Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ШЕСТ

Междузвездното пространство,

близо до Епсилон Еридани, 2698 година

В мига, в който се събуди, реши, че има някаква грешка. Беше все още в черния шкаф. Само преди миг техниците бяха правили отвори в него, бяха пъхали тръбички в тялото му, бяха издърпвали разни неща, за да ги огледат и след това да ги върнат на мястото им, като деца, търсещи някакво лакомство. А сега бяха отново тук, форми с бели шапки, движещи се наоколо сред леки кълба пара. Беше му трудно да се фокусира върху тях, белите форми бяха размазани и неясни.

— Какво… — започна той.

Но се оказа, че не може да говори. В устата му беше напъхано нещо, което дращеше гърлото му с острите си ръбове.

Един от техниците се приведе и попадна в полезрението му. Бялата мъглица се оформи в лице с бяла шапка, чиято долна половина беше скрита зад хирургическа маска.

— Спокойно, Скорп, постарай се да не говориш.

Той издаде звук — едновременно гневен и въпросителен. Техникът като че ли го разбра. Свали шапката и маската и разкри лице, което Скорпион почти различи. Приличаше на по-стар брат на някого, когото познава.

— В безопасност си — увери го мъжът. — Всичко се получи както трябва.

Скорпион изсумтя следващия си въпрос.

— Вълците?

— Погрижихме се за тях. В крайна сметка те разработиха някаква защита срещу хипометричното оръжие и то просто престана да действа.

— Но все още разполагахме с оръжията от оръжейната, които не дадохме на Рьомонтоар.

— Колко? — попита прасето.

— Използвахме всички без едно, за да ги довършим.

За момент нищо от това нямаше значение за Скорпион. После спомените се размърдаха в някакъв ред, по някаква логика. Чувстваше се дезориентиран, сякаш се намираше на единия край на пукнатина, която се разширяваше постоянно и образуваше все по-внушителна и необозрима пропаст. Споменът за техници, пъхащи в тялото му тръбички, изведнъж му се стори много стар, нещо доловено от втора или дори трета ръка, сякаш се беше случило с някой друг.

Измъкнаха дихателното устройство от гърлото му. Той си пое няколко пъти неравномерно въздух. При всяко вдишване му се струваше, че в плевралната му кухина има ситно смляно стъкло. “Дали и хората се чувстват винаги толкова зле — запита се той, — или това е специално създаден за прасетата ад?” Вероятно никой никога нямаше да разбере със сигурност.

Това бе достатъчно да го разсмее. Беше им останало едно оръжие. Само едно проклето оръжие от почти четирийсетте, с които бяха започнали.

— Да се надяваме, че сме оставили най-доброто — изрече той, когато почувства, че е в състояние да произнесе цяло изречение. — А хипометричните? Да не искаш да кажеш, че всъщност са боклук?

— Не още. Може би след време, но местните вълци, изглежда, не са разработили защитата, която използваха предишните. Все още можем да се възползваме от тях.

— О, добре. Спомена “местните”. Местни за къде?

— Стигнахме Йелоустоун — отвърна мъжът. — По-скоро стигнахме системата Епсилон Еридани, но положението не е никак розово. Не можем да намалим до скоростта, подходяща за една система, за да направим завоя към Хела.

— Защо не можем да намалим? Да не би нещо с кораба да не е наред?

— Не — отговори мъжът. Чак сега Скорпион си даде сметка, че разговаря с по-възрастен вариант на Васко Малинин. Той вече не беше младеж, а зрял мъж. — Но нещо с Йелоустоун не е наред.

Това не му хареса никак.

— Покажи ми — каза Скорпион.

Преди да му покажат, се срещна с Ора. Тя влезе в камерата за замразяване с майка си. Шокът едва не го повали. Не искаше да повярва, че това е тя, но нямаше как да обърка златистокафявите очи. Метални отблясъци хвърляха обратно върху него пречупена като през призма светлина.

— Здравей — каза тя. Държеше ръката на Хури и стигаше до хълбока й. — Казаха, че работят върху теб. Добре ли си, Скорпион?

— Добре съм — отвърна той. — Винаги е рисковано да влизаш в това нещо. — “Най-мекото изказване на века” — помисли си той. — А ти как си, Ора?

— Аз съм на шест години.

Хури стисна ръката на дъщеря си.

— Днес е един от детските й дни, Скорп, когато се държи горе-долу така, както може да се очаква от шестгодишно дете. Но невинаги е такава. Просто исках да бъдеш подготвен.

Той изучаваше с интерес и двете. Хури изглеждаше леко, но не драстично по-стара. Бръчиците на лицето й бяха малко по-подчертани, сякаш някакъв художник беше взел вече готова скица на жена и я беше повторил с остър молив, очертавайки с любов всяка гънка на кожата. Беше пуснала косата си до раменете, беше я разделила от едната страна и прихванала с малък клипс с цвят на амбра. В нея имаше бели и сребърни нишки, но те само подчертаваха черния й цвят. Нови бръчки, които той не помнеше, бяха белязали шията й, а дланите й бяха по-слаби и някак анатомични. Но това си беше все същата Хури и ако не знаеше, че са минали шест години, може би изобщо нямаше да забележи тези промени.

Двете бяха облечени в бяло. Ана беше с дълга до пода надиплена пола и бяло сако с висока яка върху блуза с кръгло деколте. Дъщеря й носеше пола до коленете върху бял клин и семпла горница с дълги ръкави. Косата на момичето беше къса и черна, с прав, отрязан точно над очите бретон. Майка и дъщеря стояха пред него като ангели, прекалено чисти, за да бъдат част от кораба, който познаваше. Но може би нещата се бяха променили. Все пак бяха минали шест години.

— Спомни ли си нещо? — обърна се той към Ора.

— Аз съм на шест години — отвърна тя. — Искаш ли да видиш кораба?

Той се усмихна, надявайки се да не уплаши детето.

— Ще бъде хубаво. Но ми казаха, че първо трябва да направя нещо друго.

Какво ти казаха? — попита Хури.

— Че положението не е добре.

— Най-мекото изказване на века — обяви тя.

Валенсин обаче не искаше да го пусне да излезе от камерата за замразяване, преди да му направи пълен медицински преглед. Накара го да легне на една кушетка и да се подложи на безмълвния оглед на зелените лекари-слуги. Машините се засуетиха над корема му със скенери и сонди, а Валенсин вдигна клепачите на Скорпион и насочи способна да предизвика мигрена светлинка право в очите му, като си цъкаше, сякаш беше открил нещо не съвсем добро в тях.

— Бях ви в ръцете шест години — рече Скорпион. — Не можа ли да си направиш прегледите тогава?

— Размразяването е това, което убива — отговори жизнерадостно Валенсин. — Размразяването и периодът непосредствено след него. Като се има предвид колко античен е ковчегът, от който излезе току-що, и неизбежната идиосинкразия на твоята анатомия, шансът ти да изкараш следващия час не надхвърля 95 %.

— Чувствам се чудесно.

— Истинско постижение ще е, ако е така. — Лекарят вдигна длан и размаха пръсти пред лицето му. — Колко са?

— Три.

— Сега?

— Два.

— А сега?

— Три.

— А сега?

— Три. Два. Това има ли някакъв смисъл?

— Ще трябва да направя някои по-обстойни изследвания, но ми се струва, че деградацията в периферното ти зрение е между десет и петнайсет процента.

Валенсин се усмихна, сякаш Скорпион се нуждаеше точно от тази новина: нещо като билет, който му даваше право да напусне кушетката и да тръгне накъдето иска.

— Току-що бях размразен. Ти какво очакваше?

— Горе-долу същото. Известна загуба на периферното зрение имаше и преди да те замразим, но сега тя определено се е увеличила. Възможно е през следващите часове положението да се подобри незначително, но няма да се изненадам, ако не се върне на първоначалното ниво.

— Но аз не съм остарял. Бях замразен през цялото време.

— От преходите е. — Валенсин разпери извинително ръце. — В някои отношения те ти се отразяват също толкова зле, колкото и пребиваването извън тях. Съжалявам, Скорп, но тази технология просто не е създадена за прасета. Най-доброто, което мога да кажа, е, че ако беше останал буден, загубата на зрението щеше да бъде с 5-10 % по-голяма.

— Е, в такъв случай всичко е наред. Ще го имам предвид следващия път. Нищо не обичам толкова, колкото да избирам между две еднакво прецакани възможности.

— О, ти взе правилното решение — увери го лекарят. — Както показва неумолимата статистика, това беше най-добрият ти шанс да изкараш последните шест години. Но аз бих помислил сериозно преди “следващия път”, Скорп. Същата неумолима статистическа гледна точка ти дава около петдесет процента вероятност да оцелееш при следващо замразяване. А после вероятността пада до 10 %. Клетките в тялото ти ще поставят ред в нещата си, ще си уредят дълговете и ще осъвременят завещанията си.

— Какво означава това? Че имам само още една възможност да използвам това нещо ли?

— Горе-долу. Ти не планираше да се връщаш скоро там, нали?

— Как не, след като ме ободряваш по този толкова обнадеждаващ начин? Трябва да съм луд.

— Това е най-елементарна форма на майтап — заяви Валенсин.

— Да, като ритник в зъбите.

Скорпион се надигна от кушетката, като накара роботите на Валенсин да се разбягат.

“Време за проверка на прасето” — помисли си той.

Символи се носеха в сферата на холографския дисплей. Обозначаваха слънца, светове, кораби и развалини. Скорпион, Васко, Хури и Ора стояха пред него, а отраженията им надничаха като призраци от стъклото на сферата. С тях бяха още шестима от ръководителите на кораба, в това числа Круз и Уртон.

— Скорп — обади се Ана Хури, — не се пресилвай, моля те. Валенсин е доказан негодник, но това не означава да не се съобразяваш с думите му. Нужен си ни цял и здрав.

— Все още съм тук — отвърна той. — Във всеки случай вие ме събудихте поради конкретна причина. По-добре ми съобщете лошата новина без повече отлагане.

Оказа се по-лоша от всичко, което бе предполагал.

Вълците бяха стигнали до Епсилон Еридани, йелоустоунската система. Доказателствата за заминаващи кораби показваха, че опустошенията бяха започнали сравнително скоро. На три светлинни месеца от Йелоустоун във всички посоки беше образуван неравномерен пашкул от лайтхъгъри: водещата част на евакуационната вълна. Видя ги в сферата, когато мащабът бе настроен така, че картината да включва целия обем от околното пространство до една светлинна година от Епсилон Еридани. Корабите — всеки от които беше отбелязан с цветен символ и обяснение, показващи неговата идентичност и вектор на движение — приличаха на стреснат пасаж риби, пръскащи се кръгообразно във всички посоки от някаква, намираща се в центъра на кръга опасност. Някои се намираха малко по-напред от останалите, други изоставаха, но еднаквото ускорение на двигателите им гарантираше, че пашкулът тепърва щеше да губи все повече симетрията си.

Отстрани на вълната нямаше почти никакви кораби. Малкото на брой по-отдалечени съдове трябва да бяха напуснали Йелоустоун преди пристигането на вълците. Те пътуваха по обичайните търговски маршрути. Някои от тях се движеха толкова бързо, че щяха да минат години, преди новината за кризата да успее да ги догони. Най-навътре имаше шепа кораби — очевидно бяха тръгнали последни или не успяваха да поддържат обичайното си ускорение поради една или друга причина. По-близо до Епсилон Еридани, на около една светлинна седмица от системата, не се наблюдаваше абсолютно никакъв трафик към далечни дестинации. Ако сред все още топлите руини бяха останали някакви междузвездни кораби, те, явно, не бързаха да ходят никъде. Нищо не показваше наличие на трафик вътре в системата, нито се долавяха сигнали от колониите или от навигационните фарове вътре. Малкото кораби, приближавали към системата при избухването на кризата, сега осъществяваха широки обратни завои. Бяха чули предупрежденията и видели евакуационната вълна, насочена в противоположната посока. Сега на свой ред те също опитваха да се върнат в междузвездното пространство.

Вълците бяха унищожили живота във всички светове около Делта Павонис за една година. Скорпион се съмняваше, че е минала повече от половин година от масовата касапница.

Тази касапница обаче се различаваше от станалата на Ризургам и на съседните му светове. Около Делта Павонис едно друго клане, преди милион години, вече се беше провалило, затова инхибиторските елементи се бяха постарали този път да свършат работата си както трябва. Бяха раздробили на пух и прах цели планети, за да изградят от тях машина-убиец на звезди. Бяха я насочили срещу Делта Павонис, бяха пробили звездата до ядрото и предизвикали избликване на материя при температура и налягане, предизвикващи разтопяването на всичко наоколо. Бяха насочили този адски огън към Ризургам, за да изпепелят всеки организъм, имал малшанса да не се намира зад неколкостотин километра земна кора, която да му послужи като щит. Ако някога на Ризургам отново се появеше живот, той трябваше да започне от нулата. Изправени пред недвусмислените доказателства за две предишни унищожения, дори другите пътуващи между звездите култури щяха да избягват това място.

Това обаче не беше обичайният modus operandi[9] на инхибиторите. Фелка беше информирала Клавейн, че вълците не са програмирани просто да избиват разумния живот. Те бяха по-хитри и целеустремени и задачата им в крайна сметка беше по-сложна от цялостното унищожение. Те трябваше да предотвратят възникването на живот, способен да пътува сред звездите, да поддържат галактиката в състояние на буколична пасторалност през следващите три милиарда години. Животът, ограничен в отделните светове, щеше да бъде преведен през неизбежна космическа криза, предстояща в не много далечно бъдеще според вижданията на вълците. Единствено след това можеше да бъде разрешено да се размножават на свобода. Но запазването на живота в планетарен мащаб беше също толкова важна част от плана на вълците, колкото и желанието им да контролират разпространението между звездите. Поради тази причини стерилизирането на плодовити системи като Делта Павонис беше средство, към което се прибягваше само в краен случай. То беше показател за местната некомпетентност. Вълчите глутници се съревноваваха за престиж, стараеха се да демонстрират колко фино контролират възникващия живот. Нуждата да бъдат унищожени първо светове, а след това и звезда, беше признак за допусната грешка, за непростимо невнимание. Това можеше да доведе до отлъчването на група вълци и до лишаването им от най-новите постижения в областта на унищожението.

Около Епсилон Еридани събитията се развиваха в по-рафинирани, хирургически мащаби. Атаките бяха концентрирани по-скоро около инфраструктурата на човешкото присъствие, отколкото около самите светове. Стерилизирането на Йелоустоун не беше необходимо: планетата всъщност никога не бе притежавала условия да бъде населена и единствената местна форма на живот беше микроскопична. Човешките колонии на повърхността й бяха редки и се намираха под защитен купол. Хората извличаха минерали и топлина от планетата; без тези ресурси, колониите щяха да бъдат принудени да разчитат единствено на себе си, като типични космически хабитати. За вълците беше достатъчно да определят тях като своя мишена и да оставят недокосната останалата част от Йелоустоун. Там, където доскоро се бяха намирали Ферисвил, Лорийнвил и Казъм Сити, сега зееха ослепителни, разтопени кратери на радиоактивност. Те премигваха през гъстия жълт смог на планетарната атмосфера. Невъзможно беше някой да е оцелял. Нищо не можеше да е оцеляло.

Същото беше положението и около планетата. Преди смесената чума местните жители бяха наричали “Глитър банд” премигващия рояк орбитални хабитати там. Десет хиляди, подобни на скъпоценни камъни градове държави се бяха полюшвали около Йелоустоун, като доста от тях имаха многомилионно население. Смесената чума беше отнела блясъка на това великолепие, но Скорпион бе виждал Глитър банд единствено в годините след смесената чума, когато бяха променили името му на Ръждивия пояс. След чумата много от хабитатите се бяха превърнали в безвъздушни черупки, но все пак стотици бяха успели да запазят екологията си, като всеки представляваше загниващо микроцарство със свои закони и по уникален начин привлекателни възможности за престъпна дейност. Скорпион не беше алчен. Ръждивият пояс беше предостатъчен за нуждите му, особено след като получи достъп и до Казъм Сити. Сега обаче нямаше Ръждив пояс. Сега около Йелоустоун висеше нажежена пръстеновидна система, гривна от вишневочервени руини. Не беше останало нищо по-голямо от каменен блок. Всички човешки творения бяха стрити на прах. Гледката беше ужасяваща и красива.

И не само Ръждивият пояс, но и всичко около него. Инхибиторските машини бяха прегазили и стерилизирали всички човешки хабитати в близост до Йелоустоун. Скорпион разпозна различните руини. Вече нямаше Хейвън. Нито Айдълуайлд. Дори Окото на Марко, луната на планетата, беше опустошена. По нищо не личеше, че на повърхността й някога е имало структура, по-голяма от иглу. Нито следа от градове, от космически пристанища, само местно увеличение на радиоактивността и няколко интересни олигоелементи, над които човек можеше да си поблъска главата.

Навсякъде в системата се повтаряше една и съща история: не беше останало нищо. Нито хабитати. Нито селища по повърхността на световете. Нито кораби. Нито предаватели.

Скорпион заплака.

— Колко са се измъкнали? — попита той, когато беше в състояние отново да погледне реалността лице в лице. — Пребройте корабите, кажете ми колко оцелели биха могли да носят.

— Това няма значение — отвърна Васко.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това “няма значение”? За мен има значение. Затова и задавам шибания си въпрос.

Хури се намръщи.

— Скорпион… тя е само на шест години.

Той погледна към Ора.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш — промълви Васко. И кимна към холографската сфера. — Това не е реално време, Скорп.

— Какво?

— Това е снимка. Положението е било такова преди два месеца. — Малинин го погледна с прекалено стари за годините си очи. — Оттогава нещата са станали още по-лоши, Скорп. Нека ти покажа какво имам предвид и ще разбереш защо няма особено значение колко са се измъкнали.

Васко започна да превърта холографския дисплей напред във времето. В единия ъгъл препускаха цифри, показващи времевия код, съотнесен със световното време. Скорпион видя датата — 04/07/2698 — и внезапно се почувства дезориентиран. Цифрите бяха безсмислени, бяха прекалено отдалечени от времето на неговия престой в Казъм Сити, за да дръпнат някаква емоционална струна. “Аз не съм създаден за това време” — помисли си той. Беше изтръгнат от обичайния ход на годините и сега се носеше в безтегловност, без пристан в историята. Изведнъж осъзна ясно, разтърсен от тръпка, че именно това усещане за липса на връзка с дадено място оформяше особената психология на ултрите. Колко ли по-зле се беше чувствал Клавейн?

Видя как назъбеният пашкул на имигрантската вълна нараства, става по-сферичен с увеличаването на разстоянието между корабите. И тогава, един по един, те започнаха да изчезват. Иконките им проблясваха в червено и се изгубваха, без да оставят и следа.

Уртон, скръстила ръце пред гърдите си, взе думата.

— Инхибиторите вече са си свършили работата с тези от избягалите кораби. За тях не е имало надежда от мига, в който е започнала атаката. Инхибиторите са ги настигали, обграждали са ги и са ги разбивали на съставните им части, за да създадат още инхибитори.

— Можеш да ги проследиш дори по математически път — допълни Васко. — С модели, базиращи се на масата на суровините във всеки кораб. Всеки пленен съд се превръща в семе и център на нова сфера на вълча експанзия.

Пашкулът се разкъсваше. В началото се беше състоял от стотици кораби; сега не бяха останали повече от трийсет-четирийсет. Те също продължаваха да се превръщат в искрици и да изчезват от дисплея.

— Не — каза Скорпион.

— Не можехме да сторим нищо — намеси се Васко. — Това е краят на света, Скорп. Няма да има нищо повече.

— Превърти го още напред, до края.

Малинин се подчини. Цифрите се замъглиха, мащабът на дисплея се увеличи. Все още бяха останали някакви кораби, може би двайсетина. Скорпион нямаше сърце да ги преброи. Поне една трета от тях бяха същите, които се бяха приближавали към Йелоустоун в началото на кризата. От корабите от евакуационната вълна не бяха останали повече от десетина.

— Съжалявам — промълви Васко.

— За това ли ме събудихте? — попита Скорпион. — Само за да ми натриете зурлата в станалото? Само за да ми покажете шибаната безполезност на идването ни чак дотук?

— Скорпион — смъмри го Ора. — Аз съм само на шест години.

— Събудихме те, защото ни нареди да те събудим, като пристигнем тук — отвърна Малинин.

— Изобщо не сме пристигали където и да е — заяви прасето. — Ти сам го каза. Обръщаме назад, също като другите “късметлии”. Отново те питам: защо ме събудихте, ако не за да ми покажете това?

— Покажи му — обади се Хури.

— Имаше и друга причина — отговори Васко.

Образът в сферата завибрира и се стабилизира. Появи се нещо ново. Беше неясно, дори след включването на увеличаващите контраста филтри. Компютрите се досещаха за детайлите, сравнявайки постоянно своите догадки със слабия сигнал, който се долавяше едва-едва над общия шумов фон. Най-доброто, което можеха да предложат даващите огромно увеличение камери, беше някаква правоъгълна форма с неясен намек за двигателни модули и комуникационни мехури.

— Това е кораб — обяви Васко. — Не е лайтхъгър. Нещо по-малко, от рода на совалка за полети вътре в системата. Това е единственият човешки летателен апарат в радиус от два светлинни месеца от Епсилон Еридани.

— И какво, по дяволите, прави там? — попита Скорпион.

— Каквото правеха всички останали — отвърна Ана. — Опитваше да се отдалечи колкото може по-бързо. Няма да успее да поддържа още дълго тази скорост — додаде тя. — Ако наистина е това, което изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже, че проследихме откъде е излязъл — отвърна Малинин. — Разбира се, това са в голяма степен предположения, но смятаме, че се е случило горе-долу това.

Главният дисплей започна да се превърта назад и пашкулът от лайтхъгъри се появи отново. Сега цифрите се превъртаха назад. Иконката на совалката изникна в сърцето на пашкула, докато съвпадна с един лайтхъгър, който тъкмо се беше появил. Васко върна още малко сценария, после го пусна на възпроизвеждане в ускорен ритъм. Сега лайтхъгърът се отдалечаваше от Йелоустоун, следвайки своята траектория за бягство. Скорпион прочете името на кораба: “Уайлд Палъс”.

Иконката премигна. В същия момент от лайтхъгъра се отдели друга емблема, обозначаваща совалката.

— Някой се е измъкнал от него — обяви смаян Скорпион. — Използвал е совалката като спасителна лодка, преди вълците да ги настигнат.

— Не са се спасили мнозина, тъй като лайтхъгърът най-вероятно е пренасял стотици хиляди замразени хора — вметна Васко.

— Ако спасим дори само десетина души, идването ни дотук ще е оправдано. А тази совалка като едното нищо може да побира хиляди.

— Не знаем нищо по въпроса, Скорп — намеси се Ана. — Совалката не предава никакви съобщения, поне не в честотния спектър, който сме в състояние да улавяме. Няма нито сигнал за помощ, нищо.

— Не биха го направили, ако мислят, че пространството около тях гъмжи от вълци — каза Скорпион, — но това не означава, че не трябва да спасим нещастниците. Заради това ме събудихте, нали? За да реша дали да ги спасим?

— Всъщност — заяви Малинин — събудихме те, за да те уведомим, че корабът попада в радиуса на действие на хипометричните оръжия. Смятаме, че би било по-безопасно да го унищожим.