Разбитото око

37.

Кип реши да отиде в забранената библиотека, без да губи време. Отби се само да си вземе торбата и малко чисти листове, повика онези от неговата група, които завари в спалното. Новобранците имаха задължително време за учене по два часа на ден. И обикновено трябваше да са заедно, макар че Круксър можеше да позволи отсъствие с основателна причина. Тея май се възползваше често от това.

Нямаше обаче правило къде трябва да учат, а Кип не можеше да отдели друго време през деня за библиотеката, ако не прежалеше някое хранене.

Как пък не.

А и полученото разрешение беше доста разтегливо — „Кип ще върши работа за мен в библиотеките. Не му пречете. Промахос Гайл“. Кип съжаляваше само, че „в библиотеките“ не е пропуснато. Иначе би могъл да прави буквално каквото му скимне.

Поведе групата си, макар че Тея пак я нямаше. Всички напираха да видят място, където досега не можеха да припарят. И не останаха разочаровани, след като минаха наперено покрай библиотекаря, пазещ пред вратата. Мъжът само погледна бележката, пребледня и пусна вътре Кип и приятелите му, без да продума.

Тази забранена библиотека заемаше почти половин етаж в синята кула. Лакиран дървен под и облицовка по стените, излъскана мед, кресла. Разкошни бюра с удобни столове и роби, готови да удовлетворят желанията им. Всеки от тях носеше медна огърлица с медальон, на който имаше две черни камъчета и гравирана парийска руна, чието значение Кип не знаеше. Попита другите.

— Всички са неграмотни и неми — каза Бен-хадад тихо. — Не могат да шпионират какво четеш.

— О, чувал съм за това — обади се гръмогласно развълнуваният Феркуди. — Нарочно режат езиците на някои роби…

— Ферк, те не са глухи — измърмори Бен-хадад.

— Уф, съжалявам! — Феркуди заговори по-тихо. — Стига бе, аз да не се извиних току-що на роби?!

Вторачи се ядно в един роб и Кип забеляза как мъжът отвори уста да покаже остатъка от езика си. Феркуди трепна. В следващия миг останалите се обърнаха да видят защо Феркуди се дръпна припряно, но робът си стоеше невъзмутимо, сякаш не се е случило нищо.

Феркуди само ругаеше под нос, но не опита да се заяжда повече с роба.

Бен-хадад застана пред един рафт и започна да чете заглавията. Отне му доста време, но никой не се намеси. Бен-хадад би приел помощ в четенето на по-дълъг текст, но можеше и да се разсърди, ако му напомнят за затрудненията му. Накрая каза:

— Като гледам, Висшите луксиати идват тук, за да си отдъхнат на спокойствие. Тези книги не са от забранените. Струва ми се, че достопочтените магистри просто не обичат да седят на същите твърди скамейки като нас.

— Робите дали могат да ни поднесат вино? — подхвърли Даелос. — Как мислите, дали…

— Не! — скастриха го в един глас Бен-хадад, Кип, Круксър и Големия Лео.

В тази забранена библиотека нямаше други освен четиримата роби и пазещия отпред луксиат. Момчетата събраха две бюра с удоволствието от пълната безнаказаност, присъщо на младостта или на черногвардейците, или на приятелите на млад благородник, получил специално разрешение от дядо си. Въпреки прекрасното настроение Кип беше готов да извади листчето от джоба си, защото очакваше всеки миг някой да им се развика.

Все пак скоро седнаха да учат. Круксър беше непреклонен. Остави само Кип да броди между рафтовете. Той взимаше книги наслуки, по кожените подвързии имаше избледнели руни, а страниците бяха запълнени със ситни редове. Кип не осъзна веднага, че са написани на език, който може да разчете. Описание на някакво село, за което не бе чувал, но с много термини, които явно имаха чужд произход. Друг свитък като че ли беше за земеделие. Следващата книга бе написана само на старопарийски. После взе една с букви, каквито виждаше за пръв път. Още една, запълнена само с руни.

Намери книга за пигмеите, но не в Кървавата гора или в древните Кървави равнини, а в Тирея. В Тирея? Ама че интересно. Датите обаче бяха от непривичен за него календар и нямаше как да разбере кога е написана книгата, а в нея се разглеждаше период, предшестващ я с няколко столетия.

Нямаше представа как е подредена тази част от библиотеката, а безразборното ровене в свитъци не би му помогнало да намери нещо ценно. Тръгна към вратата, за да поговори с библиотекаря. И когато доближи, чу сърдит шепот.

— Не! — отказа някой.

Кип мина зад рафтовете и се прокрадна още малко. Накрая видя библиотекаря, който говореше с неколцина млади луксиати.

— … и предайте на Висшия луксиат, че не бива да праща повече… Ще му съобщя, когато си отидат тези шпиони, но…

— Нима искаш от нас да мъкнем всичко това обратно? Нека поне робите…

Кип отиде при тях и видя гузните погледи на четирима бъдещи луксиати. Всеки държеше купчина книги или свитъци.

— Какво става тук?

Всички впериха погледи в по-възрастния луксиат и Кип позна, че сега ще чуе лъжи.

— Нищо особено, връщат свитъци, които трябваше да бъдат възстановени. — Библиотекарят се обърна към младежите. — Благодаря ви, оставете ги и си вървете.

— Но преди това — намеси се Кип — ще ми кажете имената си.

Те пак погледнаха библиотекаря. Кип въздъхна и изигра доста правдиво силна досада.

— Кой е Върховният луксиат? — Не изчака да отговорят: „Призмата“, а продължи: — Моят баща. Кой ръководи всичко в Хромария, когато го няма? Промахосът. Тоест моят дядо. А той е наредил да ми съдействате, когато изпълнявам негови поръчения. Как мислите, няма ли да научи с какво се занимавате?

Библиотекарят посърна и промърмори:

— Кажете му имената си.

Щом чу имената, Кип добави:

— Добре, а сега искам всички вие да потърсите един луксиат, Куентин Нахийд. Ще му предадете да дойде незабавно при мен. Тук. Това е заповед на помощника на промахоса. Ясно ли ви е?

Младежите се пръснаха по коридорите и Кип остана насаме с притеснения библиотекар. Взираше се в него и се опитваше да вложи в погледа си нещо от изражението на Андрос Гайл. Библиотекарят се извърна и Кип се ухили до уши. Успя!

Помъчи се да си върне суровото изражение, но минутите се изнизваха, а той само гледаше кисело.

— Ей, Кип! Добре ли си? Приличаш на човек, страдащ от запек — каза му Куентин още от прага на библиотеката.

Кип се смути.

— Как ме намери?… О, приветствам те, братко Амир — продължи Куентин.

Библиотекарят се намръщи и отвори уста.

— Братко Амир — каза му Кип, — свободен си да се върнеш на своя пост.

Мъжът излезе, а Куентин изгледа учудено момчето, което можеше да заповядва на луксиат.

— Трябва ми помощта ти — обясни Кип. — Не само днес.

Показа му листчето.

— Бих ти помогнал и без това — каза Куентин. — Мислех си за предишния ни разговор и… Да, ти си прав — излъгах, което е недостойна постъпка за луксиат на Оролам. Няма да се повтори. Никога. Заклевам се в светлината и в надеждата си за вечен живот. Ще чуваш само истината от мен, каквато и да е цената ѝ.

Ама че странен младеж. Кип обаче разбираше, че Куентин говори съвсем сериозно. Може би хората, подходящи за луксиати, поначало си бяха особняци.

— Така да бъде. — Кип се чудеше трябва ли да отговори по-тържествено, но не измисли нищо. — Тези текстове… Какво представляват?

— Мога да ги прегледам един по един и да ти обясня какви са. Това ли търсиш? — озадачи се Куентин.

— Не, не. Неколцина бъдещи луксиати ги донесоха тук и искам да знам защо. Брат Амир твърдеше, че били възстановени и сега ги връщат. Вярно ли е?

Куентин огледа внимателно книгите и свитъците и сви вежди.

— Много ми е неприятно да обвинявам други, че се отклоняват от истината, но… тези книги не са носени за преподвързване. Майсторката Такама за нищо на света не би допуснала да излязат от работилницата в такова състояние. Виждам и книги, които са занемарени от десетилетия. А и не всички в тези купчини имат нужда от възстановяване, което означава, че просто не са попадали в работилницата.

— Щом е така, какви са тези книги?

— Не знам — някак странно натърти Куентин.

— Напълно искрен ли си, или само… формално? — попита Кип.

Луксиатът се поколеба.

— Прав си. Аз… аз ще се моля, за да се избавя от навика да прикривам истината за другите от моето поприще. Трябваше да кажа: „Не знам, но мога да предположа.“ Убеден съм, че сега ще ме попиташ за предположенията ми… — Куентин издиша шумно. — Тези книги са от другите забранени библиотеки.

— И какво?

Другите от групата му дойдоха, за да разберат какво става. Кип ги запозна с Куентин, който явно се притесни още повече, и настоя:

— Сега кажи за книгите.

— За различните библиотеки има различни разрешения за достъп. Може да те допуснат до някои, без да ти е разрешено да влизаш в други. Тази библиотека е с най-строги забрани. Досега не бях идвал тук.

— Ама че лукавство… — каза Бен-хадад, досетил се пръв за истината.

— Какво?! — Феркуди го зяпна.

— Неприятно ми е да си призная, но щях да кажа същото като Феркуди — каза Круксър.

— Промахос Гайл отвори почти всички библиотеки, за да бъдат изучавани забранените магии… само за да се браним от тях — обясни Бен-хадад.

— В Магистериума не се зарадваха — вметна Куентин.

— Затова луксиатите са започнали да местят книги от тези библиотеки във все още недостъпните.

— Формално погледнато, това не е неподчинение — добави Куентин. — Нали промахосът заповяда библиотеките да бъдат отворени, а не всички книги в тях да бъдат достъпни.

— Жалки увъртания — троснато каза Кип.

— Така е — призна Куентин. — Но трябва да разбереш, че напоследък за луксиатите настанаха трудни времена. Поне половин дузина от най-видните книжници станаха за смях, когато се разчу, че цветната напаст наистина съществува. Не понесохме лесно и лишаването от привилегията да сме единствените, на които е позволено да изучават забранените текстове. Още по-лошо е, че се случва обикновени притеглящи и черногвардейци да правят открития, за които сме оставали слепи много години. Униженията за нас сякаш нямат край.

— Ще си навлечеш големи неприятности заради разговора с нас, нали? — попита Круксър?

— О, да.

— Е, щом бездруго си закъсал, може би е време да си намериш нови приятели — каза Феркуди, ухили се дружелюбно и обгърна с яката си ръка тесните рамене на Куентин.

Луксиатът се усмихна смутено.