Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ

Куейч закри очи с длани и изписка слабо. Заповтаря думите “Аз съм сляп, аз съм сляп” като болезнен припев.

Грьолие остави пневматичната тръба за говорене. Наведе се над първосвещеника, измъкна от джоба на туниката си някакво лъскаво оптично съоръжение с дръжка от слонова кост и се взря в треперещите му от ужас оголени очи. Другата си ръка движеше над тях, създавайки сянка и наблюдаваше реакциите на потрепващите ириси.

— Не си сляп — заяви той. — Поне не с двете очи.

— Светкавицата…

— Светкавицата е увредила дясното ти око. Не съм изненадан: ти се взираше право в Халдора, когато това се случи и, разбира се, рефлексът ти за мигане е невъзможен поради съоръженията, които държат очите ти вечно отворени. Но в същия момент се наклонихме на една страна: онова, което причини въпросната светкавица, очевидно порази и машините на Глаур. Това накланяне беше достатъчно да наруши пътя на светлината от колектора над мансардата. И така ти беше спестено пълното въздействие.

— Сляп съм — повтори Куейч, сякаш не беше чул нищо от онова, което му каза главният лекар.

— Все още можеш да ме видиш — заяви той, — така че престани да се вайкаш.

— Помогни ми.

— Ще ти помогна, ако ми кажеш какво се случи току-що… както и защо, дяволите да го вземат, Лейди Мор е на автоматичен контрол.

Гласът на първосвещеника възвърна донякъде спокойния си тон.

— Не знам какво се случи. Ако го очаквах, мислиш ли, че щях да гледам натам?

— Вероятно е дело на твоите приятели, ултрите. Те проявиха интерес към Халдора, нали?

— Казаха, че ще изпратят към нея сонда с инструменти.

— Мисля, че са послъгали — заяви Грьолие.

— Аз им повярвах.

— Все още не си ми отговорил за автоматичния контрол. Глаур казва, че не можем да спрем.

— Двайсет и шест часова възбрана — произнесе Куейч, сякаш четеше от технически учебник. — Използва се в случай на пълен срив сред ръководството на катедралата, за да осигури движението й по Пътя, докато редът бъде възстановен и могат да се дават отново заповеди. Целият ръчен контрол над реактора и двигателните системи е заключен в специални хранилища с часовникови механизми, до които не може да се стигне по никакъв начин. Насочващи камери следят пътя, жироскопи предотвратяват отклонението дори ако бъдат загубени всички видими ориентири; множество бездействащи до този момент съоръжения за проследяване на определени звезди се включват, за да осигурят ориентиране по небесните тела. Има дори един скрит индуктивен кабел, който можем да следваме, ако всичко друго се провали.

— И кога беше задействана двайсет и шест часовата възбрана на ръчния контрол?

— Това беше последното, което направи Сифарт, преди да тръгне за “Безкрая”.

“Преди много часове — помисли си главният лекар, — но по-малко от двайсет и шест.”

— Значи катедралата ще тръгне по онзи мост и нищо не може да я спре освен саботаж?

— Опитвал ли си напоследък да повредиш реактор, Грьолие? Или тежаща хиляди тонове движеща се машинария?

— Просто се питах какви са възможностите.

— Възможностите, господин главен лекар, са тези: тя ще мине по онзи мост.

Това беше съвсем малък кораб за придвижване между повърхността и орбита, не много по-голям от капсулата, с която Хури бе стигнала до Арарат. Той се изплъзна от търбуха на “Носталгия по безкрая”, движен от шепнещия си двигател. През прозрачните участъци в бронята на кабината Скорпион наблюдаваше как огромният стар кораб изостава бавно, приличен по-скоро на отдалечаващ се пейзаж, отколкото на друг летателен апарат. Скорпион ахна: сега най-сетне можеше и сам да види промените.

С “Носталгия по безкрая” ставаха чудни и плашещи неща. Докато наближаваше бавно рамката на повърхността на Хела, от корпуса му се белеха цели акри, биомеханична обвивка и листи за радиационна защита се отделяха като парчета лющеща се кожа. Всичко това образуваше тъмна опашка от безредни части, напомняща опашка на комета. Това беше съвършеният камуфлаж за Скорпион, който щеше да му позволи да потегли незабелязано.

Той знаеше много добре, че нищо не става просто ей така, непреднамерено. Корабът не се разпадаше заради небалансирания натиск, причинен от страничното му приближаване към Хела. Разпадаше се, защото Капитанът беше избрал да изхвърли цели части от себе си. Там, където облицовката вече я нямаше, се показваха вътрешностите му в цялата им смайваща сложност. И дори в солидните дълбини на “Носталгия по безкрая” се осъществяваха големи промени. Обичайните трансформиращи процеси на Капитана бяха ускорени. Досегашните карти на кораба станаха напълно безполезни — вече никой нямаше ни най-малка представа как да се придвижва из тези дълбоко разположени области. Не че това имаше значение: екипажът, който не беше замразен, заемаше една малка част, разположена близо до носа, а ако в променящите се части имаше живи и топли хора, това със сигурност бяха последните, скитащи се елементи от Катедралната гвардия. Скорпион смяташе, че е малко вероятно да останат още дълго живи и топли.

Никой не беше казвал на Капитана да прави това, както никой не му беше казал да започне да се спуска към Хела. Дори да имаше бунт, дори някой от ръководителите да беше решил да изостави Ора, това нямаше да промени нищо. Капитан Джон Браниган бе взел своето решение.

След като излезе от облака изхвърлени части, Скорпион нареди на кораба да ускори още. Отдавна не беше сядал зад контролното табло на летателен апарат, но това нямаше значение: малката машина знаеше точно къде трябва да отиде. Хела се въртеше по-долу. Той виждаше диагоналната линия на пропастта и дори още по-трудно забележимата драскотина на проснатия над нея мост. Направи увеличението още по-голямо, застопори образа и плъзна поглед назад от моста, докато различи миниатюрните очертания на „Лейди Моруина”, която пълзеше към края на равнината. Нямаше представа какво става на борда й в момента: откакто машинарията на Халдора се беше появила, всички опити за комуникация с Куейч или неговите заложници бяха прекъснати. Първосвещеникът трябва да беше унищожил или извадил временно от строя всички канали за свръзка, защото не желаеше да бъде разсейван повече отвън, когато най-сетне се беше сдобил с контрол над “Носталгия по безкрая”. Скорпион само можеше да предполага, че Ора и другите двама са все още в безопасност и че Куейч не е изгубил напълно разума си. Ако не можеше да се свърже с него по конвенционалните начини, щеше да му изпрати съвсем явен и убедителен сигнал да спре.

Корабът на прасето се насочи към моста.

Колкото и меко да беше, създаденото от ускорението налягане му причиняваше болка в гърдите. Валенсин му беше обяснил, че е глупак, защото му минава мисълта да тръгне с кораб към Хела след всичко, което беше преживял през последните няколко години.

Скорпион само беше повдигнал рамене.

— Всяко прасе би трябвало да прави това, което се очаква от едно прасе — беше казал той.

Грьолие се грижеше за Куейч, капеше разтвори в ослепеното му око. Куейч трепваше и охкаше при падането на всяка капка, но постепенно стенанията му преминаха в периодично изскимтяване, говорещо по-скоро за раздразнение и разочарование, отколкото за болка.

— Все още не си ми обяснил какво прави тук тя — обади се най-сетне първосвещеникът.

— Това не е моя работа — отвърна главният лекар. — Аз установих, че тя не е тази, за която се представя, и че е пристигнала на Хела преди девет години. За останалото ще трябва да я попиташ лично.

Рашмика се изправи и се приближи към Куейч, като бутна встрани главния лекар.

— Не е нужно да питаш — заяви тя. — Ще ти го кажа сама. Дойдох тук да те намеря. Не защото изпитвах особен интерес към теб, а защото ти беше ключът към свързването със сенките.

— Сенките ли? — възкликна Грьолие, който тъкмо завинтваше капачето на голямо колкото палец шишенце, пълно с някаква синя течност.

— Той знае за какво говоря — отвърна момичето. — Нали, господин първосвещеник?

Дори подобната на маска скованост на лицето не попречи напълно на Куейч да изрази колко ужасна равносметка предизвикаха в него тези думи.

— Но ти бяха необходими цели девет години, за да ме намериш — каза най-сетне той.

— Не ставаше въпрос само да те намеря. Винаги съм знаела къде си: никой не го е пазел в тайна. Мнозина мислеха, че си мъртъв, но винаги беше ясно къде би трябвало да бъдеш.

— Защо тогава чака всичкото това време?

— Не бях готова — поясни Рашмика. — Трябваше да науча повече за Хела и скътлърите, иначе не можех да бъда сигурна, че трябва да говоря точно със сенките. Не беше добре да се доверявам на църковната управа. Трябваше да науча всичко сама, да направя своите изводи. И, разбира се, нуждаех се от убедително минало, за да ми повярваш.

— Но девет години — повтори все така учудено Куейч. — А и ти си все още дете.

— Аз съм на седемнайсет години. И става въпрос за много повече от девет години, повярвай ми.

— Сенките — обади се Грьолие. — Някой от вас ще бъде ли така любезен да ми обясни за какво става дума?

— Кажи му, господин първосвещеник — подтикна го Рашмика.

— Аз не знам какво са те.

— Но знаеш, че съществуват. Те говорят с теб така, както говорят и с мен, нали? Помолиха те да ги спасиш, да се погрижиш да не бъдат унищожени, когато „Лейди Моруина” тръгне по моста.

Куейч вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Заблуждаваш се.

— Така, както се заблуждаваше Сол Темпиър ли? Той знаеше за липсващото изчезване и не вярваше в официалното му отричане. Знаеше също така, че изчезванията рано или късно ще престанат, както го знаеха и нумеролозите.

— Никога не съм чувал за Сол Темпиър.

— Може да не си чувал, но твоята църква го уби, защото не можеше да го остави да говори за липсващото изчезване. Защото ти не можеше да понесеш факта, че това се е случило, нали?

Грьолие стисна несъзнателно малкото синьо шишенце толкова силно, че то се счупи между пръстите му.

— Кажете ми за какво става дума — помоли той.

Рашмика се обърна към него и се покашля.

— Ако той не иска да ти каже, ще го направя аз. Вярата на първосвещеника отслабва по време на един от периодите, когато започва да развива имунитет срещу вирусите в кръвта си. И той започва да поставя под въпрос валидността на цялата конструкция на религията, която е издигнал около себе си, а това е изключително мъчително за него, защото без тази религия смъртта на любимата му Моруина се превръща в поредното нищо не означаващо космическо събитие.

— Внимавай какво говориш — предупреди я Куейч.

Тя не му обърна внимание.

— По време на тази криза той се чувства принуден да изследва природата на някое изчезване, използвайки научните средства, обикновено забранявани от църквата. Урежда изстрелването на сонда към Халдора по време на едно от изчезванията.

— Трябва да е изисквало извънредно сериозна подготовка — вметна Грьолие. — Всяко изчезване е толкова кратко…

— Но не и това. Сондата му въздейства, като го удължава с повече от секунда. Халдора е илюзия, нищо повече: камуфлаж, криещ сигнален механизъм. Напоследък обаче камуфлажът започва да се разпада и това именно е причината за краткотрайните изчезвания на газовия гигант. Сондата на първосвещеника причинява допълнителен стрес и удължава продължителността на изчезването. Това не беше достатъчно, нали, господин първосвещеник?

— Нямам пре…

Грьолие извади друго шишенце, този път със сиво-зелен цвят, и го увеси над господаря си, като го стискаше между палеца и показалеца си.

— Защо не сложим край на тази криеница? Убеден съм, че тя знае повече, отколкото би ти се искало да знае някой от нас, затова би ли престанал да го отричаш?

— Кажи му — настоя Рашмика.

Куейч облиза устни — бледи и сухи като кост.

— Така е — съгласи се той. — Защо да го отричам сега? Сенките само отвличат вниманието. — Наклони глава към Васко и Хури. — Аз разполагам с вашия кораб. Мислите ли, че давам и пет пари за нещо друго?

Стисналите шишенцето пръсти на главния лекар побеляха.

— Кажи ни — изсъска той.

— Изпратих сонда към Халдора — започна Куейч. — Това удължи изчезването. Благодарение на този факт аз… успях да зърна някои неща — бляскава машинария, като вътрешността на часовник, при нормални обстоятелства скрита в Халдора. А сондата установи контакт с нещо. То беше унищожено почти мигновено, но не и преди това нещо, каквото и да беше то, да успее да се пренесе в „Лейди Моруина”.

Рашмика се обърна и посочи костюма.

— Държи го тук.

Грьолие присви очи.

— Специалния костюм?

— Моруина умря в него — отвърна първосвещеникът, подбирайки думите си с вниманието на човек, който прекосява минно поле. — Умря в него, когато нашият кораб направи спешния си спринт до Хела, за да ме спаси. Корабът не знаеше, че Моруина не може да понесе подобно ускорение. То буквално я смля, превърна я в червено желе, червено желе с кости и метал. Аз я убих, защото ако не бях слязъл на Хела…

— Съжалявам за това, което се е случило — промълви Рашмика.

— Преди това не бях такъв — обясни Куейч.

— Никой не би могъл да те обвини за нейната смърт.

— Не му позволявай да те заблуди — сопна се Грьолие. — Не може да се каже, че приличаше на ангел и преди тази случка.

— Бях просто човек с нещо лошо в кръвта — каза отбранително първосвещеникът, — просто човек, опитващ се да върви напред.

— Вярвам ти — произнесе съвсем тихо Рашмика.

— Можеш ли да разчиташ лицето ми?

— Не — отговори тя. — Просто ти вярвам. Не мисля, че си бил лош човек, господин първосвещеник.

— Ами сега, след всичко, което причиних? След онова, което се случи с твоя брат?

Тя дочу в гласа му граничеща с отчаяние надежда. Дори сега, след всичко сторено, толкова близко до прекосяването по моста, той все още копнееше за опрощение.

— Казах, че ти вярвам, а не че съм склонна да простя — отвърна момичето.

— Сенките — обади се Грьолие. — Все още не сте ми казали какво са или какво общо имат с костюма.

— Костюмът е свещена реликва — обясни Рашмика — и има осезаема връзка с Моруина. Тествайки Халдора, той искаше също така да оправдае саможертвата, която тя направи за него. Затова постави приемника в костюма: за да може, когато отговорът дойде, когато открие дали Халдора е наистина чудо, да му го каже Моруина.

— А сенките? — не се отказваше главният лекар.

— Демони — отвърна Куейч.

— Същности — поправи го Рашмика. — Разумни същества, уловени в капана на друга вселена, съседна на тази.

Грьолие се усмихна.

— Мисля, че чух достатъчно.

— Чуй и останалото — обади се Васко. — Тя не лъже. Те са реални, а ние се нуждаем истински от тяхната помощ.

— Тяхната помощ ли? — учуди се главният лекар.

— Те са по-напреднали от нас — отговори Васко, — по-напреднали от всички други култури в тази галактика. Те единствени биха могли да променят шансовете ни срещу инхибиторите.

— И какво ще искат те в замяна на тази помощ? — поинтересува се Грьолие.

— Искат да бъдат пуснати оттам — каза Рашмика. — Искат да могат да преминат в тази вселена. Онова в костюма не са всъщност сенките, а само преговарящ агент, нещо като софтуер — той знае какво трябва да направим, за да могат те да достигнат дотук. Знае какви команди трябва да изпратим до машинарията Халдора.

— Машинарията Халдора? — повтори главният лекар.

— Погледни сам — предложи първосвещеникът. Ансамбълът от огледала отново беше насочен към него, фокусиран в единственото му виждащо око. — Настъпи краят на изчезванията, Грьолие. След всичкото това време виждам свещената машинария.