Пропастта на опрощението

СЕДЕМ

Приближаване към Хела, 2615 година

Подобна на златна снежинка, “Дъщерята на чистача” се рееше из прашния вакуум на междупланетното пространство. Куейч беше оставил Моруина преди три часа; съобщението му до кралицата, “Гностично възкачване”, беше все още на път — носеща се из Космоса, криволичеща фотонна нишка. Напомняше му светлинките на далечен влак, който се движи из някакъв тъмен, тъмен континент: огромното пространство, което го делеше от другите съзнателни същества, беше достатъчно голямо, за да го накара да потрепери.

Той обаче се беше озовавал и в далеч по-неблагоприятни ситуации и този път поне имаше известна надежда за успех. Мостът на Хела беше все още там. Оказа се, че не е мираж на сензорите или на отчаяното му желание да намери нещо, и колкото повече приближаваше, толкова по-малко вероятно беше да се окаже, че не е технологично дело. Куейч се бе натъквал и на изключително заблуждаващи с вида си обекти — геоложки особености, които изглеждаха така, сякаш са били създадени по план, изваяни с любов или масово произведени — но никога не беше виждал нещо, което да наподобява дори отчасти това. Инстинктът му подсказваше, че в случая не става дума за естествен обект, но му беше изключително трудно да си отговори на въпроса кой — или какво — го беше създал, защото оставаше фактът, че, както изглеждаше, системата Писциум 107 не бе посещавана от никого.

Усещаше пробуждането на индоктриналния вирус в кръвта си — истинско чудовище, което се обръща в съня си и отваря едното си око. Той беше винаги там, винаги вътре в него, но през повечето време спеше и не тревожеше нито будните му мигове, нито сънищата му. Но започнеше ли да напъва отвътре и да реве във вените му като отглас от далечен гръм, Куейч виждаше и чуваше разни неща. Привиждаха му се прозорци с цветни стъкла на небето и чуваше органова музика под инфразвуковото ръмжене на двигателите на миниатюрния си, подобен на бижу изследователски кораб.

Куейч си налагаше да запази спокойствие. Последното, от което се нуждаеше сега, беше индоктриналният вирус да вземе надмощие над него. Можеше да го направи после, когато се върнеше жив и здрав на “Доминатрикс”. Тогава можеше на воля да го превръща в лигавещ се, мънкащ идиот. Но не и тук, не и сега. Не и когато умът му трябваше да бъде възможно най-бистър.

Чудовището се прозя и заспа отново.

Куейч изпита огромно облекчение. Все още имаше известен, макар и несигурен контрол, над него.

Позволи на мислите си да се върнат към моста, този път предпазливо, като се опитваше да не се поддаде на благоговейния космически хлад, пробудил вируса.

Наистина ли можеше да отрече възможността да е построен от хора? Където и да отидеха, хората оставяха боклуци. Корабите им бълваха радиоизотопи, които заливаха с проблясващи петна повърхността на луни и светове. От техните скафандри и населени места изтичаха атоми и създаваха призрачна атмосфера около иначе безвъздушни тела. Частичното налягане на съставящите ги газове винаги ги издаваше. Те оставяха навигационни транспондери, слуги, клетки с гориво и отпадъчни продукти. Беше откривал замръзналата им урина — малки жълти снежни топки, които образуваха миниатюрни пръстенови системи около планетите. Както и трупове, които от време на време — но по-често, отколкото би очаквал — се оказваха жертви на убийство.

Невинаги беше лесно, но Куейч беше развил усет за знаците и знаеше точно къде да гледа. А около Писциум 107 не намираше много доказателства за предишно човешко присъствие.

И все пак някой беше построил моста.

Може би бе станало преди столетия. В такъв случай някои от обичайните знаци за човешко присъствие вече щяха да са изтрити. Но все нещо щеше да е останало, освен ако строителите на моста не са били изключително внимателни и не са почистили всичко след себе си. Никога не беше чувал някой да го е правил чак в такива мащаби. И защо щяха да го погребват толкова далеч от големите търговски центрове? Дори хората да посещаваха от време на време системата Писциум 107, тя определено не се намираше на обичайните търговски пътища. Нима не искаха някой да види творението им?

Може би точно такова е било намерението от самото начало: просто да го оставят тук да проблясва под звездната светлина на Писциум 107, докато някой го открие случайно. Може би в този момент Куейч участваше неволно в продължаваща вече няколко века космическа закачка.

Но той лично не мислеше така.

Беше сигурен обаче в едно: че щеше да бъде ужасна грешка да каже на Жасмина повече, отколкото знае. За щастие устоя на огромното изкушение да докаже колко е ценен. Затова пък, когато докладваше нещо наистина значително, щеше да излезе, че е проявил извънредна сдържаност. Не, последното му съобщение наистина беше прекрасно в лаконичността си. Много се гордееше със себе си.

В този момент вирусът се събуди, може би в резултат на тази фатална гордост. Трябваше да държи под контрол емоциите си. Но вече бе прекалено късно: беше преминал точката, преди която беше възможно да го успокои по естествен начин. Беше и прекалено рано да се каже дали това щеше да прерасне в сериозна атака. За да го успокои, започна да си мърмори нещо на латински. Понякога, когато предусетеше причината за надигането на вируса, пристъпът не беше толкова силен.

С усилие върна вниманието си към Халдора, като пияница, който опитва да поддържа ясна и последователна поредица от мисли. Странно беше усещането да се приближаваш към свят, на който си дал име.

Номенклатурата беше трудна работа в една междузвездна култура, ограничена от движещи се със скоростта на светлината връзки. Всички големи кораби поддържаха база данни за световете и по-малките тела, обикалящи около различните звезди. В системите, които се намираха на десетина светлинни години от Земята, беше лесно да се придържаш към дадените преди столетия имена, по време на първата вълна от междузвездни изследвания. Но навлезеше ли се по-навътре в девствени територии, положението се усложняваше неимоверно. Според “Доминатрикс” на световете около Писциум 107 никога не бяха давани имена, но всичко това означаваше, че базата данни, с която разполага корабът, нямаше информация за имената. Не беше изключено тази база данни да не е била обновявана сериозно от десетилетия. Вместо да разчитат на трансмисиите до и от някой централен авторитет, аристократичните ултри предпочитаха директния контакт между корабите. Когато два или повече от техните лайтхъгъри се срещнеха, те обновяваха номенклатурните си таблици. Ако първият кораб беше дал имена на група светове и документирал съответните им географски характеристики, обикновено вторият кораб вкарваше новите имена в своята база данни. Често им се поставяше флагче, което указваше, че са временни, докато трети кораб не потвърдеше, че все още не се е натъкнал на други наименования. Ако два кораба разполагаха с противоречиви сведения, те обновяваха едновременно информацията си, така че всеки от обектите вече имаше по две вероятни имена. Ако фактите на три или повече кораба бяха противоречиви, започваше сравняване на всички данни, за да се види кои от тях се повтарят в два или повече кораба. В такъв случай непотвърдените факти се изтриваха или се запазваха в специално създадена за намиращи се под въпрос или неофициални данни. Ако дадена система действително получаваше име за първи път, новите имена постепенно се появяваха в базата данни на повечето кораби, въпреки че това понякога отнемаше десетилетия. Таблиците на Куейч бяха толкова точни, колкото бяха и сведенията на “Гностично възкачване”. Жасмина не беше от общителните ултри, така че не беше изключено тази система вече да е получила име. Ако случаят беше такъв, дадените от него с такава любов имена постепенно щяха да прекратят съществуването си или да се превърнат в призрачни данни на най-ниското ниво на корабната база.

Но засега и може би още години наред системата беше негова. Халдора беше името, което бе дал на този свят и докато не научеше нещо друго, то щеше да бъде толкова официално, колкото и всяко друго… Само дето, както бе отбелязала Моруина, той просто беше взел имена от номенклатурните таблици и ги беше раздал на подходящите според него обекти. Ако системата се окажеше наистина важна, нямаше ли да бъде редно да се заеме малко по-грижливо с този процес?

Кой знае какви поклонения може да започнат тук, ако мостът му се окажеше реален?

Куейч се усмихна. Засега имената бяха достатъчно добри; ако реши да ги промени, разполагаше с предостатъчно време.

Провери разстоянието, което го делеше от Хела: оказа се, че е съвсем малко над сто и петдесет хиляди километра. Оттук осветената страна на луната приличаше на плосък диск с цвят на мръсен лед, тук-там изцапан със струйки в охрен, светлосин и бледотюркоазен цвят. Сега, когато вече беше по-близо, дискът придоби определена триизмерност и изпъкна към него като сляпо човешко око.

Хела беше малка само според стандартите на земните светове. За луна беше достатъчно голяма: три хиляди километра от полюс до полюс със средна плътност, която я поставяше в горната граница на луните, които бе срещал до този момент Куейч. Беше сферична и почти без кратери от удари. Нямаше атмосфера, достойна да бъде наречена така, но повърхностната й топология красноречиво говореше за неотдавнашни геоложки процеси. На пръв поглед изглеждаше напълно свързана с Халдора, тъй като се намираше винаги с една и съща страна към породилия я свят, но картографиращият софтуер бързо откри незначителна остатъчна ротация. Ротационният й период обаче не беше съвсем същият като времето, необходимо за извършването на една обиколка — четирийсет часа. Земната луна, както и много от луните, на които Куейч бе прекарвал известно време, бяха такива: когато стоиш на определено място на повърхността им, по-големият свят, около който обикаляха — независимо дали ставаше въпрос за Земята или газов гигант като Халдора — винаги висеше приблизително на едно и също място на небето.

Но Хела не беше такава. Дори да можеше да се намери място на екватора, където Халдора да се намира право отгоре, поглъщайки двайсет градуса от небето, Халдора щеше да се отклони. След една четирийсетчасова обиколка щеше да се отмести с почти два градуса. След осемдесет стандартни дни — малко повече от два стандартни месеца — Халдора щеше да потъне под хоризонта на Хела. Сто и шейсет дни по-късно щеше да започне да наднича над противоположния хоризонт. След триста и двайсет дни щеше да се озове на изходното си положение, точно отгоре.

Грешката в ротацията на Хела — отклонението от истински свързания с приливите и отливите период — беше само една от двеста части. Приливно-отливното свързване беше неизбежен резултат от силите на триене между две тела с близки орбити, но беше изтощително бавен процес. Възможно бе Хела все още да забавя движението си и да не е достигнала свързващата я с Халдора конфигурация. Или пък в близко минало нещо я беше разтърсило — може би светкавичен сблъсък с друго тяло. Не беше изключено също така орбитата да е била нарушена от гравитационното взаимодействие с масивно трето тяло.

Всички тези вероятности бяха логични, като се имаше предвид, че Куейч не познаваше изобщо историята на системата. Но същевременно несъвършенството го оскърбяваше. Беше досадно като часовник, който показва времето почти безпогрешно. Вероятно точно това щеше да посочи, несъстоятелността на твърдението, че Космосът трябва да е резултат от божествен замисъл. Един Създател би ли позволил нещо подобно, когато беше достатъчно съвсем леко побутване, за да подреди както трябва нещата?

Вирусът се размърдваше и ставаше причина кръвта му да се загрява все по-силно. Подобен начин на мислене определено не му допадаше.

Куейч върна рязко мислите си към безопасната тема за топографията на Хела, като се опитваше да намери някакво обяснение за моста от цялостната обстановка. Мостът беше ориентиран повече или по-малко в посока изток-запад спрямо ротацията на Хела. Намираше се съвсем близо до екватора, увиснал над пропастта, която беше най-забележителната на пръв поглед географска характеристика. Пропастта започваше близо до северния полюс и се простираше диагонално в посока юг, пресичайки екватора. Беше най-дълбока и най-широка край него, но изглеждаше доста впечатляващо стотици километри по на юг и по на север от тази точка.

Нарече я пукнатината Гинунгагап.

Тя слизаше от североизток на югозапад. Западно от нея в Северното полукълбо се издигаше сложен в геологично отношение регион, който беше нарекъл възвишенията Хирокин. Източните възвишения Хирокин извиваха към полюса и минаваха от другата страна на цепнатината. Южно от западната верига, но все още над екватора, се простираше зоната, която Куейч бе избрал да назове хребет Глисънхийт. Южно от екватора имаше друго възвишение, на което реши да даде името верига Гулвейг. На запад идентифицира възседналия тропиците връх Гъдбранд, равнина Келда, полупустинните земи Вигрид, връх Йорд… Те му навяваха силно усещане за древност, от което се замайваше, усещане, че този свят има вече доста богато минало, история, изпълнена с епични експедиции и мъчителни прекосявания, история, населена със смели и дръзки личности.

Неизбежно обаче вниманието му се върна към пукнатината Гинунгагап и простиращия се над нея мост. Детайлите бяха все още неясни, но мостът очевидно бе прекалено сложен, прекалено изкусен и деликатен, за да бъде просто земен знак, създаден от някакъв ерозивен процес. Определено беше построен, но по нищо не личеше хора да са имали нещо общо с него.

Не защото надхвърляше човешката изобретателност. Хората бяха постигнали много неща през последното хилядолетие и издигането на мост над широка четирийсет километра пропаст, дори на един толкова изчистено елегантен като свързващия двата края на пукнатината Гинунгагап, не беше сред най-дръзките им постижения. Но фактът, че хората бяха способни да го направят, все още не означаваше, че го бяха направили те.

Това беше Хела. Мястото беше възможно най-отдалечено. Никой човек нямаше причина да строи мостове тук.

Но извънземните? Това вече беше съвсем друго.

Вярно беше, че през шестстотинте години космически пътувания човешката раса не се беше натъкнала на нищо, което да напомня дори отчасти разумна, използваща оръдия на труда и технологии култура. Но такива бе имало. Руините от тях бяха открити в десетина свята. И то не само от една, а от осем-девет култури… И това само в малкото системи, които бяха на трийсет-петдесет светлинни години от Първата система. Никой не можеше да каже колко пъти по сто или хиляда мъртви култури бяха оставили своите следи в по-широките мащаби на Галактиката. Каква култура би могла да живее на Хела? Дали беше еволюирала на тази ледена луна или това беше просто спирка в някаква древна, забравена диаспора?

Как изглеждаха нейните представители? Дали бяха от някоя от известните култури?

Ето че започваше да избързва. Тези въпроси бяха за по-късен период, след като огледаше моста и определеше възрастта и състава му. От по-близо може би щеше да открие други неща, които сензорите пропускаха от това разстояние. Не беше изключено да намери творения, които да свързват недвусмислено Хела с вече изучена другаде култура. Или пък да се окаже, че става дума за една съвсем нова, несрещана досега култура.

Това нямаше значение. Във всеки случай находката беше от неизмерима величина. Жасмина можеше да контролира достъпа до нея през следващите десетилетия. Това щеше да й върне изгубения през последните няколко десетилетия престиж. Колкото и да беше разочарована от него до този момент, непременно щеше да намери начин да го възнагради за това.

От конзолата на “Дъщерята на чистача” пропя камбанка. За първи път сондиращият радар бе уловил ехо. Там долу имаше нещо метално. Не беше голямо и се намираше в дълбините на цепнатината, много близо до моста.

Куейч настрои радара натам, за да се увери, че ехото е истинско. То не изчезна. Не го беше забелязал досега — несъмнено до този момент се бе намирало извън обсега на сензорите. “Доминатрикс” щеше да го пропусне напълно.

Това не му хареса. Беше убеден, че долу не беше стъпвал човешки крак, а ето че сега улавяше сигнал, характерен за отстранени от употреба вторични суровини.

— Бъди внимателен — каза си той.

При предишна мисия се бе доближил до една по-малка от Хела луна. Нещо в нея го бе привлякло и се запъти натам без необходимата предпазливост. Близо до повърхността й радарът улови ехо, подобно на това — проблясък от нещо долу. Продължи напред, без да обръща внимание на предупрежденията на инстинкта си.

Оказа се, че е прикрит капан. От леда се подаде оръдие на частици и се насочи към кораба. Лъчът му прогори дупки в бронята на кораба и за малко не изпържи Куейч. Успя да се върне, но и корабът, и той самият пострадаха почти фатално. Той се възстанови, корабът беше ремонтиран, но години след това остана нащрек за подобни капани. Хората оставяха след себе си най-различни неща: автоматични часови, поставени в световете преди столетия, за да защитават собствеността или правото им да търсят полезни изкопаеми. Понякога те продължаваха да работят дълго, след като някогашните им собственици се бяха превърнали в прах.

Куейч бе имал късмет: часовоят или каквото беше там бе повреден и лъчът му съвсем не беше така мощен, както преди. Беше се отървал с предупреждение, с напомняне да не предприема нищо. И сега имаше сериозна опасност да повтори същата грешка.

Обмисли възможностите си. Присъствието на метално ехо беше обезсърчаващо, караше го да се съмнява, че мостът е толкова древен и извънземен, колкото се бе надявал. Но нямаше как да разбере, преди да се приближи още, а това означаваше да стигне по-близо и до източника на ехото. Ако се окажеше наистина дебнещ часови, щеше да се изложи на опасност. Но пък “Дъщерята на чистача” беше качествен кораб, подвижен, умен и добре брониран. Преливаше от разум и хитрост. Рефлексите не бяха от особена полза, когато се изправиш срещу релативистично оръжие с лъч от частици, но “Дъщерята” нямаше да изпуска от вниманието си източника на ехото, в случай че нещо се раздвижи, преди да започне стрелбата. В мига, в който видеше каквото и да е, преценено като тревожно, корабът щеше да смени непредсказуемо курса си на движение, за да не даде възможност на оръжието да предвиди позицията му. Той бе запознат съвсем точно с физиологичната поносимост на тялото на Куейч и беше готов, ако се наложи, почти да го убие, за да му помогне в крайна сметка да оцелее. Ако се ядосаше наистина, щеше да използва собствените си микрозащити.

— Добре съм — произнесе на глас Куейч. — Мога да навляза по-дълбоко и пак да се измъкна от тази ситуация.

Трябваше обаче да мисли и за Моруина. “Доминатрикс” беше по-далече, но пък беше по-бавен и не толкова маневрен. Разстоянието до него бе малко множко за лъчево оръжие, но не беше нещо непостижимо. А часовите често разполагаха с набор от различни оръжия, като например ракети-ловци. Не беше изключено да има дори цяла мрежа от свързани помежду си такива неща.

“По дяволите! — изруга той. — Не е задължително това да е часовой.” Можеше да бъде просто богат на метал камък или изхвърлен резервоар за гориво. Трябваше обаче да предположи най-лошото. Трябваше да запази живота на Моруина. Както и да осигури завръщането на “Доминатрикс” при Жасмина. Не можеше да си позволи да загуби нито своята любима, нито кораба, превърнал се в неин затвор. Ако не намереше начин да защити и двамата, трябваше да се откаже веднага. Само че не беше в настроение да се отказва. Как обаче можеше да осигури завръщането им, без да се налага да чака часове, докато “Доминатрикс” се отдалечи на безопасно разстояние.

Ама разбира се. Отговорът беше очевиден. Той като че ли го гледаше право в очите. Беше красив в своята простота и се възползваше елегантно от местните ресурси. Как не се беше сетил досега?

Беше достатъчно да ги скрие зад Халдора. Направи необходимата подготовка и отвори канала за връзка с Моруина.

Арарат, 2675 година

Васко наблюдаваше приближаването към главния остров с голям интерес. Вече летяха над черния океан толкова дълго, че изпита истинско облекчение, като видя отново следи от човешко присъствие. Същевременно светлините на далечните селища, разпръснати във вид на нишки, дъгички и пръстени, които очертаваха познатите донякъде заливи, полуострови и миниатюрни островчета, изглеждаха учудващо крехки и мимолетни. Дори когато пред погледите им се появиха покрайнините на Първи лагер, пак изглеждаха така, сякаш могат да бъдат угасени всеки момент, сякаш не са по-постоянни или значими от бледнеещото сияние на гаснещите въглени в лагерния огън. Васко знаеше, че човешкото присъствие на Арарат е несигурно и никога не трябва да се приема за гарантирано. Бяха му го втълпили от най-ранна възраст. Но до този момент никога не го беше усещал така ясно с всяка своя клетка.

Беше си създал прозорец в корпуса на совалката, който очерта с върха на показалеца, за да покаже какъв участък би искал да стане прозрачен. Клавейн му беше показал с нещо близко до гордост как да го направи. Васко подозираше, че корпусът отвън продължаваше да изглежда напълно черен и всъщност гледаше към екран, които имитира точно оптичните свойства на стъклото. Но когато ставаше дума за стари технологии — а тази совалка определено беше дело на стари технологии — не си струваше да приемаш нищо за гарантирано. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че лети, а не познаваше никой от своите връстници, който да го е правил.

Совалката се бе появила, след като Скорпион даде нужния сигнал с помощта на гривната си. Васко я проследи с поглед, докато се спускаше от облачната покривка и оставяше след себе си във въздуха бели спирали и завъртулки. Червени и зелени светлинки проблясваха от двете страни на корпуса, който напомняше излъскан обсидиан с делтовидния, вдлъбнат вид на скат.

Поне една трета от корема й беше болезнено ярка: решетки от актинийно ярки, частично нагънати термални елементи, увити в пашкул от премигваща пурпурно-индигова плазма. Претенциозно захванато шаси изплува от хладните точки на долната страна, като се развиваше и удължаваше в хипнотизиращ балет на вентили и панти. Неонови фигури проблясваха върху горната част на корпуса и очертаваха формите на люкове и вентилационни отвори. Совалката бе избрала зоната за приземяване, започна да слиза, описвайки спирали, и докосна земята с изискана точност, а шасито се сви, за да абсорбира тежестта на летателното тяло. Ревът на плазмените радиатори продължи да звучи още миг, преди да секне изнервящо рязко. Плазмата се пръсна и на нейно място остана само неприятна миризма на изгоряло.

Васко бе зървал и преди летателни апарати на колонията, но само от разстояние. Това беше най-впечатляващото нещо, което бе виждал до този момент.

Тримата тръгнаха към мястото за качване. Почти го бяха стигнали, когато Клавейн не прецени правилно крачките си и се запремята към скалите. Васко и прасето се спуснаха едновременно напред, но именно Васко пое главния удар от тежестта на стареца. Последва миг на облекчение и шок — Клавейн се бе усетил ужасно лек, като чувал слама. Васко дишаше толкова шумно, че се чуваше, въпреки подобното на чайник свистене на совалката.

— Добре ли сте, сър? — попита той.

Старецът го изгледа остро.

— Аз съм стар човек — отвърна той. — Не трябва да очаквате кой знае какво от мен.

Като размишляваше върху последните часове, които бе прекарал в присъствието на Клавейн, младежът не беше в състояние да си изгради някакво мнение. Старецът ту го развеждаше из совалката с благо гостоприемство, като го разпитваше за семейството му, хвалеше го за прозорливите въпроси, разказваше му вицове така, сякаш беше негов отдавнашен довереник, ту изведнъж ставаше леденостуден и дистанциран като комета.

Макар промените в настроението да ставаха рязко, без предупреждение, те се съпровождаха неизменно от забележима промяна на фокуса в очите на Клавейн, сякаш ставащото около него внезапно губеше значението си.

Първите няколко пъти, когато стана така, Васко реши, че е направил нещо, с което е предизвикал недоволството на стария човек. Скоро обаче забеляза, че отношението му беше същото и към Скорпион, а дистанцираните фази не бяха свързани толкова с гняв, колкото със загуба на сигнала, като радио, изгубило честотния си обхват. Той се понасяше неизвестно накъде, после изведнъж се връщаше в настоящето. Веднъж щом осъзна този факт, Васко престана да се тревожи толкова какво говори и върши в присъствието на Клавейн. Същевременно загрижеността му за умственото състояние на човека, когото връщаха у дома, нарастваше. Чудеше се къде ли се отнасяше Клавейн, когато престанеше да бъде в настоящето. Когато се държеше приятелски и беше фокусиран тук и сега, той беше напълно нормален. Но нормалността приличаше на образуваните от светлините форми, които виждаше през прозореца на кабината. Почти във всички посоки цареше мрак и мракът беше много повече от светлината.

В този момент му направи впечатление странната тъмнина в един участък, заобиколен от светлините на едно от най-големите селища. Намръщи се, докато се опитваше да се сети дали оттам не минава неосветен свързващ път или пък широк канал.

Совалката се наклони на една страна и зрителният му ъгъл се промени. Тъмната ивица се наклони, като погълна още светлини и разкри други. Перспективата на Васко се измести и той осъзна, че вижда неосветена структура между совалката и селището. Формата на изключително високата постройка само се загатваше от начина, по който затъмняваше и разкриваше светлините отзад, но щом я идентифицира, на Васко вече не му беше трудно да попълни липсващите детайли. Това беше морската кула, разбира се. Издигаше се от морето на няколко километра от най-старото селище, където беше роден.

Морската кула. Корабът.

“Носталгия по безкрая”.

Беше го виждал само от разстояние, защото рутинният морски трафик не минаваше край него. Знаеше, че лидерите понякога отиваха там, не беше също така тайна, че от време на време совалки излитаха от кораба или влизаха в него, дребни като мушици на фона на чепатата и обрулена от стихиите видима част от корпуса. Предполагаше, че Скорпион е запознат с всичко това, но корабът беше една от многото теми, които Васко беше предпочел да не повдига по време на първото си пътуване с прасето.

От тази перспектива “Носталгия по безкрая” пак му се струваше голям, но вече не толкова далечен и геоложки огромен какъвто му бе изглеждал през по-голямата част от живота. Корабът беше поне сто пъти по-висок от най-високите аспидови структури в целия архипелаг и все още при вида му му се завиваше свят. Но той се намираше много по-близо до брега, отколкото бе предполагал, по-скоро продължение на колонията, отколкото далечен пазач. И макар да не изглеждаше чуплив и крехък, в този момент осъзна, че корабът все пак беше човешко творение и зависеше също толкова от благосклонността на океана, колкото и селищата, срещу които се намираше.

Корабът ги беше довел до Арарат, преди да потопи долния си край под един километър океанска вода. Имаше шепа совалки, способни да пренасят хора до и от междупланетното пространство, но само той беше в състояние да ги отведе отвъд системата на Арарат, в междузвездното пространство.

Васко знаеше това от дете, но едва в този момент си даде сметка доколко ужасяващо зависими бяха от това единствено средство за измъкване оттук.

Совалката започна да се спуска и светлините се превърнаха в прозорци, улични лампи и открити огньове в базарите. Повечето области на Първи лагер сякаш бяха създадени без планиране, както дойде. По-големите постройки бяха направени от раковини, събрани от брега или от морето от специалните експедиции. Получените по този начин сгради имаха характерните за морските раковини и миди извивки и приличаха на тях. Виждаха се няколко надуваеми купола, някои от които бяха почти толкова големи, колкото изградените от раковини постройки, но пластмасовите материали, необходими за тяхната направа и поправка, вечно не достигаха. Много по-лесно беше да се изтръгва метал от сърцето на кораба. Ето защо почти всичко останало беше закрепено с помощта на метални листове и скелета, като в резултат се образуваше увиснала маса от правоъгълни структури, които рядко достигаха повече от три етажа. Сводовете и постройките от раковини се извисяваха между металните коптори като пришки. Улиците представляваха мрежа от накъсани сенки, осветявани единствено от факлата на случайно минаващ пешеходец.

Совалката се плъзна над междинни, потънали в тъмнина райони и увисна над група постройки, които Васко не беше виждал никога досега. Имаше купол, заобиколен от метални структури, но целият ансамбъл изглеждаше много по-официален от която и да е друга част на града. Васко беше почти сигурен, че това е един от скритите лагери на управляващите. Управителното тяло на колонията, което се състоеше от хора и прасета, имаше офиси в града, но беше публична тайна, че разполага със сигурни места за срещи, неотбелязани на нито една гражданска карта.

Васко си припомни инструкциите на Клавейн и накара прозорецът да се скрие отново, след което зачака приземяването. Почти не го усети, но внезапно двамата му спътници заслизаха от кабината към изхода. Едва сега младежът осъзна, че совалката нямаше пилот.

Излязоха на площадка от разтопен камък. Прожекторите се бяха включили в последния момент и сега всичко беше окъпано в леденосиньо. Клавейн все така беше с палтото си, но сега беше сложил върху главата си и безформена черна качулка, измъкната от яката. Широката качулка бе надвиснала ниско над очите му и криеше лицето му в сянка; трудно можеше да познае в него човека, с когото се бяха срещнали на острова. По време на полета Скорпион му придаде по-приличен вид, подстрига брадата и косата му по най-добрия начин при дадените обстоятелства.

— Синко — обади се Клавейн, — постарай се да не ме зяпаш с такава месианска ревност, а?

— Не съм имал предвид нищо такова, сър.

Скорпион потупа Васко по гърба.

— Дръж се нормално. Това е просто един вонящ стар отшелник, когото сме намерили да скита наоколо.

Дворът беше пълен с машини с неясен произход. Те бяха наклякали около совалката или се извисяваха като неопределени намеци в тъмните участъци между осветените от прожекторите места. Имаше и превозни средства на колела, нещо като хеликоптери. Младежът различи лъскавите повърхности на други два летателни апарата, паркирани в края на площадката. Не можеше да определи дали бяха в състояние да достигнат орбита или можеха само да летят в атмосферата.

— Колко са действащите совалки? — попита Клавейн.

Скорпион се поколеба, сякаш се чудеше какво може да каже пред Васко.

— Четири — отвърна той.

Старецът измина десетина крачки, преди да каже:

— Бяха пет или шест, преди да замина. Не можем да си позволим да губим совалки, Скорп.

— Правим всичко, което зависи от нас при тези ограничени ресурси. Възможно е някои от тях да летят отново, но не мога да обещая нищо.

Скорпион ги поведе към най-близката от ниските метални постройки в периметъра на купола. Докато се отдалечаваха от совалката, много от потъналите в мрак машини се затътриха към нея, като разтягаха манипулаторите си или размотаваха кабели като пъпна връв след себе си по земята. Начинът, по който се движеха, накара Васко да се сети за ранени морски чудовища, влачещи поразените си пипала по суха земя.

— Ако се наложи да напуснем бързо — обади се Клавейн, — можем ли да го направим? Може ли някой от другите кораби да се използва? Пристигне ли веднъж “Зодиакална светлина”, те ще трябва само да достигнат орбита. Не искам пълен набор от средства, необходими за летене в Космоса, а само осъществяването на няколко пътувания.

— “Зодиакална светлина” разполага със свои совалки — отвърна Скорпион. — Но дори да няма, все още притежаваме единствения кораб, който ни е нужен, за да стигнем орбита.

— По-добре се надявай и се моли никога да не ни се налага да го използваме — рече Клавейн.

— Докато дойде време да използваме совалките, ще сме взели предвид всички евентуални варианти.

— Може да се окаже, че ще ни потрябват още тази вечер. Минавала ли ти е през главата подобна мисъл?

Бяха стигнали до входа към постройките, заобикалящи купола. В този момент в мрака се появи друго прасе, което се движеше с преувеличеното полюшване встрани, характерно за неговия вид. То беше по-ниско и по-набито от Скорпион, колкото и невероятно да изглеждаше подобно нещо. Раменете му бяха толкова масивни и широки, че ръцете му висяха на известно разстояние от двете страни на тялото и се полюшваха като махала, когато вървеше. Изглеждаше способен да разкъса човек с голи ръце.

Прасето се взря във Васко, а на смръщеното му чело се появиха дълбоки бръчки.

— Търсиш ли нещо, хлапе?

— Не, сър — побърза да отвърне младежът.

— Спокойно, Блъд — намеси се Скорпион. — Днес Васко имаше тежък ден. Просто е малко претоварен от всичко. Така ли е, синко?

— Да, сър.

Прасето, наречено Блъд, кимна към Клавейн.

— Хубаво е, че сте отново сред нас, стари друже.

Приближаване към Хела, 2615 година

Куейч беше все още достатъчно близо до Моруина, за да общуват в реално време.

— Няма да ти хареса това, което ще направя — каза той, — но то е за доброто и на двама ни.

Отговорът й достигна до него след пращене от статичното електричество.

— Обеща, че няма да се бавиш.

— И възнамерявам да изпълня обещанието си. Няма да отсъствам дори минута повече, отколкото казах. Това всъщност се отнася повече за теб, отколкото за мен.

— Как така? — учуди се тя.

— Притеснявам се, че на Хела може да има и някои други неща освен моста. Улових метално ехо, което не изчезва. Може би не е нищо — най-вероятно не е нищо — но не мога да рискувам, тъй като има някаква вероятност да е капан. Натъквал съм се на такова нещо и преди и дори само мисълта за него ме изнервя.

— Тогава обръщай.

— Съжалявам, но не мога. Наистина се налага да проверя онзи мост. Ако не се върна с нещо стойностно, Жасмина ще ме схруска за закуска.

Оставяше на Моруина да прецени сама какво щеше да означава това за нея, все още заровена жива в специалния костюм, когато Грьолие е единствената й надежда да се отърве.

— Но не можеш просто така да влезеш в капана — възпротиви се тя.

— Тревожа се повече за теб, честно казано. “Дъщерята” ще се погрижи за мен, но ако предизвикам някаква реакция, може да започне обстрел над всичко, което се вижда оттам, включително на “Доминатрикс”.

— И какво смяташ да правиш тогава?

— Първо мислих, че ще бъде най-добре да се измъкнеш от системата Халдора/ Хела, но ще изхабим прекалено много време и гориво. Имам по-добра идея: ще използваме това, което ни е дадено. Халдора е чудесен дебел щит. Тя просто си седи тук и не прави нищо. Ще я поставя между теб и онова, което се намира на Хела.

Моруина се замисли за няколко секунди върху всичко, което означаваше това. И изведнъж проговори с особена настойчивост в гласа:

— Но това означава…

— Няма да имаме зрителен контакт, така че няма да бъдем в състояние да разговаряме. Но така ще бъде само няколко часа, най-много шест. — И побърза да добави, преди да бе успяла да се възпротиви отново: — Ще програмирам “Доминатрикс” да чака зад Халдора шест часа, после да се върне до сегашното си положение спрямо Хела. Не е толкова зле, нали? Ти поспи и почти няма да усетиш, че ме няма.

— Не прави това, Хорис. Не искам да се озова на място, където не мога да говоря с теб.

— Става дума само за шест часа.

Когато заговори, гласът й не прозвуча по-спокойно, но Куейч усети промяната в тона, което означаваше, че поне беше приела безполезността на спора.

— Но ако в това време се случи нещо — ако ти имаш нужда от мен или аз — от теб — няма да можем да говорим.

— Само за шест часа — повтори той. — Някъде около триста минути. Нищо работа. Ще мине, преди да сме разбрали.

— Не можеш ли да направиш нещо, което да ни позволи да разговаряме?

— Не мисля. Бих могъл да поставя пасивни рефлектори около Халдора, но точно този тип неща биха могли да отведат умната ракета обратно при теб. Във всеки случай, да заемат позиция ще им отнеме два-три часа. Дотогава аз вече може да съм слязъл под моста.

— Много ме е страх, Хорис. Наистина не искам да правиш това.

— Налага се. Просто се налага.

— Моля те, недей.

— Опасявам се, че планът вече е задействан — отвърна мило Куейч. — Изпратих нужните команди до “Доминатрикс”. Той се движи, скъпа. И ще се озове под сянката на Халдора след трийсетина минути.

Настъпи мълчание. За момент Куейч си помисли, че връзката може би вече се е разпаднала, а пресмятанията му са се оказали погрешни. Но тогава тя се обади:

— Защо изобщо си правиш труда да ме питаш, след като вече си взел решение?