Пропастта на опрощението

ЕДИНАЙСЕТ

Хела, 2727 година

Рашмика погледна към останките от скътлъри. Символ на крещящо богатство, те висяха от тавана в голямото преддверие на превозното средство от кервана. Дори ако бяха имитация или не съвсем истински, тъй като бяха сглобени от несъвместими части, това бе първият привидно цял скътлър, който виждаше. Искаше й се да намери начин да се качи догоре, за да го огледа добре, да обърне внимание на абразивните отпечатъци, оставени от приплъзването на твърдите черупчести части при триенето им една в друга. Досега Рашмика само бе чела за такива неща, но беше сигурна, че ако има възможност да го огледа внимателно в продължение на един час, ще може да каже дали е автентично, или поне да изключи възможността да е евтина имитация.

Кой знае защо не смяташе, че е вероятно да е евтино или фалшиво.

Направи наум класификация на морфологията на тялото на скътлър. Реши, че е DK4V8M. Или DK4V8L, ако се бъркаше заради играта на прахта и сенките около влачещата се черупчеста опашка. Поне беше възможно да приложи обичайната схема за морфологично класифициране. Евтините фалшификати понякога събираха части на тялото в невъзможни комбинации, докато това тук определено беше съчетало правдоподобно отделните компоненти, дори да не бяха извадени непременно от една и съща гробница.

Скътлърите бяха истински кошмар за учените в областта на класификацията. Първия път, когато се натъкнаха на техни останки, помислиха, че просто събират разпръснатите части от тялото на нещо като голямо насекомо или омар. Оказа се, че тялото му е сложен комплекс от отделни части с много, различни и високоспециализирани крайници и сетивни органи, които си пасваха повече или по-малко логично, така че се бе наложило да се правят догадки само за меките вътрешни органи.

Вторият скътлър обаче се оказа съвсем различен от първия. И частите на тялото, и крайниците бяха различен брой. Фрагментите, образуващи главата и устата, не си приличаха изобщо. Но и този път всички части си паснаха добре, образувайки цялостен екземпляр, без да останат смущаващи парчета.

Третият нямаше нищо общо нито с първия, нито с втория. Нито пък четвъртият или петият.

При изравянето на останките на стотния скътлър, учените разполагаха със сто различни варианта на техния телесен план.

Теоретиците търсеха някакво обяснение. Всичко до този момент навеждаше на мисълта, че няма дори два скътлъра, родени подобни. Но две, направени едновременно открития, разбиха за една нощ на пух и прах тази идея. Първото беше изравянето на запазено цяло люпило бебета-скътлърчета. Въпреки известните разлики между частите на тялото, имаше еднакви бебета. Въз основа на честотата, с която се срещаха, статистиците стигнаха до извода, че вече е трябвало да са открити поне трима идентични възрастни. Второто откритие, което обясняваше първото, беше изравянето на двойка възрастни скътлъри в същия район. Откриха ги в отделни, но свързани камери в подземна система от тунели. Резултатът от събирането на телесните им части даде други две уникални морфологии. Но при по-внимателно изучаване откриха нещо неочаквано. Една млада изследователка на име Кимура проявила определен интерес към очертанията, предизвиквани от триещите се една в друга части на тялото. Нещо в двата нови екземпляра й се сторило не съвсем каквото трябва. Драскотините били непоследователни: следата в единия край на черупката нямала съответния двойник в допиращата се до нея част.

Първоначално Кимура предположила, че двете групи телесни части не са истински: вече имало малък пазар за тези неща. Но нещо я накарало да задълбае още по-навътре. Този проблем не й давал мира седмици наред; била убедена, че пропуска нещо очевидно. И една нощ, след особено натоварен ден, през който наблюдавала драскотините под все по-голямо и голямо увеличение, тя си легнала с тази мисъл. Посетили я трескави сънища и когато се събудила, се втурнала в лабораторията и потвърдила подозрението, което я преследвало.

Всяка драскотина имала съвсем точно съответствие… но то винаги било на някой друг скътлър. Скътлърите разменяли помежду си частите на телата си. Затова не били открити два еднакви екземпляра. Те се правели различни: разменяли компонентите си в ритуални церемонии, а после допълзявали до малките си пещери, за да се възстановят. С изравянето на други двойки скътлъри станало ясно, че възможностите за тези замени били почти безконечни. Размяната на телесни части имала прагматична стойност, тъй като давала възможност на скътлърите да се адаптират за специални задължения и среда. Ритуалната замяна обаче преследвала и естетични цели: желанието да бъдеш колкото се може по-нетипичен. Скътлърите, които се били отдалечили особено от средностатистическия телесен план, се смятали за особено успели в социално отношение, тъй като очевидно били участвали в множество размени. Върховният позор, доколкото били в състояние да кажат Кимура и нейните колеги, била пълната идентичност на два скътлъра. Това означавало, че поне единият от двамата е неудачник, неспособен да си намери партньор за размяна.

Сред изследователите се разгоряха яростни спорове. Според повечето от тях това поведение не можеше да е резултат от естествена еволюция. То вероятно било следствие от по-ранна фаза на съзнателно биоинженерство, когато скътлърите бърникали собствената си анатомия, и именно това им позволило да разменят цели части от тялото си без помощта на микрохирургията или лекарства, предотвратяващи отхвърлянето на чуждите елементи.

Малка част от изследователите обаче поддържаха тезата, че размяната е прекалено дълбоко залегнала в културата на скътлърите традиция, за да е възникнала в един по-близък етап от еволюционната им история. Те направиха предположението, че преди милиарди години скътлърите са били принудени да еволюират в изключително враждебна среда — еволюционен еквивалент на претъпкано с улов кошче за ловене на раци. Дотолкова враждебна, че за оцеляването не било достатъчно само да регенерираш откъснатия си крайник, но и да можеш да го върнеш на мястото му и да го закрепиш там веднага, преди да го изядат. Крайниците, а по-късно и основните части на тялото, на свой ред еволюирали и достигнали устойчивостта, която им позволявала да оцелеят и след като бъдат отделени от тялото. С нарастване нуждата от оцеляване скътлърите еволюирали до степен да могат да използват не само собствените си отделени части, но и отделените части на себеподобните си.

Може би дори самите скътлъри не помнеха откога води началото си тази размяна. В малкото символични писания, открити на Хела, разбира се, не бяха намерени очевидни намеци за това. То се бе превърнало до такава степен в неделима част от тях самите, от начина, по който гледаха на действителността, че скътлърите просто не го забелязваха.

Докато се взираше във фантастичното създание, Рашмика се питаше как ли щяха да се отнесат към човечеството скътлърите. Най-вероятно човешкият род щеше да им се стори също толкова странен и щяха да погледнат на неговата неизменност като на нещо ужасно, равносилно на смърт.

Момичето коленичи и постави семейния компютърен бележник в скута си. Отвори го и взе специалния писец от мястото му от едната страна. Не беше удобно, но нямаше да остане в тази поза повече от няколко минути.

Започна да рисува. Писецът скърцаше при всяко плавно, уверено движение на ръката й Върху екрана постепенно се появяваха очертанията на извънземно животно.

Линкс се бе оказала права за кервана: колкото и студен да бе приемът, той все пак им даде възможност да излязат от айсджамъра за първи път от три дни.

Рашмика се изненада от отражението на този факт върху общото й настроение. Не ставаше дума за това, че беше престанала да се притеснява заради вниманието от страна на вигридската полиция, макар въпросът защо бяха тръгнали след нея все така да не й даваше мира. Въздухът в кервана беше по-свеж, с интересен повей на ветрец и различни миризми, които съвсем не бяха така неприятни като миризмите в айсджамъра.

Имаше място също така да си протегнеш краката: вътрешността на това превозно средство от кервана беше просторна, с широки високи свързващи мостчета, удобни стаи и ярко осветление. Всичко беше спретнато и чисто и в сравнение поне с посрещането удобствата бяха на ниво. Имаше осигурени храна и напитки, дрехите можеха да се перат и беше възможно да се поддържа състояние на разумна чистота. Имаше дори различни забавления, макар да бяха доста компромисни в сравнение с онези, на които беше свикнала. Освен това имаше нови хора, лица, които не бе виждала преди.

След известен размисъл Рашмика осъзна, че първоначалната й преценка за отношенията между квестора и Крозе е неправилна. И макар да не ги свързваше любов, сега й стана ясно, че и двете страни в миналото са били от полза една за друга. Проявата на грубост бе само театър, прикриващ ледената сърцевина на взаимното уважение. Квесторът се надяваше, че и този път ще може да извлече някаква изгода от появата на Крозе. Крозе от своя страна имаше нужда от резервни части и други стоки, които да получи в замяна.

Рашмика имаше намерение да присъства само на някои от преговорите, но бързо си даде сметка, че би могла да е полезна на Крозе. За да го улесни, сядаше в единия край на масата с лист хартия и химикалка пред себе си. Нямаше право да внася компютърния бележник в помещението, в случай че съдържа софтуер за гласов анализ или друга забранена система.

Рашмика нахвърляше бележки за стоките, които продаваше Крозе, записваше и скицираше по характерния си подреден начин, с който винаги се бе гордяла. Интересът й беше истински, но присъствието й служеше и на друга цел.

При първите преговори имаше двама купувачи. По-нататък често присъстваше и трети, и дори четвърти, а квесторът или някой от неговите помощници винаги беше там като наблюдател. В началото на всеки сеанс някой от купувачите питаше Крозе какво може да им предложи.

— Ние не търсим останки от скътлърите — обявиха те първия път. — Те просто не ни интересуват. Онова, което търсим, са човешки произведения. Неща, оставени на Хела през последните столетия, а не боклуци на милиони години. Пазарът за безполезни извънземни джунджурии намалява на фона на евакуирането на толкова богати слънчеви системи. Кой ще иска да увеличава колекцията си, когато главната му грижа е да продава авоарите си, за да си купи фризер за замразяване?

— Какви човешки произведения?

— Полезни. Времената са тежки: на хората не им е до изкуство и преходни неща, освен ако не мислят, че това ще им донесе късмет. Онова, което се търси най-вече, са оръжия и системи за оцеляване; хората смятат, че тези неща ще им дадат някакво предимство, когато онова, от което бягат, ги настигне. Контрабандни конджоинърски оръжия. Демаршистки брони. Всичко издържащо на чума. Ето това са нещата, които се продават лесно.

— По правило не се занимавам с оръжие — обяви Крозе.

— В такъв случай се налага да се адаптираш към пременящия се пазар — отговори със самодоволна усмивка единият от мъжете.

— Църквите преминават към търговия с оръжие? Това не е ли в разрез с писанията?

— Ако хората искат защита, кои сме ние да им я отказваме?

Крозе сви рамене.

— Е, нямам оръжие и амуниции. Ако някой е все още в състояние да изнамира човешко оръжие на Хела, това определено не съм аз.

— Все трябва да имаш нещо друго.

— Не кой знае какво. — На това място той като че ли понечи да си тръгне, както правеше след това при всяка следваща среща. — По-добре да тръгвам, струва ми се… не ми се ще да губя времето на никого.

— Абсолютно нищо друго ли нямаш?

— Нищо, което би ви заинтересувало. Разбира се, имам някоя и друга останка от скътлърите, но както каза… — Тук Крозе имитира доста точно пренебрежителния тон на купувача: — “Няма пазар за безполезни извънземни джунджурии тези дни”.

Купувачите въздъхнаха и се спогледаха, квесторът се приведе напред и им прошепна нещо.

— Покажи ни все пак какво имаш — каза неохотно единият от купувачите. — Но не очаквай кой знае какво. Най-вероятно няма да ни заинтригува. Всъщност почти можем да го гарантираме.

Това обаче беше игра и Крозе знаеше, че трябва да се съобразява с нейните правила, колкото и безсмислени или детински да бяха. Бръкна под стола си и измъкна оттам нещо в защитна опаковка, наподобяващо малко мумифицирано животно.

Купувачите набърчиха лица.

Крозе постави пакета върху масата и го заразвива тържествено, махайки влудяващо бавно един подир друг защитните слоеве. И през цялото това време повтаряше разказа си за изключителната рядкост на този обект, как бил изкопан при изключителни обстоятелства, вплитайки една съмнителна история за човешки интереси в неясната поредица от събития, свързани с произхода му.

— Давай по-бързо, Крозе

— Просто подготвям почвата.

Неизбежно стигна до последния слой от обвивката. Разгърна я върху цялата маса и разкри намиращата се в него скътлърова реликва.

Рашмика я беше виждала и преди: беше едно от нещата, с които бе платила пътуването си с айсджамъра.

На вид те не бяха нищо особено. Беше виждала хиляди останки, изровени при разкопките във Вигрид, дори й бяха разрешавали да ги огледа добре, преди да ги предадат в ръцете на търгуващите фамилии, но през всичкото това време нито веднъж не беше видяла нещо, което да я накара да ахне от възхищение или възторг. Когато бяха несъмнено изкуствени, останките бяха най-често изработени от метал или неглазирана керамика. Рядко се забелязваше намек за повърхностна орнаментация — никаква следа от боя, надписи или нанасяне на някакво покритие. При една от хиляда находки се натъкнаха на нещо с върволица от символи, а някои учени дори сметнаха, че разбират какво означават част от тях. Но повечето останки от скътлъри бяха голи, безинтересни, грубовати. Приличаха по-скоро на останки от несръчните представители на някоя култура от бронзовата епоха, отколкото на лъскавите продукти на пътуваща сред звездите цивилизация, която определено не беше еволюирала в системата Писциум 107.

През голяма част от миналото столетие обаче имаше пазар за тези реликви. Отчасти защото никоя друга от унищожените култури, като например амарантинската, не беше оставила след себе си останки от подобни битови предмети. Тези култури бяха дотолкова напълно унищожени, че от тях не бе оцеляло почти нищо, а малкото останали обекти бяха толкова ценни, че се намираха под грижите на големи научни организации като института “Силвест”. Само скътлърите бяха оставили достатъчно находки, за да позволят на частните колекционери да си осигуряват истински творения на извънземни. Нямаше значение, че са малки и съвсем скромни на вид: това не променяше факта, че са много стари и с извънземен произход. И освен това все така напомняха за трагедията на унищожението.

Нямаше две напълно еднакви реликви. Мебелите на скътлърите, дори жилищата им бяха доказателство за същия ужас от подобието, какъвто се наблюдаваше и у техните създатели. Задължителният краен стадий в масовото им производство беше намесата на занаятчия, който да придаде уникален вид на всеки от предметите.

Църквите контролираха продажбата на тези останки на външния свят. Но самите църкви винаги се бяха чувствали некомфортно от дълбокия въпрос какво са представлявали скътлърите или какво е мястото им в мистерията на чудото на Куейч. Те имаха нужда да поддържат доставката на реликви, за да има какво да предлагат на търговците-ултри, посещаващи системата. Но същевременно живееха в страх да не би следващата скътлърова реликва да разбие куейчистката доктрина.

Сега почти всички църкви бяха на мнение, че изчезванията на Халдора са послание от Бог, предупреждение за предстоящо събитие с апокалиптична окончателност. Ами ако скътлърите също бяха наблюдавали подобни изчезвания? Разшифроването на символите им беше трудна работа дори в по-благоприятни времена и засега не беше открито нищо, което да има връзка с феномена Халдора. Но останките под леда на Хела все още бяха много, а дори извадените до този момент не бяха изследвани както трябва. Спонсорираните от църквите археолози единствени имаха известна представа от всички изкопани реликви, но те пък бяха подложени на силен натиск да не обръщат внимание на доказателствата, влизащи в конфликт с куейчистките писания. Ето защо Рашмика беше писала толкова писма до тях и ето защо редките им отговори бяха толкова уклончиви. Тя искаше доводи, искаше да постави под въпрос възприетия възглед за скътлърите. А те искаха да им се махне от главата.

Купувачите в кервана си придадоха силно неодобрителен вид, докато Крозе насочи вниманието им към стоката си.

— Това е за почистване на плочки — обясни той, като въртеше в разни посоки някакъв наподобяващ кост сив предмет с разцепен връх. — С него са изстъргвали мъртвата органична материя от пролуките между отделните секции на черупките си. Мислим, че са го правили едни на други, както маймуните почистват козината си една на друга от кърлежи. Трябва да е действало наистина релаксиращо.

— Мръсни същества.

— Маймуните или скътлърите?

— И двете.

— Аз не бих бил толкова краен, приятел. Все пак скътлърите ти плащат надницата.

Ще ти дадем петдесет общоцърковни кредитни единици за него, Крозе. Не повече.

— Петдесет екю? Вече ми се подигравате.

— Това е един отвратителен предмет, служещ за отвратителна цел. Петдесет екю са… доста щедро предложение.

Крозе погледна към Рашмика. Това бе само кратък поглед, но тя бе готова за него. Системата, която бяха разработили, беше съвсем семпла: ако събеседникът на Крозе казваше истината, тоест ако това наистина беше най-доброто предложение, което беше готов да направи, момичето побутваше листа хартия малко по-близко до центъра на масата. В противен случай го придърпваше към себе си на все такова малко разстояние. Ако реакцията на човека беше неопределена, не правеше нищо. Това обаче се случваше рядко.

Крозе приемаше винаги сериозно преценката й Ако не можеше да се надява на по-добро от току-що направеното предложение, той не хабеше енергия, опитвайки да убеди събеседниците си да увеличат цената. Но пък ако според Рашмика бяха склонни да я повишат, им изваждаше душата.

При въпросните преговори купувачът лъжеше. След бърза престрелка с предложения и контрапредложения, двете страни успяха да се споразумеят.

— Бива си ги твърдостта и решителността ти — заяви с видимо неудоволствие купувачът, преди да му напише бележка за седемдесет екю, които можеха да бъдат употребени само на територията на кервана.

Крозе я сгъна грижливо и я постави в джоба на ризата си.

— Удоволствие беше да работя с теб, приятел.

Той имаше още скътлърови предмети за почистване, както и няколко неща, които биха могли да послужат за съвсем други функции. От време на време се появяваше на преговорите с нещо, което донасяше с помощта на Линкс или Кълвър. То можеше да е някаква мебел или по-голям домакински уред. Скътлъровите оръжия бяха рядкост и, изглежда, имаха само церемониална стойност, но се продаваха най-добре. При един случай той продаде нещо, което приличаше на седалка за скътлърова тоалетна чиния. За нея получи само трийсет и пет екю: предостатъчно за спомагателен мотор според самия Крозе.

Рашмика се стараеше да не изпитва прекалено съжаление към него. Ако искаше да си осигурява най-добрите находки при разкопките, за които се плащаха три- и четирицифрени суми, Крозе трябваше да преосмисли отношението си към останалата част от Вигридската общност. Но истината беше, че той обичаше да обикаля по периферията.

Така изминаха два дни. На третия купувачите изведнъж поискаха Крозе да е сам по време на преговорите. Рашмика нямаше представа дали бяха отгатнали тайната й. Доколкото знаеше, нямаше закон срещу това да преценяваш умело дали хората срещу теб лъжат. Може би просто не им се беше понравила, както ставаше често, когато хората усетеха особената чувствителност на възприятията й.

Това не я смущаваше. Беше помогнала на Крозе, по този начин му беше платила малко повече в добавка към скътлъровите реликви за помощта, която й беше оказал. Все пак той бе поел допълнителен, непредвиден риск, когато научи, че полицията я преследва.

Не, нямаше нищо, което да й тежи на съвестта.

Арарат, 2675 г.

Хури се възпротиви, когато я отведоха от капсулата в медицинския пункт.

— Нямам нужда от преглед — обяви тя. — Трябва ми само лодка, оръжие, инкубатор и някой, който борави добре с нож.

— О, мен ме бива с ножа — обади се Клавейн.

— Моля те, приеми ме сериозно. Ти вярваше на Иля, нали?

— С нея имахме определени уговорки. Взаимното доверие нямаше почти нищо общо с това.

— Но уважаваше преценките й?

— Така мисля.

— Е, тя ми се доверяваше. Това не ти ли е достатъчно? Нямам някакви прекалени изисквания, Клавейн. Не моля за кой знае какво.

— Ще обмислим молбата ти, когато му дойде времето — отвърна той, — но не преди да бъдеш прегледана.

— Само че няма време — каза тя, но по тона й стана ясно, че бе изгубила спора и осъзнава много добре това.

В медицинския пункт доктор Валенсин чакаше с двама възрастни медицински слуги от централното машинно отделение. Роботите с лебедови шии бяха в мрачния зелен цвят на институцията и се движеха върху съскащи пиедестали с въздушни възглавници. Много специализирани ръце излизаха от слабите им тела, наподобяващи шахматни фигурки. Лекарят щеше да наблюдава внимателно машините, докато си вършеха работата: ако ги оставеха сами, те имаха неприятния навик разсеяно да превключват на режим за извършване на аутопсия.

— Не обичам роботи — заяви Хури, гледайки с явно безпокойство слугите.

— Това е единственото, за което сме на едно мнение — отговори Клавейн, обърна се към Скорпион и понижи глас. — Скорп, ще трябва да обсъдим с другите старейшини най-добрия начин на действие веднага щом получим доклада на Валенсин. Най-вероятно тя ще има нужда от почивка, преди да тръгне закъдето и да е. Но засега предлагам случилото се да се разгласи пред колкото се може по-малко хора.

— Мислиш ли, че тя казва истината? — попита Скорпион. — Всички тези приказки за Скейд и нейното бебе?

Клавейн се вгледа в жената, докато лекарят й помагаше да легне на кушетката за прегледи.

— Имам ужасното усещане, че може би казва истината.

След прегледа Хури изпадна в състояние на дълбок и явно лишен от сънища сън. Събуди се само веднъж, почти на зазоряване, когато повика един от помощниците на Валенсин и отново помоли да й бъдат осигурени необходимите неща за спасяването на дъщеря й. След това й дадоха още една доза релаксиращи и тя заспа за още четири-пет часа. От време на време започваше да се мята неспокойно и да говори несвързано. Думите й винаги звучаха напрегнато, но никога нямаха определен смисъл. Събуди се и се разсъни напълно едва в средата на утрото.

Когато доктор Валенсин реши, че вече е в състояние да приема посетители, се беше разразила буря. Небето над комплекса бе придобило мрачен оловносин цвят, нарушаван тук-там от перести облаци. Откъм морето “Носталгия по безкрая” блестеше в различни нюанси на сивото, сякаш току-що беше изсечена от тъмна скала.

Седнаха от двете страни на леглото й — Клавейн на един стол, Скорпион — на друг, но обърнат така, че бе кръстосал ръце през облегалката му.

— Прочетох доклада на Валенсин — започна Скорпион. — Всички се надявахме да ни каже, че не си с всичкия си. За нещастие случаят явно не е такъв. — Стисна основата на носа си. — А от този факт получавам силно главоболие.

Хури се надигна в леглото си.

— Съжалявам за главоболието ти, но може ли да пропуснем официалностите и да минем към спасяването на дъщеря ми?

— Ще го обсъдим, когато се изправиш на крака — обади се Клавейн.

— Защо не веднага?

— Защото все още не знаем какво точно се е случило. Също така се нуждаем от точен тактически сценарий във връзка със Скейд и твоята дъщеря. Би ли определила ситуацията като вземане на заложник? — попита Клавейн.

— Да — отвърна неохотно Ана.

— В такъв случай, докато не сме чули конкретните изисквания на Скейд, Ора не е в непосредствена опасност. Скейд не би рискувала единствения си актив. Тя може да е безсърдечна, но не е неразумна.

Скорпион наблюдаваше внимателно стареца. Той изглеждаше все така бдителен и с бърза мисъл както винаги, макар, доколкото знаеше, да не си беше позволил да спи повече от два часа, откакто се беше върнал в главното селище на колонията. Скорпион беше наблюдавал подобно нещо и при други възрастни хора: те се нуждаеха от малко сън и негодуваха срещу бремето, което той налагаше на по-младите от тях. Не защото непременно имаха повече енергия, а защото разликата между будното и спящо състояние вече не беше толкова ярка и ставаше все по-условна. Какво ли беше усещането от плъзгането между безкрайната поредица от сиви мигове вместо от подреденото редуване на деня и нощта.

— Колко време имате предвид — часове или дни, — преди да предприемете нещо? — попита Хури.

— Свикал съм събрание на старейшините на колонията за по-късно тази сутрин — обясни Клавейн. — Ако ситуацията го заслужава, спасителната операция ще бъде стартирана днес преди залез.

Не можете ли просто да се доверите на моята дума, че се налага да се действа незабавно?

Клавейн се почеса по брадата.

— Ако историята ти звучеше по-свързано, може би щях да го направя.

— Аз не лъжа. — Ана посочи към един от слугите. — Лекарят каза, че всичко с мен е наред, нали?

Скорпион се усмихна, долепи медицинския отчет до облегалката на стола и го потупа.

— Каза, че нямаш явни признаци за халюциниране, но прегледът повдигнал толкова въпроси, на колкото отговорил.

— Спомена за някакво бебе — намеси се Клавейн, преди да бе имала възможност да го прекъсне, — но според този отчет никога не си раждала. Нито пък са забелязани следи от цезарово сечение.

— Няма как да се забележат — беше изпълнено от конджоинърски лекари. Те могат да зашиват човека така добре, сякаш нищо такова никога не се е случвало. — Погледна последователно и двамата. И гневът, и страхът й бяха еднакво очевидни. — Това означава ли, че не ми вярвате?

Клавейн поклати глава.

— Означава, че не можем да проверим историята ти, нищо повече. Според Валенсин налице е разтягане на матката, което може да бъде резултат от скорошна бременност, както и хормонални промени в кръвта ти, които поддържат същото заключение. Но той смята, че е възможно да има и други обяснения.

— Те също не противоречат на моята история.

— Ние обаче се нуждаем от по-убедителни аргументи, преди да предприемем военни действия — каза Клавейн.

— Пак ще попитам: защо просто не ми се доверите?

— Защото не само историята ти за бебето няма никакъв смисъл — отговори старецът. — Как се добра дотук, Ана? Къде е корабът, който би трябвало да те е докарал? Не си дошла чак от системата Ризургам в тази капсула, но няма следи от влизането на друг космически кораб в нашата система.

— И това ме превръща в лъжкиня?

— Превръща те в заподозряна — намеси се Скорпион. — А нас ни кара да се питаме дали действително си това, което изглеждаш.

— Корабите са тук — обяви с въздишка тя, сякаш проваляше грижливо замислена изненада. — Всичките. Концентрирали са се непосредствено в пространството около тази планета. Рьомонтоар, “Зодиакална светлина”, двата останали космически кораба на отряда със специално предназначение на Скейд — всичките са там горе, на една астрономическа единица от тази планета. Във вашата система са от девет седмици. Ето така стигнах тук, Клавейн.

— Не е толкова лесно да скриеш космически кораби — заяви той. — Не и през цялото време. Не и когато ги търсим активно.

— Вече можем да го правим — увери го Хури. — Разполагаме с техники, за които не знаете нищо. Научили сме разни неща… неща, които ни се наложи да усвоим след последната ни среща. Неща, на които няма да повярвате.

Клавейн погледна към Скорпион. Прасето опита да отгатне какво става в главата му, но без успех.

— Като? — попита старецът.

— Нови двигатели — отвърна тя. — Тъмни двигатели. Не можете да ги видите. Нищо не ги вижда. Отработената материя… изчезва. Камуфлажни екрани. Мехури със свободна сила. Миниатюризирани криоаритметични двигатели. Стабилен контрол на инерцията в корабни мащаби. Хипнотично оръжие. — Ана потрепери. — Наистина не обичам хипнотичното оръжие. Плаши ме. Виждала съм какво става, когато нещо с него не е наред. А то не е наред.

— И всичко това само за двайсет и няколко години? — възкликна невярващо Клавейн.

— Помогнаха ни.

— Като те слуша, човек ще помисли, че сте разговаряли с Господ, намиращ се от другата страна на телефонната линия, за да реализира списъка с вашите желания.

— Не беше Господ, повярвай ми. Щях да разбера. Аз бях тази, която търсеше помощта.

— И кого точно потърси?

— Моята дъщеря — отвърна Хури. — Тя знае разни неща, Клавейн. Затова е толкова ценна. Ето защо я иска Скейд.

На Скорпион му се виеше свят: струваше му се, че с разкриването на всеки следващ слой от историята на Ана, излизаше наяве нещо още по-неразбираемо.

— Все още не ми е ясно защо не сигнализира пристигането си от орбита — поинтересува се Клавейн.

— Отчасти защото не искахме да привличаме вниманието към Арарат — отвърна Хури. — Не и преди да се е наложило. Там горе се води война, разбираш ли? Голяма космическа война с доста добре прикрити участници. Всяко сигнализиране е рисковано. Освен това стават много пробиви и възпирания.

— Между вашите сили и силите на Скейд ли?

— Още по-сложно е. До неотдавна Скейд се биеше по-скоро заедно с нас, отколкото срещу нас. Дори сега, като се изключат личните сметки, бих казала, че се намираме в състояние на нещо като “неспокойно примирие”.

— Тогава срещу кого, по дяволите, се биете? — възкликна Клавейн.

— Срещу инхибиторите — отвърна Ана. — Вълците, или както и да ги наричате.

— Те тук ли са? — намеси се Скорпион. — В тази система?

— Съжалявам, че провалих приятните ви илюзии — каза Хури.

— Е — промълви Клавейн и се огледа, — не знам за вас, но тази вест определено ми развали деня.

— Това беше идеята — рече Ана.

Старецът прокара показалец по правата линия на носа си.

— Още нещо. На няколко пъти, откакто пристигна тук, спомена нещо, което звучеше като “хела”. Дори каза, че трябва да отидем там. Това име не ми говори нищо. Какво означава?

— Не знам — отговори Хури. — Дори не си спомням да съм го споменавала.