ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРИ

Рашмика имаше неприятното усещане, че нещо всеки момент ще нахлуе в главата й без нейно съгласие. Беше се научила да разпознава особеното усещане в миговете, преди сенките да я заговорят: леко потръпване от нервни смущения, като чувството, че някъде, в огромна къща, построена без всякакъв план, се е отворила врата.

Тя събра всичките си сили, без да забравя и за миг близостта на специалния костюм и с пълното съзнание за лекотата, с която сенките влизаха и излизаха от черепа й.

Този път обаче гласът беше различен.

[Рашмика. Чуй ме. Не реагирай. Не ми обръщай повече внимание, отколкото на някой непознат.]

Момичето оформи отговора си, без да издава звук. Сякаш беше родена за това, сякаш това умение й беше присъщо още от раждането. “Кой си ти?”

[Аз съм единствената друга жена в тази стая.]

Въпреки всичко Рашмика неволно погледна към Хури. Лицето на жената беше безстрастно: не беше враждебно, не беше дори нелюбезно, а напълно лишено от каквото и да било изражение. Все едно гледаше към стена, а не към нея.

“Ти ли си?”

[Да, Рашмика. Аз.]

“Защо си тук?”

[За да ти помогна. Какво си спомняш? Всичко или само част? Помниш ли изобщо нещо?]

— Движеща сила ли, господин първосвещеник? — каза на глас Васко. — Да не искате да кажете, че корабът ни ви трябва, за да ви отведе някъде?

— Не точно — отвърна Куейч.

Рашмика се стараеше да не гледа към жената и вместо това да фокусира вниманието си върху мъжа. “Не помня много, само това, че не съм оттук. Сенките вече ме откриха. Ти знаеш ли за сенките, Хури?”

[Малко. Не толкова, колкото знаеш ти.]

“Можеш ли да отговориш на някой от моите въпроси? Кой ме изпрати тук? Какво се очаква да направя?”

[Ние те изпратихме тук.] С периферното си зрение Рашмика видя как главата на жената кимна почти незабележимо: безмълвно, дискретно потвърждение, че чува действително нейния глас. [Но решението беше твое. Преди девет години, Рашмика, ти ни каза, че трябва да те оставим на Хела, на грижите на друго семейство.]

“Защо?”

[За да научиш разни неща, да разбереш колкото се може повече за Хела и за скътлърите отвътре. За да стигнеш до първосвещеника.]

“Защо?”

[Защото първосвещеникът е единственият начин да се доберем до Халдора. Мислехме, че ключът е Халдора: единственият път за връзка със сенките. Нямахме представа, че той вече го е използвал. Ти ни каза това, Рашмика. Ти откри прекия път.]

“Костюма ли?”

[Ето заради това дойдохме. И за теб, разбира се.]

“Какъвто и да е бил планът ви, нещо не върви както трябва. Загазили сме, нали?”

[Ти си в безопасност, Рашмика. Той не знае, че имаш нещо общо с нас.]

“Ами ако разбере?”

[Ние ще те пазим. Аз ще те пазя, каквото и да се случи. Имаш думата ми.]

Момичето се взря в лицето на жената, предизвиквайки Куейч да го забележи.

“И защо се грижиш толкова за мен?”

[Защото съм твоята майка.]

“Погледни ме в очите. Кажи го отново.”

Хури се подчини. И макар Рашмика да я наблюдаваше много внимателно, търсейки дори най-слабо указание, че лъже, не установи такова. В такъв случай излизаше, че Хури казва истината.

Беше шокирана, последва бурно отхвърляне, но не толкова силно, колкото можеше да се очаква. Все пак вече бе започнала да се съмнява в голяма част от онова, което минаваше за история на собствения й живот. Сенките и главният лекар Грьолие вече я бяха убедили, че не е родена на Хела и хората от вигридското селище не можеха да са нейни родители. Така че в нея вече имаше празнина, чакаща да бъде запълнена с нови факти, и в никакъв случай не ставаше въпрос за изместването на една истина с друга.

Значи това беше то. Все още трябваше да си спомни много неща за себе си, но същината беше следната: тя беше агент на ултри — на тези конкректни ултри — и беше оставена на Хела с мисията да събира информация. Действителните й спомени бяха потиснати и на тяхно място беше поставена поредица неясни, подобни на моментни снимки отпечатъци за живота й на луната. Бяха като сценичен фон, достатъчно убедителен, стига да не стане обект на специално внимание. Но когато сенките я бяха известили за фалшивото й минало, веднага беше видяла ранните си спомени в истинския им вид.

Тази жена твърдеше, че й е майка. Нямаше причина да се съмнява в думите й — по лицето й не беше прочела и намек от лъжа, освен това вече знаеше, че обитателката на вигридското селище, която доскоро беше смятала за своя майка, всъщност я беше осиновила. Усещаше тъга, чувство за загуба, но не и че е предадена.

Оформи следващата си мисъл.

“Мисля, че ти трябва да си моята майка.”

[Помниш ли ме?]

“Не знам. Малко. Помня някой като теб, струва ми се.”

[Какво правех?]

“Стоеше в леден дворец. И плачеше.”


Орбитата на Хела, 2727 година


Ленти сиво-син дим се виеха в коридора и се гърчеха с промените във въздушното налягане. Течности изтичаха от мокрите рани в стените и тавана, валяха безброй капки, образувайки кални завеси. От някаква близка част на кораба капитан Сифарт чу викове и тракане на автоматично оръжие, подчертавано от време на време от лая на енергийни откоси. Мина по купчината от нападали тела, мачкаше под ботушите си крайници и глави в стигащата до глезените противна киша, която, изглежда, бе завладяла всички нива на лайтхъгъра. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше грубата дръжка на нож за мятане, образуван от бронята, която беше носил при пристигането си. Ножът беше вече окървавен — според преценката на Сифарт досега беше убил с него трима ултри и причинил сериозни наранявания на други двама, — но продължаваше да търси нещо по-добро. Преди да отмине всяко тяло, го сритваше силно и проверяваше ръцете и колана му за нещо ценно. Имаше нужда само от пистолет.

Сифарт беше сам, останалите хора от групата му бяха мъртви или откъснати и сега се скитаха из други части на кораба. Не беше очаквал нещо друго. Щеше да се изненада много, ако от двайсетимата гвардейци, нахлули в самото начало в лайтхъгъра, до превземането му оцелееха повече от трима. Разбира се, броеше и себе си сред тези щастливци, тъй като, ако се опираше на миналия си опит, това очакване беше съвсем нормално. Тази мисия не беше самоубийствена: просто бе операция с малка вероятност за оцеляване на участващите в нея. От отряда за инфилтриране не се очакваше да оживее, а само да сигнализира, че корабът е подготвен за цялостно превземане. Ако членовете на авангардната група успееха да прекъснат защитните дейности на борда, създавайки области на вътрешно объркване, още по-добре. Но веднъж след като изпратеха сигнала, оцеляването на отряда на Сифарт нямаше да има отношение към последващите събития.

И като се имаше предвид всичко това, според него нещата се развиваха сравнително добре. До ушите му бяха достигнали съобщения — фрагментирани, на които не можеше да се вярва напълно, — че масовата атака се беше натъкнала на по-голяма съпротива от очакваното. И Катедралната гвардия беше понесла по-големи загуби, отколкото бе планирал. Атаката обаче беше толкова масова именно заради това: да може да понесе огромни загуби и въпреки всичко да завърши успешно. Работата се свеждаше до създаването на шок и ужас: не беше нужно да го поучават на тази тема. А съобщенията за стрелба от други части на кораба потвърждаваха, че елементи от втората вълна бяха проникнали успешно във вътрешността на “Носталгия по безкрая” заедно с огнестрелното оръжие, което първият отряд нямаше как да внесе заради строгите проверки на прасето.

Кракът му докосна нещо.

Сифарт коленичи и направи гримаса заради миризмата. Преобърна тялото и неволно разплиска кафявата мътилка, в която беше проснато. Долови матовия отблясък на пистолет.

Измъкна оръжието от колана на мъртвия адвентистки гвардеец и го изтръска от мръсната течност. Провери пълнителя: беше пълен. Пистолетът беше грубо направен, масово производство — от метал, без електронни компоненти, без нищо, което би могло да пострада от престоя му в корабната киша. Все пак Сифарт го изпробва и изстреля един куршум в близката стена. Корабът изохка. Сега, когато този факт привлече вниманието му, Сифарт си даде сметка, че корабът пъшкаше доста повече, отколкото можеше да се очаква, ако това беше обикновено скърцане на структурата му. За момент това го смути.

Но само за момент.

Захвърли ножа, благодарен заради тежката дръжка на пистолета. Беше нужна доста голяма дързост да се качиш на кораба само с ножове и няколко други скрити инструмента, но винаги бе осъзнавал, че ако стигне дотук — когато ще има истинско оръжие в ръцете си, — ще стигне навсякъде.

Това беше краят на лош сън.

— Тръгнал ли си нанякъде?

Гласът прозвуча зад него. Но това просто не беше възможно: постоянно беше поглеждал назад и не видя никой да идва, когато коленичи да вземе пистолета. Сифарт беше добър войник: никога не оставяше гърба си без прикритие за повече от няколко секунди.

Но гласът прозвуча съвсем близко. Освен това му беше познат.

Предпазителят беше свален. Капитанът се обърна бавно, вдигнал оръжието на нивото на кръста си.

— Мислех, че съм се погрижил за теб — рече той.

— За мен са нужни доста грижи — отвърна прасето.

Стоеше пред него, невъоръжено, дори без пистолет. Изправен зад гърба му, като възрастен зад дете, се извисяваше празен скафандър. Сифарт присви неразбиращо устни. Беше възможно прасето да се е скрило в мрака или дори да се е престорило на труп. Но тромавият костюм? Нямаше как да е минал покрай него, без да го забележи. Също толкова невероятно беше скафандърът да е спринтирал дотук от далечния край на коридора за няколкото секунди, през които бе стоял с гръб натам.

— Това е номер — рече Сифарт, — нали?

— На твое място щях да сваля този пистолет — заяви прасето.

Сифарт с мъка се удържаше да не натисне спусъка. Изгаряше от желание да простреля този зурлест изрод. Друга част от него обаче искаше да разбере защо прасето мислеше, че има право да му говори с този тон.

Не знаеше ли къде му е мястото?

— Аз те закачих да изсъхнеш — каза той.

Определено не грешеше: това беше същото прасе. Даже виждаше раните на местата, за които го беше приковал към стената.

— Чуй ме — додаде прасето. — Остави оръжието и ще поговорим. Искам да ми кажеш някои неща. Например какво, по дяволите, иска от кораба ни Куейч.

Сифарт докосна с пръст шлема си, сякаш за да се почеше.

— Кой от нас държи оръжието, прасе?

— Ти.

— Правилно. Просто исках да изясним този момент. А сега направи няколко крачки встрани от скафандъра и коленичи в лайната, където ти е мястото.

Прасето го гледаше, бялото на едното му око блесна на светлината.

— Или какво?

— Или само след миг пред мен ще лежи свинско месо.

Прасето направи крачка към него. По-скоро трепна леко, но това беше достатъчно за Сифарт. Въпросите, на които искаше да си отговори, щяха да почакат. Веднъж щом превземеха кораба, щяха да разполагат с всичкото време на света, за да направят някои проучвания. Това щеше да му осигури някакво занимание.

Натисна спусъка. Не се случи нищо. Вбесен, че оръжието все пак се е повредило, Сифарт погледна надолу към него.

Проблемът не беше в оръжието, а в ръката му. В нея се бяха появили две остриета: бяха излетели от едната стена, пронизали ръката му над лакътя и бяха излезли от другата страна; острите им върхове бяха рубиненочервени.

Сифарт усети болка, почувства стъргането на шиповете в костите и сухожилията си. Опита да не обръща внимание на болката и се ухили злобно на прасето.

— Добре… — опита да каже той.

Остриетата се изплъзнаха от ръката му, издавайки звук като при пълзене. Сифарт наблюдаваше, изумен и ужасен, как изчезнаха обратно в гладката стена.

— Пусни оръжието — повтори прасето.

Ръката на гвардееца потрепна. Той вдигна оръжието към прасето и костюма и направи последен опит да натисне спусъка. В анатомията на ръката му обаче нещо не беше наред. Обзет от спазми, показалецът му само се допираше безпомощно до спусъка, приличаше на гърчещ се на куката червей.

— Предупредих те — каза прасето.

От всички страни около Сифарт — стени, под и таван — изригнаха подобни стрели. Усети как се плъзгат в него, как го вкаменяват на място. Пистолетът падна от ръката му, изтрака на пода през лабиринта от сплетени метални пръчки.

— Това е за Орка — произнесе прасето.


После нещата се развиха бързо. Контролът на Капитана над собствените му локални трансформации, изглежда, ставаше все по-уверен и ловък с всяко следващо убийство. Понякога това беше наистина неприятно за наблюдаване. А колко по-ужасно трябва да беше за адвентистите да видят как корабът изведнъж оживява и се залавя с тях. Колко шокиращо беше да видиш как уж застопорените повърхности на стените, подовете и таваните се раздвижват, как смазват и приковават, обезобразяват и задушават. Какво трябва да беше отчаянието им, когато течностите, завзели целия кораб — течностите, които трюмните помпи не успяваха да поемат — внезапно се превръщаха в инструменти за убийство, бликвайки под голямо налягане, за да удавят злочестите нападатели, попаднали в набързо поставените от Капитана капани. Тъй като бяха израснали на Хела, почти със сигурност никога не бяха предполагали, че един ден ще умрат от удавяне. Но такъв беше животът, заключи мрачно Скорпион: пълен с гадни изненади.

Вълната се беше обърнала срещу адвентистите. Прасето усети как силата му се удвоява, черпейки от някакъв последен, неочакван резерв. Знаеше, че после ще плаща за това, но засега беше добре, че може да отблъсне врага и при това — както беше обещал Капитанът — да му нанесе осезаеми щети. Пистолетите не бяха предназначени за използване от прасета, но това не означаваше, че не успя да намери начин да стреля с тях. Малко по-късно се добра до специално произведено за прасета оръжие. И тогава вече наистина “се включи в играта”, както обичаха да казват в Казъм Сити.

— Прави каквото трябва да направиш — каза Капитанът. — Мога да понеса малко болка, засега.

Воден от Капитана през кораба, той скоро срещна оцелели членове на „Оръжие на сигурността”. Те бяха шокирани до мозъка на костите, объркани и дезорганизирани, но щом го видяха, се въодушевиха, разбрали, че корабът все още не е превзет от адвентистите. А когато се разнесе мълвата, че Капитанът подпомага усилията им, всички започнаха да се бият като дяволи. Характерът на битката се променяше с всеки следващ миг. Сега вече не ставаше въпрос да поддържат контрола над кораба си, а да се справят с няколкото останали области на адвентистка съпротива в местата, където Капитанът имаше по-малък контрол.

— Бих могъл да ги убия сега — обясни той на Скорпион. — Не мога да преустроя тези части от себе си, но мога да изпусна въздуха от тях или да ги наводня. Просто ще отнеме малко повече време от обикновено. Бих могъл дори да насоча хипометричното оръжие срещу тях.

— Вътре в теб? — попита Скорпион, спомнил си последния път, когато това се беше случило, по време на пробата при фината настройка.

— Няма да го направя просто така.

Прасето стисна по-здраво пистолета. Сърцето му биеше до пръсване в гърдите му, слухът и зрението му не бяха в по-добро състояние, отколкото непосредствено след размразяването.

Но всичко това нямаше значение.

— Аз ще се оправя с тях — отвърна той. — Ти направи доста за един ден, Капитане.

— В такъв случай оставям нещата в твои ръце — отговори костюмът и отстъпи заднешком до оформен точно според неговите контури отвор, който се беше появил току-що в стената.

После стената се затвори. Все едно Капитанът не беше само допреди миг с него.


Извън кораба разделеното на множество части внимание на Капитана беше заето от движението на оръжието от оръжейната. Дори докато битката бушуваше вътре, дори докато контролът в него бавно се възстановяваше към нормалното, той не изпускаше от съзнанието си оръжието, тъй като не искаше силата му да бъде пропиляна напразно. Години наред беше носил четирийсетте оръжия адска класа, пазейки ги от опити за кражба и увреждане. Степента на неговата трансформация тогава беше много по-малка, отколкото сега, но той все още чувстваше силна връзка и необходимост да се грижи за оръжията, изиграли толкова важна роля в сравнително близкото му минало. Освен това тези оръжия бяха любимата играчка на последния триумвир, Иля Вольова. Той все още я обичаше въпреки всичко, което му беше причинила. Докато си спомняше Иля — която винаги беше намирала време да разговаря с Капитана, дори когато беше най-малко склонен да общува с когото и да било, — той нямаше да предаде паметта й, като използва неправилно последната от въпросните тъмни играчки.

Резултатите от телеметрията от оръжието достигнаха до него посредством множество секретни канали. Капитанът вече беше вградил миниатюрни камери навсякъде около себе си през най-разгорещената фаза от атаката на Катедралната гвардия. Сега същият рояк очи му позволяваше да поддържа постоянна връзка с оръжието, дори когато “Носталгия по безкрая” зави около далечния край на Хела.

От перспективата на оръжието от оръжейната сега Халдора поглъщаше половината небе. Газовият гигант напомняше разделено на ивици огромно чудовище от изначален студ, чиито цветни ленти бяха толкова големи, че във всяка от тях можеше да бъде разположен по един каменист свят. Изглеждаше съвсем реален: всички сензори в рамката на оръжието изпращаха информацията, която се очакваше да получава толкова близо до който и да е газов гигант. То подушваше жестоката сила на магнитното му поле и усещаше твърдата суграшица от заредени частици в него. Дори при изключително увеличение атмосферните смущения и вълнения изглеждаха напълно убедително.

Капитанът беше слушал разговорите на хората, поверени на неговите грижи, размислите им във връзка със загадката около Халдора. Знаеше какво очакваха да открият под маската на газова планета: механизъм за изпращане на сигнали между съседни реалности, цели вселени, съседни брейн-светове в по-високоизмерната реалност на цялото: нещо като радио, способно да се настройва към шепота на гравитацията. Подробностите засега не бяха от значение. За момента имаха нужда да установят колкото се може по-скоро контакт със съществата от другата страна. Костюмът в „Лейди Моруина” беше едно от възможните средства — може би най-лесното, тъй като беше вече отворено, — но на него не можеше да се разчита. Ако Куейч го унищожеше, щеше да се наложи да намерят друг начин за свързване със сенките. Първосвещеникът беше изчакал поредното изчезване, за да изпрати сондата си към планетата. Те обаче нямаха време за такова нещо.

Налагаше се да предизвикат изчезване, да разголят сами машинарията.

Оръжието започна да забавя скоростта си и да заема позиция за стрелба. Вътре в него се осъществяваше сериозна подготовка. Извършваха се тайнствени физически процеси: поредици реакции, в началото слаби, но постепенно разрастващи се към достигането на необратим водопад. Командващият разум на съоръжението бе достигнал състояние на спокойно приемане. След толкова години на бездействие сега той щеше да извърши онова, заради което беше създаден. Фактът, че при този процес щеше да умре, не го тревожеше ни най-малко. Чувстваше единствено съвсем леко съжаление, че е последният от своя род и че наоколо няма друго оръжие от оръжейната, което да стане свидетел на яростното му възвание.

Това бе единственото, което техните господари, хората, така и не бяха разбрали: оръжията от оръжейната бяха безкрайно тщеславни.


Скорпион седеше на конферентната маса намръщен. Беше в компанията само на неколцина от управителите. Валенсин се грижеше за раните му: на един окървавен чаршаф пред прасето бяха разположени достойни за музей антични медицински приспособления, в това число превръзки, скалпели, ножици, игли и шишенца с различни мехлеми и стерилизиращи агенти. Лекарят вече беше срязал част от туниката му, за да оголи раните, където бяха попаднали метателните ножове на адвентиста, приковали го към стената.

— Имаш късмет — рече Валенсин, след като почисти почти изцяло кръвта и започна да запушва входните и изходните рани със залепващ балсам. — Той е знаел какво прави. Вероятно не е имал намерение да те убие.

— И това ме прави късметлия? А не беше ли липса на късмет да бъдеш прикован към стена? Просто размишлявам.

— Искам да кажа само, че можеше да е и по-зле. Струва ми се, че са имали нареждане да сведат до минимум смъртните случаи, доколкото е възможно.

— Кажи го на Орка.

Да, нервнопаралитичният газ беше нещастно стечение на обстоятелствата. Очевидно, на определено ниво на развитие са били готови да убиват, но като цяло явно са смятали, че изпълняват свещена мисия, като кръстоносците. Мечът е трябвало да бъде използван само в краен случай. Но несъмнено са знаели, че няма да мине съвсем без да се пролее кръв.

Уртон се облегна на масата. Ръката й беше превързана, на дясната буза имаше морава синина, но нямаше сериозни наранявания.

— Въпросът е какво да правим сега? Не може просто да стоим тук и да не реагираме, Скорп. Трябва да отвърнем на Куейч.

Прасето трепна, когато Валенсин дръпна кожата, за да събере разрязаните й краища и да я намаже със слепващ балсам.

— Тази мисъл ми мина през ума, повярвай ми.

— И? — попита Джакотет.

— Нищо не ми се иска така, както да насоча цялата защита на корпуса към онази катедрала и да превърна мизерника във вдигаща пара купчина чакъл. Но това не е решение, не и докато имаме наши хора на борда й.

— Ако можехме да изпратим съобщение на Васко и Хури, те също можеха да започнат да им вредят — каза Уртон. — Най-малкото биха могли да се измъкнат, за да бъдат в безопасност.

Скорпион въздъхна. Защо се падаше точно на него, чийто капацитет за предвиждане на събитията бе най-слабо развит, да сочи проблемите?

— Не става дума за отмъщение — рече той. — Повярвайте ми, аз съм майстор на отмъщенията. Аз написах учебник за възмездията. — Направи пауза, за да си поеме въздух, тъй като лекарят току-що се беше заел с другата рана, режеше умъртвена кожа и отделяше засъхнала кръв. — Но ние дойдохме тук поради конкретна причина. Не знам какво е искал от нашия кораб Куейч и по всичко изглежда, че никой от оцелелите адвентисти няма представа за това. Предполагам, че просто сме се озовали в центъра на местна игра на власт, нещо най-вероятно дяволски свързано със сенките. Колкото и изкусително да ни се струва да си отмъстим веднага, това би било най-лошото за нашата мисия. Все още не сме осъществили контакт със сенките и най-бързият начин да го направим е един метален костюм в „Лейди Моруина”. Върху това трябва да се фокусираме, а не върху ритника по задника на Куейч, колкото и да го е заслужил, задето ни предаде. Можем да се заемем с него после, след като установим контакта. Повярвайте ми, аз ще бъда първият на опашката. И няма да действам според принципа за минимум смъртни случаи.

Известно време никой не се обади. В стаята се възцари тишина. Това му напомни нещо, но не се сети веднага какво. Но когато успя, потръпна от спомена: Клавейн. Подобна тишина се беше възцарявала всеки път, когато старецът приключваше някой от въодушевяващите тълпата монолози.

— Въпреки всичко все още можем да нападнем катедралата — обади се Уртон. — Имаме време. Понесохме загуби, но разполагаме със совалки. Какво ще кажеш, Скорп, да направим светкавично нападение над „Лейди Моруина” и да отмъкнем костюма и нашите хора?

— Би било опасно — обади се друг от членовете на „Оръжие на сигурността”. — Имаме да се тревожим не само за Хури и Малинин, но и за Ора. Ами ако Куейч заподозре, че тя е една от нас?

— Няма — отвърна Уртон. — Няма причина да заподозре.

Скорпион успя да се освободи от Валенсин достатъчно дълго, за да повдигне ръкава си и да огледа останките на комуникатора. Не помнеше кога го е повредил, както не помнеше откъде са допълнителните синини и порязвания.

— Някой да ми осигури връзка с катедралата — каза той. — Искам да говоря с ръководството й.

— Никога не си имал особено добро мнение за преговорите — не се отказваше Уртон. — Казваше, че от тях не си получавал нищо друго, освен много болка.

— Проблемът е — призна мрачно Скорпион, — че понякога това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Грешиш — отговори Уртон. — Не това е начинът за справяне с нещата.

— Така както сгреших, като пуснах двайсетимата адвентисти на борда ли? Тази умна идея не беше моя, доколкото си спомням.

— Те се промъкнаха покрай твоите проверки за сигурност — рече Уртон.

— Вие не ме оставихте да ги проверя така подробно, както ми се искаше.

Уртон погледна към останалите присъстващи.

— Виж, благодарни сме за помощта ти за възстановяването на контрола. Дълбоко благодарни. Но сега, когато ситуацията се стабилизира отново, няма ли да бъде по-добре, ако…

Корабът изохка. Някой плъзна един действащ комуникатор по полираната повърхност на масата. Скорпион се пресегна, взе го, постави го на китката си и повика Васко.


Повърхността на Хела, 2727 година


Грьолие влезе в мансардата. Беше му нужно малко време, за да възприеме сцената, която се разкри пред очите му. Привидно стаята беше същата, каквато я беше оставил. Но сега в нея имаше още двама гости — един мъж и една по-възрастна от него жена — задържани от малко отделение на Катедралната гвардия. Гостите — явно от кораба на ултрите — го изгледаха, сякаш очакваха обяснение. Главният лекар само прекара длан по белите си коси и остави бастуна край вратата. Можеше да изповяда много неща, но наистина нямаше представа какво ставаше тук.

— Отдалечавам се за няколко часа и започва истински екшън — отбеляза той.

— Седни — отвърна лаконично първосвещеникът.

Грьолие не обърна внимание на думите му. Направи онова, което правеше обикновено при влизането си в мансардата — отиде да се погрижи за очите на първосвещеника. Отвори аптечния шкаф и извади обичайните мехлеми и тампони.

— Не сега, Грьолие.

— Сега моментът е също толкова подходящ, колкото и по всяко друго време — отговори той. — Инфекцията няма да престане да се разпространява само защото не е удобно да я лекуваме.

— Къде беше, Грьолие?

— Всичко по реда си. — Надвеси се над първосвещеника, огледа местата, където остриетата на устройството, държащо очите на първосвещеника вечно отворени, влизаха в деликатната кожа на клепачите му. — Това може би се дължи на моето въображение, но когато влязох, ми се стори, че тук цари особена атмосфера.

— Не са особено очаровани, че катедралата се движи към пропастта.

— Аз също, но ти не ми даваш никакъв избор.

— Доста по-сложно е, отколкото си мислиш.

— Обзалагам се. — В този момент се зарадва още повече че беше оставил совалката си в състояние, позволяващо й да излети веднага при нужда. — Е, някой ще обясни ли? Или това е нова игра, в която имам право на двайсет опита да отгатна правилния отговор?

— Той превзе кораба ни — отвърна мъжът.

Грьолие хвърли поглед към него, продължавайки да почиства очите на първосвещеника.

— Моля?

— Адвентистката делегация е била само номер — обясни мъжът. — Била е изпратена, за да превземе контрола над “Носталгия по безкрая”.

— “Носталгия по безкрая” — повтори главният лекар. — Напоследък чувам непрекъснато това име.

Сега беше ред на мъжа да се озадачи.

— Моля?

— Били сте тук и преди, нали? Преди девет години.

Двамата затворници се спогледаха. Направиха всичко възможно да го скрият, но Грьолие наблюдаваше внимателно, тъй като бе очаквал някаква реакция.

— Явно си по-напред от мен — обади се Куейч.

— Мисля, че всеки от нас е по-напред от другите в едно или друго отношение — отговори главният лекар. Прокара тампона под единия клепач, чийто ръб бе пожълтял от инфекцията. — Вярно ли е това, което каза той: че делегатите превзели кораба им?

— Не мисля, че има причина да лъже — потвърди първосвещеникът.

— Ти ли го замисли?

— Имах нужда от кораба им — обясни Куейч.

Приличаше на дете, което обяснява защо са го хванали да краде ябълки.

— Това го знаем. Защо иначе щеше да посветиш толкова време на търсене на подходящия съд? Но сега, след като доближиха кораба, какъв е проблемът? По-добре остави те да го управляват, ако наистина искаш протекция.

— Причината никога не е била протекцията.

Грьолие застина на място, тампонът остана под клепача на неговия пациент.

— Така ли?

— Исках кораб — заяви първосвещеникът. — Нямаше значение кой, стига да бъде в прилично състояние и двигателите му да работят. Не възнамерявах да го закарвам много далече.

— Не разбирам — промълви главният лекар.

— Аз знам защо — обади се мъжът. — Поне мисля, че имам доста добра представа. Във връзка с Хела е, нали?

Грьолие го изгледа.

— Какво във връзка с нея?

— Той смята да приземи кораба ни на тази планета. Някъде близо до екватора, предполагам. Вероятно вече е построил съоръжение за тази цел.

— Скоба — вметна Куейч, сякаш това обясняваше всичко.

Главният лекар се сети за отклонените неизвестно накъде бригади и съоръжения на Неизменния път, флотата от строителни машини, която му беше описала Рашмика. Сега разбра точно за какво бяха послужили. Несъмнено бяха отивали към скобата, каквото и да означаваше това, за да довършат последните детайли.

— Само един въпрос — рече той. — Защо?

— Смята да приземи кораба странично — отвърна мъжът, — като дългата му част е в посока изток-запад, успоредно на екватора. После да го застопори на място, за да не мърда.

— И всичко това има ли някаква цел? — осведоми се Грьолие.

— Ще има, когато включа двигателите — отговори Куейч, неспособен да се сдържа повече. — Тогава ще видиш. Тогава всички ще видят.

— Той ще промени скоростта на въртене на Хела около оста й. Ще използва двигателите на лайтхъгъра, за да накара луната да се върти синхронно около Халдора. Не е необходимо да променя с много продължителността на деня — дванайсет минути ще свършат работа. Нали, господин първосвещеник?

— Една част от двеста — рече Куейч. — Звучи тривиално, нали? Но световете — дори малки като Хела — понасят доста промени. Винаги съм знаел, че ще имам нужда от лайтхъгър, за да го направя. Помислете само: ако тези двигатели са в състояние да движат кораб, тежащ един милион тона почти със скоростта на светлината, би трябвало да успеят да променят деня на Хела с дванайсет минути.

Главният лекар извади тампона изпод клепача му.

— Онова, което Господ не е направил както трябва, може да бъде поправено. Така ли?

— Хайде сега пък не създавай в мен илюзия за величие — смъмри го Куейч.

Камбанката от гривната на Васко пропя. Той сведе погледа си към нея — не смееше да помръдне.

— Отговори — каза най-сетне първосвещеникът. — Така всички ще можем да чуем как се развиват нещата.

Васко се подчини. Изслуша много внимателно съобщението, после откопча гривната от китката си и я предаде на Грьолие.

— Чуйте сам — каза той. — Мисля, че ще ви се стори много интересно.

Главният лекар огледа гривната, присвил подозрително устни. После се заслуша в гласа, излизащ от нея. Заговори внимателно в нея, след това изслуша отговорите, като кимаше от време на време и повдигаше снежнобелите си вежди в знак на престорено учудване. Най-накрая сви рамене и я върна на собственика й.

— Какво? — попита Куейч.

— Катедралната гвардия не е успяла да превземе кораба — отвърна той. — Направили са ги на нищо, включително и подкрепленията. Побъбрих по този въпрос с прасето, командващо корабните операции. Стори ми се доста разумно за прасе.

— Не — изрече едва чуто първосвещеникът. — Сифарт ми обеща. Каза, че разполага с хората, които да го направят. Не може да са се провалили.

— Но са се провалили.

— Какво се е случило? Какво са имали на този кораб, за което Сифарт не е знаел? Цяла армия?

— Прасето не каза такова нещо.

— Прасето е право — намеси се Васко. — Самият кораб е провалил плановете ви. Той не е като другите кораби, не и отвътре. Има си свои идеи за всичко. И не е приел много добре вашето нахлуване.

— Не трябваше да става така — изпъшка Куейч.

— Струва ми се, че това не е всичко — додаде Грьолие. — Прасето спомена нещо за превземане на катедралата със сила.

— Ей сега вече ме наредиха — промълви първосвещеникът.

— О, недей да мислиш нищо лошо за тях. Те искаха само достъп до Халдора. Не е тяхна вината, че са се натъкнали на твоите схеми. Нямаше да ти направят нищо, ако не беше опитал да ги използваш.

— Загазихме я — изпъшка тихо Куейч.

— Всъщност — заяви главният лекар, сякаш се беше сетил за нещо важно, — нещата не чак толкова лоши, колкото мислиш. — Приведе се по-близко към първосвещеника, после погледна към тримата души около масата. — Все още имаме важен коз в ръцете си.

— Така ли? — възкликна първосвещеникът.

— Дай ми гривната — обърна се Грьолие към Васко.

Васко му я подаде. Главният лекар се усмихна и заговори в нея.

— Ало, с прасето ли говоря? Приятно ми е, че ви чувам пак. Имам една новина за вас. Момичето е в наши ръце. Ако искате да си го получите обратно цяло, предлагам да започнете да изпълнявате указанията ни.

След това подаде гривната на първосвещеника.

— Твой ред е — рече той.

Загрузка...