Разбитото око

9.

Карис Гайл, по баща Карис Белодъб, се затътри нагоре по стъпалата от последния етаж в Кулата на Призмата към покрива. Дойде тук направо от пристанището и едва успя да пусне торбите си на пода в своята нова стая, тоест стаята на Гавин, когато неговата робиня Марисия ѝ подаде смирено бележката. Стори ѝ се странно, че Бялата я вика на покрива в този дъжд.

Надникна от вратата и видя Бялата увита в много одеяла на стола на колела, обърната с лице към вятъра и плющящите струи. Радваше им се. До нея стояха двама едри младежи — Джил и Гавин Грейлинг. И те като Карис бяха черногвардейци, заклели се да бдят над Бялата и Призмата. За разлика от нея обаче изпълняваха дълга си. В момента държаха чадъри от промазан с восък плат над Бялата, за да я опазят от дъжда. Но старицата като че се наслаждаваше на поривите на вятъра, запращащи капки в лицето ѝ въпреки старанието на черногвардейците.

— Стражеви капитан — поздравиха я братята и само кимнаха, вместо да отдадат чест, защото ръцете им бяха заети.

— Можете да ни оставите — каза им Бялата. — Чакайте ме при стълбата. Вътре. Сега Карис ще ме охранява.

Джил даде чадъра си на Карис и братята се отдалечиха. Карис хвана чадъра с две ръце, опитваше се да защити Бялата от дъжда, доколкото можеше. Но лицето на старицата грееше в детско блаженство. Очите на притеглящите се насищаха с цвета, който използваха, но шарките бяха уникални за всеки. Карис имаше в очите си червени звезди на зелен фон. Светлосивите очи на Орея Пулор се бяха запълнили с цвят в две дъги — синьо отгоре, зелено отдолу. Тя не бе притегляла отдавна, за да удължи живота си, и през последните години тези цветове бяха избледнели. Но след опита да бъде убита в собствените ѝ покои синята дъга отново беше ярка и напираше към краищата на ретините. Карис бе очаквала това. Но зеленото също беше ярко, значи Бялата притегляше и от този цвят. Не ѝ оставаше много време.

— Надявах се това да уравновеси влиянията — каза Бялата, — както за мен през годините необуздаността на зеленото балансираше мудната логика на синьото. След нападението осъзнах, че се задоволявам да седя, да наблюдавам и да чакам. Но сега не е време за седене, наблюдения и чакане, нали, дете?

— Моля ви, не ме оставяйте — промълви Карис.

Стомахът ѝ се сгърчи, но тя потисна хлипането. Пое си дъх изненадана. Очакваше, че се владее по-добре.

— Но в този свят е така, нали? — подхвърли Бялата. — Отиваме си сами или оставаме скърбящи. Всички скъпи приятели от моята младост вече са мъртви. Само един от старите ми врагове се държи. Понякога едва не се питам какво ли щях да правя без него. Карис, когато носим по-тежко бреме, отколкото си мислим, че можем да изтърпим, ставаме по-силни. Ти готова ли си?

— Не може да се предадете и да умрете! — отвърна Карис сърдито. — Вие сте най-добрата, която имаме. Никой не може да ви замени.

Бялата неочаквано се подсмихна.

— Думи, които всеки обладан от манията за величие жадува да чуе. Верни са обаче само за истински злите и потресаващо великите. Не съм нито от едните, нито от другите, Карис. Аз съм само способна, допусках сериозни провали, и то за жалост твърде често. Не съм зла и това може би ме прави по-подходяща от повечето Бели преди мен, но добрите и великите са две отделни групи, които рядко се припокриват.

Карис въздъхна, не знаеше дали може да говори за Гавин, без да рухне. Извърна се, съчувствието в очите на Бялата би било непоносимо.

— Чувствам се толкова предадена…

— От Гавин? Защото умря ли?

Хромарият още не обявяваше това заради значението на Гавин за всички. А и не бяха сигурни, че е мъртъв. Но Бялата говореше за страх и гняв, които не зависеха нито от доказателства, нито от разсъдливостта на синьото.

— Третото око… Тя каза, че ако Гавин оцелее в битката, ще живее поне до деня преди Слънцеднев. Мислех… мислех, че минахме през това. Сражението бе свършило, нали? Легнах си в очакване да бъда събудена с целувки.

Вместо тях дочака писъци и смърт. Кип се опитал да убие Андрос Гайл, така казваха. Гавин се намесил, бил ранен случайно, паднал зад борда. И тогава Кип скочил след него. Корабът не успя да открие нито Кип, нито трупа на Гавин в мрака.

— Дори ако тя съзира истината неизменно, в което не съм убедена — отвърна Бялата, — нищо не задължава Третото око винаги да изрича правдиво онова, което вижда. Може би като те е излъгала, тя е помогнала на света да избегне още по-страшна трагедия.

— Повярвах ѝ — само каза Карис.

Чувстваше се толкова празна. Беше в капан. Искаше да се вкопчи в надеждата, защото не го бе видяла с очите си да умира и защото изглеждаше, че го предава, ако го отпише. Откриваше обаче примирението отразено във всяко лице. Той беше мъртъв, а имаха да вършат работа. Във властта беше зейнала ужасяваща дупка и мнозина напираха да я запълнят, трябваше да се бият срещу еретици и така нататък. И така нататък. Нямаше да скърби, докато не се увери. Разбираше обаче, че може никога да не научи каква е участта му.

— Чух, че и тук имало знамения — каза Карис. — Някаква история как кит се бил с морски демон…

— Случи се преди две седмици. В деня на битката.

Бялата не се впусна в подробности. Познаваше кога Карис се опитва да отклони разговора в друга посока.

Дъждът ги жилеше. Ставаше твърде студено.

— По-добре е да ви прибера вътре — предложи Карис.

„Избягвай. Отлагай. Изправи се срещу това по-късно, в уединение.“

— Не. — Единствената изречена от Бялата дума шибна като камшик. Тя очакваше безпрекословно подчинение. — Искам да видя очите ти, момиче.

Карис срещна погледа на старицата. Някога се гордееше с очите си, а сега се срамуваше. Гордееше се с красотата им — рубинени звезди, разцъфтели на изумруден фон, цветовете чисти, ярки, силни. Сега звездите господстваха и очите издаваха, че на тази жена ѝ остават броени години. Жена, която не се владее достатъчно, за да доживее дори четирийсетия си рожден ден.

— Ще престанеш да притегляш. Напълно и незабавно — отсече Бялата.

Все едно ѝ казваше да не диша.

— Съзнавам какво искам от тебе — добави Бялата. Разбира се, нали и самата тя бе направила същото. — И не те моля. Това е заповед.

— Да, върховна владетелко — сковано отвърна Карис.

Мислеше, че може да очаква от Бялата поне съчувствие за смъртта на Гавин. Но тук не срещна сърдечност. Стискаше зъби до болка и се стараеше лицето ѝ да няма никакво изражение.

— Моля за разрешение да си тръгна — каза и обърна гръб.

— Не ти разрешавам! — рязко каза Бялата.

Карис спря. Тя беше черногвардейка и знаеше всичко за тежкия товар на подчинението. Остана с гръб, напрегнала волята си.

— Ти се омъжи за Гавин Гайл, за Призмата — натърти Бялата. — От този момент си освободена от всякакви задължения в Черната гвардия. Ще подадеш оставка, която влиза в сила незабавно.

Дъхът на Карис спря. Коленете ѝ се подгънаха. Порив на вятъра изтръгна чадъра от отпуснатите ѝ пръсти и го отнесе от покрива преди тя дори да мигне. Стоеше и търпеше плющенето на струите. Смръзваше се и външно, и вътрешно. Всичко, което представляваше, откакто бе оставила в миналото си глупавото момиче, радващо се момчетата да си съперничат за вниманието му, всичко, което сама бе съградила в живота си, бе свързано с Черната гвардия. Едва склониха да я допуснат в този елитен отряд, а тя се издигна до стражеви капитан и откри, че е доволна от този пост.

През два дена от живота си имаше всичко: любимия мъж и любимата работа, достойна трудна цел и начин да я постигне, обкръжена от хора, които уважаваше… и обичаше. Сестри и нови братя, заменили онези, които умряха в пожара, когато беше толкова млада. После загуби Гавин и си мислеше, че не може да бъде по-зле. А сега Бялата — тъкмо Бялата! — изрита последната опора под краката ѝ.

— Чудя се защо това е такова сътресение за тебе — невъзмутимо каза Бялата. — Черногвардейка, омъжена за Призмата? Сигурно си разбирала, че е твърде вероятно да се стигне до такъв резултат. Толкова погълната ли си била от страстите си, че изобщо не ти е хрумнало?

— Вие казахте… казахте, че моят случай е изключението, което потвърждава правилото!

— Това означаваше разрешение да откликнеш на любовта и да напуснеш с чест, вместо да бъдеш изхвърлена позорно.

— Каква е разликата?! — изкрещя Карис.

Джил Грейлинг надникна от вратата и двамата с Гавин излязоха отвън, но останаха до прага по знак на Бялата. Стояха безстрастно под дъжда, но Карис познаваше тази стойка — като куче пазач на повод, готово да нападне по команда.

— Едното е срамно, другото е достойно и ако не виждаш разликата, имаш твърде лоши проблеми, с които ние не можем да ти помогнем — отвърна Бялата.

— Но… но него го няма! Мъртъв е! Вече е безсмислено. Аз… аз си мислех, че…

Карис си мислеше, че правилата не важат за Гавин и че като се омъжи за него, той ще застане на нейна страна и правилата ще заобиколят и нея поне веднъж. Мислеше си, че заслужава поне това щастие и че Оролам се е смилил над нея.

— Изчезнал е — поправи я Бялата. — Не е същото. Поне засега, поне от моята гледна точка. Разбира се, някои в Спектъра ще поискат веднага да бъде обявен за мъртъв, но ще си имаме други затруднения с избора на следващия Призма. И все пак преди Слънцеднев трябва да бъде назован нов кандидат. Длъжни сме да го намерим дотогава.

И отново вдигна лице с удоволствие към дъжда, сякаш вече забравила за Карис.

— Това ли е? — не отстъпи Карис. — Изпълнила съм предназначението си и мога да бъда захвърлена?

— В този наш живот не сме дрехи, които могат да бъдат изпрани и носени отново. Ние сме свещи, които дават светлина и топлина, докато не изгорят. Ти горя по-ярко от повечето други. Това си има цена. А посредствените като мен?… Мъждивите пламъчета горят по-дълго.

— Не съм свършена — тросна се Карис.

— Щом е така, може би не си чак толкова нежно цвете, за каквото си се смятала — подхвърли Бялата.

Пак млъкна, не поглеждаше Карис, която се чудеше дали да побегне разярена от балкона, дали да се разпсува, или да заплаче. Но само стоеше под капките, оставяше ги да охладят гнева, да укротят необуздаността ѝ, да попият в косата и да провесват кичури пред очите ѝ. Успя да заговори чак от третия опит.

— Отдавна се опитвам да го преглътна, но… Защо ме изпратихте — тъкмо мен — да проникна в армията на Раск Гарадул?

— За Тирея ли питаш?

— Да, не беше толкова отдавна — заяде се Карис. — Раск беше влюбен в мен. А аз нямах представа. Натресохте ме в такова положение, без да ме предупредите. Заловиха ме. Можеха да ме убият.

Погледът на Бялата сякаш ѝ взе мярката.

— Някога вземала ли си оръжие наслуки посред битката? Ако си изгубила своето?

— Веднъж. Грабнах един мускет в Гаристън. Опитах да стрелям, но засече.

— Хъм… Случва се.

Бялата не каза нищо друго.

— Аз?! Аз съм оръжието, което ви е било подръка? Без да знаете дали ще ви послужа? Това… това са дрънканици. Познавате ме! Не съм намерена на улицата. И не съм нещо, взето наслуки. Можехте да изпратите всеки от черногвардейците или някой от поне стотина други войници или роби. И поне половината щяха да се справят не по-зле от мен.

— Целта ми не беше победа в битка. Исках да изпитам оръжие.

— Какво?…

— Имаш много предимства, Карис Гайл, но все прибягваш до едни и същи. Боиш се да разшириш възможностите си. Давах ти шансове със задачи, които би могла да изпълниш лесно и с малко ласкателства или подкупи, а ти винаги избираше прекия път, опираше се на властта и йерархията. Но всеки път, щом вече решавах да се откажа от тебе, ти правеше нещо великолепно и ми показваше, че си способна да мислиш самостоятелно. Просто ти харесва други да дават заповедите. Затова те поставих в положение, когато трябваше да изпълниш жизненоважна задача, но без указания как да постъпваш. Знаех, че има риск да умреш, и щях да понеса смъртта ти тежко, особено защото съм сбъркала в преценката си за тебе. А ти се справи и спечелих нещо още по-ценно от моето доверие в тебе.

Карис се озъби.

— И какво е то?

— Твоето доверие в самата себе си. Поне е малко по-силно отпреди.

Карис тръсна глава.

— Тогава защо ме махате от сегашния пост? Разбирам Андрос Гайл да се стреми да ми отнеме нещо, което обичам, но вие?… Защо не се преборите за мен?

Ето, парещите сълзи пак напираха. И гърлото ѝ се сви.

Бялата примигна и лицето ѝ се преобрази от жизненост, която вдъхна в чертите ѝ свежа младост.

— Чуй ме добре, Карис Гайл. Никога няма да престана да се боря за тебе! — Облегна се и изведнъж отново изглеждаше стара. — Студено ми е на този дъжд. Вкарай ме вътре. Но преди да влезем, имам нова задача за тебе, Карис Гайл. Задача, която подхожда на новото ти положение.

— Новото ми положение ли? Вдовица? Бивша черногвардейка?

— Жена без работа и с твърде много свободно време.

Все едно я зашлеви. Гневът на Карис се разгоря.

— Да плета пуловери и да кърпя чорапи ли, господарке?

— Загубих подвижността си. Прекалено лесно е за някои да следят с кого се срещам. Ти, Карис, ще ръководиш моите шпиони.