Разбитото око

60.

Съобщението в ръката ми е смърт. Това няма нищо общо с праведността му. Но във вътрешната си светлина аз виждам, че то е мрак.

— Самият Оролам е завъртял земята, малки братко — казва ми брат Таулеб.

Той е един от шестимата Висши луксиати и винаги съм неспокоен, когато говоря с него.

Няма нужда да довършва познатото изречение — „… за да даде на земята и всички твари по нея отдих от своя пламтящ взор.“ За да има време на светлина и време на тъма.

— Твърдение, с което често се злоупотребява, големи братко. Както самият ти изтъкваш в „Размисли за първите десет години“.

Аз съм страхливец. Това е зло. Смърт за дете, едва започнало посвещението си? Впрочем щом се замислих какво би ми отговорил брат Таулеб, вече знам.

Той се усмихва. Чувал съм, че като млад луксиат бил всеизвестен с външността и богатството си. Имал пищна аташийска брада, украсена със златни мъниста и помазана с мирта. След като първият съпруг на майка му бил убит в Кървавата война, тя се омъжила отново и била принудена да изпрати сина си в Магистериума, за да не пречи на наследниците на новия ѝ съпруг. Но Таулеб си оставал нейният любимец и тя го обсипвала с подаръци.

— Куентин Нахийд — изрича той, — пръв сред събратята си, блестящ ученик, дисциплиниран и вглъбен младеж. Изключително умен, може би дори гениален, макар че внимава какво говори, за да не посрамва не толкова способните си събратя. Куентин, не е случайност, че избрах тебе да изпълниш тази задача. Знаеш как завършва онзи абзац в моя трактат, нали?

— „Ако някои хора злоупотребяват с истина, това не е оправдание за останалите да се откажат от нея“ — отговарям аз.

Има време и за тъма, за потайност, за измама. Но повечето книжници са единодушни, че такива времена настъпват в крайни случаи — при праведна война, когато не бива да издаваш замислите си, за да не бъдат провалени. Или когато защитаваш невинни от властник, затънал в грях.

Разбира се, всеки тиран и лъжец знае за тези допустими изключения и твърди, че постъпките му се вместват в техните граници.

Но това е убийство.

— Всички сме братя под светлината, големи братко — казвам му аз. — Нима това момче няма да получи своя шанс да се покае за прегрешенията си? Нима може да е погълнат безнадеждно от нощта толкова млад?

Той е по-млад от мен само с шест години. Ако и мен бяха съдили на такава възраст… Не мога да понеса мисълта за това. Не съм невинен. Дори съм по-грешен от мнозина сред събратята си.

— Имаш правилен усет, Куентин, и си щедър на милосърдие. Братята казаха истината за тебе. Не само по ум, но и по душа подобен на Оролам.

Сърцето ми бие тежко. Братята са говорили за мен? И са изрекли такива похвали? Но след въодушевлението идва ужасна мисъл — нима смятам думите им за комплимент и го превръщам в самонадеяност? Тя е слепотата, която избираме сами.

— Куентин, не е самонадеяност да приемеш истината — казва ми брат Таулеб.

Дори това, че ме нарича с името ми, е незаслужена похвала.

— Всички са равни под светлината — успявам да измънкам.

— Истина, на която се опираме — съгласява се той. — Затова трябва да внимаваме с нея. Когато Оролам ни гледа от висотата на самото слънце, разликата между джудже и великан е незначителна. Разликата между твоя ум и ума на някой идиот е нищожна, ако я съотнесем с безкрайното могъщество на ума, присъщо на Оролам. Но макар че всеки ден живеем с Оролам и заради него, ние се движим сред хора, а за нас разликата между великани и джуджета има огромно значение, макар за Оролам да е несъществена. Това е още една истина, с която е лесно да се злоупотреби. Както и греховете са еднакви пред взора на Оролам, но ние правим разлика между безобидна лъжа и убийство, защото единият грях има неоспоримо по-тежки последствия. Не е грях да разпознаваш кое е вярно и кое — не, малки братко. Всъщност грях е да си затваряш очите. Затова не е грях, ако си доволен от истина, която другите признават, а ти знаеш отдавна.

— Но аз ще се гордея — казвам му. — Познавам сърцето си и то е коварно.

Чувствам се неловко да говоря за тези неща. Ще кътам похвалите като скъперник и ще им се наслаждавам в тъмните часове на нощта. Ще се присмивам на събратята си, които все не успяват да запомнят текстовете, ще презирам посестримите си, които бъркат, че някоя мисъл е изказана от Стронг, а не от Странг.

— Дарбата на острия ум не е повод за гордост, тя е товар на плещите ти. Тя е като мускул, с който вдигаш по-големи тежести, непосилни за други. Ето защо, малки братко, ти поверих задачата. Знам какво тежко бреме е тя. Затова не я възлагам на някой подмазвач, който ще се подчини само заради поста ми. Душата ти е чиста, умът ти е бистър, а сега ще видим каква е волята ти. Подготвяме те за водач, Куентин, и не е нужно да крия този факт. Но ти трябва да се покажеш достоен и чрез волята, и чрез постъпките си.

Открай време знам, че съм по-схватлив от събратята си, но и винаги съм смятал това знание за грях. Все наблягах мислено на приликите помежду ни и си внушавах, че разликите могат да бъдат пренебрегнати, дори когато решавах да не отговоря на труден въпрос, за да могат и моите събратя да се радват на одобрението на наставника.

Смирението ми беше престорено. То е лъжа, нали?

Да, това също е вярно. Знам, че в момента съм правдив, но много сенки се крият зад светлината и най-изкусните лъжи са подправени обилно с истина като сол, прикриваща вкуса на загнило месо.

Един луксиат не бива да си го позволява.

Проумявам изведнъж, че този разговор е не само труден, но и опасен. Не можеш да изпълниш невъзмутимо тайна смъртна присъда, произнесена от други. Ако откажа тази задача или заплаша да я разглася пред мнозина в Магистериума…

Милостиви Оролам, какво би направил брат Таулеб?

И по-точно как би постъпил с мен?

И тогава ме озарява прозрението. Аз не само съм пръв сред събратята си. Аз съм и сирак, толкова увлечен в учението, че имам съвсем малко приятели. Ако изчезна, кой би отмъстил за мен? Братята и сестрите във Висшия магистериум имат пълна власт над току-що положили обетите си луксиати като мен. Той може да обяви, че ме е изпратил с поверителна мисия чак в покрайнините на Тирея, и никой дори няма да попита след време каква е участта ми.

Не съм от плашливите. Стремящите се към светлината знаят, че ги очаква вечност в нейните лъчи. Какво могат да ми отнемат, което да не съм презрял досега?

— Хрумна ти нещо — казва брат Таулеб.

Все още е привлекателен мъж въпреки твърде мършавото си лице, а има и малко белези от шарка, които брадата би скрила. Година след полагането на последните обети той не сложил залък в устата си четирийсет дни, поръсил главата си с пепел, обръснал брадата си, раздал всичките си притежания на бедните и се отрекъл от привилегиите на потеклото и парите. Колкото и чудно да изглежда, това само вкоренило у всички представата за неговия произход и богатство, като я сляло с праведността му. След това се издигнал бързо в Магистериума.

Дали го е направил нарочно?

Не, дано не е така. Такова лукавство би подхождало на някой от древните крале. Блестяща идея на човек, устремил се към властта. Не бива това да се случва в Магистериума. Нали толкова близо до светлината не би могло да има мрак?

И все пак тежестта, налегнала душата ми, и моята вътрешна светлина ми показват, че е истина. Мислено въздигах събратята си, почитах ги като стоящи над обикновените хора, като по-добри от тях. Това преклонение също е слепота. Но сърцето ми е пълно с отчаяние от истината.

— Да, много мисли смущават ума ми, защото някои си противоречат — отговарям му. — Сега разбирам думите ти за товара, големи братко.

Вярно е, но не в смисъла, който му придава той. Брат Таулеб се засмива невесело.

— Ще ти се доверя. — Лъжа за пръв път събрат през последните шест години. — Но те моля и ти да ми се довериш.

— Нима твърдиш, че тази моя заповед не е достатъчна проява на доверие? — пита той недоволно.

— Не говоря за заповедта, а за причината зад нея. Защо е необходима? Оролам ми е дал ума. И когато застана пред него в своя съден ден, не бих могъл да отговоря искрено защо не съм попитал с какво едно негово невинно чедо е заслужило смърт. Не би се задоволил с обяснението, че така е наредил един от отците на църквата. Оролам не е вложил толкова сляпа вяра в сърцето ми.

Брат Таулеб сякаш се обгръща в облак от тъга.

— Не съм убеден, че вече си готов за такова знание.

— Не съм убеден, че вече съм готов за такава постъпка — отвръщам аз и добавям припряно: — Големи братко.

Може и да съм се престарал малко в хитрото увъртане. Той се взира пронизващо в мен и нещо в този поглед ми напомня, че стоя срещу човек, решил да подпише тайна смъртна присъда. Макар че не се боя от смъртта, аз не изпитвам желание да умра, а той може не само да заповяда да ме убият, но и съвсем законно да ме прати в някой ад на земята. Винаги са нужни още луксиати да се грижат за прокажените в усамотените им селища, да проповядват сред ангарците, с което да си навлекат неизбежно мъченичество, или да понесат словото на Оролам към страните отвъд Напуканите земи. Но брат Таулеб като че ли няма намерение да захвърли толкова грижливо изпипано сечиво още при първата трудност в употребата му.

И той започва:

— Има свещена реликва, която ни е поверена още от времето на Карис Заслепителката на сянката. През Войната на Лъжепризмата тя ни бе отнета от Андрос Гайл. След това той я обяви за изгубена и обвини нас, че сме я откраднали. Ние обаче знаем, че лъжеше. Андрос Гайл е неверник, и то много коварен. Искам от тебе да разбереш, че дори с досегашните си думи ти казвам прекалено много.

Гласът му е тих. Мога да се закълна, че долавям неприкрит страх.

— Защо сме сигурни, че той е излъгал?

Вместо това у мен напира въпросът каква е реликвата, но се досещам, че няма да сподели с мен нищо повече от необходимото.

Големият брат Таулеб си дъвче устните.

— Макар двамата да се преструват, че са готови да си прегризат гърлата, синът му Гавин все още е Призмата. Нямаше да е така, ако Андрос наистина искаше да го премахне.

— Значи реликвата е необходима за запазване на тази власт?

Брат Таулеб се стъписва за миг. Познах. Или той е по-умел лъжец, отколкото очаквах. Оролам да се смили над мен, какво правя?…

— Това е извън знанието, което ти е нужно. Искам да не говориш за реликвата, докато самият ти не заемеш мястото си във Висшия магистериум. Разбра ли?

Разбирам. Аз ли да заема мястото си във Висшия магистериум?! Казва го не като примамка, за да омекна. Говори за предопределено бъдеще. Кимам.

— Висшият магистериум… преглътна тази наглост. — Устните му се кривят и аз знам, че зад тези думи е скрита дълга и оплетена история. — Защото върховният повелител Призмата беше наш сговорчив приятел и съюзник въпреки тайния сговор със своя баща. И защото му остават най-много пет години. Баща му — истинският ни враг, има още по-малко време. Можем да проявим търпение към предизвикателството и да си върнем онова, което ни принадлежи, след смъртта му, без да всяваме смут сред вярващите.

„Реликвата я няма от шестнайсет години и не сте опитали нищо, за да си я върнете? Не вярвам. Сигурно сте се провалили с гръм и трясък, а после сте били предупредени, че при повторен опит отмъщението ще е страшно. Магистериумът не е чак толкова търпелив.

Оролам, той ме лъже. С лекота. Наслагва лъжа върху лъжа. Как е възможно Висш луксиат да лъже толкова безметежно?“

— Но има един младеж, който дойде наскоро в Хромария — Кип Гайл. Отначало го наричаха копеле и Висшите… ние… помислихме… — Едва не издаде кои са съмишлениците му в Магистериума. — Допуснахме наивно, че въпросът е приключен. Родът Гайл няма наследници, а и Гавин не прояви желание да ги осигури. Помислихме, че дори да не предприемем нищо, реликвата ще се върне при мас. Но те го обявиха за законен син. Явна лъжа, но това означава, че той става наследник. С появата на Кип отнемането на реликвата става не просто оскърбление, което щеше да бъде заличено с времето. Сега е заплаха да загубим могъществото си и да ни изтикат встрани от властта завинаги.

Значи според Магистериума цялата му власт се крепи на тази реликва.

— Но самото момче — казвам аз — може би ще се вслуша в гласа на разума. Може би ще я върне. Той все още е невинен.

— Това е война. В нея и невинни умират заради греховете на властниците.

Брат Таулеб си въобразява, че говори за греховете на Андрос Гайл, но аз не споделям неговата увереност. Да, във войните умират невинни хора. Неизбежно е, когато катапултите запращат камъните си срещу крепостни стени, да умрат и деца в къщите зад тези стени.

Но да убиваш съзнателно деца съвсем не е същото.

— Когато Магистериумът стане слаб — казва ми брат Таулеб, — всичко сторено от всеки луксиат губи силата си. Ние се грижим за бежанците от войната, но без власт как да изкопчим от Спектъра пари, за да пратим при тях луксиати и да осигурим най-необходимото? Ние храним бедняците. Ние поддържаме живота на прокажените. Ние лекуваме болните. Повечето пари са от дарения, но понякога не можем да ги получим навреме. Представи си как след наводнения в крайбрежните равнини на Пария трябва да чакаме, докато всички в Седемте сатрапии научат, съберат пари и ги изпратят с кораби, а ние чак тогава купим каквото е нужно и изпратим луксиатите при бедстващото население? Ще минат месеци. Колко невинни ще умрат през тези месеци? Ако сме безсилни, как можем да правим добрини?

„Да се молим.“ Този отговор е в пълно съгласие с вероучението, което всеки луксиат запаметява от стотици години. Не чрез нашата власт се изпълнява волята на Оролам, а чрез неговата. Какво са нашите черни раса, ако не постоянно напомняне колко сме празни, колко ни е потребна светлината на Оролам? И колко се нуждаем от силата му.

Докато се е занимавал с делото на Оролам, брат Таулеб е забравил самия Оролам.

— Това ме смущава и тревожи, големи братко, но аз чувам правдивостта на твоите думи. — Свеждам глава. — Ще се моля за душата му. И ще предам твоето съобщение.

— Не искам да предадеш съобщение, Куентин Нахийд.

— Моля?…

— Искам да забиеш в него куршум.