайки със скоростта. Откъде ли беше дошъл? Рашмика беше сигурна, че щеше да забележи, ако друг кораб се беше приближил до катедралата от която и да е посока.

— Бил е там през цялото време — обади се Куейч, сякаш прочел мислите й, — вграден в архитектурата под нас. Знаех, че един ден ще ми потрябва.

Едва сега тя забеляза, че той има нещо в скута си: нещо като портативно командно табло. Върховете на костеливите му пръсти се плъзгаха по него, като дланта на спиритуалист по дъска с изписани отгоре й букви и цифри.

— Твоят кораб ли? — попита Рашмика.

— Това е “Доминатрикс” — възкликна Грьолие, сякаш името трябваше да й говори нещо. — Корабът, с който той дойде на Хела. Същият, който го спаси, когато си навлече неприятности, защото си пъхаше носа там, където не му беше работата.

— Както виждаш, той има своята история — додаде първосвещеникът. — Е, да се качваме. Нямаме време да стоим и да му се възхищаваме. Казах на Хейкън, че ще бъдем в лайтхъгъра до половин час. Искам да бъда там, когато гвардейците го обявят за изчистен.

— Никога няма да превземеш “Безкрая” — заяви Рашмика.

Отстрани на кораба се отвори врата, точно на нивото на площадката. Куейч насочи кушетката си към нея, явно с намерението да се качи пръв. Рашмика усети, че я обземат неприятни тръпки — дали все пак нямаше да тръгне без тях? Сега вече всичко й се струваше възможно: нищо чудно всичките му приказки за вземането й на борда на кораба като застраховка да бяха лъжа. Както бе заявил сам, действително приключваше една епоха и започваше друга. На старата лоялност — и вероятно и логика — вече не можеше да се разчита.

— Изчакай ни — извика Грьолие.

— Разбира се, че ще ви изчакам! Кой друг ще ме поддържа жив?

Но корабът се отклони от площадката за кацане и помежду им се образува празнина от около един метър. Рашмика видя как пръстите на първосвещеника се плъзгат с родена от паниката бързина по контролните бутони. Стабилизиращите струи от чакащия кораб се разбягаха в различни посоки, подобни на поръбено в пурпурно огнени рапири, всяка от които траеше около една секунда.

Глаур стигна в работилницата. Тя представляваше истинска съкровищница на инструменти за осигуряване на бягство, блестящи от чистота и спретнато подредени. С тази апаратура можеше да си проправи път при всякакви условия. Единственият му проблем беше пренасянето им нагоре по спираловидната стълба до заключената врата. Освен това щеше да се нуждае от пространство, за да ги използва безопасно, без да се нарани, но тази задача съвсем не беше толкова лесноосъществима на тясното, спираловидно виещо се стълбище. Заоглежда внимателно инструментите, имайки предвид всички тези ограничения. Изборът беше достатъчно богат дори при тези обстоятелства, просто щеше да има нужда от малко повече време. Скритите му в ръкавиците ръце се поколебаха над един инструмент, после се преместиха над друг. Трябваше да направи разумно избора си: последното му желание беше да се налага да слиза отново по стълбите, особено облечен в този костюм.

Погледна назад. Сега, когато му беше дошла идеята да си проправи път навън с някой от режещите инструменти, се сети, че всъщност изобщо не е необходимо да изкачва стълбите. Единствената му цел беше да се махне колкото се може по-бързо от “Лейди Моруина”: нямаше вещи, които си заслужаваше да взима, нито любими хора, които да търси и да спасява, А сега, след като помисли както трябва, се убеди, че няма никакъв смисъл да търси превозно средство в гаража — вероятността да бе останало някое от тях беше нищожно малка.

Можеше да си проправи път направо оттук, веднага.

Глаур взе избраните от него инструменти и се запъти към един от прозрачните панели в пода. Оттам до земята имаше двайсетина метра, но това разстояние беше значително по-лесно преодолимо, отколкото ако се качеше едно ниво по-горе. Лесно можеше да среже стъклото и решетката на отвора, оставаше само да намери начин да стигне до земята.

Върна се в работилницата и намери макара навит кабел. Някъде трябваше да има и въже, но сега нямаше време да го търси. Кабелът също щеше да свърши работа. Нямаше да иска кой знае какво от него, не и при гравитацията на Хела.

Глаур се върна при прозореца в пода и се заоглежда за най-близката солидна машина. Спря се на подпората на едно от мостчетата, захваната здраво за пода. Имаше предостатъчно кабел, за да стигне до нея.

Уви кабела около подпората, после се върна към стъкления панел. Единият край на кабела образува удобна примка: разкопча колана на костюма си, прекара единия му край през примката и го закопча отново. Прецени, че кабелът ще стигне да го свали на три-четири метра от земята. Цялата тази недодяланост дразнеше инженерната му чувствителност, но пък не искаше да остане на борда на обречената катедрала нито миг повече от абсолютно необходимото.

Затвори лицевата плочка на каската и се увери, че въздухът се движи правилно. После седна на пода, така че стъкленият панел да остане между краката му, и включи резачката. Заби ослепителния връх на лъча в стъклото и почти веднага видя студената струя на излизащ газ от другата страна на панела. Съвсем скоро щеше да настъпи истинска вихрушка, причинена от изсмукването на въздуха в цялата зала. Това щеше да предизвика тревога и предназначените за подобна ситуация капаци щяха да запечатат останалата част на катедралата, но ако в нея все още имаше някой, той сигурно беше на път да излезе всеки момент. Глаур нямаше да се учуди, ако беше последният човек на борда на “Лейди Моруина”. Тази мисъл го развълнува: никога не беше очаквал съдбата да отдаде такова значение на живота му.

Продължи да реже, мислейки за историите, които щеше да разказва.