Разбитото око

93.

Първият срамен подтик на Кип беше да побегне. Забрави го, щом видя лицето на Железни, който също възпря първия си подтик. Само че неговият беше да се хвърли в посоката, от която чуха изстрела.

Железни обаче не забеляза страха на Кип.

— Не мога — каза му. — Дори ако това означава… Върви, Трошач, върви!

Бутна го към асансьора и хукна на другата страна. Кип забрави колебанията си и се втурна към асансьора. И четиримата нападатели от Бялата гвардия бяха повалени. Двама пищяха, един пълзеше с разкъсан гръклян, кръвта му изтичаше на тласъци и оставяше лъскава диря по каменния под.

Всички от групата бяха прави. Винсен и Големия Лео се наведоха над двамата пищящи умиращи противници и им прерязаха гърлата. Пълзящият вече бе замрял. Четирите трупа още потръпваха.

— Ама че гадост — изсумтя Феркуди. — Гос, ранен ли си? Помислих, че…

Гос мигаше.

— Аз… На Оролам топките… Не знам как не ме улучи. Или куршумът е изпаднал, или е станало нещо друго. Некадърно зареждане…

Залитна и Круксър го хвана и леко го отпусна върху окървавените плочи. Гос вече беше мъртъв. Имаше дупка точно в средата на гърдите му.

— Дошли са да ни убият — каза Круксър и затвори очите на Гос. — Без предупреждение. Дори не опитаха да ни пленят.

— Не бива да стоим тук — напомни Тея.

Но още преди да заглъхнат думите ѝ чуха тежък тропот в шахтата на асансьора. Големия Лео не се заслуша, а вдигна тялото на Гос.

— Не мога да го зарежа така. Ще ви настигна.

Грохотът не спираше и когато Кип надникна в шахтата, успя да види как дебели железни плочи я преграждат на всеки етаж.

— Това е част от мерките за отбрана на всяка кула — обясни Круксър. — Знам го от родителите си. Отварят се само нагоре, за да се качват войници при нужда, но никой не може да се спусне. Пресметнали са, че и най-силните притеглящи ще се бавят поне пет минути, докато минат през всяка плоча. Трябва да слезем по стълбището за роби. Вратите може да са залостени, но ще ги разбием. След мен!

Отидоха при вратата на стълбището. Беше заключена. Бен-хадад мина отпред да огледа ключалката.

— Дръпнете се — настоя някой.

Беше Даелос. Носеше два тромблона. Даде единия на Круксър, а през това време Големия Лео дотича при тях.

— Хайде — подкани го Даелос и запъна петлето.

Големия Лео притегли подчервено във върховете на пръстите си и запали двата фитила.

— Ти нали нямаше да… — каза Кип.

Даелос насочи тромблона към пантите от другата страна на вратата. Натисна спусъка, изчака екотът да стихне и отговори:

— Те убиха Гос. Идвам с вас.

Тромблонът на Круксър засече и всички зачакаха неспокойно да го подготви пак за стрелба.

— Вие още ли сте новобранци? — сопна се той. — Разгърнете се в отбранителен периметър! Тея, донеси още два тромблона от казармата.

Те веднага изпълниха заповедта. Кип забеляза няколко глави, подали се от стаите по коридора. Не всички излизаха призори дори на Слънцеднев.

— Приберете се! — извика им той. — И внимавайте с Бялата гвардия. Те току-що убиха наш приятел.

Две глави се скриха в стаите, третата още надничаше. Кип позна мъжа. Магистър Дженс Галден. Мръсникът, който го беше цапардосал още през първия му ден в Хромария. Явно и той не бе забравил Кип.

— Знам как да се измъкнете — провикна се магистърът. — Мога да ви спася.

Усмихваше се неприятно.

— Да вървим! — настоя Големия Лео. — Оставете я вратата, магистърът знае…

Дженс Галден почака да се увери, че идват към него, и каза:

— Но щом Кип е с вас, предпочитам да видя как умирате.

Затръшна вратата и чуха как я залости от другата страна. Големия Лео се опули.

И една млада жена погледна какво става.

— Прибирай се в стаята! — изръмжа ѝ Големия Лео.

Тя се ококори и отвори уста, но думите ѝ се изгубиха в грохота на тромблон. Кип трепна, макар че не би трябвало да се изненадва. Круксър не беше от хората, които губят време в проклятия, че са ги изиграли.

Круксър, Бен-хадад и Винсен дръпнаха разбитата врата. Резето вече се държеше само на едната скоба и можеха да се промъкнат. Тея се върна тичешком.

— И двата са заредени.

Подхвърли единия тромблон на Големия Лео, а другия на Феркуди. Провряха се през вратата.

— Ще ми се да… — започна Феркуди.

— Шът! — спря го Круксър.

Никой не бе забелязал, че им дава знак да мълчат. Кип си каза, че в някои неща и най-способните новобранци си остават новобранци.

Млъкнаха. И веднага чуха тропот на много крака, катерещи се към тях от далечен етаж долу. Стълбата нямаше и три крачки ширина, виеше се около една от големите светлинни шахти, осветяваха я мъждиви прозорчета в самата шахта. Нямаше как да видят навреме враговете, докато не се натъкнат на тях лице в лице.

Ако някои в Бялата гвардия бяха достатъчно умни и дисциплинирани, щяха да ги посрещнат със стена от остриета на копия или мускети в две-три редици. И щяха да ги пометат с първия залп.

Заспоглеждаха се.

— Щом ние ги чуваме как се качват, те ще ни чуят как слизаме — промърмори Бен-хадад.

Невъзможно беше да изненадат врага.

Отекна изстрел и парче дърво от рамката на вратата, през която бяха минали, халоса Големия Лео по рамото. Той изохка.

— Един етаж надолу.

По-добре да се разправят с нападатели от две страни вместо от три. Кип използва докрай зеления луксин в тялото си, за да закрепи вратата. Нямаше да спре преследвачите, но поне щеше да ги забави.

Настигна групата на следващата площадка, където не ги дебнеше никой. И тук вратата беше залостена. Големия Лео оглеждаше тялото си и се тупаше с длани в търсене на рана.

— Светлината е слабичка, всеки да поеме колкото може повече луксин — заповяда Круксър.

Преди да довърши, в стълбището притъмня — на най-близкото прозорче се плъзна капак. Озоваха се в непрогледен мрак.

— Адове! — изсумтя Феркуди.

— Винсен, ти си — нареди Круксър.

Обля ги мъждукащо жълто сияние.

— Капитане, мога да я поддържам има-няма половин минута.

— Трябва да се махнем от стълбището — каза Големия Лео.

— То е единственият ни път навън — напомни Кип. — Излезем ли от стълбището, само им даваме повече време да ни обкръжат.

Един етаж надолу някой заудря с юмрук по вратата. Всички врати бяха залостени от тяхната страна. Кип застина, ослушваше се. Чу иззад долната врата приглушен женски глас:

— Кип? Бен-хадад? Адрастея?

Струваше му се, че познава гласа.

— Нищо не губим, ако слезем — реши Круксър.

Изтичаха надолу по стъпалата и се подредиха за отбиване на атака, преди да дръпнат резето. Отвориха рязко. Зад прага стоеше само една жена. Срещу нея зейнаха дулата на тромблони и тя вдигна уплашено ръце.

— Дойдох да помогна!

В първия миг Кип не можа да я познае. В средата на четвъртото си десетилетие, с леко прегърбена и отпусната стойка, зелени очила на златна верижка. Къдравата черна коса беше вчесана назад и пригладена с ароматно масло. Жената се усмихна.

— Магистра Кадах?… — промълви той втрещен.

— Разгадах техния код в кристалите. Дори не е някой от нашите шифри. Стари моряшки сигнали, предавани някога с огледала. Смятат, че вие сте на някой от горните етажи, имат само един взвод, който проверява дали всички врати са залостени. Това е единственият изход. Знаех, че ще минете оттук.

— Магистра Кадах?! — повтори Кип.

Не можеше да е същата жена, която го мразеше и унижаваше.

— Не, вече не съм магистър. Занимавам се с изследвания, както винаги съм искала. — Засмяна изглеждаше с десетина години по-млада от образа в спомените на Кип. — Донесох ви това. Само толкова успях да намеря. — В торбата имаше половин дузина магически факли. — Тръгвайте. На този етаж има хора, които ще ви предадат.

— Няма ли друг изход? — попита Круксър, а Тея грабна торбата от ръцете на Кип и раздаде факлите.

— Чувала съм слухове, но не знам да има.

— Използвайте ги — заповяда Круксър. — Искам ви пълни с луксин!

Всички тутакси задействаха факлите.

— Магис… тоест Кадах… Защо? — измънка Кип. — Защо ни помагаш?

Тя го изгледа особено.

— Кип, ти ми спаси живота. Бях решила да се самоубия. Дори избрах деня. И тогава Бялата ме повика. От пет месеца се чудя как да ти се отблагодаря.

А той дори не мислеше за Кадах, откакто се бе отървал от уроците при нея… е, освен да въздъхне с облекчение от време на време.

— Няма време! — подкани ги Круксър. — Благодаря ти! Но трябва да тръгваме!

— Прав е — каза Кадах. — Вървете и Оролам да ви закриля.

Залостиха вратата. Всички в групата бяха пълни с луксин.

— Трошач, ГГГ? — обади се Бен-хадад.

— Заекваш ли? — учуди се Тея.

— Голямо гибелно гюле — обясни Бен-хадад.

Кип мълчеше, беше зает да попива зелено. Винсен натрупа жълто, за да мята заслепяващи светлини, задържа факела и пред Кип, за да има и той запас от такъв луксин. Колкото и упорито да го обучаваше майстор Феба, още не боравеше толкова чевръсто с твърдия жълт луксин, че да създава оръжие мигновено насред битка. Все пак беше възможно да направи нещо предварително.

Наведе китката си и притегли в опит да създаде жълт меч.

— По-бързо — промърмори Тея, — по-бързо!

Кип сбърка от разсейване, жълтият меч се пречупи близо до дръжката и цялото жълто изчезна с проблясък. Той изръмжа проклятие. Защо Андрос Гайл бе пратил тези гадини подире им? Твърде рано. Отмяташе ли се, или нещо се бе объркало?

Андрос беше вложил толкова усилия в плана си, че на Кип не му се вярваше да е заповядал нападението. Може би Бялата гвардия се престараваше от желание да му угоди, като убие неговия „враг“? Или все пак беше поредното предателство на човека, за когото те бяха неразделна част от живота му?

Круксър му предложи зелен и син факел.

— Шипове и щит?

Но погледът на Кип се впи в емблемата на Могъщите — мъж с изпънати надолу и встрани ръце, кръгове от сила около юмруците му.

— Сетих се за нещо по-добро.

Изсмукваше зеленото от магическия факел, сякаш беше вода от извор.

— Всички трябва да тичате след мен толкова бързо, колкото издържат краката ви. Вдигнете ме.

Бен-хадад и Круксър го хванаха под мишниците и Кип притегли диск под краката си.

— Сега пък имам нужда и от малко оранжево. Но тези неща струват цяло състояние…

— Ако умрем, ще ни е все едно — отвърна Тея и задейства оранжев факел.

Кип не възрази. Притегли зелена площадка, после оранжева смазка под нея и пак зелено, но с извивка.

— О, чувал съм за тези кълба — оживи се Бен-хадад. — Древните са ги наричали „водни топки“. Притегляли ги от синьо, за да виждат какво има навън. С тях минавали по повърхността на реки и езера…

— Стъпки — прекъсна го Големия Лео. — И отгоре, и отдолу!

Някой стреля към стъпалата над тях. Кип чу шума от падането на тяло. Още един изстрел. Псувня и писък. Кип се опитваше да не слуша, но зеленото бучеше в него, искаше да смазва враговете, за да им затвори устите. След секунди създаде мехур от луксин. Разстла отвътре малко оранжево, преди да го затвори. Запечата го отвътре и постави възловата точка близо до повърхността, за да се измъкне лесно.

Сега стоеше в мътно прозиращо зелено кълбо. Искаше да остава прав вътре, като ходилата му се плъзгат непрекъснато по оранжевото при търкалянето на топката. Разбра обаче, че няма да успее.

— Току-що проумях, че не е нужно да съм в топката — каза Кип. — И май идеята ми не я бива за нищо.

Но звуците проникваха трудно през затвореното кълбо. Никой не го чу.

Кип махна с ръка на Круксър, който сметна това за знак, че е готов, и двамата с Бен-хадад бутнаха топката към стъпалата. Кип падна на секундата. Оранжевото си беше хлъзгаво.

Привидя му се, че Круксър опита да спре някак топката, но Бен-хадад помисли, че всичко е наред, и тласна Голямото гибелно гюле с все сила. Май щеше да се окаже гибелно и за Кип.

И Кип заподскача по стъпалата. Отначало топката се търкаляше бавно, стигна до следващата площадка и подскочи. Движеше се покрай външната извивка на спиралната стълба… и налетя към лицата на десетина-дванайсет стражници от Бялата гвардия, които тичаха нагоре. Беше с диаметър шест стъпки, стълбата беше широка десет. Кип не очакваше, че ще помете всички врагове, но точно това се случи.

Завъртя се с десния хълбок нагоре за миг и видя как другите от групата трополят стремително подире му — съсичаха размятаните стражници и внимаваха да не се спънат в тях. Следващото подскачане на топката го събори на другата страна.

Дори не видя следващите врагове, само усети сътресението от сблъсъка с тях. Топката набираше такава скорост, че нямаше как другите да не изостанат. При поредното отскачане той се озова с главата надолу и само липсата на ръбове и ъгли в кълбото го спаси да не си счупи врата. Още един сблъсък — толкова силен, че зъбите му изтракаха. Топката отскочи в обратната посока.

Проснат по гръб, Кип се взираше през полупрозрачния луксин, питаше се колко ли врагове е убил с толкова силен удар.

Нито един. Кълбото бе налетяло на издадена рамка на врата. И сега се търкаляше бавно към стъпалата под тази площадка.

Зърна разкривено от зеления луксин младо лице, надничащо иззад завоя на стълбата. Стражът зяпаше недоумяващо — пред него имаше тантурест младеж в кълбо. Загрозеният от оптическата илюзия страж носеше мускет, но стоеше бездейно. Само един удар на сърцето по-късно до него имаше още половин дузина от Бялата стража. И те спряха учудено.

Кип им помаха дружески. Онзи път на реката това бе помогнало. Но никой от тези мъже не отвърна на поздрава.

Сети се за още нещо. В топката нямаше никакви отвори. Не му стигаше въздух. Не чуваше какво си говореха стражниците, но не личеше да са настроени добре към него.

Появи се офицер и кресна:

— Гръмнете това нещо!

И те вдигнаха мускетите за стрелба. Кип бе спирал куршуми със зелен луксин, само че отворен, наситен с цялата мощ на обзелото го тогава безумие. В момента лежеше по гръб, а луксинът на тази топка не можеше да спре куршуми.

„И защо не го направих достатъчно дебел? Ами да, защото мисленето губело време.“

Яростен рев разтресе дори кълбото, мярна се Големия Лео, дотичал по стълбата по-вихрено, отколкото според Кип човек би могъл да бяга по стъпала. Наведе се с едното рамо напред и стовари огромното си тяло в зелената топка.

Гибелното гюле на Кип се вряза в стражниците, докато те натискаха спусъците. От сътресението и задушаването светът пред очите му почервеня, после почерня и всичко изчезна.

След незнайно колко време се опомни задъхан. Тея стоеше над него с нож в ръката, а тялото му беше наръсено с прах от разпаднал се зелен луксин. Вдиша тежко няколко пъти, преди главата му да се проясни. Значи беше припаднал, а Тея бе забила ножа в точката, където бе запечатал луксина на топката.

Говореха му нещо, но той нямаше какво да каже. И още не ги разбираше. Помогнаха му да стане и той попита:

— Къде е Даелос?

Другите май се бяха струпали около него. Където и да се намираха в момента. В долния край на стълбата за роби? Бен-хадад и Феркуди презареждаха тромблоните, за да разбият с изстрели някаква врата.

— Изкълчи си глезена, докато прескачаше трупове — отговори Круксър. — Наложи се да го оставим.

— Оставили сте го?!

— Преоблякохме го в туника и наметало на Бялата гвардия. Хирурзите ще му помогнат, после ще се изсули тихомълком. Черногвардейците ще го прикрият — оправда се Круксър.

И на него му тежеше, че е изоставил човек от екипа си. „Оролам да ме прокълне, но ние сме още хлапета. Дори Круксър.“

— Това беше правилното решение — настоя Тея. — Стига приказки. Да не стоим тук.

— Огън на „три“! — извика Бен-хадад.

Щом чу „огън“, Феркуди стреля… преди някой да си е запушил ушите.

— Извинявайте, увлякох се…

И Бен-хадад натисна спусъка, трепна от втория оглушителен гърмеж и изпъшка:

— Сам си го изпросих, а уж те познавам.

— Презаредете — заповяда Круксър. — Пригответе си луксин.

Кип направи крачка към стъпалата, за да заеме защитна позиция, и едва не падна — покритата с оранжев луксин подметка се пързаляше. Уф… Лепкавото оранжево беше навсякъде по него, дори в косата му. Някой му подаде все още светещия оранжев факел и той притегли буца оранжево на дланта си, та тя да засмуче отворения оранжев луксин по тялото му. Махна почти всичко.

Провери припряно очилата си. Зелените бяха здрави, калъфът бе опазил останалите.

Ослуша се при стъпалата. Май дочуваше стоновете и пъшкането на ранени и умиращи, а много по-нагоре като че тропаха ботуши — още стражници от Бялата гвардия. След стрелбата всички знаеха къде е групата на Кип. Сега можеха да съберат силите си. Примката се стягаше.

— Къде сме? — попита той.

Насищаше се припряно със зелен луксин, смени очилата и притегли синьо от бял магически факел. Светлината на факлите вече отслабваше. Кип си знаеше, че утре ще го мъчат и многобройните натъртвания, и светлинна болест. Ако доживееше до утре.

— На първия етаж в кулата — обясни Бен-хадад. — Голямото фоайе трябва да е зад третата врата отляво.

— Откъде знаеш?

— Никога не съм се губил. Чак на осем години научих, че това се случва с другите хора.

— Къде ли отиде Железни? — намръщи се Кип. — Нали и той иска да се махне от кулата?

— Нямаме време — каза Круксър. — Да вървим.

Кип се подчини, но не можеше да се отърве от въпроса. Железни също бягаше оттук. Но не беше тръгнал към асансьора.

Значи знаеше, че има и друг път за бягство.

Нямаше как обаче да е сигурен в това. Може би Железни се беше отбил на друг етаж да вземе нещо. Може би беше намислил да се измъкне по-късно. Може би беше подлъгал някак Бялата гвардия и го бяха пуснали да излезе.

Тичаха в боен строй по празни коридори, стиснали оръжията си. Всички освен Кип бяха оплескани с кръв. Лявата ръка на Големия Лео висеше на превръзка, стъкмена наполовина от ивица плат, наполовина от луксин. Над лакътя вече се подуваше. Лошо счупване, но засега като че не го болеше прекалено силно.

Носът на Круксър кървеше, челото му беше порязано и от раната се стичаше кръв към устата. Феркуди бе притеглил подобие на бойна ръкавица около лявата си китка. Сигурно си беше разбил ставите на юмрука в нечие лице. Винсен се хилеше налудничаво. Носеше къс лък със стрела като огромна игла на тетивата. Тея избърса пръските кръв от лицето си, но изтри ръката си в сивата новобранска униформа, не в искрящото наметало. Сега го имаше метален оттенък, изобщо не приличаше на новобранско наметало. Може и да беше истинският му цвят, ако изобщо имаше такъв. Кип забеляза, че отзад има два кръга, които се припокриваха малко — черният върху белия като при лунно затъмнение.

— Знаят за наметалото — каза Тея. — Поне знаят достатъчно. Обясних им, докато ти беше в несвяст.

— Не съм съгласен, че знам достатъчно — възрази Бен-хадад. — Тепърва се сещам за толкова…

— Знаем достатъчно засега — прекъсна го Круксър. — Достатъчно, за да го използваме. Тея, мини напред.

Продължиха по коридора и факлите започнаха да мъждукат.

— Луксин! — прошепна Круксър.

Но всички имаха опит в притеглянето и заповедта беше излишна. Всеки поемаше колкото може повече луксин, преди факлите да угаснат.

Стигнаха до още една врата и Тея попита с жест: „Да огледам ли?“ Круксър кимна, тя побутна едната половина на двойната врата и погледна през пролуката с напълно почернелите си очи.

Остана така цяла минута, после се обърна.

— Петнайсетина, може и да са двайсетина. Наредени са в полукръг пред вратата. Всички имат мускети. Капан, от който няма измъкване.

Кип се умърлуши. Знаеше, че другите мислят същото като него. Не бяха изпреварили преследвачите. Щом стражниците долу в кулата знаеха, че те идват, значи се бяха погрижили за всички места, където можеха да ги хванат натясно. Значи ги причакваха и при Стъблото на лилията. Срещу такова числено надмощие и толкова мускети бойните умения и дарби на групата нямаха никакво значение.

— Мога да стана зелен голем — предложи Кип. — Веднъж го направих. И бях неуязвим за куршуми.

— А владееш ли се? — усъмни се Бен-хадад. — Различаваш ли приятели и врагове, когато си голем?

— Не — призна Кип неохотно.

— Има още някакъв изход — настоя Феркуди. — Майка ми и баща ми си приказваха, беше отдавна. Чух ги, без да искам. Имало пряк път до Оръдейния остров, но не с лодка.

— Откъде се минава? — веднага попита Круксър.

— Не знам. Само чух, че е проходът е скрит.

— Значи това не ни помага с нищо — троснато каза Големия Лео.

Болката като че надделяваше над изтръпването в счупената му ръка — той рядко се държеше сприхаво.

— Трошач? — подкани Тея.

— И аз знам, че има друг изход от кулата. Научих от баща ми, но той не обясни откъде се минава. Но не трябва ли да е в някой от подземните етажи, щом проходът е под дъното на залива?

— Ако искаме да стигнем до долните етажи — каза Круксър, — пак ще трябва да прекосим голямото фоайе. Стълбата за робите не стига дотам. Другата стълба е чак в отсрещния край.

— Ама че тъпо са го измислили — възмути се Бен-хадад. — И защо стълбата за робите да не продължи надолу?

— За да улеснят защитата на кулата. Както виждаш, те имат полза от това.

— Трошач, говорех за друго — многозначително каза Тея.

— Моля?

— Сещаш се.

— Не се сещам.

— Не помниш ли какво откопчих от тебе?

— Ха, взе да звучи интересно — обади се Винсен.

— Затваряй си устата, Винсен.

— А-а! — проумя Кип най-сетне.

Картите. Тя питаше не е ли видял в картите някакъв изход от кулата. Тези карти бяха посветени на най-могъщите и влиятелни хора на света; защо да не предположат, че някои от тях са знаели как да избягат незабелязано при нужда?

— Ами… не помня нищо, което да ни върши работа.

От половин час не го мъчеше внезапното пропадане в някоя карта. И това не му липсваше. Още имаше главоболие, макар че вече не беше толкова непоносимо. Не изглеждаше ли, че виденията го връхлетяваха заради някаква ключова дума?

„Изход. Кула. Кулата на Призмата. Оръдейния остров. Бягство.“

Нищо.

— Проверете другите врати на този етаж — заповяда Круксър. — Може би има обиколен коридор към другата стълба или друг изход. Хайде! Ти стой тук, Трошач. И мисли.

Разпръснаха се към всички останали врати освен двойната отпред. Кип се напъваше да мисли. Бе поел в себе си тези карти. Всичките. Все нещо би могло да изплува. Все някой от онези хора бе знаел тайната, която им беше необходима сега. Поне някой от черногвардейците, за които имаше карти, нали?

Не го спохождаше никакъв спомен. За каквото и да помислеше. Не можеше да призове картите.

Как така, в ада да пропаднат дано?! Каква полза имаше от скапаните карти, щом не му помагаха в нужда? Когато се бе измъкнал от Великата библиотека, започнаха да му се натрапват една след друга. И при най-малкия повод.

„Аз съм Гайл и уж помня всичко!“

Но не си спомняше нито една карта. Освен онази, която още не беше преживял. Картата на Бялата. Картата-загадка. Чудесно, няма що. Само загадки му липсваха сега, когато всяка загубена секунда позволяваше на Бялата гвардия да стегне обръча около тях. Какво му бе казала тя преди края? „Не само Призмите бягат“?…

„Тъпанар! Бялата е знаела за таен изход! Разбира се, че е знаела! Трябва да е в нейната карта!“

— Залостена! — извика Големия Лео, връщаше се тичешком.

— И моята! — добави Тея.

— По стълбата слизат много хора. Тичат! — осведоми ги Феркуди.

— Значи са запречили всички врати — каза Круксър. — Кип, откри ли нещо?

— Трябва ми светлина. Пълноспектърна светлина.

— Значи няма да стане на стълбището — каза Феркуди. — Естествена светлина има само отвън.

— Не останаха ли бели факли? — попита с надежда Големия Лео. — Тея?

— Нито една. Изгорихме ги.

— Ако се качим един етаж нагоре, можем да излезем на някой от балконите — напомни Големия Лео.

— Не се качвам обратно — натърти Круксър. — Опитваме се да излезем от кулата, а изглежда, че всички пътища за бягство са през подземните етажи. Тръгнем ли нагоре, ще се натъкнем на двойно повече стражници от онези, през които вече минахме.

Най-после се върна и Бен-хадад. Беше се задъхал.

— Стигнах… стигнах чак до асансьора. Можем да… да се промъкнем някак. Но видях какво става отпред. Пред Стъблото на лилията има засада. Поне четирийсет… не, петдесет от Бялата гвардия. С мускети.

— Качваме се — реши Кип.

Гледаха го като луд. И бяха прави. Дори ако си пробиеха път до асансьора, от голямото фоайе можеха да ги обстрелват, преди да са тръгнали нагоре.

— Трошач, нагоре ли? — Круксър сви вежди.

Винсен опъна тетивата и стреля. На четирийсет крачки от тях изскочилият през вратата на стълбището мъж залитна и се просна на пода. Винсен вече имаше друга стрела на тетивата. Стреля отново.

— Тръгваме! — заповяда Круксър.

Още четири стрели профучаха по коридора и колчанът на Винсен се опразни.

Бен-хадад ги поведе през тясна врата. Видяха, че е катурнал огромно бюро, за да освободи пътя.

— Не го направих със сила. Лост и опора — обясни той.

Провираха се през малки свързани стаички, където нямаше никого. Излязоха в още един тесен коридор. Бен-хадад сочеше вратите.

— Капитане, оттук се стига обратно до онази, която ти завари залостена. Тази е за кухните, където има изход, но в тези часове от денонощието е стена. Така е във въртяща се кула.

Кип се бе убедил от собствен опит в баните какви неудобства поражда това.

— По този коридор се стига до още стаи за роби — посочи Бен-хадад, — нататък има врата, през която ще излезем встрани от засадата. Поне в първите секунди ще ги изненадаме. Е, ако искате да си опитаме късмета…

— Да го направим — настоя Тея. — Аз ще им привлека вниманието с моя малък фокус. Стрелят ли с мускетите от паника, стават уязвими, докато презаредят. Ще ги накарам да се обърнат на другата страна, а вие ще им се нахвърлите в гръб.

— Ние седмината срещу двайсетина стражници? — възкликна Бен-хадад. — Тея, ние сме добри бойци, но не знам дали ги превъзхождаме чак толкова…

— Защо обсъждаме? — учуди се Винсен. — Имаме командир.

— Така ли? — попита Големия Лео. — Вин, вече не сме в Черната гвардия. Може би трябва да решаваме всички заедно.

— Достатъчно — спря ги Круксър. — Трошач, убеден ли си?…

— Ако искаме да сме сигурни, преди да решим, свършено е с нас — отвърна Кип.

— Ама че си проклетник, Кип! — избухна Тея. — Не е добър момент за тези…

— Трошач — поправи я Круксър.

— Добре де, Трошач. Видях какво ти причиниха онези неща. Ако опиташ да погледнеш още една карта, може да те убие. Или да ти погълне ума за половин час. Искаш да тръгнем нагоре? Гос умря, за да слезем. Искаш да се върнем?

— Бялата е имала път за бягство. Входът сигурно е близо до нейните покои.

— Значи ще ни водиш на последния етаж? — попита слисано Феркуди.

— Казах ви, че ми трябва светлина, за да…

— Стига! — скастри ги Круксър. — Кип… Трошач, с тебе сме, защото ти вярваме. Ако някой се колебае, да се скрие някъде, докато всичко това свърши. Решавайте.

— Аз съм с вас — каза Тея съвсем тихо.

Примирена с неизбежната смърт. Готова беше да умре, за да докаже предаността си, но си оставаше убедена, че Кип греши. Никой не възрази, Феркуди само промърмори:

— Просто попитах, какво толкова?

— Да го направим — каза Круксър. — И… Трошач, следващия път, когато те попитам дали си сигурен… излъжи.

Кип си пое дъх. Уповаваха се на неговите догадки. Ако се заблуждаваше… Тогава всички щяха да умрат. Не че нямаше да ги сполети същата участ, ако се опитат да пробият през голямото фоайе.

Влязоха в следващ коридор.

— Оттук е към асансьора — посочи Бен-хадад и се обърна на другата страна. — Натам е стена, която ще стане незаключена врата след половин час. Кулата ще се завърти достатъчно, за да минем някак, след… може би десет, най-много петнайсет минути. Ще излезем отзад, но пак ще се натъкнем на онези в двора.

— Колко мръсници са успели да съберат в Бялата гвардия? — изсъска Тея.

— Петстотин осемдесет и двама — отговори ѝ Феркуди.

Всички се вторачиха в него. Въпросът си беше реторичен.

— Поне миналата седмица бяха толкова — уточни Феркуди. — Защо ме гледате така? Само аз ли се отбивам да прочета какво са доставили в кухните? — попита присмехулно.

— Феркуди, ти все ме смайваш… — каза Големия Лео.

— Че защо? Исках да проверя ще доставят ли тирейски портокали за пиршествата на Слънцеднев.

Кип не знаеше на какво да се чуди повече. Феркуди дори не си бе спомнил, че портокаловите горички са превзети от враговете преди месеци заедно с всичко останало в Тирея. Но огромният глупчо си бе направил труда да пресметне, че предвидената за Бялата гвардия храна означава петстотин осемдесет и двама стражници. И да запомни числото.

— Да отбраняваме коридора още петнайсет минути срещу противници с мускети? — Круксър завъртя глава. — Самоубийство. Качваме се.