СЕДЕМНАЙСЕТ

Хела, 2727 година


Чаткането на бастуна маркираше напредването на главния лекар по железния под на голямата катедрала. Дори в отседите, където двигателите и теглещите механизми се чуваха, разбираха кога идва дълго преди да се е появил. Стъпките му бяха отмерени и ритмични като удари на метроном, звукът от бастуна му подчертаваше ритъма със звуците на желязо, срещащо друго желязо. Движеше се нарочно бавно като паяк, давайки време на мързеливите и любопитните да се разпръснат. От време на време усещаше, че го наблюдават иззад някоя колона или решетка, че го шпионират, като мислят, че са дискретни. Но знаеше със сигурност, че по-често се движи ненаблюдаван. През дългите години на служба при Куейч обитателите на катедралата бяха разбрали едно: работата на Грьолие не беше тема за любопитните.

Но понякога бягаха от него не само заради указа да не си пъхат носа в делата му.

Той стигна до една спираловидна стълба, железен скелет на охлюв, който се спускаше към дрънчащите дълбини на “Двигателна сила”. Стълбището зазвънтя като ударен камертон-вилка. Или беше влязло в резонанс с уловена от машините долу вибрация, или някой току-що го беше използвал, за да избяга от Грьолие.

Той се приведе над перилата и се взря надолу към наподобяващата огромен тирбушон средна част на стълбището. Две завъртания по-долу пухкави пръсти се плъзгаха припряно по перилото. Това неговият човек ли беше? Напълно вероятно.

Като си тананикаше, Грьолие отвори защитната врата, даваща достъп до стълбището. Затвори я с острия край на бастуна си и започна да слиза. Това му отне известно време, тъй като правеше пауза след всеки две стъпки, давайки възможност на звука да отекне, преди да продължи към следващото стъпало. Оставяше бастуна си да потропва по перилата, за да информира човека, че приближава и няма откъде да се измъкне. Грьолие познаваше вътрешността на “Двигателна сила” така подробно, както познаваше вътрешността на всяка част на катедралата. Беше запечатал всички други стълбища с ключа на Клоктауър. Това беше единственият път, свързващ горната и долната част, и щеше да го запечата, щом слезеше. Тежкото лекарско куфарче се удряше в едното му бедро при слизането в съвършен синхрон с потропването на бастуна.

Машините в по-ниските нива запяха по-силно, когато ги наближи. В катедралата нямаше място, където да не се чуват тези стържещи механизми, ако в момента нямаше други звуци. Но на високите нива шумът от моторите и теглещите системи трябваше да се състезава с органовата музика и гласовете на вечно пеещите хора. Съзнанието скоро започваше да филтрира този лек фонов компонент.

Но не и тук. Грьолие чуваше острия вой на турбините, от който го побиваха тръпки. Чуваше слабото потракване и бумтене на шарнирните лостове и ексцентрици. Чуваше плъзгането на буталата, отварянето и затварянето на клапаните. Чуваше дърдоренето на релетата, приглушените гласове на техническия персонал.

Слизаше, все така потропвайки с бастуна, с лекарската чанта в ръка.

Стигна до най-ниската извивка на спиралата. Пантите на вратата към изхода изскърцаха: не беше заключена. Някой бе минал доста припряно през нея. Грьолие я затвори зад гърба си и постави лекарското куфарче между краката си. Извади ключа от горния си джоб и заключи вратата, за да не позволи на никого да се изкачи нагоре от това ниво. После взе лекарската чанта и продължи все така спокойно нататък.

Огледа се. Нямаше и следа от беглеца, но пък имаше предостатъчно места, където би могъл да се скрие човек. Това не го засягаше: рано или късно, със сигурност щеше да открие беглеца с пухкавите пръсти. Можеше да си позволи да се поогледа, да наруши установената практика. Не слизаше толкова често тук долу, а мястото винаги го впечатляваше.

“Двигателна сила” заемаше едно от най-големите помещения на катедралата, на най-ниското ниво с нормално атмосферно налягане. Това помещение движеше цялата дълга двеста метра пътуваща структура. Беше широко сто метра, а подът бе отделен от величествените сводове на тавана с цели петдесет метра. Машинарията запълваше голяма част от пространството с изключение на празнината покрай стените и още десетина метра под покрива. Машинарията беше огромна: липсваше й аперсоналният, абстрактен простор на механизмите на звездните кораби, но пък в нея имаше нещо по-интимно и затова по-заплашително от личностна гледна точка. Машинарията на космическия кораб беше огромна и бюрократична: тя просто не забелязваше човешките същества. Ако някое от тях се озовеше не където трябва, просто прекратяваше съществуването му за един безболезнен миг. Но колкото и голяма да беше машинарията на “Двигателна сила”, пак беше достатъчно малка, за да забелязва хората. Ако се изпречеха на пътя й, тя обикновено ги осакатяваше или смазваше.

Не беше безболезнено, нито пък мигновено.

Грьолие побутна с бастуна си бледозелената коруба на една турбина. Усети силните вибрации на уловената енергия. Представи си мятащите се витла, които извличаха енергия от свръхзагрятата пара, бълвана от атомния реактор. Беше достатъчен един-единствен недостатък на някое от витлата и турбината щеше да се пръсне и разкъса на парчета всеки в радиус от петдесет метра. Случваше се от време на време и обикновено Грьолие идваше, за да почисти. Всичко това беше наистина възбуждащо.

Реакторът — атомната електроцентрала на катедралата — беше най-голямата машина в помещението и се намираше в бутилковозелен купол в задния край на камерата. Най-милото, което можеше да се каже за него, беше, че работи и е евтин. На Хела нямаше откъде да се добива ядрено гориво, но ултрите доставяха достатъчно. Непречистено и опасно, може би, но беше по-икономично от антиматерията и с него се работеше по-лесно. Бяха пресметнали, че рафинирането на местния лед за добиването на гориво изисква завод за предварителна преработка, голям колкото целия съществуващ в момента ансамбъл на “Двигателна сила”. Но катедралата вече се беше разраснала максимално и нямаше възможност за по-нататъшен растеж поради размерите на Пътя и Дяволската стълба. Освен това реакторът работеше и доставяше цялата енергия, от която се нуждаеше катедралата, а работещите при него не се разболяваха чак толкова често.

От върха на реактора излизаха сложно преплетени, лъскави сребристи тръби, през които минаваше пара под високо налягане. Те пресичаха цялото помещение, като се извиваха по необясним начин под остри или прави ъгли. Захранваха трийсет и две турбини, струпани една върху друга в две редици по осем. Цялата тази бръмчаща маса бе осеяна от оградени от перила пътеки, инспекционни платформи, тунели, стълби и асансьори за апаратура. Турбините бяха динамомотори, които преобразуваха стремително носещата се пара в електроенергия. От тях електричеството преминаваше в главните теглещи мотори, общо двайсет и четири, надвиснали над турбините в две редици по дванайсет. Тези мотори на свой ред преобразуваха електроенергията в механична сила, привеждайки в движение големите извити и закачени на панти механизми, които в крайна сметка носеха катедралата по Пътя. Във всеки момент само десет от дванайсетте мотора от една редица работеха: резервните бездействаха, готови да започнат, ако се наложи един или няколко мотора да спрат работа, за да се ремонтират.

Самите механизми минаваха над тях — от моторите до стените от всяка страна. Проникваха в стените посредством херметически уплътнители, разположени точно по опорните точки на главните свързващи оси. Уплътнителите създаваха проблеми, както разбираше Грьолие: все падаха и трябваше да се заместват с нови. Но така или иначе механичното движение, генерирано в помещението “Двигателна сила”, трябваше да бъде предадено от другата страна на стените, във вакуума.

Над него, бавно като насън, свързващите оси се носеха напред-назад и нагоре-надолу на безупречно оркестрирани вълни, които започваха в предната част на помещението и вървяха назад. Сложно устройство от по-малки лостове и ексцентрици свързваше осите, синхронизирайки движението им. Висящи във въздуха мостчета между огромните метални бутала даваха възможност на работниците да смазват свръзките и да инспектират повредените места. Работата беше рискована: миг невнимание можеше да се окаже фатален.

И това съвсем не беше всичко около “Двигателна сила”. Там имаше какво ли още не, дори малка леярна, която работеше денонощно за осигуряването на резервни части. Най-големите компоненти се изработваха в “Крайпътни заводи”, но доставката им винаги отнемаше време. Занаятчиите от “Двигателна сила” се гордееха много със своята изобретателност, когато се налагаше нещо да бъде оправено за нула време или дадена част да бъде използвана за непривична за нея функция. Те знаеха, че катедралата трябва да продължи да се движи, каквото и да става. Никой не искаше нещо невъзможно от тях — достатъчно беше само да се движи с една трета от метъра в секунда. Човек можеше да пълзи по-бързо без особено затруднение. Важното беше не скоростта, а че катедралата не трябваше никога, при никакви обстоятелства да спира.

— Господин главен лекар, мога ли да ви помогна?

Грьолие проследи гласа до неговия източник: някой го гледаше от един от въздушните мостове отгоре. Мъжът беше със сивия комбинезон на “Двигателна сила” и стискаше перилото със скритите си в огромни ръкавици ръце. Скалпът на черепа му с форма на куршум изглеждаше синкав от наболата коса, а около яката си бе завързал мръсно шалче. Беше Глаур, един от майсторите на смяна.

— Би ли слязъл за малко?

Глаур се подчини незабавно, като прекоси мостчето и изчезна обратно в машината. Грьолие почукваше безцелно по покрития с метални пластини под, очаквайки появата на майстора на смяна.

— Нещо станало ли е, господин главен лекар? — попита той, щом пристигна.

— Търся един човек — отговори Грьолие. Не беше нужно да обяснява защо. — Мястото му не е тук. Да си видял някой, когото не си очаквал?

— Като например?

— Хоровият диригент. Сигурен съм, че го познаваш. Пухкави ръце.

Глаур погледна назад към бавно вършеещите свързващи оси. Те се движеха като веслата на някой библейски галеон под дружните усилия на стотици роби. Очевидно майсторът предпочиташе да бъде там, горе, работейки сред предвидимите опасности на движещия се метал, вместо тук долу, лавирайки сред изменчивите плитчини и подлости на политиката.

— Имаше някой — рече той. — Преди няколко минути видях някой да се движи из залата.

— И, изглежда, бързаше доста, а?

— Предположих, че е по работа, възложена му от Клоктауър.

— Но не беше. Да имаш представа къде бих могъл да го намеря?

Глаур се огледа.

— Може да е използвал някое от стълбищата нагоре към главните нива.

— Малко вероятно. Мисля, че все още е тук долу. Накъде се движеше, когато го забеляза?

Майсторът се поколеба за момент, което не убягна на Грьолие.

— Към реактора — отвърна той.

— Благодаря.

Главният лекар зачука енергично с бастуна си и остави сам Глаур, чието кратко усещане за полезност бе приключило.

Грьолие последва плячката си към реактора. Устоя на изкушението да тръгне с неговата бързина и продължи да се движи със същото темпо, като почукваше с бастуна си по пода или по всеки подходящ, резониращ предмет, до който се озовеше. От време на време минаваше покрай запречен с решетки прозорец в пода и спираше за момент, за да погледа как леко осветената земя пълзи на двайсетина метра под него. Движението на катедралата беше стабилно като скала, а резките подскачащи движения на двайсетте колела в гъсеничната верига бяха омекотявани от уменията на инженери като Глаур.

Реакторът се издигаше право напред. Зеленият купол бе заобиколен от виещите се като пръстени мостове, които се издигаха спираловидно към върха му. Тежко обкованите прозорци за наблюдение бяха с дебели тъмни стъкла.

Главният лекар зърна изчезващия зад извивката на втория от пода нагоре висящ във въздуха мост.

— Здравей — провикна се той. — Там ли си, Востад? Ще ми се да поприказваме.

Не последва никакъв отговор. Грьолие заобиколи реактора, все така без да бърза. По металния мост отгоре проехтяха почти тичащи стъпки, но причинилият ги отново не се виждаше. Грьолие се подсмихна, изумен от глупостта на Востад. В огромната зала имаше стотици места, където да се скрие. Маймунският инстинкт обаче беше накарал хоровия диригент да се насочи към по-високите нива, дори това да означаваше, че ще бъде заклещен в един ъгъл. Главният лекар стигна до водещата към стълбите врата. Мина през нея и я заключи след себе си. Не можеше да се изкачва по стълбите с лекарската чанта и бастуна, затова остави чантата на земята. Окачи извитата дръжка на бастуна за ръката си и тръгна нагоре, вземайки стъпалата едно по едно, докато стигна до първия мост.

Обиколи го веднъж, само за да изнерви допълнително Востад. Като си тананикаше тихичко, погледна през перилото и се наслади на гледката. От време на време почукваше с бастуна по извитите метални стени на реактора или по черното стъкло на някой от страничните отвори за инспектиране. Стъклото му напомняше наподобяващите катран ивици на намиращия се от предната страна на катедралата прозорец с витражи и той се запита за момент дали материалът не е същият.

Така, време беше да действа.

Заизкачва отново стъпалата, за да стигне до следващото ниво. Все още чуваше жалкото, достойно за лабораторен плъх галопиране.

— Востад? Ще бъдеш ли така добър да дойдеш тук? Всичко ще свърши за миг.

Препускането продължаваше. Усещаше вибрациите от стъпките на човека, резониращи по металните плоскости около реактора.

— В такъв случай ще се наложи аз да дойда при теб, така ли?

Започна да обикаля реактора. Сега вече беше на едно ниво със свързващите оси. Никоя от тях не се намираше близо до него, но наблюдавани от тази смалена перспектива, движещите се метални елементи наподобяваха остриета на ножици. Видя някои от техниците на Глаур, които се движеха напред-назад из работещата машинария, проверяваха състоянието й и я смазваха. Приличаха на нейни затворници, но по някакво чудо бяха невредими.

Крайчецът на един крачол изчезна зад извивката. Бързината на препускането нарасна. Грьолие се усмихна и спря, надвеси се над перилото. Вече беше близо. Хвана горния край на бастуна и завъртя дръжката му с четвърт оборот.

— Горе или долу? — прошепна той. — Горе или долу?

Беше горе. Чуваше как тракането се издига все по-нагоре, към следващото ниво на моста. Главният лекар не знаеше дали да бъде доволен, или разочарован. Ако онзи беше тръгнал надолу, гонитбата щеше да приключи. Там щеше да установи, че пътят му за бягство е пресечен, и на Грьолие нямаше да му бъде трудно да го укроти с бастуна си. А след това не беше никакъв проблем да му инжектира най-високата доза. Може и да беше ефективно, но къде оставаше забавната част?

Сега поне го очакваше надпревара, за каквато си заслужаваше да се положат усилия. Крайният резултат пак щеше да бъде същият: щеше да притисне мъжа до стената, без да му даде възможност да се измъкне. Достатъчно бе да го докосне с бастуна и той щеше да се превърне в мек пластилин в ръцете на Грьолие. Оставаше проблемът със свалянето му по стълбата, разбира се, но някой от хората на Глаур щеше да му помогне.

Главният лекар се изкачи на следващото ниво. Този мост беше с по-малък диаметър от долните два. Имаше само още едно ниво, около самия връх на реактора, до който се стигаше по леко наклонена плоскост. Сега Востад се движеше точно по нея.

— Там горе няма нищо за теб — обади се Грьолие. — Обърни се веднага и ще забравим за всичко това.

Как не. Но и Востад не беше в състояние, в което можеш да се разбереш с него. Той стигна до върха и отдели един миг, за да погледне назад към своя преследвач. Пухкави ръце, лице на малоумен. Главният лекар вече беше сигурен, че той е в ръцете му, не че досега беше имал някакви съмнения по въпроса.

— Остави ме — извика Востад. — Остави ме, проклет таласъм!

— Ей сега — отвърна с търпелива усмивка Грьолие.

Чукна с бастуна си по перилото и започна да се изкачва по наклонената платформа.

— Няма да ти се дам — заяви Востад. — Писна ми. Прекалено много лоши сънища.

— Хайде де. Едно боцване и всичко ще свърши.

Востад сграбчи една от сребърните тръби за парата, излизаща от горния край на купола на реактора и обви ръце и крака около нея. Започна да лази с мъка нагоре, захващайки се за металните ребра. В напредването му нямаше нищо грациозно, но все пак беше методично и стабилно. “Планирал ли го е?” — запита се Грьолие. Грешка от негова страна беше да забрави за тръбите за пара.

Но къде щеше да отиде в крайна сметка? Тръбите щяха да го отведат обратно в залата, към турбините и моторите. Това можеше само да забави преследването, но не и да промени крайния му изход.

Грьолие се протегна към върха на реактора. Востад беше само на около метър над главата му. Главният лекар повдигна бастуна, опитвайки се да удари по подметките на беглеца. Не се получи, Востад се беше изкачил прекалено високо. Грьолие завъртя дръжката на бастуна с още четвърт оборот, за да увеличи възможностите му за зашеметяване, и докосна с него тръбата. Востад изскимтя, но продължи да се катери. Още четвърт оборот на бастуна: максималният му заряд, смъртоносен на близка дистанция. Допря края на бастуна до метала и видя как Востад прегърна конвулсивно тръбата. Стисна силно зъби, изохка, но успя да се задържи.

Грьолие отпусна бастуна — зарядът му се бе изчерпал. Изведнъж се оказа, че нещата не се развиват съвсем според очакванията му.

— Къде отиваш? — попита игриво той. — Слизай веднага, преди да си се наранил.

Востад не отговори, просто продължи да пълзи нагоре.

— Ще се нараниш — настоя главният лекар.

Беглецът бе достигнал точката, където тръбата се извиваше до хоризонтално положение и пресичаше залата към комплекса с турбините. Грьолие беше очаквал, че ще спре, щом стигне до извивката под прав ъгъл. Востад обаче се извъртя така, че да успее да легне върху тръбата, все така обвил крака и ръце около нея. Сега беше на трийсет метра от земята.

Сцената започваше да привлича публика. Десетина от хората на Глаур се бяха събрали в залата долу и наблюдаваха разиграващия се над главите им спектакъл. Други бяха преустановили работата си сред свързващите оси.

— Това е работа на Клоктауър — извика предупредително Грьолие. — Връщайте се към задачите си.

Работниците се пръснаха, но главният лекар усещаше, че повечето от тях продължават да държат под око ставащото. Нима ситуацията бе стигнала дотам, че да се налага да търси помощ от Министерството на кръвните дела? Надяваше се, че не; въпрос на лична гордост беше, че винаги сам се грижеше за домашните визити при повикване. В случая с Востад обаче нещата се бяха объркали.

Диригентът на хора беше изминал десетина метра от хоризонталната част на тръбата и бе излязъл от периметъра на реактора. Сега под него имаше само гол под. Дори при намалената гравитация на Хела, падането от трийсет метра върху твърда повърхност не оставяше почти никакви шансове за оцеляване.

Главният лекар погледна напред. Тръбата висеше от тавана на тънки метални ивици, прикрепени на равни интервали към широки захващащи пръстени. Най-близката такава ивица се намираше на около пет метра пред Востад. Нямаше начин да я заобиколи.

— Добре — обади се Грьолие, като повиши глас, за да надвика шума от машините. — Показа какво мислиш. Всички се посмяхме. Сега се обърни, върни се и ще поговорим по-сериозно.

Но Востад вече бе минал стадия, когато бе възможно да бъде вразумен. Стигна до подпората и опита да се извие, за да я заобиколи, пренасяйки почти цялата си тежест от едната страна на тръбата. Грьолие го наблюдаваше, знаейки с вцепеняваща убеденост, че беглецът няма да се справи. Това би било трудно упражнение дори за млад, гъвкав мъж, а Востад не беше нито едното, нито другото. Сега се бе увил около преградата, единият му крак висеше встрани, а с другия опитваше да балансира, едната му ръка беше върху металната подпора, другата търсеше опипом най-близкото ребро от противоположната страна. Протегна се, за да достигне реброто, но при това движение се плъзна, краката му се отделиха от тръбата и той увисна с цялата си тежест на едната си ръка, докато другата вършееше безпомощно във въздуха.

— Стой неподвижно! — провикна се Грьолие. — Стой неподвижно и всичко ще се оправи. Можеш да се задържиш там, докато дойде помощ, стига да не мърдаш!

Един млад мъж в добра физическа форма можеше да се задържи там до идването на помощта, дори увиснал на една ръка. Но Востад беше дебел, отпуснат индивид, на когото никога досега не се беше налагало да използва мускулите си.

Главният лекар видя как ръката на беглеца се изплъзна от металната подпора. Востад полетя към пода на машинната зала и се пльосна върху него с тъп удар, почти заглушен от постоянния шум. Нямаше вик, нямаше шокирано хлъцване. Очите му бяха затворени, но от изражението на обърнатото му нагоре лице беше ясно, че смъртта е била мигновена.

Грьолие взе бастуна, закачи го върху свитата си ръка и заслиза по поредицата от стълби и площадки. Щом стигна в подножието на реактора, взе лекарската си чанта и отключи вратата. Когато стигна до Востад, петима-шестима от работниците на Глаур вече се бяха струпали около тялото. В последния момент се отказа да ги отпъжда. Нека гледат. Нека видят какво следва оттук нататък според Министерството на кръвните дела.

Главният лекар коленичи до Востад и отвори чантата си. От нея лъхна студ. Беше разделена на две отделения. В горното бяха пълните с червена течност спринцовки с високите дози, съвсем скоро взети от Министерството на кръвните дела. Имаха етикети, на който беше указана серумната група и вирусния щам. Една от тях беше предназначена за Востад и сега трябваше да отиде в нов дом.

Нави ръкава на диригента. Не усещаше ли съвсем слаб пулс? Това щеше да му улесни живота. Да се вземе кръв от мъртвец не беше лесна работа. Дори да беше току-що починал.

Бръкна във второто отделение с празните спринцовки. Взе една и я вдигна към светлината, символично.

— Господ е дал — произнесе Грьолие, като заби иглата на спринцовката в една от вените на Востад и започна да изтегля кръв от нея. — И понякога, за жалост, Господ взема.

Приключи едва след като напълни три спринцовки.


Грьолие заключи след себе си вратата към спиралното стълбище. Като се замислеше, приятно беше да се измъкнеш от агресивното спокойствие на машинната зала. Понякога му се струваше, че тя е катедрала в катедралата, със свои неписани правила. Той можеше да контролира хората, но тук долу, сред машините, не беше в стихията си. Беше се постарал да направи възможно най-доброто в случая с Востад, но всички знаеха, че беше дошъл да влее, а не да вземе кръв.

Преди да се качи по-нататък, той спря до един от пунктовете за говорене и извика екип от Министерството на кръвните дела, за да се погрижи за тялото. Щеше да му се наложи да отговаря на въпроси по-късно, но не беше нищо, заради което да загуби съня си.

Главният лекар мина през главната зала, на път към Клоктауър. Беше избрал по-дългия път дотам, тъй като не бързаше особено да се види с Куейч след претърпяното поражение. Освен това имаше навика да прави поне една обиколка на залата, преди да продължи нагоре или надолу. Това беше най-голямото отворено пространство на катедралата и единственото — освен машинната зала — където можеше да се избави от леката клаустрофобия, която го обземаше във всяка друга част на движещата се структура.

Залата беше преправяна и разширявана неведнъж, докато катедралата беше достигнала сегашните си размери. Почти нищо от тази история не беше очевидно за непредубеденото око сега, но тъй като беше свидетел на повечето промени, Грьолие виждаше неща, които другите най-често пропускаха. Той забелязваше леките белези по местата, където вътрешните стени бяха местени. Виждаше дирята, оставена от първоначалния, значително по-нисък таван. Бяха минали трийсет-четирийсет години от поставянето на новия — това беше гигантско усилие в безвъздушната среда на Хела, особено като се имаше предвид, че в старото пространство през цялото време имаше хора, а катедралата не беше преустановила движението си и за миг. Въпреки всичко хорът не бе пропуснал да изпее нито една нота по време на целия ремонт, а смъртните случаи сред строителните работници бяха търпимо малко.

Грьолие поспря пред един от прозорците с витражи от дясната страна на катедралата, който се издигаше на няколко десетки метра над него. Бяха оформени посредством серия разделени каменни арки, като на самия връх прозорецът беше розов. Архитектурният скелет на катедралата, теглителните механизми и външната облицовка по необходимост се състояха в голяма степен от метал, докато интериорът беше покрит с тънък пласт декоративна зидария. Част от нея беше изпълнена с местни минерали, от Хела, но останалото — фините светлокафяви камъни и чувственият бяло-розов мрамор — беше внесено от ултрите. Говореше се, че някои от камъните били даже от катедрали на Земята. Грьолие не вярваше особено в това. Според него много по-вероятно беше да са взети от най-близкия подходящ астероид. Същото се отнасяше за светите реликви, скътани в осветени от свещи ниши, край които минаваше при обиколката си. Можеше само да се гадае колко са стари в действителност, дали са изработени ръчно от средновековни занаятчии или са продукт на някоя заводска нанопещ.

Независимо какъв беше произходът на обрамчващите го каменни изделия обаче, прозорецът с витражите беше наистина красив. При подходяща светлина той не само сияеше със собственото си величие, но го предаваше на всички и всичко в залата. Подробностите на прозореца нямаха почти никакво значение — щеше да бъде красиво дори ако отделните елементи на цветното, непропускащо вакуума стъкло бяха подредени в произволни шарки — но главният лекар обръщаше особено внимание на изображенията. Те се променяха от време на време, следвайки предписанията на самия Куейч. Когато на Грьолие му беше трудно да разчете директно човека (а това се случваше все по-често), прозорците даваха възможност да се надникне в менталното състояние на Куейч.

Когато за последен път му беше обърнал внимание, акцентът на този прозорец падаше върху Халдора — газовият гигант беше изобразен от водовъртеж от парчета стъкло в охра и светлокафяво. Планетата се открояваше на син фон, осеян с жълтите точки на заобикалящите я звезди. На преден план се виждаше скалист пейзаж, предаден с контрастиращи стъкълца в бяло и черно, в чийто център изпъкваше златната форма на катастрофиралия кораб, паркиран сред големи канари. Самият Куейч беше изобразен извън кораба, с дълги одежди и брада, коленичил на земята и вдигнал умолително ръка към небето. Грьолие си спомняше, че преди това прозорецът изобразяваше самата катедрала, спускаща се по зигзагообразния наклон на Дяволската стълба. За всички това беше просто мъничък, мятан от бурята платноход, следван от останалите катедрали, докато от небето към тях се взираше леко по-малко изображение на Халдора.

Не беше сигурен, но доколкото си спомняше, преди това витражите представяха по-скромен вариант на темата за катастрофиралия кораб.

Изображенията, които се виждаха сега на прозореца, бяха достатъчно ясни, но беше по-трудно да се определи значението им за Куейч. Най-отгоре, на самия розов прозорец, се виждаше познатото, разделено на ивици лице на Халдора. Надолу следваха два-три метра осветено от звездите небе, издържано във всички нюанси от тъмносиньо до златно, благодарение на изкусното оцветяване на стъклата. Нататък, заемайки по-голямата част от височината на прозореца, се издигаше впечатляваща катедрала, клатушкащ се ансамбъл от шпилове и подпори, а перспективните линии даваха ясно да се разбере, че катедралата се намира точно под Халдора. Дотук всичко беше наред: смисълът на една катедрала беше да се намира точно под газовия гигант, както беше изобразено. Но катедралата от прозореца очевидно беше по-голяма от всички, които пътуваха до този момент по Неизменния път. Тя всъщност беше истинска цитадела. И, освен ако Грьолие не се заблуждаваше, катедралата бе изобразена като израстък от скалистия пейзаж, сякаш имаше основи, а не двигателни механизми. Не се забелязваше и следа от Неизменния път.

Прозорецът го озадачи. Куейч подбираше съдържанието на витражите и обикновено изображенията бяха съвсем буквални. Дори да бяха преувеличени, дори да съдържаха елемент на нереалност (като например Куейч извън кораба без скафандър), сцените обикновено имаха поне някаква повърхностна връзка с действителни събития. Обаче онова, което виждаше сега на прозореца, изглеждаше тревожно метафорично. На Грьолие само това му липсваше — Куейч да възприеме метафоричен начин на мислене и изразяване. Но какъв друг извод можеше да се направи от голямата, построена на твърда земя катедрала? Може би символизираше стабилната, неподвижна природа на вярата на Куейч? “Чудесно — рече си главният лекар. — Мислиш си, че сега си в състояние да разчиташ ума му, но какво ще правиш, ако посланията му станат още по-мъгляви?”

Поклати глава и продължи нататък. Прекоси цялата лява страна на катедралата, но не видя повече странности по прозорците. Поне това беше успокояващо. Може би новото изображение щеше да се окаже временно умопомрачение и животът щеше да продължи по нормалния си начин.

Грьолие се озова в предната част на катедралата, в сянката на черния прозорец. Частите на стъклото бяха невидими, успяваше да различи единствено призрачните арки и колони на поддържащата зидария. Рисунката на този прозорец несъмнено беше променена, откакто го беше виждал за последен път.

Върна се към дясната страна и измина покрай нея половината от дължината на катедралата, докато стигна до основата на Клоктауър.

— Не мога да го отлагам повече — рече си той.

В това време пътуващата в кервана Рашмика счупи вече разхлабения печат на писмото. Хартията се разгъна. Беше качествена, дебела, с кремав цвят, по-хубава от онази, която беше виждала в полупустинните земи. Върху нея, с четлив, но наивен почерк, бе написано следното послание:


Скъпа Рашмика,

Много съжалявам, че толкова дълго не съм се обаждал. Чух името ти в излъчената от Вигридските земи емисия, в която съобщиха, че си избягала от къщи. Имам чувството, че си го направила заради мен, опитвайки да разбереш какво се е случило с мен след последното ми писмо. Когато разбрах, че един керван се приближава към Пътя, керван, до който вече би могла да си се добрала с нечия помощ, бях сигурен, че си в него. Направих някои проучвания и научих имената на пасажерите, затова сега ти пиша това писмо.

Предполагам колко странно ти се струва, че толкова дълго не съм писал нито на теб, нито на някой друг от семейството. Но нещата вече са различни и нямаше да е редно да го правя. Твоите думи бяха верни. Те не казаха истината в началото и ми преляха от кръвта на първосвещеника още щом пристигнах на Пътя. Сигурен съм, че си го разбрала по писмата, които ви изпращах. В началото бях разгневен, но сега знам, че всичко е за добро. Стореното е сторено, а ако бяха честни, нямаше да се случи по този начин. Трябваше да излъжат в името на по-доброто развитие на нещата. Сега съм щастлив, по-щастлив откогато и да било. Открих дълга в живота, нещо по-голямо от мен самия. Чувствам любовта на първосвещеника и любовта на Създателя. Не очаквам да разбереш или харесаш това, Рашмика. Затова престанах да ви пиша. Не исках да лъжа, но и не исках да нараня никого. По-добре беше да не казвам нищо.

Много мило и смело от твоя страна да тръгнеш да ме търсиш. Това означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Но сега трябва да се прибереш у дома, преди да съм те наранил още повече. Направи го заради мен: прибери се вкъщи, в полупустинните земи, и кажи на всички, че съм щастлив и ги обичам. Страшно ми липсват, но не съжалявам за това, което направих. Моля те! Нали ще го направиш заради мен? И приеми и предай любовта ми. Запомни ме такъв, какъвто бях, като твоя брат, а не такъв, какъвто съм станал. Така е най-добре.

С обич,

твой брат Харбин Елс.


Рашмика прочете писмото още веднъж, търсейки някакъв скрит смисъл, и след това го остави. Затвори го, но печатът вече не беше в състояние да задържи двата края заедно.


Ако не друго, поне гледката допадаше на Грьолие. Стаята на Куейч, която се извисяваше на двеста метра над повърхността на Хела, представляваше мансарда на самия връх на кулата Клоктауър. Оттук човек виждаше почти двайсет километра от Пътя във всички посоки и пръснатите като украшения по него катедрали. Само няколко от тях бяха напред, а намиращите се отзад се губеха зад хоризонта. Върховете на далечните шпилове проблясваха с неестествената яснота, която придобиваше всичко във вакуум, и създаваше зрителната илюзия, че са много по-близо, отколкото бяха в действителност. Грьолие си напомни, че някои от тези шпилове отстоят всъщност на почти четирийсет километра. Щяха да им бъдат нужни трийсетина часа да стигнат до мястото, на което се намираше в момента “Лейди Моруина”, т.е. по-голямата част от деня на Хела. А няколко от катедралите бяха толкова назад, че дори шпиловете им не се виждаха.

Мансардата беше шестоъгълна, с високи бронирани прозорци на всяка стена. Процепите на металните жалузи бяха готови да се наклонят в нужната позиция при дадена от Куейч команда, за да блокират светлината от всички посоки. Засега помещението беше напълно осветено, като върху всеки предмет и човек в него падаха по-тъмни и по-светли ивици. Имаше много огледала, подредени по пиедестали на грижливо подбрани места. Щом влезе, Грьолие видя собственото си отражение, идващо от хиляди посоки.

Остави бастуна си в дървената стойка край вратата.

В стаята имаше още двама души. Куейч, както обикновено, беше настанен в чудноватото заграждение на кушетката си с животоподдържаща медицинска апаратура. Той беше съсухрено, призрачно човече, което изглеждаше по-нереално на дневна светлина, отколкото в полумрака, царящ в мансардата. Носеше огромни черни очила, които подчертаваха болезнената бледност и слабост на лицето му. Кушетката издаваше замислени хъмкания, пощраквания и гукания и от време на време вливаше доза от някакво лекарство в своя клиент. По-голямата част от отвратителните медицински съоръжения бяха скрити под аленото одеяло, покрило Куейч до гърдите, но понякога се забелязваше пулсация по една или друга от тръбичките, които влизаха в ръцете и в основата на черепа му: по тях преминаваше нещо с химическо зелен или електриковосин цвят, което не можеше да бъде объркано с кръв. Нямаше здрав вид. И в този случай видът не беше измамен.

Грьолие си припомни, че Куейч изглежда така от десетилетия. Той беше много стар и използваше всички терапии за удължаване на живота, с които разполагаха, изцеждайки ги до краен предел. Но този предел изглеждаше винаги недостижим. Смъртта сякаш беше праг, който той нямаше енергията да прекоси.

И двамата бяха приблизително на една и съща биологична възраст, когато служеха под командването на Жасмина на борда на “Гностично възкачване”. Сега Куейч беше много по-стар, тъй като беше преживял цели сто и дванайсет години планетарно време. Затова пък Грьолие беше преживял само трийсет. Споразумението помежду им беше съвсем просто и изключително изгодно за него.

Не те харесвам — беше заявил Куейч още на борда на “Гностично възкачване”. — Ако вече не е станало ясно.

— Мисля, че разбрах посланието — беше отговорил главният лекар.

— Но имам нужда от теб. Ти ще ми бъдеш от полза. Не искам да умра тук. Не точно сега.

— Ами Жасмина?

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Все пак тя разчита на теб за своите клонирани двойници.

Това се беше случило малко след спасяването на Куейч от моста на Хела. Веднага щом получи информация за структурата, Жасмина обърна “Гностично възкачване”, влезе с него в системата Писциум 107 и увисна в орбитата на Хела. На повърхността нямаше повече скрити капани: направените по-късно проучвания изясниха, че Куейч е задействал единствените три автоматични часови на цялата луна, монтирани там и изоставени преди повече от век от някой предишен и вече забравен откривател на моста.

Само дето това не беше съвсем вярно. Имаше още един часови, но единствено Куейч знаеше за него.

Поразен от видяното и зашеметен от случилото се с него — чудотворната природа на спасяването му, съчетана мъчително с ужаса от загубата на Моруина, — Куейч беше полудял. Така поне смяташе главният лекар и нищо през следващите сто и дванайсет години не беше успяло да промени мнението му. Като имаше предвид случилото се и променящото възприятията присъствие на вируса в кръвта на Куейч, Грьолие мислеше, че той се е отървал само с лека форма на обезумяване. Все още имаше представа за реалността, все още разбираше — при това със забележителен усет за манипулативност — какво става около него. Но виждаше света през набожен воал. Беше се превърнал в светец.

С разума си Куейч знаеше, че вярата му е свързана с вируса в кръвта му. Но знаеше също така, че е бил спасен в резултат на едно наистина чудотворно събитие. Телеметричните записи от “Доминатрикс” не оставяха място за съмнение: сигналът му за бедствие беше приет единствено защото за частица от секундата Халдора беше прекратил съществуването си. В отговор на този сигнал корабът се беше спуснал към Хела, за да го спаси, преди да е останал без въздух.

Корабът бе изпълнил дълга си, като бе развил максимална скорост, за да стигне до луната колкото се може по-скоро. Ограниченията в скоростта, които щяха да се включат, ако на борда му се намираше Куейч, в този случай бяха пренебрегнати. Несъвършеният разум на “Доминатрикс” обаче беше пропуснал да се съобрази с присъствието на Моруина.

Когато Куейч се качи на кораба, специалният костюм го посрещна с мълчание. По-късно, в отчаянието си — част от него вече знаеше, че Моруина е мъртва — той сряза дебелия метал на костюма. Пъхна ръцете си през отворите и дълго гали наподобяващата безформена червена каша ужасия в него, и от очите му се стичаха сълзи, докато тя изтичаше между пръстите му.

Дори металните части на главата й бяха пресовани.

Така Куейч остана жив, но на ужасна цена. В този момент възможностите му за избор бяха съвсем елементарни. Можеше да намери начин да се отърве от вярата си, някаква пречистваща терапия, която да изхвърли всяка следа от вируса от кръвта му. После щеше да се наложи да открие рационално, светско обяснение на случилото се. И да приеме, че макар той самият да е бил спасен от нещо, приличащо на чудо, Моруина, единствената жена, която беше обичал истински, си беше отишла завинаги, за да може да живее той.

Другият избор — пътят, който в крайна сметка бе предпочел — беше на приемането. Да се отдаде на вярата, да признае чудото. В този случай присъствието на вируса беше просто катализатор. Той го насочи към вярата, позволи му да усети Свещеното присъствие. Но на Хела, с изтичането на времето, изпита много по-дълбоки и по-силни емоции от всичко, което беше причинявал до този момент вирусът. Възможно ли беше той да го е направил по-възприемчив към всичко, което вече съществуваше там, и колкото и изкуствен да е, да му е позволил да се настрои към един реален, макар и слаб сигнал?

Ако случаят беше такъв, тогава всичко имаше своето значение. Мостът означаваше нещо. Куейч бе станал свидетел на чудо, беше помолил горещо да бъде спасен и молбата му беше изпълнена. А смъртта на Моруина трябва да имаше някаква необяснима, но в крайна сметка благотворна функция в по-големия план, от който той самият бе само една миниатюрна, тиктакаща, едва осъзната частица.

— Трябва да остана тук — бе казал той на Грьолие. — Трябва да остана на Хела, докато разбера отговора. Докато ми бъде разкрит.

Точно така каза: “докато ми бъде разкрит”.

Главният лекар се беше усмихнал.

— Не можеш да останеш тук.

— Ще намеря начин.

— Тя няма да ти позволи.

Но тогава Куейч му направи предложение, което му беше много трудно да откаже. Кралица Жасмина бе непредсказуема господарка. Промените в настроението й, дори след толкова години служба, си оставаха загадка за него. Отношението му към нея се характеризираше с голям страх и неодобрение.

— Рано или късно ще й паднеш в ръцете — каза Куейч. — Тя е ултра. Не можеш да я разбереш, не можеш да се досетиш какво ще направи. За нея ти си просто мебел. Задоволяваш някаква нужда, но винаги можеш да бъде заменен с някой друг. Виж мен обаче — аз съм човек като теб, отлъчен от обществото. Тя самата също го каза: двамата с теб имаме много общи неща.

— По-малко, отколкото си мислиш.

— Не е нужно да се боготворим един друг — настоя Куейч. — Достатъчно е просто да работим заедно.

— И какво ще ми даде това?

— Първо, аз няма да й издам твоята малка тайна. О, знам всичко за това. То беше едно от последните неща, които откри Моруина, преди Жасмина да я напъха в специалния костюм.

Грьолие го изгледа внимателно.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за фабриката за тела, за малкия ти проблем с търсенето и предлагането. Тук не става въпрос единствено за ненаситната жажда на Жасмина за все нови и нови тела, нали? Ти също имаш какво да кажеш във връзка с тяхното използване. Харесваш ги малки, недоразвити. Вадиш ги от цистерните им, преди да са достигнали зрелост, понякога дори преди да са достигнали детска възраст, и правиш разни неща с тях. Лоши, гадни неща. После ги връщаш в цистерната и заявяваш, че не са жизнеспособни.

— Те нямат съзнание — отвърна Грьолие, сякаш това извиняваше действията му. — Във всеки случай, какво точно предлагаш… Това изнудване ли е?

— Не, просто стимул. Помогни ми да се отърва от Жасмина, помогни ми и за някои други неща, и аз ще се погрижа никой никога да не разбере за фабриката.

Главният лекар попита едва чуто:

— А как ще задоволявам нуждите си?

— Ще измислим нещо, ако това е нужно, за да те задържа да работиш за мен.

— Защо да предпочета теб за свой господар вместо Жасмина?

— Разликата е, че аз не си падам по убийствата. Помисли върху това.

Грьолие точно така и направи и не след дълго реши, че най-добрите му интереси в близко бъдеще не са свързани с “Гностично възкачване”. На първо време щеше да си сътрудничи с Куейч, а след това, при възможност, щеше да намери нещо по-добро — нещо, което не го поставяше в такова подчинение.

Но ето че все още се намираше тук, повече от век по-късно. Беше подценил собствената си слабост в абсурдна степен. Защото при ултрите, чиито кораби бяха натъпкани с древни, повредени ковчези за замразяване на хора, Куейч откри най-доброто средство да задържи Грьолие на служба при себе си.

Той обаче не знаеше нищо за предстоящото бъдеще през онези ранни дни на връзката им.

Първият им ход беше да организират краха на Жасмина. Планът им се състоеше от три стъпки и всяка една трябваше да се изпълни изключително предпазливо. Щяха да платят огромна цена, ако ги разкриеха, но, както знаеше сега Грьолие, през цялото това време кралицата не беше заподозряла дори за миг, че двамата някогашни съперници заговорничат срещу нея.

Това обаче не означаваше, че нещата се развиха напълно според плана им.

Първо създадоха лагер на Хела. Имаше модули за живеене, сензори и роувъри за движение по повърхността. Някои ултри слязоха долу, но, както обикновено, непоносимостта им към планетарна среда ги направи нервни и изгарящи от нетърпение да се върнат на кораба си. Затова пък Грьолие и Куейч откриха там прекрасно място за по-нататъшното развитие на нестабилния си съюз. Дори направиха едно забележително откритие, което подпомогна каузата им. Още при първите си изследователски пътешествия по-далеч от базата, под погледа на Жасмина, откриха първите скътлърови реликви. Сега поне знаеха кой беше построил моста.

Втората фаза на плана им беше да направят така, че Жасмина да не се чувства добре. За Грьолие, като управител на фабриката за тела, това беше детска играчка. Той попромени някои неща в клонингите, забави развитието им, предизвика образуването на повече аномалии и дефекти. Неспособна да се придържа към действителността с причинените редовни регулирани дози болка, Жасмина ставаше все по-саможива. Преценките й бяха неправилни, разбирането на събитията — все по-далеч от реалността.

Тогава двамата преминаха към третата фаза: бунта. Имаха намерение да инсценират размирици и да превземат “Гностично възкачване” за осъществяването на собствените си цели. Някои от ултрите, приятели на покойната Моруина, проявиха симпатия към Куейч. При първоначалните си изследвания на Хела, Куейч и Грьолие откриха четвърти, напълно функциониращ часови от същия вид като онези, които бяха свалили “Дъщерята на чистача”. Идеята беше да се възползват от неверните преценки на Жасмина, за да привлекат “Гностично възкачване” в радиуса на действие на останалото оръжие-часови. При други обстоятелства тя нямаше да се съгласи да доближи кораба на светлинни часове до място като Хела, но гледката на моста и откриването на скътлърови останки станаха причина да пренебрегне инстинктите си.

Очакваните поражения от скритото оръжие — предимно повърхностни, но достатъчни да предизвикат паника и объркване сред екипажа — щяха да превърнат кораба в лесен за превземане обект.

Но не се получи така. Механичният часови атакува по-силно от очакванията на Куейч и причини фатални увреждания на “Гностично възкачване”. Желанието на Куейч беше да осакати кораба и да го използва за своите цели, вместо това той се взриви, а експлозивните вълни се разпространиха по корпуса му, докато достигнаха конджоинърските двигатели. В небето на Хела избухнаха две нови ярки слънца. Когато светлината избледня, нито от Жасмина, нито от големия лайтхъгър, довел Куейч и Грьолие до това място, беше останало нещо.

Двамата се превърнаха в затворници на Хела.

Но не бяха обречени. Разполагаха с всичко необходимо за оцеляване през следващите няколко години, благодарение на лагера, който вече бяха установили на повърхността. Започнаха да изследват Хела, придвижвайки се с роувъри. Събраха части от скътлъри, но опитите им да ги сглобят в нещо по-цялостно неизменно се оказваха неуспешни. За Куейч това се превърна в обсебващо начинание. Над него се извисяваше загадката на Халдора. Отдолу се намираше влудяващият пъзел на скътлърите. Той се хвърли с главата напред и в двете мистерии, осъзнавайки, че са свързани по някакъв начин, и когато открие отговора, ще разбере защо той е спасен, а Моруина — пожертвана. Вярваше, че пъзелите са тест от Господ. Вярваше също така, че единствено той самият е способен да ги реши.

Измина една година, после — втора. Те обикаляха Хела с ровърите, за да очертаят съвсем грубо нещо като път. С всяка следваща обиколка пътят ставаше все по-определен. Правеха екскурзии на север и на юг, като се отклоняваха от екватора натам, където се очакваше да намерят най-големи концентрации от скътлърови реликви. Там изкопаваха тунели и правеха мини, изнамирайки все повече части от пъзела. Но неизменно се връщаха към екватора, за да размислят над откритията си.

И един ден, през втората или третата година, Куейч осъзна нещо изключително важно: че трябва да стане свидетел на друго изчезване.

— Ако се случи отново, трябва да го видя — заяви той.

— А ако се случи отново — без определена причина — ще разбереш, че не е било чудо — каза Грьолие.

— Не — отговори натъртено Куейч. — Ако се случи два пъти, ще знам, че Господ е пожелал да ми го покаже поради някаква причина, за да е сигурен, че в ума ми няма да има и сянка на съмнение дали такова нещо се е случило и преди.

Грьолие реши да говори в същия дух.

— Но нали разполагаш с телеметрията от “Доминатрикс”. Тя потвърждава, че Халдора е изчезнал. Това не ти ли стига?

Куейч показа отношението си с едно махване на ръката.

— Цифри в електронни регистри. Не съм го видял с очите си. Това означава нещо за мен.

— В такъв случай ще трябва да наблюдаваш Халдора вечно. — Тук Грьолие побърза да се коригира: — Искам да кажа, докато изчезне отново. Но за колко време е изчезнал последния път? За по-малко от секунда. По-кратко от премигване на клепачите. Ами ако го пропуснеш?

— Ще се постарая да не го пропускам.

Халдора даже не се вижда по половин година — отбеляза Грьолие, като направи широк жест с ръка над главата. — Той се издига и слиза надолу.

— Само ако не го следваш. Ние обиколихме Хела за по-малко от три месеца първия път и за по-малко от два при втория опит. Още по-лесно би било да пътуваме бавно, в крак с Халдора. Една трета от метъра за секунда, нищо повече не се иска. Придържай се към тази скорост, не се отдалечавай от екватора, и Халдора ще бъде винаги над главата ти. Само пейзажът ще се променя.

Грьолие поклати невярващо глава.

— Вече си обмислил всичко.

— Не беше трудно. Ще свържа ровърите и ще направя пътуваща наблюдателна платформа.

— Ами спането? Ами премигването?

— Ти си лекар — отвърна Куейч. — Ти трябва да намериш начина.

И той направи точно това. Сънят можеше да бъде прогонен с лекарства и неврохирургия, съчетани с малко диализа за отмиване на отровите от умората. Погрижи се също и за мигането.

— Иронично е наистина — отбеляза Грьолие. — Тя те беше заплашила точно с това като те напъха в специалния костюм: никакъв сън и непроменяща се гледка към реалността. Но сега ти го приветстваш.

— Нещата се променят — заяви Куейч.

Сега, докато стоеше в мансардата, годините изчезнаха. За Грьолие времето беше минало като серия моментни снимки, защото го размразяваха само когато Куейч имаше незабавна нужда от него. Той си спомняше първата такава бавна обиколка в ритъма на Халдора с привързани като сал един към друг ровъри. Една-две години по-късно пристигна друг кораб: още ултри, привлечени от слабия проблясък на енергия от умиращия “Гностично възкачване”. Бяха любопитни и естествено — предпазливи. Оставиха кораба си на безопасно разстояние и изпратиха емисари на малки кораби. Куейч купи от тях резервни части и услуги в замяна на скътлърови реликви.

Едно-две десетилетия по-късно, в резултат на търговската размяна с първия кораб, пристигна втори. И неговият екипаж беше също толкова бдителен и също толкова готов да търгува. Скътлъровите реликви бяха точно това, което се търсеше на пазара. И този път корабът беше готов да предложи не само резервни компоненти: в трюмовете си имаше замразени пасажери, емигранти от някаква колония, за която нито Куейч, нито Грьолие беше чувал. Загадката на Хела — слуховете за чудото — ги бяха привлекли да прекосят светлинните години дотук.

Така Куейч се сдоби с първите си ученици и последователи.

Пристигаха хиляди други хора. Десетки хиляди, които се превърнаха в стотици хиляди. За ултрите Хела се беше превърнала в доходна спирка в крехката мрежа на междузвездната търговия. Старите търговски центрове вече не влизаха в сметката, опустошени от войни и чума. А напоследък, както изглежда, дори от нещо още по-лошо. Трудно можеше да се каже какво точно: сега много малко кораби от тези места стигаха до Хела. А когато все пак стигаха, донасяха объркани истории за някакви неща, които се появявали от междузвездното пространство, свирепи механични неща, неумолими и стари, които стривали на прах светове, тъпчели се с органичен живот, но самите те не били по-живи от часовници или планетарии. Сега хората идваха на Хела не само да станат свидетели на чудотворните изчезвания, но и защото вярваха, че живеят в края на времената и луната е кулминационна точка, място за финално поклонничество.

Ултрите ги пренасяха като платен товар в корабите си и се преструваха, че не се интересуват от местното положение освен във връзка с търговията. За някои това вероятно беше вярно, но Грьолие познаваше ултрите по-добре от повечето хора и смяташе, че напоследък е видял нещо в очите им — страх, който не бе свързан с възможностите за печалба, а със собственото им оцеляване. Очевидно, те също бяха видели това-онова. Може би бяха успели да хвърлят само бегъл поглед на нещо: фантоми, дебнещи около граничните линии на човешкото пространство. Несъмнено години наред не бяха обръщали внимание на тези “пътнически бабини деветини”, но сега, когато от основните колонии вече не идваха никакви вести, те бяха започнали да се питат какво става.

Сега на Хела имаше ултри. Според търговското законодателство техните лайтхъгъри нямаха право да се приближават нито до Халдора, нито до населената му луна. Паркираха, събрани на рояк в края на системата, и изпращаха по-малки совалки до Хела. Представители на църквите инспектираха тези совалки, за да се уверят, че не носят записваща или сканираща апаратура, предназначена за Халдора. Това беше най-вече жест, който можеше лесно да бъде заобиколен, но ултрите бяха изненадващо отстъпчиви. Бяха склонни да играят според правилата, защото имаха нужда от този бизнес.

Куейч довършваше сделката си с един ултра, когато Грьолие пристигна в мансардата.

— Благодаря ви за времето, капитане — рече Куейч и призрачният му глас се издигна на спирали от животоподдържащата кушетка.

— Съжалявам, че не успяхме да се споразумеем — отвърна ултрата. — Но вие разбирате, че сигурността на моя кораб трябва да е първият ми приоритет. Всички знаем какво се случи с “Гностично възкачване”.

Куейч разпери кокалестите си пръсти в изпълнен със симпатия жест.

— Ужасна работа. Имах късмет, че оцелях.

— И ние така предположихме.

Кушетката се обърна леко към Грьолие.

— Господин главен лекар… представям ви капитан Баският от лайтхъгъра “Невяста на вятъра”.

Грьолие наклони учтиво глава към новия гост на Куейч. Той не беше толкова краен като някои от ултрите, които бе срещал, но изглеждаше все така странно и обезпокояващо според човешките стандарти. Беше изключително слаб и безцветен, като някое изсушено старо насекомо, поддържан прав в кървавочервена скелетна опора, украсена със сребърни лилии. Един много голям молец придружаваше ултрата, пърхаше пред лицето му и му вееше като ветрило.

— За мен е удоволствие — каза Грьолие и остави лекарската чанта с пълните с кръв спринцовки. — Надявам се, че прекарахте добре на Хела.

— Посещението ни беше плодотворно, господин главен лекар. Нямаше как да удовлетворим последното желание на първосвещеника Куейч, но във всяко друго отношение, струва ми се, и двете страни сме доволни от съвместната си работа.

— А другата дреболия, която обсъждахме? — осведоми се Куейч.

— Фаталните случаи сред замразените пасажери ли? Да, имаме двайсет и няколко случая на мозъчна смърт. В по-добри времена щеше да има шанс да възстановим нервната им структура с подходящата медицинска намеса. Но сега това вече е невъзможно.

— Ще бъдем щастливи да ви освободим от грижата за тях — намеси се Грьолие. — Така ще се освободят места за нови желаещи да бъдат замразени.

Ултрата перна лекичко молеца, за да го прогони от устните си.

— Имате някакъв специален начин да ги използвате ли?

— Главният лекар проявява интерес към техните случаи — побърза да поясни Куейч, за да не даде възможност на Грьолие да отговори. — Той си пада по експерименталните процедури за възстановяване на неврони, нали, Грьолие? — Отклони остро поглед, без да изчака отговора му. — А сега, капитане, имате ли нужда от специална помощ, за да се върнете на кораба си?

— Не, доколкото знам, благодаря.

Главният лекар погледна през източния прозорец на мансардата. На другия край на разделения на резки покрив на главната зала имаше площадка за приземяване, на която беше паркирана малка совалка, с ярък жълто-зелен цвят като насекомо-пръчица.

— Връщайте се по живо, по здраво в рояка за паркиране, капитане. Очакваме да получим злочестите жертви на ковчезите за замразяване. И с радост бих търгувал отново с вас.

Капитанът се обърна, за да излезе, но спря в последния момент. Едва сега беше забелязал специалния метален костюм. Той стоеше неизменно в ъгъла на стаята като мълчалив гост. Капитанът се загледа в него, докато молецът направи няколко обиколки около главата му, после продължи по пътя си. Може би нямаше представа какво ужасно значение има за Куейч последното място, където се бе намирала Моруина, нито че то му напомня постоянно какво му бе струвало първото изчезване.

Грьолие изчака, докато се увери, че ултрата няма да се върне.

— За какво ставаше дума? — попита той. — От какво се отказа той, предпочитайки “сигурността на своя кораб”?

— Обичайните преговори — отвърна Куейч така, сякаш въпросът не заслужава вниманието му. — Смятай се за късметлия, че ще получиш каквото искаш. А сега — Кръвните дела, а? Как мина?

— Чакай малко.

Грьолие се приближи до едната стена и хвана някаква месингова ръчка. Жалузите се затвориха почти напълно и оставиха само тънки процепи за светлината. След това той се надвеси над Куейч и свали тъмните му очила. Обикновено по време на преговори той беше с тях: не само за да защити очите си от светлината, а и защото иначе не представляваше приятна гледка. Разбира се, точно това бе причината понякога да решава да не ги носи.

Под предпазните козирки, обгърнали кожата му като втори чифт очила, се виждаха скелетообразни рамки. Около всяко око имаше два кръга, от които излизаха куки, извити навътре, за да не позволяват на клепачите да се затворят. В тях бяха вградени малки спрейове, които оросяваха с влага очите на Куейч на всеки няколко минути. Според Грьолие много по-лесно щеше да бъде да отстранят клепачите, но склонността към покаяние на Куейч беше обширна като самия Път и дискомфортът, който му причиняваше рамката, му допадаше. Той му напомняше непрестанно колко е важно да не отслабва бдителността си, за да не пропусне някое изчезване.

Главният лекар взе един тампон от медицинското шкафче в мансардата и обтри с него областта около очите му, за да ги почисти.

— Кръвните дела, Грьолие?

— Ще стигна и до тях. Кажи ми само за какъв бизнес с ултрите ставаше дума. Защо ти искаше да доближи още кораба си до Хела?

Зениците на Куейч видимо се разшириха.

— Защо мислиш, че съм искал точно това?

— Но поиска това, нали? Защо иначе той ще каже, че е прекалено опасно?

— Правиш ненужно много предположения, Грьолие.

Главният лекар приключи с почистването на очите, после върна горните очила на мястото им.

— Защо така внезапно пожела ултрите да дойдат по-близо? Години наред полага усилия да държиш копелетата на разстояние. А сега какво, прииска ти се един от техните кораби да дойде до самия ти праг?

Фигурата в кушетката въздъхна. В тъмнината изглеждаше по-материална. Грьолие отвори отново жалузите и видя, че жълто-зелената совалка вече я няма на площадката за приземяване.

— Това беше само една идея — отвърна Куейч.

— Каква идея?

— Виждаш колко са нервни напоследък ултрите. Вярвам им все по-малко и по-малко. Баският ми се стори от онези, с които мога да работя. Надявах се да се споразумеем.

За какво?

Грьолие върна останалите тампони в шкафчето.

— За защита. Да докарам тук група ултри, за да държа останалите по-надалеч.

— Лудост — отсъди главният лекар.

— Застраховка — поправи го господарят му. — Но какво значение има това? Те не проявиха интерес. Прекалено ги притеснява мисълта да приближат кораба си до Хела. Това място ги плаши също толкова, колкото и ги интригува, Грьолие.

— Винаги ще има други.

— Може би…

Куейч се държеше така, сякаш този въпрос вече го отегчаваше, сякаш беше някаква родила се сутринта фантазия, за която вече съжалява.

— Попита за Кръвните дела — рече главният лекар. Коленичи и взе лекарската си чанта. — Не мина гладко, но взех от Востад.

— Диригента на хора? Не трябваше ли да му прелееш?

— Малка промяна в плана.

Министерството на кръвните дела: службата на Клоктауър, посветена на запазването, обогатяването и разпространението на безкрайните вирусни щамове, произлезли от първоначалната инфекция на Куейч. Почти всички работещи в катедралата носеха във вените си повече или по-малко от неговата кръв. Вирусът се бе предавал през поколенията, беше мутирал и съединявал с други вируси, пренесени на Хела. Резултатът беше хаотично изобилие от възможни ефекти. Много от другите църкви се основаваха или, в известен смисъл, бяха причинени от фини доктринални варианти на първоначалния щам. Министерството на кръвните дела опитваше да укроти хаоса, като изолираше ефективни и доктринално чисти щамове и се избавяше от другите. Индивиди като Востад често се използваха за изпробване на новоизолирани вируси. Ако се проявяха признаци на психоза или други нежелани ефекти, щамът се елиминираше. Востад си бе спечелил ролята на морско свинче след поредица от простъпки, но постепенно беше започнал да се изпълва с все по-голям страх от резултатите от всеки нов лабораторен опит.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Куейч. — Сега имам нужда от Министерството на кръвните дела, повече от всякога. Губя религията си.

Вярата на Куейч беше подложена на ужасни спадове и отклонения. Когато не преживяваше такъв период, той никога не говореше, че губи религията си. Тя беше просто там, здрава част от самия него. Единствено по време на спадовете беше възможно да мисли за вярата си като за причинена по химически път. Тези интерлюдии неизменно тревожеха Грьолие. Куейч беше най-непредвидим, когато го разкъсваха най-много конфликти. Главният лекар се сети пак за загадъчния витраж, който бе видял на прозореца в залата долу, питайки се дали той няма някаква връзка с това.

— Скоро ще те оправим и ще бъдеш като нов — увери го той.

— Добре. Имам нужда да се чувствам така. Предстоят проблеми, Грьолие. Очакват се големи ледовалежи в Гулвейг Рейндж, които ще блокират Пътя. На нас ще се падне да ги разчистваме, както винаги. Но се притеснявам, че дори Божият огън няма да ни помогне да не изостанем от Халдора.

— Ще наваксаме. Винаги го правим.

— Може да се наложи да приложим драстични мерки, ако забавянето стане неприемливо голямо. В “Двигателна сила” трябва да са готови за изпълнението на това, което ще поискам от тях… дори да е немислимо. — Кушетката се наклони отново на една страна, отражението й се пречупи и придоби нови форми в бавно движещите се огледала. Бяха разположени така, че да насочват светлината от Халдора към зрителното поле на Куейч: където и да седеше, той виждаше света със своите очи. — Немислимо, Грьолие — натърти той. — Знаеш какво имам предвид под това, нали?

— Така мисля — отвърна главният лекар.

И си помисли за кръв и мостове. Помисли си също така за момичето, което водеше към катедралата, и се запита дали — евентуално — не е задействал нещо, което вече не е в състояние да спре.

“Но той няма да го направи — помисли си Грьолие. — Той е побъркан, несъмнено, но не чак толкова. Не чак толкова, че да поведе “Лейди Моруина” по моста, над Пропастта на опрощението.”

Загрузка...