Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТ

Глаур беше сам, единственият член на техническия персонал, останал в залата с високи сводове. Катедралата беше възвърнала нарушеното си равновесие, алармата беше замлъкнала, предупредителните светлинки на реактора не бяха толкова ярки, а движението на лостовете и буталата над главата му беше възстановило хипнотичния си ритъм. Подът се полюшваше наляво-надясно, но само Глаур притежаваше придобитото с много опит изострено усещане за баланс, за да го долови. Движението беше в нормалните граници и за непознаващия “Лейди Моруина” подът щеше да изглежда стабилен като камък, като закотвен за повърхността на Хела.

Като все още дишаше тежко, той тръгна към едно от мостчетата, което се виеше около централната сърцевина от турбини и генератори. Усети полъха от движещите се точно над главата му лостове, но тъй като познаваше много добре това място, не приведе ненужно глава.

Стигна до някакво анонимно, с нищо незабележимо място за достъп. Свали щифтовете, които задържаха преградата към входа, после я избута нагоре над главата си на пантите, за да я отвори. Вътре се виждаха лъскави сребристосини контролни лостове на системата за възбрана: бяха два и с огромни размери, с по една ключалка под всеки от тях. Процедурата беше достатъчно лесна: беше я изучил добре при множеството упражнения, използвайки таблото-двойник от другата страна.

Глаур беше пъхнал ключ в едната ключалка. Сифарт беше вкарал своя ключ в другия, съответстващ му отвор. Ключовете бяха завъртени едновременно, после двамата бяха издърпали лостовете в максимално крайно положение с едно плавно, синхронизирано движение. Разни неща бяха затракали и забръмчали. Из цялото помещение се бе понесло чукане на релета при освобождаването на нормалните контролни връзки. Глаур знаеше, че зад тази преграда един брониран часовник отброява секундите от момента, в който бяха издърпани лостовете. Сега лостовете бяха изминали половината си път: оставаха още дванайсет-тринайсет часа, преди релетата да затракат отново, възстановявайки ръчния контрол.

Прекалено много. След тринайсет часа най-вероятно нямаше да има “Лейди Моруина”.

Глаур се облегна на перилото на мостчето, после постави и двете си скрити в ръкавици ръце върху лявата дръжка. Натисна я надолу с цялата си сила. Лостът не помръдна, беше така непоклатим, сякаш бе запоен на мястото си точно под този ъгъл. Глаур насочи усилията си към другия, после опита да свали и двата едновременно. Беше абсурдно. Познанията му за системата за възбрана говореха недвусмислено, че е направена да издържи много по-брутална намеса от неговата. Беше създадена да издържи разбунтувала се сган, а не само един човек. Въпреки това трябваше да опита, колкото и малка да беше вероятността за успех.

Изпотен и още по-запъхтян, Глаур слезе от мостчето в „Двигателна сила” и се върна с няколко тежки инструмента. След това се нахвърли върху лостовете с тях. Из залата се разнесе тракане, по-силно от равномерния шум на машинарията.

Това също завърши с неуспех.

Глаур се отпусна изтощен. Дланите му бяха прекалено изпотени, за да държи какъвто и да било метален предмет, ръцете — прекалено отслабени, за да вдигнат дори най-лекия чук.

Ако не успееше да насили механизма за възбрана до края на двайсет и шест часовата отсечка, какво друго можеше да стори? Искаше само да спре “Лейди Моруина” или да я отклони от курса й, а не да я унищожи. Можеше да повреди реактора — все още имаше достъп до много от неговите части, — но щяха да минат часове, преди действията му да предизвикат някакъв ефект. Саботажът на двигателната машина не беше по-реалистичен: можеше да го направи само като пъхне нещо в нея, но то трябваше да бъде огромно. В работилниците може би имаше метални късове — цели оси и прътове, извадени, за да бъдат заменени с други или за претопяване — но никога нямаше да успее да ги вдигне сам. Това означаваше да иска прекалено много от себе си в този момент.

Глаур бе обмислил възможностите си да повреди или заблуди насочващите системи: камерите, наблюдаващи Пътя, апаратурите за проследяване на звездите, сканиращи небето, създаващите свое магнитно поле сензори, “подушващи” сигналите на заровения в земята кабел. Тези системи обаче бяха многократно подсигурени, а повечето бяха разположени извън участъците с въздух на катедралата, високо над земята или в трудно достъпни части на субструктурата.

“Признай си го: създателите на системата за възбрана не са били вчерашни — рече си той. — Ако имаше явен начин “Лейди Моруина” да бъде спряна, те щяха да се погрижат за него.”

Катедралата нямаше да спре, нито щеше да се отклони от набелязания маршрут. Беше казал на Сифарт, че ще остане на борда й до последната минута, за да се грижи за машините. Но за какво имаше да се грижи сега? Машините му бяха отнети, бяха изтръгнати от ръцете му, сякаш не можеха да му ги поверят.

Глаур погледна от мостчето към пода и през един от наблюдателните прозорци, които често беше прекрачвал. Зърна плъзгащата се под катедралата земя със скорост една трета от метъра в секунда.

Малкият кораб на Скорпион докосна твърда почва, а подвижните ски заскърцаха по втвърдяващата се киша от току-що разтопения лед. Корабът се поклащаше, докато Скорпион се развърза, пребори се със закопчалките на скафандъра и се увери, че всичко е наред. Трудно му беше да се концентрира, яснотата на мисълта му на моменти почти се губеше и после пак се възстановяваше като слаб радиосигнал. Може би Валенсин все пак имаше право и той трябваше да си остане на кораба и да възложи идването на Хела на някой друг.

“Майната му” — помисли си.

Провери за последен път индикаторите на шлема, за да се успокои, че всички светлинки са зелени. Нямаше смисъл да губи повече време в подобни терзания: костюмът или беше готов, или не беше, а ако той не го убиеше, вероятно наблизо го очакваше нещо друго, което щеше да свърши тази работа.

Изпъшка от болка, когато се изви, за да отключи вратата за изхода. Тя отскочи встрани и напред и пльокна безшумно в кишата. Скорпион усети леко подръпване, когато и последните остатъци от въздух излетяха през отвора. Костюмът явно се държеше: нито една от зелените светлинки не се смени с червена.

Миг по-късно се озова отвън на леда: коленичила, детинска фигура в металносин скафандър за прасета. Закрачи към задната част на кораба, като се стараеше да стои по-далеч от вишневочервените изпарения от ауспуха, и отвори багажното отделение. Бръкна вътре, изръмжа от болка и затършува, ограничаван от непохватните ръкавици с два пръста на костюма си. Свинските копита по принцип не бяха шедьоври по сръчност, но поставени в скафандър, почти не се отличаваха от чуканчета. Той обаче имаше доста опит с тях. Всъщност разчиташе на опита от цял един живот.

Извади нещо като табла, върху която бяха наредени три плондерни мини, като яйца на Фаберже. Извади едната, действайки с инстинктивна предпазливост, въпреки че беше почти невероятно една плондерна мина да избухне случайно — и се отдалечи от паркирания кораб.

След като измина стотина крачки, достатъчно, за да няма опасност отработените газове от кораба да достигнат до мината, той коленичи и с ножа на Клавейн издълба конусовидна вдлъбнатина в ледената повърхност. Натисна здраво мината в нея, докато над повърхността остана да се вижда само най-горната й част. После завъртя изпъкналия циферблат върху нея на трийсет градуса. Ръкавиците му се хлъзгаха, но най-сетне успя. Циферблатът затрака. Мъничък червен индикатор светна в горния връх на плондерната мина: беше задействана. Скорпион се изправи.

И застина неподвижно: нещо бе привлякло погледа му. Вгледа се в лицето на Халдора. Планетата вече я нямаше, на нейно място се виждаше някакъв механизъм, заемащ значително по-малка част от небето. Напомняше невероятна диаграма от средновековната космология, плод на видения, получени в състояние на екстаз: геометрична, подобна на решетка структура, съставена от многобройни, фино изработени части. Около периферията й се кръстосваха отделни бляскави оси, излизащи от свързани помежду си възли. Към средата ставаше прекалено заплетена, за да бъде възприета цялостно и още по-малко — да бъде запаметена или описана. В него остана само чувството на главозамайваща сложност, сякаш бе зърнал подобния на часовников механизъм ум на Бога. Главата го заболя от всичко това. Чувстваше наближаващата мигрена, а онова нещо сякаш го предизвикваше да го погледа още малко.

Скорпион се обърна, прикова очи в земята и се затътри обратно към кораба. Върна двете останали мини в багажника, после се качи на борда, като остави входната врата да лежи на земята. Нямаше нужда да пълни кабината с въздух: трябваше просто да се довери на костюма.

Корабът излетя право нагоре. През отворената част на корпуса Скорпион наблюдаваше как едната страна на моста постепенно навлиза в полезрението му. Отдолу се мержелееше далечното дъно на Пропастта на опрощението. Зави му се свят. Докато бе поставял мината на моста, не беше трудно да забрави колко далече от земята се намира всъщност.

Следващия път нямаше да има тази утеха.

Рамката се подготвяше да поеме “Носталгия по безкрая”. Корабът или поне онова, което бе останало от него, беше вече наблизо. При слизането си от орбита, Капитанът се беше подложил на поредица терминални трансформации с намерението да запази поверените на грижата му хора и същевременно да направи нужното, за да предпази Ора. Беше лющил голяма част от обвивката на корпуса в средната си част, разкривайки своите разлагащи се вътрешности: структурни стълбове и прегради, по-големи от много от летателните апарати със средни размери, направената сякаш от хрущяли плетеница от гъсто струпани корабни системи, разраснали се безразборно, сплетени като виещи се лозници. Докато отстраняваше защитните си обвивки, той усещаше причинения от голотата си студ, сякаш излагаше уязвимата си кожа, до неотдавна предпазвана от броня. Бяха изминали векове, откакто тези вътрешни участъци бяха излагани за последен път на въздействието на вакуума.

Продължаваше с трансформациите си. Вътре в него големи елементи от корабната архитектура се разместваха като домино. Подобни на пъпна връв връзки се прекъсваха и се възстановяваха отново. Части от кораба, които бяха разчитали на други участъци за захранването си с енергия, въздух и вода, се преобразуваха така, че ставаха самодостатъчни. Други бяха оставяни да умрат. Капитанът усещаше извършването на тези промени вътре в себе си като бурно вълнение в корема: налягане и студ, остра болка и внезапна, неприятна липса на каквито и да било усещания. Въпреки че той самият беше предизвикал и насочвал въпросните промени, имаше смущаващото усещане, че се самоизнасилва.

Това, което си причиняваше, нямаше да може да се оправи лесно.

Приближаваше все повече към Хела, коригирайки непрекъснато скоростта си. Гравитационните разлики променяха геометрията на корпуса му, меки пръсти заплашваха да го разкъсат.

Падаше все по-надолу. Пейзажът се плъзгаше под него — сега вече не се състоеше само от лед и пукнатини, но и от населени територии, осеяни с малки махали и надраскани с едва различимите линийки на пътища. Вкопаната рамка приличаше на златна цепнатина на хоризонта.

Обзеха го конвулсии, сякаш всеки момент щеше да роди нещо. Подготовката беше завършена. От средната му част летяха парчета, оставяйки геометрични дупки. Те мъкнеха след себе си хиляди прекъснати връзки като бледи коренчета под блокчета изкоренен чим. Капитанът беше притъпил болката, където беше възможно, но до съзнанието му все още достигаха призрачни сигнали, където кабелите и захранващите линии бяха прекъснати на две. “Това — мислеше си, — трябва да е усещането, когато те изкормват.” Той обаче очакваше болката и беше готов за нея. В известен смисъл тя беше дори ободряваща. Напомняше му, че е жив, че е започнал разумното си съществуване като същество от плът и кръв. Докато чувстваше болка, можеше да мисли за себе си като за далечен сродник на човека.

Двайсетте парчета падаха заедно с “Носталгия по безкрая”, но само за момент. Щом хе отделиха едни от други, искриците на насочващи ракети ги изтласкаха нататък. Ракетите не бяха в състояние да ги отблъснат извън гравитационното поле на Хела, но можеха да ги издигнат обратно нагоре към орбита. Там вече трябваше да се погрижат сами за себе си. Той беше направил каквото може за осемнайсетте хиляди спящи в него хора — много от тях беше докарал чак от Арарат, други — дори от още по-далеч, от Йелоустоун, но сега беше по-безопасно да бъдат извън, отколкото вътре в него.

Надяваше се само да се появи някой друг, който да се погрижи за тях.

Рамката ставаше все по-внушителна. Чакащите в нея скоби за прикрепване се движеха, готови да се затворят около изкормените му останки.

— Какво искаш от специалния костюм? — попита Куейч.

— Искам да го взема със себе си — отвърна Рашмика с категоричност, която я изненада. — Искам да го изнеса от „Лейди Моруина”.

Васко погледна към Хури, после към момичето.

— Всичко ли си спомняш вече? — попита той.

— Спомням си повече, отколкото помнех преди — отговори то и се обърна към майка си. — Спомените се връщат.

— Тя означава ли нещо за теб? — поинтересува се първосвещеникът.

— Тя е моята майка — поясни Рашмика. — И името ми не е Рашмика. Това е името на дъщерята, която са отгледали моите приемни родители. Името е хубаво, но не е мое. Истинското ми име е друго, но все още не мога да си го спомня съвсем.

— Ора — промълви Ана Хури.

Рашмика чу името, замисли се, после погледна майка си право в очите.

— Да, сега си спомням. Спомням си, че ме наричаше така.

— Оказах се прав по въпроса за кръвта — намеси се Грьолие, неспособен да потисне изблика си на самодоволство.

— Да, оказа се прав — съгласи се Куейч. — Щастлив ли си сега? Но всъщност ти я доведе тук, господин главен лекар. Ти доведе тази усойница в нашето гнездо. Вината е твоя.

— Тя щеше да намери начин да стигне тук рано или късно — увери го Грьолие. — Нали е дошла точно заради това. Така или иначе, защо се притесняваш? — Главният лекар погледна към слизащия кораб, изобразен върху наблюдателния екран. — Ти получи, каквото искаше, нали? Нещо повече, сега твоята свещена машина те гледа и те поздравява.

— Нещо се е случило с кораба — заяви Куейч и вдигна треперещата си ръка към образа. Хвърли поглед към Васко. — Какво е това?

— Нямам представа — отвърна той.

— Корабът пак ще работи — успокои ги Хури. — На вас ви е необходим само заради двигателите. Тях ще получите. А сега ни пуснете да си вървим със специалния костюм.

Първосвещеникът се замисли върху думите й.

— Къде ще го отнесете, след като сте без кораб?

— За начало всяко друго място освен “Лейди Моруина” е по-добро — отговори Ана. — Вие може и да имате самоубийствени намерения, господин първосвещеник, но ние нямаме.

— Ако имах и най-малка склонност към самоубийство, мислите ли, че щях да живея толкова дълго?

Хури погледна към Малинин, после към дъщеря си.

— Той има начина да напусне това нещо. Никога не сте възнамерявали да останете на борда му, нали?

— Въпрос на правилно подбиране на мига — каза Куейч. — Корабът е почти в рамката. Това е мигът на триумфа. Това е мигът, когато всичко на Хела се променя. Всъщност мигът, когато самата Хела се променя. Няма да има повече Неизменен път, няма да има повече процесия от катедрали. Ще има само едно място на Хела, което се намира точно под Халдора, и това място няма да се мести повече. И то ще бъде заето само от една катедрала.

— Още не си я построил — вметна Грьолие.

— Има време, господин главен лекар. Всичкото време на света, веднъж щом предявя своя иск. Аз избрах къде да бъде това място, разбирате ли? Аз имам последната дума за Хела. Аз мога да завъртя този свят като глобус около оста му. Аз мога да го спра с един пръст.

— Ами “Лейди Моруина”? — попита главният лекар.

— Ако тази катедрала прекоси моста, така да бъде. Ако ли не, така ще акцентира върху края на една епоха и началото на друга.

— Той не иска тя да успее — прошепна Васко. — И никога не го е искал.

Откъм кушетката на Куейч нещо започна да звъни.

Скорпион не помръдваше от мястото си, въпреки че всички инстинкти му казваха да хукне назад. Набръчканата пурпурночерна сфера от детонирането на най-близката плондерна мина се бе спуснала към него, невъзможно да бъде спряна стена, заплашваща да го погълне заедно с частта от моста, върху която стоеше. Но той беше поставил трите заряда внимателно, а от Рьомонтоар знаеше, че действието на плондерните мини е напълно предвидимо, стига да се детонират. На Хела нямаше въздух, така че не можеше да става и дума за ударна вълна; единствената му тревога беше ограничаващият радиус на най-близката разширяваща се сфера. При малка грешка при съобразяването с неравномерността на терена той щеше да бъде в безопасност само на неколкостотин метра извън номиналните граници.

Мостът беше дълъг четирийсет километра. Беше наредил мините така, че центровете им да отстоят на седем километра и средната да бъде в най-високата точка на съоръжението. Комбинираният ефект от застъпването на сферите щеше да отнесе централните трийсет и четири километра от него, като остави незасегнати само по няколко километра от двата края на пропастта. Когато взриви мините, Скорпион се намираше на повече от километър и половина разстояние от ръба на пропастта.

Границата на сферата се намираше почти един километър по-нататък, но изглеждаше така, сякаш беше току под носа му. Тя се гънеше и издуваше, по неравната й повърхност се появяваха и изчезваха бръчки и мехури. Най-близката част на моста все още влизаше в каменната стена на пропастта: невъзможно беше да не си представя, че продължава и нататък. Но мостът вече го нямаше: нищо материално нямаше да остане след изпаряването на сферата.

Тя изчезна. Средната вече я нямаше, миг по-късно престана да вижда и най-далечната.

Тръгна към моста. Стърчащата част под краката му изглеждаше стабилна както винаги, макар вече да не беше свързана с другия край. Забави крачка, щом наближи мястото, където стърчащият език свършваше. Напълно възможно беше тази част да не е толкова здрава както предходната, която беше по-близо до скалата. Това място отстоеше само на метри от края на избухналата плондерна мина, където можеха да се очакват всевъзможни странни квантови ефекти. Нищо чудно атомните свойства на материала, от който беше изграден мостът, да бяха променени и това да бе довело до появата на фатални недостатъци. Редно беше човек — дори едно прасе — да действа внимателно.

Зави му се свят, когато наближи края. Мостът беше срязан невероятно чисто. Хирургическата точност на прореза и пълната липса на каквито и да било отломки създаваше впечатлението, че мостът сега се строеше. Това му помогна да не се чувства толкова като вандал, колкото като зрител на нещо, което тепърва трябва да бъде завършено.

Обърна се. В далечината, зад приклекналата форма на паркиралия си кораб, видя “Лейди Моруина”. От мястото, на което се намираше, изглеждаше, че катедралата е стигнала до ръба на скалата. Скорпион знаеше, че всъщност й оставаше още път, но не след дълго наистина щеше да бъде тук.

Сега, когато мостът вече не съществуваше, те нямаше да имат друг избор, освен да спрат. Не можеше и дума да става за степен на риск или за някаква вероятност да прекосят Пропастта на опрощението. Той беше отстранил всякакво съмнение, свързано със ситуацията. Вече не можеше да става въпрос за слава, само за унищожение.

Ако бяха нормални, щяха да спрат.

В шлема му засвятка розова лампичка, придружена от острия глас на аларма. Скорпион спря, питайки се дали костюмът му не беше повреден. Розовата светлинка обаче означаваше, че костюмът получава мощно модулиран радиосигнал, извън обичайните честотни ленти за комуникация. Костюмът го питаше дали да преобразува сигнала и да му го препрати.

Скорпион погледна отново към катедралата. Трябва да беше оттам.

— Направи го — каза той.

Радиосигналът, както обясни костюмът, се повтарял: въртяла се кратка, предварително записана трансмисия. Форматът й бил аудио холографски.

— Дай да го видя — рече Скорпион, макар вече да не беше чак толкова сигурен, след като знаеше, че е от “Лейди Моруина”.

Върху леда на десетина метра от него се появи фигура. Не беше някой от хората, които бе очаквал да види. Нещо повече, изобщо не познаваше този човек. Фигурата не носеше скафандър и имаше странната, асиметрична анатомия на някой, който прекарва по-голямата част от съществуването си в свободно падане. Крайниците му бяха включени към някакви машинарии, а лицето му напомняше планетарна повърхност след кратка размяна на атомни бомби. “Ултра” — сметна той. Но после, след като поразмисли, реши, че този човек вероятно не беше ултра, а член на другата, изключително рядко общуваща с останалите пътуваща между звездите фракция: скайджаковете.

— Не можеше просто да го оставиш, нали? — произнесе фигурата. — Не можеше просто да живееш край него, не можеше да понесеш съществуването на нещо толкова красиво и същевременно — загадъчно. Трябваше да разбереш какво е това. Трябваше да узнаеш ограниченията му. Красивият ми мост. Красивият ми, деликатен мост. Направих го за теб, поставих го там като подарък. Но това не ти беше достатъчно, нали? Трябваше да го изпробваш. Трябваше да го унищожиш. Трябваше да го съсипеш.

Скорпион тръгна към фигурата.

— Съжалявам — промълви той. — Той не ме заинтригува.

— Това беше толкова красиво нещо — продължи мъжът. — Беше дяволски красиво.

— Стоеше на пътя ми — отвърна Скорпион.

Никой не можеше да види съобщението, до което беше получил достъп Куейч, изпратено до личния му дисплей към кушетката. Рашмика обаче видя мърдането на устните му и лекото му смръщване, докато го препрочиташе, сякаш беше допуснал грешка първия път.

— Какво има? — обади се Грьолие.

— Мостът — отговори първосвещеникът. — Изглежда, вече го няма там.

Грьолие се приведе по-близко към кушетката.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не изглежда да има, господин главен лекар. Индуктиращият кабел, линията, която използваме при спешни ситуации, явно е прекъсната.

— Значи някой го е прерязал.

— След момент ще имам картина на повърхността. Тогава ще разберем.

Всички се обърнаха към екрана, показващ слизането на “Носталгия по безкрая”. По него запремигваха призрачни цветове, после образът се стабилизира около позната картина, уловена от статична камера, най-вероятно закрепена за стената на самата пропаст Гинунгагап.

Първосвещеникът беше прав: там вече нямаше никакъв мост. Фантастичните завъртулки от захар и лед стърчаха от скалите в двата края, сякаш за да дадат представа за останалата част от моста чрез процес на елегантна математическа екстраполация. По-голямата му част обаче просто липсваше. А на дъното на пропастта не се виждаше и следа от някакви останки. Откакто беше разбрала, че ще трябва да прекосят, Рашмика неведнъж си беше представяла как той се сгромолясва. Но винаги беше виждала как полита надолу сред лавина от всевъзможни парчета, образуващи водопад от бляскави скъпоценни камъни, достоен за възхищение сам по себе си: нещо като омагьосана стъклена гора, в която човек може да се изгуби.

— Какво се случи? — попита първосвещеникът.

Рашмика се обърна към него.

— Има ли значение? От него няма и следа, както можете да се уверите и сам. Сега вече и дума не може да става да се мине по него. Няма причина катедралата да не бъде спряна.

— Ти не слушаше ли, момиче? — възкликна той. — Катедралата не спира. Катедралата не може да спре.

Хури се изправи, последвана от Васко.

— Не може да останем на борда й. Идваш с нас, Ора.

Рашмика поклати глава. Все още не беше свикнала да я наричат така.

— Няма да тръгна без онова, за което съм дошла.

— Тя е права — обади се някакъв нов глас, тънък и метален.

Никой не отговори. Притесни ги не намесването на нов глас, а мястото, откъдето идваше. Всички се обърнаха като един към специалния костюм. Външно нищо в него не се беше променило: това беше все същата мрачна сребристосива форма, изпълнена в маниакални подробности и с изпъкнали следи на местата на грубото запояване.

— Тя е права — продължи костюмът. — Трябва да тръгнем веднага, Куейч. Ти си получи кораба, онова, което искаше толкова много. Вече можеш да спреш Хела. А сега ни пусни. Ние не сме от значение за нито един от твоите планове.

— Никога досега не си говорил, когато не съм сам — каза първосвещеникът.

— Разговаряхме с момичето, когато ти не слушаше. С нея беше по-лесно: можехме да виждаме директно в главата й. Нали, Рашмика?

— Бих предпочела вече да ме наричате Ора — отвърна смело тя.

— В такъв случай нека бъде Ора. Това не променя нищо, нали? Ти измина целия този път, за да ни намериш. И ни намери. Вече нищо не пречи на първосвещеника да ни даде на теб.

Грьолие поклати глава, сякаш бе станал единствената жертва на всеобща шега.

— Костюмът говори. Костюмът говори, а всички стоите край него така, сякаш това се случва всеки ден.

— За някои от нас наистина се случва — потвърди Куейч.

— Това ли са сенките? — осведоми се главният лекар.

— Пратеник на сенките — отговори костюмът. — Тази разлика не би трябвало да ни задържа. А сега, ако обичате, трябва да се изнесем незабавно от “Лейди Моруина”.

— Оставате тук — заяви Куейч.

— Не — възпротиви се Рашмика. — Господин първосвещеник… дайте ни костюма. Той няма значение за вас, но е всичко за нас. Сенките ще ни помогнат да издържим на атаката на инхибиторите. Но този костюм е единствената ни пряка линия за връзка с тях.

— Ако те са от такова значение за вас, изпратете друга сонда към Халдора.

— Не знаем дали това ще подейства втори път. Станалото с вас може би е случайност, късмет. Не можем да заложим всичко на предположението, че същото ще се случи отново.

— Послушай я — обади се припряно костюмът. — Тя има право: ние сме единственият ви гарантиран контакт със сенките. Трябва да ни пазите, ако искате нашата подкрепа.

— А цената на тази подкрепа? — попита Куейч.

— Тя е нищо в сравнение с цената на унищожението. Единственото ни желание е да преминем тук от нашата страна на цялото. Толкова много ли искаме? Толкова висока ли е тази цена?

Рашмика погледна към другите присъстващи с усещането, че е назначена да бъде свидетел в полза на сенките.

— Те могат да преминат между тези два свята, ако на синтезатора на материя бъде позволено да функционира. Тази машина се намира в сърцето на приемника Халдора. Тя ще им направи тела и умовете им ще преминат от тази страна на цялото и ще ги населят.

— Отново машини — обади се Васко. — Бягаме от една група и ето че сега преговаряме с друга.

— След като това е необходимото… — каза Рашмика. — А те са машини само защото нямат друга възможност след всичко, което са преживели. — Тя си припомни полусънните проблясъци от видението за живота във вселената на сенките, което й бе изпратено: цели галактики, оцветени в зелено с мародерска безнадеждност; слънца като изумрудени фенери. — Много са приличали на нас — добави тя. — Повече, отколкото предполагаме.

— Това са демони — намеси се първосвещеникът. — Изобщо не са хора. Даже машини не са.

— Демони ли? — попита търпеливо Грьолие.

— Изпратени да изпитат вярата ми, разбира се. Да подкопаят вярата ми в чудото. Да замърсят ума ми с фантазии за други светове. За да ме накарат да се усъмня, че изчезванията са Божие слово. За да ме накарат да се препъна в часа на най-голямото си изпитание. Това не е съвпадение, да знаете: колкото повече плановете ми за Хела наближаваха своята кулминация, толкова повече ме терзаеха демоните.

— Просто се страхуваха, че ще ги унищожиш — обясни Рашмика. — Грешката им беше, че са се обръщали към теб като към разумен индивид. Ако се бяха престорили, че са демони или ангели, сигурно щяха да имат по-голям успех. — Тя се надвеси над него, докато усети дъха му: на старо и вкиснато, като в неизползвана винарска изба. — За теб може и да са демони, господин първосвещеник, не отричам. Но не ни ги отнемай.

— Те са демони — настоя той. — И точно поради това не мога да позволя да ги вземете с вас. Трябваше да намеря смелост да ги унищожа още преди години.

— Моля те — промълви Рашмика.

От кушетката му пропя друг сигнал. Куейч присви устни и затвори очи от екстаз или ужас.

— Готово — обяви той. — Корабът е в решетката. Получих каквото исках.

Екранът им показваше всичко. “Носталгия по безкрая” се разположи в кошарата, която й беше приготвил първосвещеникът, като пленено морско същество с чудовищни, митични пропорции. Специалните щипци и подпори изщракаха, захващайки кораба на стотици места, настройвайки се в момента към многобройните му неравномерности и архитектурни фантазии. Пораженията, които си беше нанесъл лайтхъгърът при спускането — отпадането на корпуса в средната му част и изхвърлянето на доста вътрешни части, — сега бяха очевидни и за момент Куейч се зачуди дали придобивката му не беше прекалено омаломощена, за да послужи за изпълнение на неговите замисли. Но съмненията изчезнаха веднага: корабът беше устоял на стреса от приближаването към рамката и на финалните, доста груби процедури по напасването с нея. Рамката беше създадена така, че да омекоти удара от приземяването на тази движеща се маса, но въпреки това в мига на колизията всички индикатори бяха светнали в червено. Все пак и рамката, и корабът — поне достатъчно голяма част от него — издържаха. Лайтхъгърът не си беше счупил гръбнака, двигателите не се отделиха от местата си. Беше оцелял след най-тежката част от своето пътуване и нито едно от нещата, които Куейч щеше да иска от него, нямаше да го изложи на подобно натоварване. Той олицетворяваше всичко, което бе желал.

Първосвещеникът даде знак на останалите да се приближат.

— Гледайте. Вижте как задната част на кораба е издигната, за да отклони отработените газове от повърхността на Хела. Съвсем лек ъгъл, но въпреки това — изключително важен.

— Когато двигателите се включат, той ще разкъса връзките на твоята рамка и ще отлети — каза Васко.

Куейч поклати глава.

— Не, няма. Не съм избрал първото място на картата, на което ми падна погледът. Това е изключително стабилен в геологично отношение регион. Самата рамка е захваната дълбоко в кората на Хела. Няма дори да помръдне. Повярвайте ми: след всички усилия, които положих, докато се добера до този кораб, надали бих забравил за геологията. — Чу се ново позвъняване. Първосвещеникът приближи поставен на метална стойка микрофон към устните си и прошепна нещо на намиращия се при рамката човек, с когото поддържаше връзка. — Вече е повдигнат — обяви той. — Няма причина двигателите да не бъдат включени. Мистър Малинин?

Васко доближи комуникатора до устните си. Поиска да говори със Скорпион, но му отговори друг от ръководителите.

— Молба корабът да включи двигателите си — каза Васко.

Но още преди да довърши изречението си, видя, че двигателите са се задействали. Еднакви струи бяла светлина, обкръжена с пурпурно, бликнаха от конджоинърските машини, а блясъкът им претовари камерата. Лайтхъгърът се придвижи леко напред в държащата го рамка, като последен, немощен опит за бягство на пленено морско животно. Държащите го машини обаче се огънаха, абсорбирайки удара от активирането на двигателите, и корабът постепенно се върна в първоначалното си положение. Двигателите работеха на пълни обороти.

— Гледайте — възкликна Грьолие и посочи към един от прозорците на мансардата. — Вижда се оттук.

Лъчите от отработени газове приличаха на две драскотини от избеляваща бяла светлина, изследващи хоризонта като прожектори.

Миг по-късно усетиха как „Лейди Моруина” потрепери.

Куейч повика главния лекар и посочи към очите си.

— Махни това чудовищно нещо от лицето ми. Вече нямам нужда от него.

— Устройството, което държи очите ти отворени ли?

— Махни го. Внимателно.

Грьолие направи каквото му беше казано и отдели предпазливо металната рамка.

— Ще бъде нужно време, докато клепачите ти се възстановят — обясни той. — Дотогава на твое място бих носил тъмните очила.

Първосвещеникът доближи въпросните очила до лицето си. Напомняше дете, което си играе с очилата на възрастен човек. Без рамката за поддържане на клепачите му те бяха прекалено големи, за да стоят на мястото си.

— Сега вече можем да тръгваме — обяви той.

Скорпион се върна на бегом до кораба си, качи се в него през отворената врата и отлетя по-далеч от останките на моста. Насеченият пейзаж се носеше отдолу, безброй остри черни сенки се протягаха по него като отделни петна от разлято мастило. Едната стена на Пропастта сега беше тъмна като нощ, докато другата беше осветена само близо до върха. Част от него искаше мостът да е все още на мястото си; искаше последното му действие да бъде отменено, за да има повече време за размисъл върху последствията. Винаги се беше чувствал така, след като навреди на някого или на нещо. Винаги бе съжалявал заради импулсивността си, но поне съжаленията му никога не траеха дълго.

Сега вече знаеше, че специалистите грешаха по отношение на моста. Той беше човешко творение, а не дело на скътлърите. Определено беше тук повече от един век, но сигурно не много по-отдавна. Но докато не го бяха разрушили, неговият произход и самата му природа бяха останали неизвестни. Той определено беше творение на големия научен напредък, но на научния напредък на демаршистката ера, а не на изчезнали извънземни същества. Мислеше си за мъжа, който се беше появил върху леда, за мъката му заради унищожаването на красивата му, безсмислена творба. Това обаче беше запис, а не жива трансмисия. Трябва да беше направен непосредствено след построяването на моста и програмиран да се активира при повреждането или унищожаването на структурата. Което означаваше, че човекът никога не беше изключвал подобна възможност; може би даже я беше предвиждал. На Скорпион това му прозвуча като оправдаване на очакванията.

Корабчето се отдели от страничната част на Пропастта. Сега се носеха над твърда земя и линията на Пътя се очертаваше ясно под тях. На не повече от три-четири километра “Лейди Моруина” хвърляше сянка далече назад по маршрута, който бе изминала, и я влачеше след себе си като черен булчински шлейф. Забрани си да мисли повече за моста и за неговия създател. Всичко, което искаше, всичко, което имаше значение сега, беше в катедралата. И той трябваше да намери начин да се добере до нея.

Приближи се още, така че да различава бавното пълзене на голямата крачеща машина. В последователните движения на високите й подпори имаше нещо хипнотично и успокояващо. Значи все пак не ставаше въпрос за измама, родена от собственото му въображение: “Лейди Моруина” продължаваше движението си, явно без да си дава сметка, че вече няма абсолютно никакъв шанс да прекоси безопасно пропастта.

Не беше очаквал това.

Може би щеше да започне да забавя всеки момент, когато намиращите се напред сензори доловяха прекъсването на пътя пред нея. Или пък просто щеше да продължи да крачи към ръба на пропастта, все едно мостът съществуваше. И тогава за първи път му мина мисълта, че може би спирането наистина не беше възможно и не беше просто заплаха от страна на Куейч.

Доближи се на около петстотин метра от катедралата, горе-долу на височината на върха на главната й кула. Имаше нужда единствено от място за приземяване и начин оттам да се добере до вътрешността на “Лейди Моруина”. Главната площадка за кацане беше пренаселена, не можеше да приземи кораба си на нея, без да рискува да блъсне някой от другите два летателни апарата, които вече се намираха там. Единият от тях му беше непознат, с червен цвят и напомняща раковина форма, другият беше совалката, с която Васко и Хури бяха пристигнали от “Носталгия по безкрая”. Совалката беше единственото средство, с които те двамата, заедно с Ора и костюма, можеха да се върнат в орбита, затова не можеше и дума да става да рискува да я повреди или да я бутне от площадката за приземяване.

Имаше обаче и други възможности, а кацането на предназначения за тази цел участък пропускаше елемента изненада. Заобиколи катедралата, поддържайки стабилна височината, като наблюдаваше как премигващата светлина се отразява в “Лейди Моруина” като лятна светкавица. Светлосенките се движеха с него, караха архитектурните особености да се появяват, за да се плъзгат и да се просмукват едни в други, сякаш катедралата се прозяваше, събудена от тежкия си каменно-метален сън. Дори главите на чудовищата се присъединиха към илюзията за движение, зейналите им глави като че ли го следяха с хитрата недоброжелателност на оръдейна кула.

Това не беше илюзия.

Видя ярко проблясване от една от главите, последвано от силно потреперване и накланяне на кораба му. В шлема му писнаха аларми. По командното табло светнаха предупредителни икони. Видя как катедралата и пейзажът се наклониха заплашително на една страна и усети как корабът започна да се спуска почти неконтролируемо надолу. Двигателите работеха на пълни обороти, правейки всичко възможно да стабилизират падащото корабче, но нямаше надежда да се отдалечи от “Лейди Моруина”, още по-малко — да достигне орбита. Скорпион дърпаше ожесточено контролните лостове, опитвайки да отклони пострадалия летателен апарат от защитната система на катедралата. Усети болка в гърдите, когато приложи максимален натиск върху кормилния лост, изпъшка от усилието и прехапа долната си устна. Усети вкуса на собствената си кръв. Друга от чудовищните глави избълва червен огън към него. Корабчето подскочи и полетя дори още по-бързо надолу. Скорпион се приготви за неизбежния удар, който последва миг по-късно. Остана в съзнание, когато корабът се удари в леда, но извика от болка — безсмислен рев от гняв и възмущение. Корабът се затъркаля и най-накрая спря на едната си страна. Отворената врата се намираше отгоре и през нея се виждаше разголеното сърце на Халдора.

Скорпион изчака не по-малко от минута, преди да помръдне.