75.

Смъртта се разминаваше с очакванията на Кип. Още си беше той, не бе потънал в нечия карта, поне в това нямаше съмнение. Значи бе паднал в клопка, оставена от Янус Бориг в картите. Нали в нощта на смъртта ѝ се беше убедил колко обичаше тя да залага капани за нежелани „приятели“.

Тук беше тъмно. Като в гробница… или като зад стиснати клепачи. Ами да, стиснати си бяха. „Малкият Кипчо не е най-светлият лъч в спектъра.“ Лежеше по лице на твърд лакиран дъсчен под. Изправи се. „Това е добре. Поне мога да се движа, нали?“ И откри, че е в библиотека.

Може би не коя да е библиотека, а Библиотеката. Наредените рафтове от чудновато, светещо червено дърво се простираха до хоризонта. Незнайно колко левги, запълнени с рафтове, извисяващи се пет-шест човешки ръста. Погледът му се плъзгаше все нагоре по редиците от нови, отпечатани книги. Имаше стълби на колела, за да са достъпни и най-високите рафтове; нямаше обаче таван. Нощното небе сияеше отгоре, без да го разкривяват въздушни потоци, без звездите да примигват в него. Кип никога не го бе виждал толкова ясно.

Не беше вещ в астрологията и все пак се учуди, че не разпознава нито едно съзвездие. Изведнъж главата му се замая, сякаш щеше да се отдели от земята и да пропадне в безкрая горе. Побърза да прикове поглед в рафтовете.

Атасифуста. Да, от това дърво бяха направени. Вечно горящото дърво. Само че тук просто беше полирано до блясък и излъчваше мека разсеяна светлина в цялата библиотека. Добре измислено. Пристъпи към един проход между рафтовете, за да види колко е дълъг. Краят на прохода не се виждаше.

Побърза да се върне на мястото си, сякаш така нищо нямаше да го застраши.

Пое си дъх. Я почакай… това не беше ли първото му вдишване, откакто бе попаднал тук? А трябваше ли да диша, нали беше мъртъв в края на краищата? Ха, въпреки това дишаше. Странно, не се плашеше. Чувстваше се объркан, то се знае. И любопитен, разбира се. Но нямаше и трошица страх.

Е, може би една трошица. Страхът може ли да се мери на трошици?

Влезе в прохода. Аха, не бил безкраен, само изглеждаше такъв. Някъде в далечината, напомняща за океанските простори, се мержелееше нещо. Сигурно беше стена. Имаше го и в отсрещната посока. От взирането на такива разстояния, от осъзнаването им пак му се зави свят. Кип се постара да гледа наблизо.

И около него започна бурно оживление, първият миг на сътворението като че ли породен единствено от неговото присъствие на наблюдател, най-близките рафтове се запълниха с взрив от текстове, същински изстрел от широкото дуло на тромблон прелетя през етера на всеки език и се сблъска с присъщия за всяка епоха носител на знание. Огромни свитъци се разстилаха, невидими пера ги запълваха с редове, украсяваха ги с причудливи рисунки и продължаваха да пишат. Цели страници излизаха от невидими печатарски машини, подредени като войници, режеха ги ножове, залепяха се към подвързия и кацаха стремително на мястото си като книги. Някой още пресоваше папируса, а върху него се нанасяха гъсто сложни знаци. Глинени плочки се изглаждаха в равна повърхност, мъничките клиновидни писмена едва успяваха да се вдълбаят в тях, а плочките вече съхнеха на слънце и се изпичаха в пещи. Мачкаха бамбукова каша, обработваха я с разтвори, зашиваха я в пачки листове, а йероглифите вече се спускаха в спретнати колони като дъждовни капки. Хиляди видове писменост върху кожа и камък, върху дърво и хартия, върху материали, които той не можеше да назове. Текстове изписани отляво надясно и отдясно наляво, отгоре надолу или наведнъж, наглед събрани тук безредно. Някои прелитаха към близки рафтове, но други като клиновидните писмена се носеха към местата си през много редици от Кип.

Значи старите писмености отлитаха някъде далеч, но написаното наскоро оставаше близо до него. Виж ти… Ами ако това място побираше всяка написана някога дума? Всяка. И добавяше всяка нова в мига, когато бъде написана?

Това означаваше, че Кип стои в настоящето с лице към миналото и гледа как историята се разгръща наляво и надясно.

Завъртя се; вече си представяше, че е на ръба на пропаст или че зад него няма нищо.

Не позна. Пред погледа му беше бъдещето — също левга след левга рафтове, книгите натъпкани нагъсто. Свитъците изчезваха постепенно, изместваха ги печатните книги, изместени на свой ред от блестящ метал или кристални устройства, които той не можеше да различи добре оттук. А зад тях, някъде на огромно разстояние и все пак видима, се издигаше стената на библиотеката.

Бъдещето свършваше.

Пак се озърна наляво и надясно, пак видя смътно стените. Взря се в миналото, но… не видя граница. То може и да не се простираше безкрайно, но началото му оставаше недостъпно за погледа на Кип и беше много по-продължително от бъдещето.

„Умирам и попадам в библиотека? Признавам, можеше да е по-зле, но аз прекарах много време в библиотеки тази година. Предостатъчно време, бих казал. Трябва ли да остана тук завинаги? И къде да се изпикая?

Но може би мъртвите не пикаят.

Както и не дишат ли?“

Тъкмо се накажи да тръгне нанякъде, за да разглежда рафтовете, и от небето падна мъж. Приземи се със звук като планинско свлачище точно пред него. Остави у Кип смътното впечатление, че е падал цяла вечност, но дори не си напрегна коленете излишно при допира със земята. Приличаше малко на скоковете на Круксър. Кип си знаеше, че ако ще да тренира цял век с Черната гвардия, пак няма да овладее майсторството, с което приземяването след скок изглежда толкова плавно и лесно.

Мъжът се изправи грациозно и нагласи ръкавите на ризата си под куртката с три копчета, чиято кройка и лъскав плат бяха непознати за Кип. Върху куртката носеше широко кожено палто, черно отвън и бяло отвътре, вталено по фигурата му и стигащо до островърхите кожени ботуши. Свали на гърба широкополата си шапка, подобна на петасос, и приглади назад платиненобялата си коса, чиито краища не докосваха яката. Кип не бе виждал толкова светлокож човек, нито такова екзотично, неземно, съвършено лице. Мъжът се усмихна — искрена усмивка, която прати искрици в огледално шарените очи. Зъбите му не бяха бели в буквалния смисъл, а по-скоро имаха бисерен блясък. Кучешките зъби май бяха по-дълги и по-остри от обичайното.

И Кип отсъди, че мъжът просто не е човек. Студената вълна на страха се плъзна надолу по гръбнака му въпреки привидното дружелюбие и красотата на това същество. После си напомни: „Вече съм мъртъв. Какво ще ми направи? Да бе, колко хубаво, че страхът се вслушва в разума. Колко хубаво, че можеш да се отървеш от него с разсъждения.“

— Приветствам те, Богоубиецо — каза непознатият.

Заради прекрасното лице, острата брада и безупречната прическа Кип очакваше да чуе тенор, но съществото говореше басово, затова пък със съвършено произношение, без да боботи или да ръмжи. Само че басът звучеше твърде мощно, за да излиза от тази наглед човешка фигура.

— Приветствам те, страшен тип, паднал от небето.

В очите на непознатия се мярна раздразнение. Прикри го веднага с усмивка, но не преди назъбена пукнатина да плъзне от ъгълчето на едното му око към трепналото ухо. Пукнатината се запълни мигновено, остана само усмивката.

— Приветствам те, Богоубиецо — повтори той, сякаш проявяваше неизчерпаемо търпение.

— Приветствам ви… господине.

На Кип му се стори, че участва в игра, без никой да му е обяснил залозите, камо ли правилата. Случваше му се достатъчно често през последната година и би трябвало да е свикнал. С такова нещо обаче не се свиква. Този мъж му вдъхваше неясен ужас.

„Мъртъв съм, нищо не може да ми направи. Ха! В отвъдното може би не се пикае, но се оказва, че е възможно да имаш огромно желание да се изпикаеш.“

И това също беше плашещо посвоему.

Без да мърда от мястото, на което бе стъпил, мъжът протегна напред ръка с дланта нагоре. Не приличаше на покана да се здрависат и Кип се загледа недоверчиво в ръката. От неподвижното небе падна нещо точно в чакащите пръсти. Бастун от полирано черно дърво.

— Надявам се да ме извиниш, че се нуждая от това — каза мъжът с гласа си като въртене на великански зъбни колела.

Пристъпи напред и Кип забеляза, че глезените му са били счупени и наместени зле. Дали затова носеше коравите ботуши?

— Под какво име идваш тук? — попита съществото.

Кип се огледа и попита:

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Мъжът спря на десетина стъпки, странно разстояние за разговор. Намести бастуна на земята пред себе си и се опря на него с ръце, с което заприлича на трикрако столче. Чакаше. Кип добави:

— Аз съм какъвто съм. Тоест аз съм си аз, какъвто ще да съм. Кип. Има ли тоалетна тук?

— Кип ли? Кип… Не е рожденото ти име, нали? Кип, толкова нищожно, толкова незначително. Едва заслужава и тези три буквички. „Не ме поглеждайте — пищи то. — Аз съм само едно копеле.“ Кип Делаурия. Кип Гайл. Гайл Шишкото. Трошача. Богоубиеца. Може би и Диакоптес? Ако решиш да събираш имена на други езици и от други религии, ще стане съвсем отегчително. Но какъв си ти под имената? Под този плащ от имена кой си ти?

— Не разбирам за какво говорите.

— Да ти призная, аз също бях известен донякъде като носител на маски. Наричаха ме… но защо да развалям изненадата? Името стана една от първите Черни карти, забранена, защото погледналите я си губеха ума. Обърни внимание, дребосъчко Гайл — само от мъничката частица от моето могъщество, която можеше да се побере в карта. Ти умираш в момента. О, не се безпокой, тук времето е различно. Имаме цялото време на света да разговаряме, но тялото ти умира. Аз мога да те спася.

— Е, поне един отговор получих — каза Кип. — Още се питах дали си герой, или злодей. Значи злодей.

— Наистина ли? Толкова лесно ли беше за тебе? — попита безсмъртният.

— Няма нищо сложно. — „Милиони пъти по милион книги, но няма къде да пикая.“ — Има си време за умозаключения, има си време и за интуиция. Този път интуицията печели.

„Умозаключения ли? Как научих тази дума? Твърде дълго се заседявах в забранената библиотека.“

— Но ако главата и сърцето са в равновесие, с коя своя способност решаваш дали да се подчиниш на главата или на сърцето? — усмихна се съществото.

Само лявата му ръка остана върху дръжката на бастуна, дясната се подпря на хълбока. Движението избута назад дългата връхна дреха и откри пистолет в специално направен калъф. Какво превъзходно хрумване. Повечето хора носеха пистолетите или в торба, или в джоб. Но от калъфа оръжието можеше да бъде извадено несравнимо по-бързо. Отдолу дори имаше връв, за да бъде закрепен за крака, а не да се подмята на всяка крачка. Притежателят на този калъф винаги знаеше точно къде да посегне за пистолета си. Кип трябваше да запомни това изобретение.

— Срещаш умиращ човек и имаш силата да му помогнеш… но не го правиш. Постъпка на злодей.

На мъжа срещу него му беше забавно. Само твърде малките черни кръгчета на зениците нарушаваха чудатото огледално съвършенство на очите му и показваха накъде гледа.

— Аха… Но ти още не си мъртъв. Може би съдиш за мен прибързано.

Кип се начумери. У него се засилваше подозрението, че колкото по-дълго слуша този… човек? бог? нещо по средата?… толкова по-лесно ще го убеждава съществото. Имаше вече безценния опит от наставничеството на Гавин Гайл, който му влияеше по същия начин.

— Да, не те спасих. Засега. Но и моят враг не го е направил, нали?

„Враг ли?“

— Кой си ти? — попита Кип.

И в кожата на палтото имаше някаква особеност. Хем на два слоя и гъвкава, хем твърде тънка.

— Разбира се, той не може да те спаси — продължи съществото. — Не вижда. Не го интересува. Не знае. Не спасява. Той е мъртъв и този свят е наш.

— Кой си ти? — прошепна Кип.

Разбра какво го смущава в палтото. Бледо бялото на ангарец отвътре и черното на париец отвън. Милостиви Оролам… Направено от човешки кожи.

— Аз съм Носещия огъня, аз съм Отварящия очи. Наричали са ме и бог, и звяр; и ангел, и демон; и Роб на светостта, и Трошач на вериги. Наричали са ме джин, чудовище и човек. Мразещите ме казват, че съм Омърсителя и Изкусителя… за други съм Повелителя или Господаря. Бродника, Изгнаника, Безродния, Нечистия. Аз съм Десницата на мрака, Гласа на гроба. Убивал съм крале и богове. Дойдох да донеса истинска вяра на Седемте сатрапии, да унищожа погрешното дело на човешки ръце. Луксиатите обгърнаха моето пришествие в тъма, но има неща, които не могат да бъдат крити вечно. Знаеш кой съм.

И разумът, и сърцето на Кип бяха готови да спрат. Не…

— Кажи го.

— Ти… ти си Светлоносеца.

— Да, аз съм.

Светлоносеца разкърши врат, после рамене и от гърба му с тежко плющене се разпериха гигантски величави бели криле, излязоха през дълги процепи в палтото. Ризата му се разкъса, кожата на торса му беше толкова бяла и съвършена, че изглеждаше изваяна от жив мрамор. Той беше страховито великолепен и по-красив от която и да е жена. Не беше само хубост, а могъщо присъствие, сякаш някой засилваше хилядократно печалния копнеж на есенен залез и го смесваше с животинска похот, за да добави към тях и прозрачното сияние на лятото, минаващо през огромна леща и изпепеляващо мравчицата Кип.

Затова бухалът ловува нощем. Очите му ще изгорят на слънце. Затова човекът вижда само своята тясна ивичка от спектъра. Ако види повече, ще ослепее. Ако зърне онова, за което умът му е неподготвен, ще бъде смазан.

Кип се строполи на колене, просна се по корем. Нямаше сила да се възпротиви. Нямаше воля.

Дланите му плеснаха върху праха в поза на обожание и той се напрегна мъчително, за да не си удари лицето в златистия под. Прахът… прах тук?… се завихри в малки спирали и нахлу в очите му, преди да стисне клепачи. Секунди по-късно по бузите му потекоха сълзи и прахът се разкаля. Тази кал пареше очите му, но не като попаднали в тях парченца. Парене на преуморен мускул, който става по-силен. Паренето намаля до боцкане.

Погледна нагоре… и през съществото, очите му обновени, потайно дарени с нова сила. Под маската на величието, под покривалото от светлина крилете бяха гнилоч, вонята на мърша се разнасяше в тежък облак. Кожата беше черна и олющена, напукана от пламъци, а под нея имаше още нещо, неописуемо чуждо на човека… И всичко това бе прикрито в миг. Безсмъртният оголи острите си зъби към небето с ръмжене, което слухът на Кип не можа да раздели на срички, а собственият му език не би могъл да повтори казаното за нищо на света. Да, пред него наистина стоеше ангел на светлината, защото и светлината може да послужи, за да заслепи, да заблуди и да измами. Това беше светлина, принизена до илюзии и лъжи.

Маските бяха нагласени отново и безсмъртният каза:

— Аз съм Абадон, Кралят, един от Двестате, които напуснаха чертозите на Тирана, за да проправят свой път в тази пустош и в хиляди подобни светове. Аз съм любовник на кралици и баща на богове. Аз съм Дневната звезда, полетяла величаво от небето.

„Стани.“

Кип не различаваше дали гласът е в него, или извън него, но инатът му се съгласи, че предложението си го бива. Намери в себе си сила, поне колкото му беше нужна сега, и се изправи.

— Напуснали сте? Или сте били прогонени? Значи заслужавам само тебе от тези двеста окаяници? Какво още трябва да направи синът на една курва, за да извоюва поне мъничко уважение?

Безсмъртният се разсмя.

— Спасявай се, Кип. Защото той няма да го направи. Успееш ли обаче, ще си припише заслугата. Както неизменно присвоява постигнатото от добрите и великите, принуждава ви да се усъмните в собствените си достойнства. Ако си достатъчно могъщ, за да се спасиш днес, аз ще се върна. Когато си готов. Разполагам с вечността. А ти… с минути или с петнайсетина години, или с най-много седемдесет лета. За мен е все същото. Ще се върна в мигове на премеждие, когато собствената сила ти измени. Ако доживееш това…

Звучеше доста по-зловещо от „Сбогом, пак ще се видим“. Кип се прокашля.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Ако доживея това ли?

— Ех, човече. Според тебе защо си тук, във Великата библиотека, където е събрано знанието от петте епохи на твоя вид?

„Да, аз също се чудех…“

Абадон като че ли не можеше да повярва в такава липса на досетливост въпреки уж щедро подхвърляните от него намеци. Поклати глава.

— Чуй това, Кипчо. За присъствието ти тук е необходим компромис. Умът ти не е пригоден да разбира безвремието. И затова вместо да си извън времето, ти носиш със себе си обвивка от причинност.

— Тежкорък кентавърски гранит — тържествено произнесе Кип.

Около древните очи се врязаха сърдити бръчици.

— Моля?

— Ами аз… такова, опитах да покажа, че е възможно да разбирам поотделно всяка дума в словосъчетание от три думи, но да нямам никаква представа какво означават заедно.

Ухили се малко насила. Чудовищните очи отсреща блеснаха. Нещо в устата, която заговори, изглеждаше ужасно сбъркано.

— Тази библиотека е извън времето, но умът ти е неспособен да схване безвремието. И докато си тук, причината все още предшества следствието. Което пък означава, че не си напълно извън времето. А тялото ти в момента умира. Не дишаш. Сърцето ти е спряло. Ако можеш да се върнеш веднага, ще си бъдеш същият. Ако не се върнеш скоро, ще си жив, но слабоумен, може би лишен от власт над крайниците или червата си, може би безнадеждно увреден. Почакаш ли няколко секунди в повече, просто ще умреш.

„Тъй ли? Гнусотия!“

— Мислиш си, че съм прекалено услужлив за злодей ли?

Кип не беше стигнал чак дотам в разсъжденията си. Умът му още се бореше с „обвивката от причинност“. Но след като Абадон сам го спомена…

Абадон сви крилете си — прибраха се лесно през процепите в палтото от човешка кожа. Нещо в тази дреха привличаше погледа, но не само отвратителният материал за направата ѝ. Блещукаше. Всичко у това самозвано богче срещу Кип показваше страстта към излишества — от изящната резба по копчетата на ризата до ненатрапчивите сини райета по коприната на правия панталон. Абадон зае предишната поза с лявата ръка върху бастуна и дясната на кръста. Забеляза, че Кип пак се е вторачил в пистолета.

— Тук има правила. Ей тези дрехи са столетия напред спрямо тебе. Забранено е да показвам на смъртен вещи от бъдещето. Никога не съм харесвал правилата.

— Какво си ти? — настойчиво попита Кип.

— В тази форма ли? Самотен скиталец, икона, карта от колода, която още не е нарисувана. Твоите потомци също като тебе ще вярват, че всяко великолепие заслужава възхвала. Тази моя форма е изключително подходяща за убийства. Нищо повече. Убивам и продължавам нататък безнаказано, сякаш съм над дребнавите им закони, сякаш съм бог. И как ще се прекланят! Всъщност ще се прекланят пред тебе… о, Кип. — Изрече името като пукане на мехур, сякаш се наслаждаваше на нищожността му. — До този момент ти вече уби бог и крал, сражава се срещу морски демон до самите стени на… брей, как сбърках, това още не се е случило.

Усмихна се и Кип заподозря, че му е поставил капан с подхвърленото лъжливо пророчество, за да си докара белята. Ако не умре още сега.

— Искаш ли да го видиш? — С движение по-бързо от човешка мисъл пистолетът се озова в ръката на Абадон. — Направих го със собствените си ръце, пожертвах скъпоценни дни от вечността, за да Творя. Не бях правил това от незапомнени времена и си мисля, че ще минат нови хилядолетия, докато го направя отново. Нарекох тази вещ Утеха. Въобразяваш си, че вашата хроматургия е магия? Кое вбесява най-силно в един пистолет?

Пак нищо не беше наред. В това преживяване имаше твърде много тънкости, в които Кип не успяваше да вникне.

— Не знам… Неточната стрелба. Заслепяването и изгарянето от взрива на черния барут.

— Справих се с тези неприятности. Кой е най-големият недостатък?

Кип изгаряше от интерес към пистолета, но… това беше същинска димна завеса, каквато оставя и черният барут.

— Все ми е едно — излъга той. — Защо правиш това?

— Зареждането, Кип. Зареждането е най-вбесяващо в пистолета. След около две столетия изобретяват надежден въртящ се цилиндър, за да стрелят многократно, преди да презаредят. Наподобих формата му, за да не привлича излишно внимание, но този пистолет… изобщо не се зарежда. Никога. Прави го сам. Ето това е магия. Искаш ли да научиш как го постигнах? Стигнах опасно близо до нарушаване на основните закони на вселената, за да го направя. Да вложа магически двигател в неодушевен предмет.

— Наситил си предмет с Воля. И какво толкова?

Всичко това беше капан, обаче Кип не проумяваше в какво се състои. И що за адско чудо беше „двигателят“? Познаваше какви ли не машини, но винаги ги задвижваше външна сила.

— Да, можеш да въздействаш върху перата на стрелата, та тя да търси мишената, за която мислиш. Но съвсем друго е да създадеш вещ, която използва магия самостоятелно. Някои биха казали, че това е акт на сътворение.

Кип пренебрегна отговора, размишляваше настървено. Ако оцелееше някак, щеше да си припомня разговора и да рови за всичко важно в него. Но засега трябваше да намери зъбите на капана.

— Защо каза, че си пожертвал скъпоценни дни от вечността? Ако си извън времето, какво те засяга колко е продължило заниманието ти?

— Както има компромиси, ако някой като тебе дойде тук и носи със себе си причините и следствията в неизменен ред, има си компромиси и когато ние навлизаме във вашите владения. Дори за мен. Ние сме безсмъртни, но не и вездесъщи.

Кип съжали, че беше пропуснал толкова лекции по теология. Темата за „атрибутите на Оролам“ все му се струваше малко откъсната от полезните неща във всекидневието. Ех, ако знаеше тогава…

— Не те разбирам — каза той.

— Можем да влезем във вашето време и пространство когато и където пожелаем.

— Но не можете да сте на повече от едно място едновременно.

— Дори твоят ум на смъртен успява да се дотътри мудно до очевидното.

И Кип прозря в един миг.

— Значи ако тази година прекараш две седмици в Ангарския архипелаг, никога не би могъл да се върнеш повторно в същите две седмици. Можеш да си тръгнеш оттам и да дойдеш пак на същото място преди или след двете седмици, но не и по същото време. Достъпна ти е цялата вечност, но можеш да пребиваваш във всеки миг само веднъж. Затова говориш за „скъпоценни дни от вечността“. Вечността е безкрайна, нашето време обаче е крайно и когато идваш тук, твоето време също е ограничено. И това означава, че ако сбъркаш мястото в определен момент, никога няма да поправиш стореното от тебе там. Значи е възможно и ти да бъдеш изигран! — Кип се разкикоти от удоволствие. — Гадно трънче в задника, а? Можеш да се пренесеш в който и да е миг на вечността, само не и в онези, които искаш. Направил си пистолет, но ще се опасяваш вечно, че същите онези две седмици, които си отделил в нашето време, може да са тъкмо двете седмици, когато е било необходимо да си другаде. Ха-ха-ха!

Кратък проблясък на ярост разтърси тази маска вместо лице, разкриви я, напука я както предишния път, но не преди Кип да долови нещо зад нея — зелено и черно, с уродлива уста, очите огромни и чужди.

— Значи мухата се присмива на паяка за грешките му, които е твърде късно да поправи?

„О, не… Ето ги — зъбите на капана.“

— Истината е — продължи Абадон, — че колкото по-дълго стоиш тук и ме слушаш, толкова си по-близо до смъртта. Истината е, че вече си мъртъв. Ти си…

— Истината е, че ти още дърдориш, тоест лъжеш, тоест аз все още съм заплаха. Някаква. И това не ти дава мира. Аз. Нищожният дебелак Кип от Ректън. Заплаха.

Кип неволно прихна. Ама че глупост му хрумна, но с какво иначе би привлякъл вниманието на такава твар? Но и това не беше важно, а само го разсейваше. „Не се тупай по рамото, докато от него още стърчи забит кинжал.“

Извърна се натам, където невидимите ръце неспирно пишеха, рисуваха, гравираха, пресоваха. Това беше възелът, това беше настоящето, където се криеха отговорите.

Кратък нечовешки рев, разкрил що за туловище има съществото, скрито в човешки облик. Абадон не понасяше да го загърбват.

Кип трепна. Ако ще да беше извън тялото си, ако ще да беше извън времето и още извън незнайно какво, се изненада, че не се напика от този рев. Но не се обърна. Ако тази твар искаше да го убие, ако това беше допустимо от незнайните оплетени правила тук, нямаше съмнение, че той е безсилен да ѝ попречи.

— Чуй ме, Диакоптес — дори да ми е забранено да те убия тук, ръцете ми не са вързани в… — Съществото млъкна. — Дори да се махнеш, аз ще те последвам, а нямаш друг враг, който може да се мери с мен.

— Я да млъкваш. Мисля.

„О, Овен, не бих предположил, че някога ще имам причина да ти бъда признателен, но за това ти благодаря, дребнаво и малодушно грубиянче от затънтеното градче — знам как да тормозя побойник, който не може да ме докопа. Ето за какво съм ти благодарен.

Така… Защо съм във Великата библиотека?

В хранилището на всяко знание. Какво ми дава това?“

Кип пак се взря в шетането на невидимите ръце. В момента рисуваха глифове. Картинки в ролята на думи. Картинки в ролята на знание. Знание на всеки език, върху всеки материал.

Може би дори знание в картите. Може би знание в картите, което притежават дори лекомислени млади глупаци.

„Тук съм, защото това място е хранилище на всяко знание, и ще остана тук, докато не изровя цялото това знание.“

За пръв наведе глава да се погледне. Целият бе покрит с татуировки. На всяко петънце достъпна за очите му кожа, където имаше залепнали карти, те бяха оставили образа си. Може би повече от образ, може да бяха оставили същността си. Не че го проумяваше напълно. Защо картите не се бяха пренесли тук в момента, когато са били сътворени? Дали не задаваше въпрос, свързан с времето… време, което изтичаше за него.

Вторачи се във вътрешната страна на лявата си китка. Топчията.

Побърканият илитиец носеше жилетка на голо и торбест моряшки панталон, но нямаше обувки. Беше засмян до уши. И беше възседнал димящ топ. По-голям от всяко друго оръдие, което Кип бе виждал. Освен това Топчията държеше тромблон с лявата си ръка и пистолет с няколко дълги цеви в дясната. Също като при първия им сблъсък Топчията бе сложил запалени фитили в дългата си рошава коса, в брадата и по жилетката си, сякаш излизаше от ада. „Топчията? Трябва да бъда Топчията? Добре, Топчия, хайде да си поиграем.“

Събра пръстите си в привичния жест за докосване на петте скъпоценности — по един за всеки ъгъл, а средният пръст малко по-нагоре от центъра. И ги притисна един по един към татуирания образ на Топчията без особени надежди, че нещо ще се…



Топчията

Туп. Свръхвиолетово и синьо. Щом палецът му натисна, някой сякаш духна свещ. Светът потъмня. Очите станаха безполезни. Но миг по-късно вече имаше слънце, заливаха го вълни, примигваше и подскачаше с тях. От тази рязка промяна на гледната точка, докато собственото му тяло оставаше неподвижно, започна да му призлява.

Туп. Зеленото го избави от това с мигновеното пренасяне в другото тяло, върна си осезанието. Плуваше. Със силни жилави мускули, гол до кръста. Водата беше топла, осеяна тук-там с боклуци.

Туп. Жълто. Върна си и слуха, чу как мъже си подвикват, други пищяха от ужас или болка. Но жълтото не е само това. То е логиката на хората и местата. Тук жълтото беше някак объркано. От изумление. Призмата им се изтърси изневиделица. Изплъзна се от всички гюлета. Дори когато Топчията започна да стреля с две оръдия едновременно. Направена от Призмата лодчица щъкаше по водата с пъргавина, която Топчията би осмял, ако чуеше историята от устата на друг. Зури си изкарваше яда върху него. Проклетият Гавин Гайл.

Но този ум се отплесва. Има още нещо…

Туп. Оранжево. Миризмите на море, на изгорял барут, усеща другите мъже във водата наоколо, а под тях, сред тях… адове! Има акули. Много акули.

Пръстът вече натиска. Туп. Червено-подчервено-вкус-на-кръв-и-толкова…

Хитрината с акулата е да я праснеш по носа. В това не се различава от човека. Разкървавиш ли носа на побойник, ще отиде да си потърси друга жертва. Лесно, нали? Лесно!

„Топчията не се дава току-така. Морето е моето огледало. Променливо като мен. Щуро като мен. Има си дълбоки течения, а отдолу изскачат чудовища. Други може да си мислят за пръски от вълните, аз пък казвам, че е плюнка в лицето ми, не по-дружеска от…“



След като докосна всички точки, Кип дръпна рязко ръката си — още в следващия миг, но в картата мигът се проточваше в минути. Измъкна се чак след като той… не, след като Топчията уби друг от екипажа с прозвище Хитрягата, който бе хванал веслата. Успя да види и как Топчията сам се направи капитан и събра първия си екипаж. Този потънал в собствения си мрак безумец…

Върна се във Великата библиотека и погледна китката си. Татуировката избледня, но не изчезна. А пред него ръка бе нарисувала във въздуха картата наполовина. Спря.

Трябваше да се върне в същата карта. Имаше нещо важно за Топчията. Оставаше да налучка времето. Дори не знаеше какво прави, но беше принуден да се научи.

Пръстите му го запратиха в нападение срещу ангарски кораб, избиване на хора, отсичане на ръце и крака и тих налудничав напев от устата на Топчията. Пак отдръпна ръката си, не можеше да понесе това.

Татуировката си оставаше на китката му.

Още два пъти се потопи в този зле прилягащ му облик, изскачаше задъхан и ридаещ. Но пред него незнайно какво рисуваше картата, която накрая се удвои — едната се гмурна в ръката му, другата отлетя към един рафт…

В обърканото време Кип се взира в китката си. Татуировката на Топчията се губи още докато ръцете довършват картата. После другите татуировки се разместват и преподреждат, на китката му се настанява Самила Сайех, героинята от Войната на Призмите.

— Няма да успееш — казва му Абадон. Незнайно защо палтото го няма, но той държи наметало от същата бяла и черна кожа. — Дори ако преживееш поред всяка карта. Дори ако има човек, който може да понесе такова изтезание, не ти остава време.

Кип не отговаря. Няма отговор. Не може да се откаже.

— Да си поиграем, Самила.

Пръстите му доближават татуировката…

Но краят не настъпи след Самила. Нито след Хелане Троас. Нито след Вив Сивокож. Нито след Ахейяд Ярководни, Юсем Диви, Разкъсал халото, Паднал пророк, Новист, Орлов Кунар, Нов зелен бяс, Ерес.

Отбелязваше разсеяно, че щом привърши с всяка татуировка, картата отлита в библиотеката. Поне веднъж Абадон разпери наметалото като рибарска мрежа, за да хване карта, преди да се е скрила някъде — тя обаче прелетя през наметалото почти без да забави движението си. И това беше още една от излишните грижи, които му се струпаха на главата.

Всеки път не разбираше какво го подтиква да смята, че е приключил с картата, но отдръпваше ръката си. Губеше представа за себе си до мига, когато отделяше пръсти от кожата на китката си. Не пресяваше и не подреждаше спомени. Нямаше представа за повечето хора или неща. Дори не свързваше в паметта си Вокс от картата Искрящо наметало с дома на Янус Бориг, докато не доближи пръстите си към следващата татуировка.

Сливаше се с всяка карта, но не се отделяше напълно от нея след това. Не беше само пренасяне на съзнанието в друго, а единение. Духовно. Емоционално. И несъмнено телесно. Когато се откъсна от мъж, загубил едната си ръка, усещаше болката не само след заличаването на тази карта от следващата, но и след втората. Раните се трупаха, но дори да ги нямаше, той виждаше мъже и жени в най-тежките мигове от живота им: ужасът тегнеше твърде често, обикновено попадаше в схватки, затрупваха го омраза, страх и доблест.

Отначало се опомняше всеки път, напомняше си кой е, бършеше с опакото на ръката си кървящия си нос, поемаше си дъх и потъваше в поредната карта. После само вдишваше дълбоко, впиваше свиреп поглед в Абадон и усещаше как нещо тече от ушите му. Умираше геройски. Предаваше най-близките си приятели. Сам си отнемаше живота в пръснали се парченца от зъби след изстрела на опряния под брадичката тромблон.

Откри, че е коленичил разплакан, по китката му капеха кръв и сълзи. Но не спря. Плъзна ръка по челото си през прекъсването за едно вдишване. Ръката му се окървави. По кожата му избиваше кървава пот. Това не беше на добро.

— Не… — обади се Абадон стъписан.

Опря пръсти в китката си. Технолога. Що за щуротия? Бен-хадад явно беше някакъв гений. Кой да се досети…

— Аз…

Опря пръсти. Командирът. Круксър, и то не само сегашният, а какъвто щеше да бъде, обърнат към… Но щом вдигна ръка, Кип престана да вижда бъдещето.

— … няма…

Опря пръсти. Зараждащ се бяс. Кип преживя преобразяването. Видя как, защо и в какво бесът успяваше и в какво само си мислеше, че успява, но някаква хладнокръвна част от ума на Кип разбираше, че бесът се заблуждава.

— … да допусна…

Опря пръсти. Върховният луксиат. В бъдещето само Призмата беше над него. Но преди това, на младини, Куентин получаваше заповед от… от брат Таулеб. Вдигна пистолет в позната уличка. Не улучи. Кръв шурна от шията на млада жена, която застана между него и целта. Безмерен ужас от грешката.

Нещо не беше както… Лусия ли бе видял?… Нямаше време.

— … това.

Оставаха три карти. Щеше да успее.

Видя следващата да се плъзга на мястото си под размиващите я кръв, сълзи и кал — Колача от Агбалу. „Оролам, не.“ Картата на Трепери-юмрук. „Не, не!“

Не можеше да си позволи да мисли. Опря пръсти.

Съвършената радост на бойната ярост, замайващото ликуване да премери сили и да победи всеки път, да изтръгне от всеки най-скъпоценното за него, да докаже отново и отново, че няма равен, да бъде недосегаем, богоподобен в своето могъщество, да се плашат от него така, че да пълнят гащите и сърцата им наистина да спират, щом този бог на възмездието надвисне над тях. Страданието виеше в него и намираше утеха в страданието, което той оставяше зад себе си — отсичаше китки и стъпала, оставяше жертвите да кървят, пронизваше други в червата, изкъртваше челюсти, изкормваше, смазваше лица и убиваше, убиваше, убиваше. Неговият палат се превърна в неговата кланица. Връщаше се при осакатените и понякога заварваше жените им, опитващи се да облекчат болката им. Тогава убиваше жените пред очите на мъжете, за да стане мъката още по-непоносима, преди да намерят избавление в смъртта.

И това не му стигаше. Яростта се нажежи, после изстина, после се изчерпа, но той още убиваше и когато слънцето изгря. И слънцето му показа, че е убивал не само врагове. Собствените му роби лежаха бездиханни сред новите си господари — тиру. Не помнеше да ги е погубвал, в паметта му се мяркаха само някакви писъци, но раните бяха същите, които бе оставил в още петстотин трупа.

Завлича се в горната зала, където жена му е просната мъртва, неузнаваемо променена от побоя, изнасилена до смърт от нашествениците. Отива там да сложи край на всичко.

Покритите с вкоравена кръв ръце пускат двата меча. Вдига я под пълзящото в небосклона слънце. Трие кръвта от насиненото ѝ подуто лице. Оправя раздраната ѝ рокля в някакво жалко подобие на приличие. Прегръща я и вади кинжала си.

Тази жена има бенка на шията си.

Тя не е Тазервалт. Не е неговата съпруга. Това е прислужницата ѝ Хада, преоблечена в дрехите на господарката си.

Изправя се разтреперан и в главата му избухва онзи миг, когато една робиня се втурва към него. Страшно прозрение. Призлява му почти до смърт. Камък засяда в гърлото му.

Намира стаята. Тазервалт. Жена му, предрешена като робиня. Била е жива, недокосната от нападналите тиру, крила се е, за да го дочака. Към него се бе устремила робиня. Явно вярна на Тиру. Помисли, че тя го напада, и едното острие разсече шията ѝ. Продължи нататък, забравил случката.

Очите ѝ са отворени, питащи, мъртви.

Пада на колене и крещи. Умът му се разкъсва, отделя се от него. Вижда мъж, целия в кръв, мъжът вие. Същите звуци, които е чувал от стотици гърла тази нощ. Гърлото му не издържа тежестта на скръбта.

Кип се сгърчва и пръстите му се дръпват от китката на другата ръка. Не може да разбере защо го боли цялото тяло, сякаш всички мускули са се схванали наведнъж. Свлича се заслепен, не може да диша. Вълната отминава. Мига и мътният поглед се прояснява. Бърше очите си. Гледа червените си пръсти. Докосва челото си. Няма рани. Кърви от очите.

— Закъсня. Умираш — казва Абадон и загръща раменете си с наметалото. — Толкова терзания за нищо.

От устните на Кип се изтръгва звук. Толкова често е мразил тялото си за дребните предателства и тромавостта, но този път се гордее с него — звукът прилича повече на дрезгаво ръмжене, а не на стон. Насърчен от собствената си рехава маска на непримиримост, той се надига на колене.

— Грешиш — възразява прегракнало. — От мен да знаеш, имам дарба.

— Вярно, не си лишен от дарби.

— Не, само тази е.

— Целият съм слух.

— Аз съм дебел. Сега не ми стига въздух. Може би умирам. Ха… Бил съм по-зле и когато съм изкачвал стълби…

Въздухът не му стига да продължи: „Да, дебел съм, но когато всичко е трудно, понякога трудността не ти пречи особено да продължиш. Аз съм дебел и съм единственият тук, който може да се шегува със себе си.“

Но Абадон се усмихва доволно.

— Ти вече загуби, Шишко Гайл. Аз не дойдох само да си побъбря във Великата библиотека. Това беше набег. Твоето нахлуваме тук проби защитата на нашите врагове. Толкова си предвидим. Губех ти времето, за да станеш припрян. Никога не бих открил сам всички карти. Ти ми ги донесе.

Разперва наметалото и Кип вижда по него образи на картите — отново са като татуирани. Абадон някак ги е възпроизвел.

Дори не се досеща какво значение има това, но инстинктът му се пробужда от едно правило на Корван: „Ако врагът ти иска нещо, отнеми му го.“

„Андрос Гайл, мръснико, кажи ми, че у мен има поне частица от тебе. Всяка твоя победа, всеки твой присмех, всяка твоя загуба, която извъртя като победа в друг смисъл и вкисваше виното на моето тържество в жлъч. Хайде, кръв на Гайл, обади се в мен. Пей ми за яростта на мъжа, изкусен във всякакви стълкновения. Пей ми за кръвта на звяр и на бог…“

Кръв…

Остъргва кръвта от китката си, вие му се свят. Остават само два образа. Разсмива се, защото последните две татуировки са Светлоносеца и Мечока. Но те са един до друг на китката му.

Избор. Няма съмнение. И има време да докосне само един образ. На картата Светлоносеца изглежда свят, лъч светлина от небето огрява лицето, чертите му са неразличими.

Янус Бориг бе поискала четките си, докато умираше. Защото знаеше кой е Светлоносеца. Дали беше започнала картата, но не бе довършила лицето?

„Не. В тази татуировка няма нищо недовършено. Тя е капан… или може да се превърне в капан.“

Капан за Кип, но сега той ще го заложи.

Вдига ръка, събира пръстите и следи с периферното си зрение какво ще направи Абадон. Плаши се, че Кип ще докосне Светлоносеца. Добре. Кип продължава движението надолу.

— Не! — крещи Абадон. — Не!

Завърта дръжката на бастуна си и от края му изскача острие. Намушква китката на Кип точно в образа на Светлоносеца. От силата, скрита в острието, образът се пръска като сапунен мехур. Твърде лесно, сякаш само това е чакал.

Кип залита от удара, но зашлевя Абадон, преди да падне.

Когато поглежда нагоре, Абадон е стъписан. Има дупка в илюзиите, скриващи неговия лик, брадичката и брадата му са заличени, остатъкът от маската се криви… и изчезва.

Зад внушената красота няма човек. Главата е на скакалец. Челюстите са дълги мандибули на насекомо, затварящи се странично една към друга. Очите — чудовищни. От гърба стърчат къси сухо шумолящи криле на бог-буболечка. А от мига, когато е ударил Кип, във въздуха из Великата библиотека се долавя промяна. Дори изнемощелият Кип усеща как се трупа мощта на магия отвъд разума и дарбите на смъртните.

С допира Абадон е влязъл във времето на Кип, в неговата обвивка от причинност. А дебелите момчета скоро научават един житейски урок — след като ги смажат от бой в топка лой и унижение, винаги ги пренебрегват. Но тази топка лой не се предава.

Абадон се взира в нещо невидимо за Кип и крещи гръмовно:

— Какво ме засягат твоите правила?! Аз съм Аз! Аз съм Дневната звезда! Аз съм първородният. Аз. Няма да отстъпя!

Завърта се така, че развятото наметало профучава на педя от Кип.

А дебелите момчета познават добре свойствата на инерцията. От собствения си горчив опит…

С див рев Кип се метна на гърба на Абадон. Забравил всичко научено в Черната гвардия, той беше звяр, напиращ да разкъса жертвата. Беше проклетият мечок, готов да понася всяка болка, докато има сили да я връща тъпкано. Тежестта му едва не събори Абадон с болните глезени, който с мъка се задържа прав с бастуна. Кип крещеше, дереше очите му, захапа го за врата, едната му ръка се стрелна към скъпоценния пистолет.

Но атаката беше лъжлива. Абадон се вкопчи в пистолета. Кип съдра наметалото от гърба му и се отблъсна с крака. Абадон падна.

Без маска беше озъбено пищящо насекомо. Светкавично извади пистолета, погледът на огромните изпъкнали очи беше неразгадаем.

В този миг нещо сякаш отекна из цялата библиотека, неимоверно туптене, наместване на невъобразима тежест… и Абадон беше изхвърлен. Мигновено. Не физически, защото просто изчезна, но Кип вярваше, че духовният удар е бил страшен.

Все едно дете бе казало на цунами, че няма да отстъпи… и преди последната дума да стихне, всичко наоколо е само океан, който не оставя следи. Няма следа не само от детето, но и от неговото предизвикателство, от нечий опит да се опълчи на помитащите води — няма дори водовъртеж, няма парченца в пяната, само просто, обикновено, неоспоримо нищо.

Проснат по гръб, изнурен, безсилен, окървавен, Кип се вгледа в бездната на непознатите съзвездия.

— Значи си там — каза накрая. — Избрал си да не се натрапваш, а?

Наметалото блещукаше под ръката му. Надигна се и седна, без да го пуска. Питаше се какво би станало, ако Абадон го бе гръмнал. Щом на практика вече беше мъртъв, щеше ли да има някаква разлика? Или онази твар бе излъгала, че тялото му умира? Не му се вярваше, ако можеше да съди по твърде лошото усещане в гърдите си.

— Не се натрапвал ли? Той си служи с тебе.

Рея Силуз. Носеше зелено-черна галабия с отметната около шията качулка, нимбът от черна коса направо светеше. Дали не беше заради усмивката ѝ? Кип поумува над думите ѝ и се усмихна.

— Рея… Значи все пак си библиотекарка?

Тя се усмихна отново и завъртя глава.

— Само когато… времето ми позволява.

— Ти си каквото е той… или е бил… или нещо друго?

— Изобщо не мога да се меря с това, което беше той, но съм много повече от това, което той е сега. Същото важи и за тебе. Злото е мрак. А мракът е разбитото око, вечното желание за слепота. Мракът е по-безплътен от дим и дори мътно огледало е по-ярко от пустотата.

Прозвуча много дълбокомислено и Кип не можа да се сдържи.

— Не си ослепителна като него.

Тя се засмя.

— Кип, знаеш ли колко си красив? Ти разбираш със сърцето си. Има си време да се наслаждаваш на заслуженото и дарено великолепие, да го разкриваш. Но суетата е само показност. Всъщност аз съм всеизвестна с любовта си към зрелищата. Може би това ме привлече в тебе.

— Аз ли? Аз съм само мътно огледало. И… мисля, че умирам.

Изведнъж му хрумна, че щом говори с някаква безсмъртна от небесата, вероятно подобава да зададе смислени въпроси — за това наметало в ръцете си, или — защо пък не? — има ли изобщо Светлоносец и кой…

Стовари се на земята. Твърде късно. Питаше се дали ако бе успял да мине през всички карти, щеше да има… изход? Не го ли беше пропуснал? Опита да отвори очи, за да го потърси. Нямаше какво да види. Може и да бяха отворени. Както и да е. Най-после беше мъртъв, но нямаше нищо против.

Загрузка...