Пропастта на опрощението

ОСЕМНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Картата за вътрешното разположение на “Носталгия по безкрая” представляваше дълъг свитък отпусната, пожълтяла хартия, задържан в единия край от ножа на Блъд, а в другия — от тежкия сребърен шлем, който Полфри бе открил сред железарията. Свитъкът беше покрит с гъста мрежа нанесени с молив и мастило линии. На места те бяха трити и нанасяни отново толкова пъти, че хартията бе придобила полупрозрачността на животинска кожа.

— Това ли е най-доброто, с което разполагаме? — попита Блъд.

— По-добро е от нищо — отвърна Антоанет. — Правим най-доброто, на което сме способни, с доста ограничените си ресурси.

— Добре. — Прасето беше чуло тези думи поне сто пъти през последната седмица. — И какво ни казва тя?

— Казва ни, че имаме проблем. Разпита ли Полфри?

— Не. Скорп се погрижи за това.

Антоанет докосна бижутата, натрупани по ушните й миди.

— Аз също поговорих с него. Исках да опипам почвата. Както се оказва, практически всички от поддръжката на трюма са убедени, че Капитанът променя обичайните си начини да се появява.

— Е и?

— Сега, след като разгледахме последните му десетина появи, започвам да мисля, че са прави.

Блъд премигна срещу картата. Очите му почти не бяха в състояние да различат пушечносивите следи от молив на слабата светлина в конферентната зала. Картите не бяха измежду силните му страни, дори през дните, когато бе действал под ръководството на Скорпион в Казъм Сити. Там това нямаше почти никакво значение. Мотото, от което Блъд се ръководеше, винаги беше съвсем просто: ако имаш нужда от карта, за да се придвижиш из дадения квартал, значи вече имаш проблем.

Но тази карта беше важна. Тя изобразяваше “Носталгия по безкрая”, морския шпил, в който седяха в момента. Корабът представляваше заострен конус от сплетени хоризонтални и вертикални линии, обелиск, гравиран с пълзящи, взаимносвързани йероглифи. Линиите обозначаваха етажните нива, свързващите шахти и основните вътрешни подразделения. Огромните складове и хангари на кораба представляваха неотбелязани празнини в диаграмата.

Корабът беше висок четири километра, така че на картата нямаше място за подробности от човешки мащаб. Отделните помещения обикновено изобщо не бяха отбелязани, освен ако нямаха стратегическо значение. В повечето случаи картографирането им беше безсмислено упражнение. Бавните процеси на вътрешна реорганизация на “Носталгия по безкрая” — изцяло извън контрола на хората — правеше тези усилия почти безполезни до няколко години.

Имаше и други усложнения. Високите нива бяха добре обозначени. Екипите се движеха винаги в тях и постоянното човешко присъствие явно разубеждаваше кораба да се трансформира прекалено много. Но ниските нива, особено намиращите се под морското равнище, съвсем не бяха така посещавани. Екипите слизаха там само когато се налагаше, и обикновено откриваха, че интериорът изобщо не отговаря на очакванията им. А природата на трансформираните части на кораба — изкривени според придирчивите биологични архетипове — беше такава, че трудно се поддаваше на точно картографиране. Блъд беше слизал до някои от най-сериозно деформираните зони на дълбоките корабни етажи. Преживяването беше като при изследване на някаква кошмарна пещерна система.

И не само интериорът на кораба беше несигурен. Преди слизането си от орбита лайтхъгърът се беше приготвил за приземяване като сплеска кърмата си. В хаоса на въпросното приземяване не беше възможно да се правят почти никакви подробни наблюдения на промените. А тъй като долният километър, включително кожусите на конджоинърските двигатели, сега се намираха почти постоянно под водата, не бяха имали кой знае какви възможности да коригират ситуацията. Водолази бяха изследвали само горните сто метра от потъналите части, но от техните доклади бяха научили много малко неща, които вече да не са им известни. Сензорите можеха да сондират по-дълбоко, но мъгливите изображения, които изпращаха, показваха, че формата на кораба беше останала повече или по-малко непроменена. На най-важния въпрос — дали двигателите ще могат да работят отново — нямаше как да се отговори. Предполагаше се, че благодарение на свързването на собствената си нервна система с постъпващата от кораба информация Капитанът знае дали корабът е в състояние да лети отново. Но Капитанът не говореше.

Поне досега.

Антоанет беше отбелязала с червени звездички всички сигурни появи на Джон Браниган в последно време. Блъд се взря в датите и коментарите, в написаните на ръка забележки, които запознаваха с подробностите относно типа на появата и съответния свидетел или група свидетели. Почукваше по картата с ножа си, драскаше леко с острието му по нея и оформяше дъгички и бледи линийки до отбелязаното с молив.

— Движи се нагоре — отбеляза Блъд.

Антоанет кимна. Кичур коса висеше пред лицето й.

— И аз така си помислих. Ако се съди по това, може да се каже, че Полфри и неговите приятели имат право.

— А датите? Там забелязва ли се някаква характерна особеност?

— Единствено това, че нещата изглеждаха почти нормални само допреди около месец.

— А сега?

— Прави си сам изводите — отвърна тя. — Аз мисля, че картата говори достатъчно красноречиво. В появите се забелязва промяна. Капитанът внезапно не може да си намери място. Увеличил е мащабите и дързостта на своите посещения, появява се на места, където никога не са го виждали досега. Ако бях включила и докладите, които не ми се струват съвсем достоверни, щеше да видиш червени знаци навсякъде чак до нивото на администрацията.

— Но на тях не им вярваш, така ли?

Антоанет прибра назад изплъзналия се кичур коса.

— Не, точно сега не им вярвам. Но преди седмица нямаше да повярвам на половината и от другите. Сега ми е достатъчен само един добър свидетел над ниво шестстотин.

— И тогава какво?

— Ще трябва да приемем, че Капитанът се е събудил.

Според Блъд това вече беше факт.

— Не може да е свързано с Хури, нали? Ако Капитанът беше започнал да се държи по-различно днес, щях да го повярвам. Това обаче, ако наистина е така, започна преди няколко седмици. Тогава тя не беше тук.

— Но по това време са пристигнали в системата — отбеляза Антоанет. — Битката вече се е водила тук. Откъде да знаем дали Капитанът не е усещал това? Той е кораб. Сетивата му се простират на разстояние светлинни години във всички посоки. Фактът, че е закотвен на една планета, не променя това.

— Не знаем дали Хури казва истината — отвърна Блъд.

Антоанет добави с червения си маркер още една звездичка, отговаряща на доклада на Полфри.

— Бих казала, че вече знаем — рече тя.

— Добре. Още нещо. Ако Капитанът се е събудил…

Тя го погледна с очакване да довърши мисълта си.

— Да?

— Според теб това означава ли, че иска нещо?

Антоанет взе шлема и картата с остър звук се нави в старата си форма.

— Според мен някой от нас ще трябва да го попита — отговори тя.

Два часа преди зазоряване нещо проблесна на хоризонта.

— Виждам го, сър — каза Васко. — Айсберга, както го видяхме на картата.

— Аз не виждам нищо — отсъди Уртон, след като се взира в далечината половин минута.

— Аз виждам — обяви Джакотет от другата лодка. Малинин е прав, струва ми се. Там има нещо.

Присегна се да вземе бинокъла и го постави пред очите си. Широките капаци пред лещите стояха здраво фиксирани на едно място, въпреки че останалата част от бинокъла се поклащаше в ръцете му.

— Какво виждаш? — попита Клавейн.

— Купчина лед. От такова разстояние това е горе-долу всичко, което успявам да различа. Но все още не забелязвам и следа от кораб.

— Добра работа свърши, Васко — рече Клавейн. — Защо да не вземем да те наричаме Орловия поглед?

По заповед на Скорпион лодките забавиха наполовина скоростта си и започнаха постепенно да променят посоката си на движение, за да заобиколят отдалече обекта и да го огледат от всички страни на бавно променящата се светлина преди зазоряване.

В рамките на един час, през който лодките се приближаваха все повече, описвайки спирала около него, айсбергът се превърна в малка, закръглена могилка. Според Васко в нея имаше нещо извънредно странно. Тя се носеше по морето и същевременно изглеждаше част от него, както беше заобиколена от бяла пелена с около два пъти по-голям диаметър от сърцевината. Напомняше му на някой от онези острови, състоящи се от един-единствен вулканичен връх, чиито леко полегати склонове се спускат постепенно към морето. Беше виждал няколко айсберга, отнесени от течението до географската ширина на Първи лагер, но това тук не приличаше на нито един от тях.

Лодките продължаваха да се приближават, все така описвайки кръгове. От време на време младежът чуваше как Скорпион говори с Блъд по радиото на китката си. Небето на запад бе придобило мораво-пурпурен цвят и по него се виждаше само един звезден рояк. На изток то имаше бледорозов оттенък.

— Обиколихме го два пъти — докладва Уртон.

— Продължавай в същия дух — нареди Клавейн. — Скъси разстоянието помежду ни наполовина, но намали двойно сегашната скорост. Тя може да не е нащрек и не ми се ще да я стресна.

— Нещо не е наред с този айсберг, сър — обади се Васко.

— Ще видим. — Клавейн се обърна към Хури. — Успяваш ли да я усетиш вече?

— Скейд ли? — попита тя.

— Имах предвид по-скоро дъщеря ти. Чудех се дали е възможно осъществяването на дистанционна комуникация между вашите импланти.

— Все още ни дели голямо разстояние.

— Така е, но ми съобщи в мига, в който почувстваш нещо. Не е изключено моите импланти изобщо да не уловят излъчванията на Ора, поне не преди да се доближим още доста. Във всеки случай ти си й майка. Сигурен съм, че ще я разпознаеш първа, дори да няма нищо необичайно в протоколите.

— Не е нужно да ми се напомня, че съм й майка — отвърна Ана.

— Разбира се. Просто имах предвид…

— Аз се ослушвам непрекъснато за нея, Клавейн. Ослушвам се за нея от мига, в който ме измъкна от онази капсула. Ти ще научиш пръв, ако уловя някакъв сигнал от Ора.

Половин час по-късно те се приближиха достатъчно, за да различат повече детайли. Сега вече за всички беше очевидно, че това не е обикновен айсберг, дори без да се вземеше предвид начинът, по който стоеше във водата. Всъщност ставаше все по-малко вероятно това нещо отпред да е айсберг.

Но беше направено от лед.

Страните на плуващата маса бяха особени и сякаш изградени от кристали. Вместо от фасети те се състояха от все по-гъсто преплетени бели греди, бяло изтравниче, образувано от взаимопроникващи се ледени шипове. Сталактити и сталагмити разсичаха въздуха нагоре и надолу като ледени резци. Вертикалните остриета бяха настръхнали като рапири. В основата на всяко от тях се виждаха сложни по-дребни образувания, които напираха във всички посоки, кръстосваха се и се провираха през своите съседи. Шиповете бяха с най-разнообразни размери. Едни — по-големите стъбла и разклонения на структурата — бяха широки колкото лодката. Други бяха толкова тънки, толкова фини, че образуваха нещо като полупрозрачна мъглица във въздуха, сякаш първият ветрец щеше да ги разпилее на милиарди блестящи частици. Отдалеч айсбергът приличаше на плътен блок. Сега изглеждаше, че хълмът е образуван от огромна купчина нахвърляни без посока стъклени игли. Необозримо количество стъклени игли. Представляваше блестящ гъсталак с кухина в центъра, като празнината и ледът заемаха горе-долу еднакво пространство.

Това определено бе най-смущаващото нещо, което Васко някога беше виждал.

Продължаваха да обикалят в кръг и да се приближават постепенно.

Единствено Клавейн не изглеждаше впечатлен от чудатостта на намиращия се пред тях обект.

— Умната карта се оказа точна — каза той. — Размерите на това нещо… според мен в него лесно може да се скрие корвета със средна големина.

Васко повиши глас:

— Все още ли мислите, че е възможно в това нещо да има кораб, сър?

— Задай си един въпрос, синко. Наистина ли смяташ, че майката Природа има нещо общо с него?

— Но защо й е на Скейд да обкръжи кораба си с този странен лед? — настояваше младежът. — Не ми се струва да е от полза като броня и до този момент не върши нищо друго, освен да направи кораба й по-видим на картата.

— Какво те кара да мислиш, че е имала избор, синко?

— Не разбирам, сър.

— Той иска да каже — намеси се Скорпион, — че не е изключено с кораба на Скейд нещо да не е наред и затова да изглежда така. Нали?

— Това е работната ми хипотеза — отвърна Клавейн.

— Но какво…

Васко се отказа от въпроса си, преди да е нагазил още по-дълбоко.

— Каквото и да има вътре — рече Клавейн, — тепърва трябва да се доберем до него. Не разполагаме с апаратура, с която да издълбаем тунели в дебелия лед или да го разбием. Но ако сме внимателни, няма да се налага да го правим. Просто трябва да намерим пътя, водещ през леда до центъра.

— Ами ако Скейд ни забележи, сър?

— Надявам се да го направи. Последното ми желание е да се налага да чукам на входната й врата. А сега ни доближи още. Бавно и както трябва.

Яркото слънце се издигна на небосвода. В ранните мигове на зазоряването айсбергът придоби съвсем друг вид. На фона на нежния виолетов цвят на небето цялата структура изглеждаше като излязла от вълшебна приказка, деликатна като аристократично изваяние. Острите листенца на бялото изтравниче и ледените греди проблясваха в златисто и лазурно сияние; цветовете се пречупваха с чистия блясък на шлифован диамант. Имаше великолепни ореоли, части с изключителна чистота, цветове, които Васко не беше виждал никога. Вместо да тъне в сянка, вътрешността сияеше в тюркоазено и млечнобяло, които стигаха до повърхността през виещи се като змии коридори и каньони от лед. В блестящия интериор обаче се различаваше по-тъмна сърцевина, намек за нещо, увито в пашкул.

Двете лодки се бяха приближи на петдесетина метра от външния ръб на островчето. Морето беше спокойно почти през цялото им пътуване, но тук, непосредствено край айсберга, водата се движеше инертно като упоено животно, сякаш всяка браздичка й костваше голямо усилие. В непосредствена близост до айсберга тя вече започваше да замръзва. Имаше гладкия строеж и синьо-зелен оттенък на животинска кожа. Васко топна пръсти непосредствено под водната повърхност край лодката, но ги измъкна незабавно. Дори тук, на това разстояние от островчето, водата беше значително по-студена, отколкото там, където бяха слезли от совалката.

— Вижте това — обади се Скорпион.

Беше разгърнал пред себе си една от умните карти. Хури също я изучаваше и очевидно беше съгласна с онова, което й казваше Скорпион, който сочеше нещо по нея с едното си свинско копито.

Клавейн отвори своята карта.

— Какво имаш предвид, Скорп? — попита той.

— Картата току-що беше обновена от Блъд. Виж айсберга: по-голям е.

Клавейн накара картата му да покаже същите координати. Появи се айсбергът. Васко надникна през рамото на стареца, търсейки двете лодки. От тях нямаше и следа. Реши, че обновяването е направено преди залез предишната вечер.

— Имаш право — отсъди Клавейн. — Колко според теб е по-голям обемът му… трийсет-четирийсет процента?

— Като нищо — отвърна прасето. — И това не е реално време. Ако е продължил да расте така бързо, досега трябва да се е увеличил с още десет-двайсет процента.

Клавейн сгъна своята карта: беше видял достатъчно.

— Очевидно замразява водата около себе си. Не след дълго и мястото, където се намираме сега, ще замръзне. Имаме късмет, че вече пристигаме. Ако бяхме отложили с още няколко дни, щяхме да изпуснем всякаква възможност. Тук вече щеше да има цяла ледена планина.

— Сър — намеси се Васко. — Не разбирам как може да става по-голям. Би трябвало да се смалява. Айсбергите не издържат дълго на тези ширини.

— Доколкото си спомням, каза, че не знаеш кой знае колко за тях — отговори старецът.

— Казах, че не виждаме много айсберги в залива, сър.

Клавейн го изгледа остро.

— Това не е айсберг. И никога не е било. Виждаме ледената черупка около кораба на Скейд. И тя се разраства, защото корабът охлажда морето около себе си. Помниш ли какво каза Хури? Те имат начини да правят корпусите си студени като космическия микровълнов фон.

— Но вие казахте, че според вас Скейд няма контрол над това.

— Не съм сигурен, че има.

— Сър…

— Мисля — прекъсна го Клавейн, — че не е изключено да се е случило нещо с криоаритметичните мотори, които поддържат студен корпуса. Какво, нямам представа. Може би Скейд ще ни каже, когато я намерим.

Само допреди ден Васко не беше чувал никога за криоаритметични мотори. Терминът обаче беше използван в показанията на Хури — това бе една от технологиите, които Рьомонтоар и неговите съюзници бяха усъвършенствали с помощта на Ора по време на бягството им от руините на системата Делта Павонис.

През следващите часове Васко зададе толкова въпроси, колкото беше възможно, опитвайки да запълни най-смущаващите празнини в знанията си. Не за всички имаше готови отговори, дори от страна на Хури. Но Клавейн му обясни, че криоаритметичните двигатели не са съвсем нови, че основната технология вече била разработена от конджоинърите към края на войната им срещу демаршистите. Тогава криоаритметичният мотор представляваше нещо доста тромаво с размери на голяма къща, прекалено голямо, за да се носи на друго, освен на голям космически кораб. Всички опити да бъде произведен по-малък вариант бяха завършвали неуспешно. Ора обаче им беше показала как да правят такива двигатели с големина на ябълка.

Но те си оставаха все така опасни.

Криоаритметичният принцип се опираше върху контролирано нарушаване на термодинамичния закон. Почиваше на квантовата теория и използваше клас алгоритми, открити от конджоинърския теоретик Кафзех в ранните години на демаршистката война. Алгоритмите на Кафзех, приложени както трябва на особен вид квантов компютър, водеха до загуба на топлина от околния свят. Криоаритметичният двигател беше всъщност компютър, управляващ компютърни цикли. За разлика от обикновените компютри обаче, той ставаше все по-студен, колкото по-бързо работеше. Номерът — наистина трудната част — беше да се предотврати по-нататъшното ускоряване на дейността му успоредно с изстудяването, което водеше спираловидно до загуба на контрол над процеса. Колкото по-малък беше моторът, толкова по-голяма беше вероятността от подобна нестабилност.

Може би точно това се беше случило с кораба на Скейд. В космоса двигателите бяха засмуквали топлина от корпуса на корветата, ставайки причина корабът да изчезне в почти нулевия фон на космическа радиация. Но корабът бе претърпял повреда, която може би се беше отразила върху деликатната мрежа от контролни системи на криоаритметичните двигатели. При спускането си в океана на Арарат, той се беше превърнал в уста, от която излизаше междузвезден студ. Водата около него бе започнала да замръзва, а странните форми и структури бяха резултат от нарушаването на физическия закон.

Възможно ли беше някой от намиращите се вътре хора да е все още жив?

Тогава Васко забеляза нещо. Звукът беше като при виене на умряло и се намираше на самия му слухов праг, толкова близко до ултразвука, че почти не го отчете като шум. Напомняше по-скоро информация, идваща по сензорен канал, който той едва сега научаваше, че притежава.

Беше нещо като пеене. Все едно милиони пръсти търкаха влажните ръбове на милиони винени чаши.

Макар да го чуваше едва-едва, този звук заплашваше да разцепи черепа му.

— Сър — рече младежът, — чувам нещо. Айсбергът, сър, или каквото и да е… издава звук.

— Слънцето — отвърна след малко Клавейн. — Явно затопля леда, кара го да се пука и трепти на места.

— Вие чувате ли го, сър?

Старецът го изгледа със странно изражение.

— Не, синко, не мога. Напоследък не мога да чувам доста неща. Но се доверявам на твоята дума.

— По-близко — каза Скорпион.

Антоанет Бакс вървеше сама по тъмните, влажни коридори на големия потънал кораб. В едната си ръка държеше фенерче, а в другата — стария сребърен шлем. Беше пъхнала пръсти в пръстена за врата. Пред нея, с нетърпението на ловджийско куче, златният кръг на фенерчето очертаваше смущаващи скулптурни образувания по стените: тук арка, направена сякаш от гръбначни прешлени, там маса от извити и сплетени на възли тръби, наподобяващи черва. Пълзящите сенки караха тръбите да се гърчат и кривят като съвкупяващи се змии.

От долните нива подухваше постоянен влажен ветрец, а от неопределено разстояние Антоанет чу колебливото щракване на някакъв явно неуверен, полагащ усилия механизъм — може би помпа от трюма или резултат от корекциите, които правеше самият кораб в структурата си. Из него се носеха непредвидими звуци, които можеха с еднакъв успех да идват както от два-три коридора по-нататък, така и от намиращо се на километри място нагоре или надолу в него.

Антоанет вдигна високо яката на палтото си. Предпочиташе да има компания, някаква, каквато и да е, но знаеше, че трябва да е сама. При всеки от малкото случаи в миналото, когато бе успяла да изтръгне от Капитана нещо, което можеше да бъде изтълкувано като смислен отговор, винаги бе сама. Приемаше го като доказателство, че Капитанът е готов да й се открие и че в отношенията им има елемент на доверие, колкото и малък да беше. Независимо дали това бе истина, Антоанет вярваше, че има по-голям шанс от останалите да поговори с него. Причината се криеше в историята. Някога и тя беше притежавала кораб и макар той да беше много по-малък от “Носталгия по безкрая”, в известен смисъл също бе обитаван от дух.

„Поговори с мен, Джон — беше казвала тя при предишните случаи. — Говори с мен като с човек, на когото можеш да имаш доверие, като с човек, който цени това, което си.”

Никога не беше идвал ясен отговор, но тъй като все пак беше предизвиквала една или друга реакция, колкото и лишена да бе от съдържание, Антоанет се надяваше, че има голяма вероятност Капитанът да направи нещо в нейно присъствие. Но нито една от тези появи не представляваше някакво свързано послание. Ами ако изобилието от появи напоследък говореше, че той излиза от спящото си състояние?

— Капитане — произнесе сега тя, вдигнала високо шлема, — оставил си покана, нали? Идвам да ти я върна. Сега трябва да изпълниш своята част от уговорката.

Не получи отговор.

— Ще бъда честна с теб — продължи Антоанет. — Тук долу наистина не ми харесва. Нещо повече — направо съм ужасена. Аз обичам корабите ми да бъдат малки и уютни, с избран от мен самата декор. — Тя местеше светлината на фенерчето по масата от гранули, запълнила половината коридор. Надвеси се над неподвижните черни мехурчета, прокара пръсти по изненадващото топлата и мека повърхност. — Не, това изобщо не е в мой стил. Но пък е твоята, а не моята империя. Казвам го само за да разбереш какво ми струва слизането тук. И се надявам, че няма да оставиш усилията ми невъзнаградени.

Нищо не се случи. Но тя и не беше очаквала да успее от първия опит.

— Джон. — Антоанет реши да рискува да бъде по-фамилиарна. — Струва ни се, че в системата става нещо. Смятам, че ти също имаш своите подозрения по въпроса. Във всеки случай ще ти кажа какво мислим ние… а после ти ще решиш.

Характерът на ветреца се промени. Сега беше по-топъл, а неравномерността му й напомняше накъсано дишане.

— Хури се върна — додаде Антоанет. — Падна от небето преди два дни. Спомняш си Хури, нали? Тя прекара доста време на борда ти и бих се изненадала, ако не я помниш. Та тя казва, че около Арарат се води битка, в сравнение с която войната между демаршисти и конджоинъри прилича на бой със снежни топки. Ако не лъже, горе има две воюващи човешки фракции плюс наистина плашещо количество машини-вълци. Нали си спомняш вълците, Капитане? Видя как Иля използва оръжията срещу тях и доколко това свърши работа.

Ето пак — ветрецът се бе превърнал в леко засмукване.

Според Антоанет това вече се равняваше на привидение от първи тип.

— Тук си с мен, нали?

Последва поредната промяна във вятъра. Той се върна, изви се. Силата му освободи косите й и ги натика в очите й.

Чу прошепната във вихъра дума: “Иля”.

— Да, Капитане, Иля. Добре я помниш, нали? Помниш триумвира. Аз също я помня. Не я познавах отдавна, но достатъчно, за да разбера, че тя не е от жените, които се забравят бързо.

Вятърът бе замрял. Беше останало заядливото засмукване.

Тънкото гласче на здравия разум я предупреди да спре веднага. Беше постигнала ясен резултат: привидение тип едно, без никакво съмнение, и почти сигурно (ако не си беше въобразила гласа) — тип две. Беше достатъчно за един ден, нали? Капитанът беше известен с темпераментността си. Според оставената от нея самата документация, Иля Вольова неведнъж го беше довеждала до кататонично настроение, опитвайки да го придума да реагира по някакъв начин. Често бяха нужни седмици, докато Капитанът излезе от затварянето.

Но триумвирът беше разполагала с месеци или години за изграждането на работните си взаимоотношения с него. Антоанет не мислеше, че разполага с толкова време.

— Капитане — рече тя, — слагам картите на масата. Шефовете са разтревожени. Скорпион е толкова разтревожен, че измъкна Клавейн от острова му Те вземат насериозно Хури. Вече отидоха да видят дали ще могат да й върнат бебето. Ако е права, в нашия океан има конджоинърски кораб, повреден от вълците. Те са тук, Капитане. Настъпил е решителният момент. Или просто си седим и оставяме събитията да се случват около нас, или обмисляме следващия ход. Сигурна съм, че знаеш какво имам предвид.

Внезапно, сякаш някъде с трясък се бе затворила врата или клапа, всмукването престана. Нито ветрец, нито шум, единствено Антоанет, застанала сама в коридора с малкото петно светлина от фенерчето си.

— Мили Боже — прошепна тя.

И тогава, някъде отпред, се появи светъл процеп. Изскърца метал и част от стената на коридора се отмести встрани. Нов вид вятър удари лицето й, нова смесица от биомеханични миризми.

През цепнатината тя видя нов коридор, който завиваше рязко надолу към по-ниските нива. Златистозелена светлина, бледа, като от светулка, се процеждаше от дълбините.

— Изглежда съм била права относно поканата — рече си Антоанет.