Разбитото око

46.

Гавин се събуди в каруца, вързан и със запушена уста, и се засмя. Тези идиоти нямаха представа… че той е Призмата.

Но вече не беше вярно. Усети в устата си гаден вкус. А може да беше от кръвта и мръсната речна вода. Колело подскочи върху камъче и го раздруса. Ох… Оролам, имаше и счупени ребра.

Но май никое не стърчеше под странен ъгъл. Нищо чудно само да са спукани. И поне не се бе удавил. Не му се вярваше обаче, че ще плува скоро. Нападащи делфини. Що за проклетия беше това? Нали делфините уж са мили животни.

Обърна се настрани бавно, като се нагаждаше към друсането на каруцата, и успя да погледне през пролуката между дъските. Слънцето се бе издигнало високо над единствения полуостров, врязващ се в голямото устие, и осветяваше обширните плодородни земи, които изхранваха и Рат, и повечето жители на Седемте сатрапии. Докато се взираше във Великата река и полята, Гавин за пръв път намери и нещо добро в загубата си. Видяна в черно, бяло и сиво, бъркотията на тези гледки изглеждаше по-поносима. Сиво-черни здания в града се издигаха пред ослепително бялата река и светлосивите ниви, но подробностите не го разсейваха както преди и можеше да попие красотата на цялата картина.

Бяха минали много години от последния път, когато бе дошъл в Рат по време на разливите. В момчешките си години стоеше върху стената около тяхното имение на хълма Джакс и се изумяваше на превзетите от водата простори. Гледката го стъписваше и сега. Всяка година Великата река заливаше толкова огромна територия, че на картите с мащаб, позволяващ да покажат всичките седем сатрапии, бреговете имаха съвсем различни очертания според годишните сезони. А промените засягаха не само бреговете. Струваше му се, че се взира в океан, а в далечината села стърчаха като островчета над море от стъкло. Към края на сезона на разливите водата беше дълбока само няколко пръста, а размитата пръст се бе утаила. Когато някой казваше, че Лазурното море е спокойно, говореше само за относително малки вълни. Но в ранно утро като днешното Великата река беше толкова спокойна, че му беше трудно да повярва на очите си.

Сега беше зрял мъж, свикнал да се въвлича в дела с огромен размах, и най-силно страхопочитание му вдъхваше ролята на хората. Обитателите на тези земи не покоряваха природата, само ѝ надяваха хомот. Всяка година страховитите разливи започваха и селяните се прибираха в селцата си, а богаташите — в именията си. Основите на сградите бяха вкопани надълбоко в земята, обогатявана от речните наноси. Селата бяха разположени на площадки, издигащи се не повече от шест стъпки над нивите. Селяните знаеха съвсем точно докъде могат да стигнат водите. Разливите не ги плашеха.

Този сезон беше време на умиротворение. Младите се женеха, имаше празненства, надпревари в сила и ловкост, поправки на къщите и на сечивата, хората се отдаваха на ласки и страсти. А в годините преди Гавин да сложи край на Кървавата война укрепваха крепостни стени, момчета и мъже се събираха за военно обучение, подготвяха се оръжията за неизбежните набези след няколко месеца.

Но работата по укротяването на реката никога не свършваше. С надигането на водата селяните чакаха да видят докъде ще стигне тази година, а старейшините се разпореждаха кои канали да бъдат отворени или запречени, та бързината на притока или оттока да не застраши селото с отмиване на почвата. През сезона на разливите старците наглеждаха водата както стариците наглеждат хората. Щом водата най-после започнеше да спада, старейшините отново решаваха кои канали да бъдат отворени, за да се изцеди водата от полята бавно, чак след като остави наносите си — винаги се опитваха да постигнат такова равновесие, което ще даде колкото може по-дълъг плодороден сезон. И винаги бяха готови да запушат дигите, ако се разрази буря с проливен дъжд.

Това кротко и майсторско господство над земята, реката и труда ги даряваше с такива изобилни реколти, че останалите сатрапии можеха само да им завиждат. И наистина им завиждаха.

Същата равна, плоска земя, която ги изхранваше толкова щедро, не им даваше много възможности да се защитят. Самата Велика река ги пазеше само от една посока. Беше твърде широка, а хората — прекалено малко, за да наблюдават навсякъде. И то ако никой старейшина не се остави да бъде подкупен, за да си затваря очите за набег на банда, обещала да изтрие от лицето на земята съседното село, където живее някой стар негов съперник или пък с което неговото село има отдавнашни сметки за разчистване.

Някога наричали с основание тези земи Кървавите равнини, макар че това име носело и едно от деветте кралства, обхващало сегашните Кървава гора и Рутгар. Никой не можел да се опълчи на обединените сили на воините от горите и селяните от равнините. Те създали първия боен флот и били достатъчно богати да го поддържат и увеличават.

А кралете не оставяли флота бездеен, дори стигнали нагоре по реката чак до Плаващия град, което по онова време било възможно само през сезона на разливите. Начинанието било потресаващо с преодоляването на трудностите по пътя, а не на военните предизвикателства. Тогава никой дори не помислял да поддържа редовна армия. Разходите за издръжката на мъже, които да не се занимават със селско стопанство, изглеждали същинско безумие. Всеизвестно било, че набезите се извършват към края на лятото.

Затова когато флотът се добрал до Плаващия град, бранителите му били напълно неподготвени. Корабите били претъпкани с прегладнели по време на плаването мъже, които вече не можели да се понасят дори помежду си. Нападателите извършили немислими зверства, когато се добрали до града. А пълководците само разпалвали низките им страсти, вместо да ги сдържат.

Направили всичко възможно да погребат истината, да разгласят пред света само величава победа. Но една карта от онова време се съхранила.

Гавин не я бе разглеждал никога. Беше се нагледал на кланета през живота си. Видяното на някои карти не може да бъде забравено. Понякога се питаше дали по-големият му брат е правил тъкмо това на тринайсетия си рожден ден. Дали баща им го е завел да гледа карти?

На тринайсет? Не може баща им да е бил толкова глупав.

И все пак истинският Гавин се промени неузнаваемо след онзи ден, отказваше да говори за това, нахвърли се срещу Дазен и за пръв път го удари по лицето, когато той прекали с упорството си във въпросите. След тази невинна проява на любопитство, завършила с юмрук в бузата, между братята зейна пукнатина. Тогава Дазен помисли, че сам си е виновен, защото бе изчерпал търпението на брат си. Видя напиращите сълзи в очите на Гавин, който също не можеше да повярва, че го е ударил. Но той стоя мълчаливо над поваления си по-малък брат и не се извини. Да не говорим да помоли за прошка.

Така започна онова, което достигна разгара си при Разцепената скала. „Съжалявам, Дазен… Какво?! Дазен ли? Носих неговата маска прекалено дълго. Какво ме прихвана на кораба? Защо им казах, че аз съм Дазен? Лудост… Кому беше нужно да го правя?“

А другите роби дори не започнаха да се държат различно с него. По-важното беше, че през няколкото дни с Антониус Маларгос на кораба изобщо не пролича някой да е споменал пред момчето как Гавин се е представил пред тях като Дазен.

Въпреки всичко беше грешка. Ако си се покатерил по въжето до горе и ръцете ти се хлъзнат, само се спускаш малко. Но ако се държиш за края на въжето, падаш… а Гавин вече беше близо до дъното.

Красивите гледки се сменяха пред очите му и си оставаха мъртви за него. А когато каруцата потегли нагоре по хълма Джакс, някой забеляза, че очите му са отворени. Провървя му — вместо да го цапардосат по главата, само метнаха одеяло върху него. Случва се хората да те изненадат с благост, когато най-малко я очакваш от тях.

Може би около час по-късно, след като го преведоха през много врати все още с одеяло на главата, го вкараха в килия и чак тогава му позволиха да вижда какво има наоколо. Скоро се отвори врата и влезе една жена.

— Ти си наложила волята си на онзи речен делфин — каза ѝ Гавин. — Хитро измислено.

Ейрени Маларгос не го удостои с отговор. Макар че му оставиха одеялото, той знаеше, че е в тъмница, и това му стигаше да предвиди какво го очаква.

— Е, такава магия се наказва със смърт, но не може да се отрече, че е хитроумна — добави Гавин.

Но тя не продумваше. Ейрени Маларгос нямаше руса коса с рядко срещан оттенък като сестра си. Нейната коса беше кестенява, падаше права като завеса до брадичката ѝ и понякога закриваше половината лице. Освен това Ейрени не можеше да притегля. Не се отличаваше и със съблазнителните извивки на сестра си, макар че това беше трудно да се прецени, защото носеше мъжки панталон и туника. Приличаха си обаче по сърцевидните лица, а на Ейрени беше присъща и решителност, с каквато Тизис не можеше да се похвали.

— За тебе всичко опира до магията, нали? — каза тя накрая. — Щом човек изтика някой Гайл от това, в което е силен, ставате жалки. — Поклати глава. — Как успявате да водите света… с това? Ние обучихме делфините. По трудния начин — с лакомства, с обич, с упоритост и твърдост.

— Най-вероятно ме лъжеш, но мога да се възхитя на праведното ти възмущение — отвърна Гавин. — Прозвуча много убедително.

Той спусна краката си от нара и се опита да стане. Болката в ребрата му спря дъха. Спукани ребра. Все пак го бяха превързали и измили, докато е бил в несвяст. Може пък да имаше шанс. Вдиша няколко пъти внимателно и се изправи. Има трудно доловими нюанси в съотношението на силите ако седиш когато другите стоят, или ти стоиш когато те седят. Или ако правиш обратното.

Той беше по-висок от Ейрени Маларгос, а плътта говори на свой език. Предимството в ръста и мускулите, смекчено от привлекателното лице, обикновено подкопаваше сериозно съпротивата на човека отсреща.

Дори жените, които си падат по жени, харесват симпатични мъже.

Ейрени сви вежди и това му подсказа, че постига нещо. Разбира се, привлекателната външност открехва вратите само мъничко. Особено вратите на килии.

— Може ли да попитам — започна Гавин, — защо се озовах в килия? Моля да ме извиниш, ако се държах неприятно. Усещам силни болки. Това изтощава любезността.

Трепна от движението, макар че се усмихваше. „Гавин, само гледай да не преиграеш.“

Тъмницата всъщност не изглеждаше особено зловеща. По-скоро приличаше на подземие, в което са преградили няколко килии. Тук беше сухо и не личеше да има плъхове, което означаваше, че има котки. Не се виждаше обаче козина, нито смърдеше на котешка пикня — явно имаше и хора, които се грижеха за чистотата. Ако можеше да съди по яките греди на тавана, намираше се в подземните етажи на голямо имение. Да, просторна богаташка къща в някой от най-хубавите имоти на хълма Джакс. Едва ли можеше да е другаде освен в имението на Маларгос.

Тоест беше съвсем близо до собствения си дом. Родът Гайл още имаше имение тук, въпреки че Гавин не бе идвал от години. Маларгос им бяха съседи на хълма Джакс. Е, имението на Гайл беше на малко по-хубаво място.

И този факт несъмнено си оставаше трън в задниците на Маларгос. Само допреди поколение Гайл притежавали ивичка заблатена земя. Родът напирал към повече власт, обединил семейства по двата бряга на реката… но лош обрат им оставил само владенията в Кървавата гора и онова мочурливо парче земя. Андрос Гайл обаче се опрял на него и успял да стане Червения, представляващ Рутгар в Спектъра. И с придобитата власт се преборил да завладее най-добрия имот на хълма Джакс, за който сигурно ламтели и Маларгос след упадъка на рода Малтеос.

Гайл не живееха постоянно тук, дори се отбиваха рядко. Андрос просто бе задоволил самолюбието си. Някои казваха, че и сатрапата няма толкова хубаво имение, а тя трябваше да приютява в своя дом и онези, чрез които осъществяваше властта си. Но ето че Гавин бе попаднал накрая тук. Беше обиколил едва ли не целия свят, за да се върне… в килия.

Ейрени мълча дълго, само се взираше в него. Той се стараеше изражението му да остане приятно безлично, като разчиташе на нищожната вероятност накрая тя да заяви, че е станало недоразумение. Както бе казал един стратег, ако искаш врагът ти да се бие до смърт, отрежи му пътя за бягство, но ако искаш да отстъпи, остави му свободна поне една посока. На младини Гавин предпочиташе да отрязва пътищата за бягство, харесваше му да господства, да мачка и да унищожава, дори ако така рискът от поражение нарастваше.

Ейрени даде знак, който той не забеляза, и по един коридор я доближи слуга. Носеше копринени ръкавици. Подаде на господарката си чаша с питие върху поднос от електрум. Нямаше втора чаша на подноса.

Тя отпи. Намръщи се.

Гавин надуши миризма като от прегорял торф и ферментирала пот на великан. Дори му олекна, че няма чаша и за него.

— Какво означава победата за тебе, Гавин Гайл?

— Моля? — учуди се той.

— Какъв е твоят план? Очевидно е, че си бил роб на галера. Раните на китките ти още не са зараснали, значи си бил окован допреди по-малко от две седмици. Белезите по гърба ти още червенеят, но са зараснали, значи са те налагали с камшик през последната година, но не и през последния месец. Ако си се бръснал за последен път, когато още си бил свободен, може да си бил роб през последните шест месеца. Тоест във времето след битката при Ру. Убедена съм, че през цялото време, докато си се трудил на веслото, си кроял някакви замисли.

— Може би всички мои кроежи са били само как да си върна свободата. Повечето роби не успяват да се отърват само за шест месеца.

— При повечето роби не идва мой братовчед, за да ги освободи.

— Значи… хъм, знаеш и за това? — промърмори Гавин.

— Той ни изпрати съобщение още щом вашият кораб влезе в залива.

О, момчето имало огледало. Затова Ейрени е изпратила веднага галера, която да извади Гавин от реката. Огледало… А Гавин дори не помисли за това.

„Тъкмо дреболиите те провалят.“

— Какъв глупак си само — отбеляза Ейрени и опразни чашата наведнъж. — Говорих с него снощи. Знаеш ли, че той направо се е захласнал по тебе? Тези легенди, с които си се окичил… Той вярва на всичко. И си мисли, че когато те е намерил на онази галера, самият Оролам го е изпратил, за да те спаси. Така му било писано. Още е млад, а и нямаше силни мъже до него, докато растеше, нали разбираш. Издигнал те е на пиедестал.

— Той е добро момче. А и няма още дълго да бъде момче — искрено каза Гавин.

Друга чаша със същото питие се появи в ръката ѝ, но тя изчака слугата (който дори не поглеждаше към Гавин) да се отдалечи, преди да продължи.

— Знаеш ли, че ако му беше казал честно защо не искаш да припариш до Рат, той сигурно щеше да обърне гръб на целия си род и да тръгне с тебе? Но ти си лъжец. Плашливо човече, което се обгръща в легендите за себе си като в наметало. Но под всички тези покривала, Гавин Гайл, ти си кух. Той би се опълчил дори на мен, а аз му бях и майка, и баща. Разбираш ли? Дори сега трябва да съм много предпазлива с него, за да не му хрумне да те спасява или да измисли друга глупост. Ще внимавам. Няма да допусна да се обвърже с тебе. И ти няма да дочакаш помощ от него.

— Нима ще запушиш и устите на хората от цял кораб? — попита Гавин.

Това не ѝ хареса, но тя отсече:

— Може да бъде направено. Но още не съм решила дали се налага.

Имаше само един начин да си осигури мълчанието на сто двайсет и двама мъже. Явно не ги пускаше да мръднат от галерата и умуваше дали да ги убие. Колко дълго би могла да храни толкова затворници, без да се разчуе? Колко време би минало, преди някой от тях да си спомни как той каза, че е Дазен, и да размени това сведение срещу свободата си?

— Да се върнем на първия ми въпрос — настоя Ейрени. — Какъв е твоят план и как възнамеряваш да го осъществиш?

Той не отговори, но дори мълчанието не можеше да скрие напълно истината от тази жена.

— Защото и аз имам план — каза тя без дори помен от любезност. — Да науча какво си намислил, а после да ти позволя да го постигнеш, ако ти стигат способностите.

— Но?… — подкани я той недоверчиво.

— Да, има и „но“.

Ейрени се усмихна и големите ѝ зъби лъснаха като надгробни плочи на слънце. Пръстите ѝ стиснаха прътите на решетката, но устните ѝ се изкривиха гнусливо и тя отдръпна ръцете си от влажното желязо. Потърка пръсти и се озърна. Един слуга се появи тутакси и ѝ подаде кърпичка. Ейрени я взе и му махна да се отдалечи.

— Гавин Гайл, искам да знам какъв е твоят план. Искам да знам как си представяш победата, за да се погрижа, когато я постигнеш, ако ще и да изглежда невероятно, тя да има за тебе вкуса на вода в устата на удавник.

— Това звучи доста зле — отбеляза Гавин уж озадачено, но и малко снизходително.

Очите ѝ блеснаха, но тя само разкърши рамене и си допи чашата.

— Гавин Гайл, какъвто ще да си, нито си доверчив, нито си тъп. Все нещо си намислил.

— Държиш се толкова заплашително, а очакваш да ти кажа? В кой побъркан свят ще се случи това?

— В този — нашия.

— Да, виждам, че си вярваш. Само че трябва да убедиш и мен.

— Ако не ми кажеш, ще те убия. Още сега.

Каза го с глас, натежал от обида и готовност да убива без особени угризения. Глас на жена, която вече е убивала и не вижда в това нищо особено. Гавин си мислеше за галерата, пълна с хора, които можеха да загубят живота си по нейна заповед. Можеше ли да ѝ се размине безнаказано такова злодеяние? В Рат? Не му се вярваше. Но нито той, нито бившите роби щяха да имат някаква полза, ако Ейрени ги погуби, а след това я сполети разплата. Имаше значение само дали тя е убедена, че нищо няма да ѝ се случи, или пък това изобщо не я вълнува.

— Не е много находчиво като довод — укори я той.

Ейрени дори не се усмихна. Неговият чар не струваше и пукната пара̀ тук.

— Не искам да чувам нито дума от тебе — сопна се тя, — освен ако не е…

— Ти наистина би трябвало да…

— Ти вече наруши условието. И не смей да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя. Няма да изтърпя да ме прекъснеш още веднъж.

Гавин млъкна.

— Хайде, провери дали говоря сериозно — подкани го Ейрени. — Само една дума.

Вторачи се безизразно в мъжа, пред когото бяха треперили сатрапи и Цветове, и Гавин видя, че тя наистина се надява той да си опита късмета. А Ейрени се разсмя, сякаш само се бе пошегувала.

— Ха! Ако можеше да се видиш отстрани, Гавин Гайл!

Той се подсмихна неуверено.

— Всъщност ще е добре, ако можеш да се видиш — продължи тя и се огледа театрално. — Но не забелязвам тук огледала. Хъм, знаеш ли… Познавам един майстор на изтезанията — според хвалбите му можел да изтръгне нечие око така, че жертвата да види собственото си лице. Дали да не опитаме?

В корема на Гавин сякаш пропълзя змия и той изпита отново онзи страх, с който се изправяше срещу разкъсали халото притеглящи по време на войната и погледът му срещаше напиращото в очите им безразсъдство — те бяха способни на какво ли не. Помнеше един със запален фитил, който искреше и пращеше насред бивак, пълен с бурета барут. Мъжът си тананикаше разсеяно, а в тясната пещера се бяха сврели Дазен и още четиристотин души, за да се скрият от обикалящите патрули на неговия по-голям брат. Никой не можеше да се измъкне оттам, без да го усетят съгледвачите, тоест би обрекъл на гибел всички. Но ако безумецът опреше фитила в някое буре, повечето хора в пещерата щяха да умрат. Гавин — тоест Дазен по онова време — го убеди да угаси фитила. Кротко, без да прибягва до магия.

Той помълча, за да проличи дали Ейрени наистина задава въпрос и така му позволява да говори.

— Сигурен съм, че ще бъда печална гледка за собственото си око.

Веждите ѝ трепнаха, но тя не се усмихна.

— Тоест благодаря, нямам желание да опитам — добави Гавин.

— Въпросът е прост, Гавин Гайл, а аз не съм глупачка, готова да се поддаде на повърхностното ти обаяние и на усмивката, от която жените са овлажнявали между краката на десет левги околовръст. Ако не ми кажеш цялата истина, ще умреш. Ако ми я кажеш, ще се постарая победата ти да бъде почти невъзможна и напълно безполезна. Е, какво ще кажеш?

„Ще кажа, че си шибана слабоумна и ми се иска да забия наточена лъжица в шията ти.“

— Значи искаш да научиш моя план, за да го направиш почти неосъществим, но не и напълно немислим?

— Да, а накрая ще направя всичко по силите си твоята победа да остане безплодна. Виждаш ли, Гавин Гайл — аз вярвам в тебе.

Тези повторения на името му го лишаваха от спокойствие също като нейния тежък, преливащ от омраза поглед.

— Може би времето, прекарано на галерата, те е лишило от остротата на ума — укори го Ейрени. — Да речем, че си мечтаеш да създадеш род от сатрапи, Цветове и Призми. Аз ще те пусна да си тръгнеш, вместо да те убия. Само че ще ти отрежа единия тестис, а другия ще ударя зле. Ти ще продължиш да живееш с надеждата, че все още можеш да станеш баща на синове. Но дори да се случи това, на смъртния ти одър ще те осведомя, че съм скопила сина ти. Сега проумя ли?

— Изглежда, имаш причина да си ми ядосана — подхвърли Гавин.

Тя се загледа в пода и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. А после се засмя.

— Да, наистина си чаровник. Ясно ми е как караш хората да ти угаждат. Но тук няма да успееш, Гавин. Чакам.

— Какво ще кажеш за равностойна размяна? — предложи той. — Аз дори не знам защо ме мразиш.

Разбира се, това беше лъжа.

— За тебе всичко е състезание, а? — Думите ѝ прозвучаха почти тъжно и Гавин потръпна от предчувствието, че това е лошо, дори твърде лошо за него. — Всичко опира до борба на воля, а Гавин Гайл е самото въплъщение на волята, нали? Това ли си мислиш? Така ли виждаш света? Дори съсипан, затворен в клетка, ти си представяш, че ако се държиш, все едно тези решетки не означават нищо, те наистина са нищо. Може и да е било вярно някога. Ти вече не си Призмата, Гайл. Ти си празна черупка. Нищо повече от доскорошен роб на галера. Обикновен човек, който очаква да отстъпя. Знаеш ли в какво се състои слабостта ти, бивш повелителю?

— Жените — отвърна той. — Особено привлекателните жени. Жена, която знае не само да носи бална рокля, а да изглежда родена за нея, се среща по-рядко от адски камък. Да, също силни, здрави жени. И жени с пищен бюст. Или пък стройни жени. Да не забравяме и умните жени. Ценността на порочния ум в спалнята не е за пренебрегване.

— Опри дланите си в решетката — заповяда Ейрени.

Гавин се подчини.

— Разпери пръсти.

И това не вещаеше нищо добро. Но тя стоеше на такова разстояние от решетката, че Гавин можеше да отскочи, преди да му е направила нещо. Той разпери пръсти.

— Избери число между едно и десет.

Посоката на разговора изобщо не му допадаше.

— Едно — каза той, сякаш не можеше да има друг избор за него.

Тя посочи кутрето на лявата му ръка и се усмихна неприятно.

— Сега ще те поставя пред избор, който според мен ще ти разкрие твоята истинска слабост.

— Признавам, че ми е трудно, когато трябва да броя до повече от десет и пръстите на краката ми са скрити в ботушите.

— Ето го избора, Гавин Гайл.

Оролам да се смили над него — тя изрече името му толкова пъти, че вече го подлудяваше. Все едно знаеше.

— Какво предпочиташ — да татуираме думата „глупак“ на челото ти с най-големите букви, които ще се поберат, или да загубиш кутрето си? Ти избираш — натърти тя и скръсти ръце на гърдите си.

— Твърде зле измислено. Изпитанието изобщо няма да покаже това, което очакваш — възрази Гавин.

— Още една дума освен „пръст“ или „татуировка“ и ще ти се случат и двете неща — предупреди го Ейрени.

Ако Гавин избереше да се лиши от кутрето си, тя щеше да му каже, че е суетен. Щеше да изтъкне суетността като негова слабост. Но коя армия в света би тръгнала след човек с изписана на челото му думата „глупак“? Загубата на способността да притегля беше предостатъчна пречка. А постоянното унижение би го направило напълно негоден за водач. Как да скрие такъв надпис на лицето си?

Изви глава към коридора, където двама слуги стояха зад отворена врата и чакаха знак от лейди Маларгос. Вдиша дълбоко и бавно. Болеше ужасно заради спуканите ребра. Значи ей сега щеше да стане десеторно по-мъчително.

— Името ми е Гавин Гайл! — изрева той с все сила към слугите, към отворената врата. — Моят баща ще даде цяло съкровище на този, който му съобщи, че съм тук! Моят баща е Андрос Гайл! А който помага в тази гавра, ще си плати прескъпо!

Щом се разкрещя, слугите се смръзнаха от паника. Не забелязаха веднага жестовете на Ейрени Маларгос, с които им заповядваше да затворят вратата. Почти всичко извикано се чу и отвъд вратата, преди те да я затръшнат.

А Гавин се свлече на пода, от очите му бликаха сълзи. Опитваше се да вдиша на плитки пресекулки. Май имаше не само спукани ребра. Май имаше и счупени.

— Какво беше това, в ада да пропаднеш дано? — троснато изсумтя Ейрени.

— Ами показах ти пръст, а ти си решавай дали беше среден, или кутре.