Разбитото око

73.

— Тея, чуй какво ще ти кажа… Проклятие! Все повтарям „чуй какво ще ти кажа“. — Въздъхна. — И двамата знаем, че няма да стана черногвардеец.

— Какво?! Не, не го знаем и двамата.

— На подбив ли ме вземаш? — наежи се Кип.

Не може и други да са били слепи като него…

— Какви ги дрънкаш? Нашата група е най-добрата. А твоите умения нарастват с всеки ден. Трошач, избий си го от главата. Винаги намираш за какво да се тревожиш. Ти си…

— Не е вярно! — възрази той, сякаш тя каза нещо нелепо.

И беше несправедлив, разбира се, защото наистина все намираше за какво да се тревожи, откакто Тея го познаваше.

— Тея, аз съм Гайл. Немислимо е да ме допуснат до последните обети. Кого би могъл да охранява един Гайл според тях? Как да ми се доверят? Търпяха ме толкова дълго, защото все си затваряха очите за това затруднение. Но дойде ли денят, когато се налага да решават за обетите… Може би дядо ми ще пробута нещо, което е измислил за мен. Или Бялата. Или някой от другите Цветове. Аз съм син на баща си и това означава, че съм важен за хора, които дори не познавам, но те отдавна мразят моя род. Тези хора обаче още не бързат със замислите си, защото въпреки увереността им, че баща ми е мъртъв, не са сигурни колко ме мрази Андрос. Щом се уверят, че той не ме закриля или… — Кип стисна зъби. Милостиви Оролам! Щеше да каже „или щом се появи брат ми Зимун“. На косъм беше да избълва тайната. — Набутаха ми го, Тея.

— Ей, черногвардейците внимават с приказките — сопна се тя.

Той извъртя очи към тавана.

— Именно! Тоест те, но не и аз. Аз съм само синът, признат за законен, но всички знаят, че съм копеле. Щом Гайл желаят да се преструват, тяхна си работа — те са Гайл в края на краищата. Тяхно право си е. Още една причина да ни мразят. Иначе казано — измишльотина. Дори си мисля, че баща ми ме натика в Хромария с единствената цел да стана умел боец. Този студенокръвен, пресметлив…

— Може би е искал да си намериш приятели — прекъсна го Тея. — Дали не си неблагодарен към човека, който ти даде всичко?

— У мен се прокраднаха някои съмнения за безгрешния ми баща — изръмжа Кип и прокара пръсти през косата си. — Както и да е… Няма да служа в Черната гвардия. Помисли какво означава това.

Очакваше тя да се досети на мига.

— Кип, нямам представа за какво говориш!

Той я погледна стъписано и изведнъж се притесни.

— Черногвардейците не могат… не могат да се обвързват с други черногвардейци.

— Да, така е.

Не желаеше да проумее очевидното. „Тея, не ме принуждавай да го кажа.“

— Но ако не съм в Черната гвардия, мога да се обвържа с някой… който е.

— Ами да… — проточи тя и изви вежди, сякаш подканяше малко дете: „Хайде, изплюй камъчето!“ И след секунда притисна длан към устата си. — Ох, гадост…

Не беше точно отговорът, на който той се надяваше. Кип се вторачи в стената. Струваше му се, че си изтръгва сърцето и го запраща срещу нея.

— Тея, скоро ще остана и без приятели, и без съюзници тук. Постарах се да озлобя дядо си до полуда, а една негова дума стига, за да ме изритат и от новобранската група. А ти… ти ще имаш свои задължения и накрая може да се стигне дотам, че да се изправиш срещу мен, за да не… сещаш се — да не убия дядо си.

— Кип, защо си втълпяваш, че ще те забравим?

— Всъщност точно това ще се случи. Дори ще е по-зле. Цялата същина на службата в Черната гвардия е да си вярна само на Черната гвардия и на онези, на които Бялата иска да се посветиш. И ако охраняваш промахоса, да речем… може задълженията ти да изискват да ме убиеш, без да ти мигне окото.

Кип се ядоса, но гневът му не беше насочен към Тея. Не беше честно да я натиква в ъгъла така. Нищо чудно не би имало, ако тя изобщо не се е замисляла за това. Доскоро и той се радваше, че е попаднал в братство, където не му се налага да умува за отношенията си с хората.

— Кип, никога не бихме вдигнали ръка срещу…

Множествено число. Не каза „аз“. Той я прекъсна:

— Важното е, че за мен приятелите станаха разкош, от който може да бъда лишен. Значи се нуждая от съюзници. Тизис ми предлага тъкмо това. Искам от тебе да ми кажеш…

— Тизис ли?

— … има ли поне една причина да откажа предложението ѝ?

Говореше грубо. Държеше се гадно и не можеше да се спре. Взираше се в Тея и тя сякаш се смаляваше в далечината заедно с надеждите му.

— Предложението ѝ? Какво предложение?!

Нима трябваше да ѝ го поднесе сдъвкано?

— Предложи ми да се оженим.

— Да се ожените?!

— Единственият начин съюзът да е нерушим. Дори промахосът няма правомощия да разтрогне брака.

— Ти сериозно ли… Кип, ти си на шестнайсет!

— След няколко месеца ставам на седемнайсет. Добре де… След десет месеца.

— Брак, Кип? Брак? Да, има поне хиляда причини. Например… например… Тоест ти си само на шестнайсет…

— Не търся хиляда причини да ѝ откажа, търся една. Търсех…

И неочаквано, вбесяващо, унизително очите му се наляха със сълзи. Вдиша дълбоко, замига, но напразно. Сълзите напираха, не му даваха да каже нищо и накрая потекоха по бузите му.

Отблъснат. От Тея.

„Да я беше изчукал, докато можеше“ — сякаш отекна в ума му гласът на Андрос Гайл. И Кип се засрами.

— Съжалявам — промълви и гласът му прозвуча сдържано. Тихо, задавено, но сдържано. — Поставих и двама ни в много неловко положение. Моля те да ми простиш. Не бях прав. Аз…

Тея го гледаше втрещена и онемяла.

— … трябва да тръгвам.

Беше в собствената си стая, но не издържаше повече тук. Не можеше да диша, не можеше да остане пред очите ѝ дори секунда повече. Направо изтича в коридора. Отиде при асансьорите, но нямаше свободен на този етаж. Сложи си зелените очила — тъкмо да скрият очите му — и притегли ръчна кука. Никога не бе правил това, но гледаше неведнъж как го правят други. Всичко да пропадне в ада.

Закачи я направо за носещо въже, стисна пръта с две ръце и скочи в шахтата.

Оказа се, че внезапният ужас действа отрезвяващо.

Ужасът обаче се изпари след секунда. Кип профуча надолу покрай опулени дисципули и магистри. Етаж след етаж прелитаха в мътилката на сълзите и съжалението. Притисна куката и спря разтърсващо в подземието, където се бе пренесла толкова голяма част от подготовката му.

Тренировъчната зала на Призмата беше празна. Слава на Оролам. Кип пъхна очилата в калъфа на колана си и натисна всяка плочка за цвят — и седемте части на спектъра осветиха залата. Искаше притеглянето да е лесно, каквото и да му хрумне. Смъкна туниката си и отиде при тежкия чувал. Само вкоренената у него дисциплина го застави първо да загрее. Започнеше ли да бъхти чувала веднага, само щеше да си навехне китките.

Дори да бе успял за малко да се откъсне от собствената си слабост, тя го връхлетя отново, щом започна да удря чувала. Колкото и да подскачаше около полюшващата се кожа и стърготини, нямаше да избяга от глупостта си. Каквато и болка да нахлуваше от юмрук към китка и от лакът към рамо, мъчението не стигаше, за да потисне срама. Какво всъщност искаше? Как не се беше усетил навреме, че я смайва до вцепенение? Как бе могъл да не се измъкне с уклончиви думи, които изцъкленият ѝ поглед му подсказваше?

Обаче не. Беше продължил с рогата напред като тъпо говедо.

Юмруците му налагаха чувала, китките го боляха, сухожилията се обаждаха изтормозено, когато прекаляваше с вложената сила. Още не беше загрял добре, но не можеше да се сдържи и удряше, за да стигне отвъд прага на болката. Сякаш така щеше да заличи всичко друго.

Защо сам бе натикал Тея в този ъгъл, където тя нямаше какво да каже? Искал беше да я загуби. Не намираше друго обяснение.

Всичко си навличаше сам. Копеле и изгнаник, който иска да си остане копеле и изгнаник. Блъскаше, блъскаше, глухият звук от срещата на луксиновата ръкавица с кожата се превръщаше в негов глас. Успяваше да прецени всеки удар по звука и скоро вече променяше по нещо — по-рязко свиване на коремните мускули, за да вложи мощ, избор на по-добро място за опорния крак, по-точно прицелване в разклатения чувал.

Но нямаше изход. Беше си позволил да очаква, че ще има приятели. Че тук — в Хромария, в средоточието на всичко, вече няма да е сам. А сега Гавин го нямаше и той бе настроил Карис срещу себе си, Тея не го искаше, скоро щяха да му отнемат приятелите и никога не би могъл да им се довери отново. Пак оставаше сам и този път беше обречен на тази гибелна самота.

„И какво ще правиш? Ще ревеш ли? Ще се съжаляваш? Горкият мъничък Кип от Ректън, горкият шишко.“

Затвори очи и се опита да бъхти чувала по усет. Това все си оставаше възможно по-скоро на теория: познаваш формата на чувала, научил си как се клати, известно ти е къде виси, натрупал си опит колко силно и в кои точки е най-добре да удариш, значи можеш да отгатнеш навреме накъде ще се люшне. И повтаряш. Нали?

Естествено, че не беше толкова лесно. Каквото и друго да представляваше, Кип имаше да се труди до изнемога, докато стигне до тези умения.

Накрая сухожилията в ръцете му и цялата повърхност на юмруците се сгорещиха така, че болката отслабна, мускулите му се изпълниха със сила. Той ускори темпото. Изрита чувала и се наслади на тежкия месест звук от съвършено изпълнения ритник.

Щеше да се ожени за Тизис. Наистина щеше да го направи.

Тя бе постигнала тъкмо онова, за което дядо му го беше предупредил: подлъгала го беше да я спасява, без дори да прибегне до истинско съблазняване.

И това проклето разшито място на чувала! И до днес си оставаше толкова разхлабен, колкото беше преди много месеци. Ама че проклетия! Все едно му напомняше, че не постига нищо.

Съсредоточи се върху тази страна на чувала, подскачаше така, че да е винаги пред него, блъскаше с леви крошета, за да завърти чувала надясно, и забиваше най-мощните си ритници в мястото.

После започна да тласка. Групата бе измислила това наименование за изхвърлянето на луксин, с което придаваха още мощ на движенията си. Всички бяха единодушни, че тласкането е твърде опасно… и го правеха все по-често. Ако Кип изхвърляше луксин от рамото си по време на удара, юмрукът му щеше да достига чувала с почти двойно по-голяма сила. И това беше страхотно, но означаваше и че ще си потроши китката, а може би и цялата ръка. Тласкането не правеше никого по-корав, само по-бърз.

Натрупваха повече натъртвания и други дребни травми от която и да било група в историята на Черната гвардия.

Веднъж Кип започна да разсъждава на глас дали биха могли да обгръщат костите си с твърдо жълто (тоест онези от тях, които имаха способността да притеглят твърдо жълто), за да станат нечупливи при удар в каквато ще да е повърхност. Тея напомни, че сухожилията и кожата няма да станат неуязвими от това. А после Круксър напомни, че това е въплътяване — от онзи вид магия, който се наказва със смърт. И каза, че тъкмо с това започват всички цветни бесове — променят плътта си по малко на различни места, за да спечелят някакво предимство.

Кип сбърка — първо изтласка червено. Даваше предимство с по-голямата си маса и за тласкане беше нужно да притегля по-малко количество. Трябваше обаче да е запомнил веднъж завинаги, че червеното не въздейства само на тялото. Чувствата му се разбушуваха и сред тях избуя яростта.

Ритник. Ярост, че се бе държал като глупак. Ритник. Ярост към Андрос Гайл. Ритник. Ярост към Гавин Гайл, който го бе захвърлил тук. Ярост към Карис и Тея, които го бяха отблъснали. Ярост към собствената му слабост.

Ярост, бяс, безумие.

Насочи въртелив ритник към разхлабения опърничав шев и яростта му разчупи всякакви граници. Улучи. Нищо. Удар, удар и пак удар. Светът потъна в мъглата на болката, ината и един проклет разшит шев. Кип беше този шев, чакащ да го доразпори или зашие някоя по-могъща сила. Чувалът се клатеше, юмруците на Кип се стрелкаха недоловимо в сливащо се глухо тупкане, прекъсвано от бесни ритници с тласкане на луксин. Сгорещяваше се, дори прегряваше, притегли подчервено, за да се охлади, но то подклаждаше яростта, заглушаваше болката, помиташе разума. В него остана само звярът, само омразата, от цялото му тяло се изтръгваше гърлено ръмжене.

Изрева оглушително, от петата му се стрелна червен луксин заедно с подчервен, сместа пламна. Ритникът беше съвършен с равновесието на тежест и противотежест. Но тласъкът на огнената струя му придаде невероятна сила, врязала се чрез ходилото в чувала.

Двойно пращене — едното усети, другото чу.

Не можа да види какво друго се случи, защото се стовари на земята — левият му крак си имаше предели на издръжливостта и не понесе внезапното двойно, дори тройно натоварване. Кип падна тежко на една страна.

Зачуди се дали десният му крак не е счупен. Размърда ходилото. Болеше. Сви пръсти. Пак болеше, но не личеше да има счупена кост. Болка, която пищеше: „Проклятие, проклятие, не мога дори да псувам, защото не мога да си поема дъх от болка!“

Обърна се на гръб, трепна, вдиша и се надигна на ръце. Тежкият чувал лежеше на пода, откъснат от веригите си. Не беше разпорен.

Просто… „Мамка му!“

Просто бе паднал.

Все едно му се подиграваше.

Кип се изправи. Олеле… Този път болеше истински. Изкуцука към чувала. Да, нямаше съмнение — не го беше разпорил. Разхлабеният шев си беше същият както винаги.

Подиграваше му се!

Но Кип бе чул двоен пукот. Ако единият звук бе от откъсването на чувала, какво беше причинило другия? Падането на пода? Не.

Второто пращене се бе чуло вътре в чувала. Не се съмняваше в това.

От какво имаше да се плаши? И без това трябваше да обяснява на командир Железни какво е направил… Впрочем нали тъй или иначе щяха да го изхвърлят от Черната гвардия… Какво имаше да губи?

Притегли малък нож от син луксин, седна и опря острието в разхлабения шев.

Месеци наред блъскаше това нещо, воден от приумица. Толкова време беше отделил за тази глупава цел, но не беше успял да я постигне. И сега да се откаже? „Наистина исках да го разпоря от бой този чувал.“ Е, какво да се прави.

Отвори чувала за секунди и видя… стърготини, разбира се. Бръкна навътре. По пода се разпиляха стърготини. Щом беше стигнал дотук, защо да спира?

Наложи се да рови само няколко секунди. Кутия дълбоко в горната част на чувала, където рядко се нанасяха най-силните удари. Извади я лесно.

И забрави да диша. Познаваше тази кутия за карти. Не просто някоя кутия за карти. Кутията. От маслиново дърво и кост. Побираща само една колода. Кутията, която Янус Бориг бе скрила от хората, дошли да я убият. Кутията, която той веднага бе склонил да даде на баща си. Скъпият капак беше сцепен по средата от ритника му.

„Ама че съм…“

Почисти я от стърготините и я отвори с треперещи ръце. Новите карти бяха в нея. Всичките тези безценни карти — невъобразимо съкровище, обгърнатите в тайна истини за крале и сатрапи, за Цветове и други велики мъже и жени днес и през последните две столетия. Всички те бяха тук.

Гавин беше знаел, че честите му пътувания улесняват желаещите да тършуват в покоите му. Затова я бе скрил тук, където можеше да бъде намерена само от Кип или Железни. И Кип на свой ред се сблъска тутакси със същия проблем. Къде да скрие кутията, след като се беше убедил, че не умее да избира скривалища, а Андрос бе показал колко безцеремонно се отнася към личните му вещи? Или да даде кутията на дядо си, да приеме сделката? Направеше ли го, щеше да признае пред себе си, че е отписал баща си.

Това можеше да почака.

Ледена тръпка се плъзна по потните му ръце, спусна се по гръбнака, смрази кожата на главата му. Докато се надигаше, бутна настрани чувала и на пода се изсипаха още стърготини. Щеше да си плати за безобразието. Но на пода бе паднала още една кутия… която Кип бе зърнал веднъж. Кутията на Андрос Гайл. Нали го беше попитал той ли е я откраднал? Само че Гавин е бил крадецът.

И сега кутията беше в ръцете на Кип.

Но и това можеше да почака. Държеше картите. Върховното творение на Янус Бориг. Нейните шедьоври. Едно от чудесата на света. Преди ги бе прегледал набързо, но тогава не знаеше нищо. Виеше му се свят, разтрепери се. Извади цялата колода.

И го обзе буйна радост, пареща като силно бренди.

Странно… Не я почувства като своя радост. Огледа залата, огряна ярко от седемте цвята. Колко ли от тях притегляше неволно в момента? Дали беше разумно да притегля и да държи…

Картите в ръцете му трептяха. Не ръката му. Реагираха на нещо.

Замахна да ги хвърли, но те се изплъзнаха от пръстите му при първото движение на китката и се лепнаха по голата кожа на тялото му като железни стружки по магнит. Седем цвята… не, повече… се понесоха с бучене през Кип и сякаш се изтръгваха от него като взрив. Всичко гореше, вледеняваше, пронизваше.

Той се клатушкаше в кръг ослепял, вкопчваше се в картите, за да ги махне, а в пръстите му припукваха резонансни точки. Поредната карта се изтръгваше от ръката му и на нейно място скачаше следващата, после още една… Твърде бързо, твърде лепкави. А те вече обгаряха не само пръстите му, впиваха се навсякъде в кожата. Кип закрещя.

Пред него изникна сияние като разцъфнало цвете. Прекрасната фигура в светлината приковаваше погледа. Рея Силуз, библиотекарката с нимб от кестенява коса и красиви устни — жената, която му заръча да намери Янус Бориг. Но сега Кип си каза, че „жена“ е твърде бедна дума, за да ѝ подхожда.

Той падаше…

Не, скачаше… не, сражаваше се, размахал пламтящи мечове… не, проклинаше жената, заради която се бе отказал от своята сатрапия… не, чуваше думите на млад черногвардеец:

— Не е въплътена магия, сър.

— Но е адски близо до нея.

Файнър отдаде чест напето и скочи от ръба на бездната. Дръзкият непрокопсаник дори направи салто, докато падаше…

Кип се стовари на пода и сблъсъкът го накара да се опомни. Рея Силуз коленичи до него.

— Трошач, безсилна съм да ти помогна в това. Измъкни се, иначе ще умреш.

Светлината остъргваше плът от кост, надробяваше костите, стриваше ги на прах.

Вятър от самата светлина, от дъха на Оролам, повя през онова, което беше Кип, и го разпиля. Запрати го във всяко кътче на Седемте сатрапии и отвъд. Разпръсна го от настоящето в миналото. Издуха го от времето, както и Оролам беше извън времето.

Тя се превръщаше в цветен бяс, за което всички луксиати я предупреждаваха през целия ѝ живот. Разкъса халото и би трябвало да се самоубие. Нямаше друг избор. Какво друго да прави? Цветния принц разчиташе тя да се присъедини към него, да си загуби ума, както му се искаше. Тя прогриза дупчица в брезента на палатката, за да проникне тъничък лъч. Ако си послужеше с миниатюрния сапфир, който ѝ бе подарил нейният Юсеф, Пурпурния мечок, би могла да…

Зий Дъбов щит мига, за да избистри погледа си. Има вражески армии и по двата бряга на Великата река. Чувството, което я пробожда, не е страх. Съжаление е. Трябваше да направи повече. И не биваше да хвърля онези ехидни думи в лицето на Дариен Гайл. Сгряващото злорадство, че е надприказвала един от най-умните мъже на света, смехът на благородниците тогава, ще бъдат заплатени с кръвта на обикновени хора днес…

Перото ѝ оставя по листа равни четливи редове: „Куче. Ден 1207-ми. Все още няма разлики във физиологията извън притеглените от пишещата това изследователка. Не са забелязани промени в психиката, като не забравяме предишните уговорки за ограничените възможности да бъде проучвано съзнанието на кучетата. Ден след ден се убеждавам, че въплътеното притегляне може да бъде извършвано безопасно — при строго спазване на установените правила. Да, това е наклонена плоскост, и то хлъзгава, но Хромарият се увлича в предпазливостта. Луксин, който е запечатан правилно преди въвеждането в плътта, не се различава по нищо от обикновения и дори е по-безопасен от обичайните му приложения. Ако…“

Затътри се навън от горящата къща на рода Белодъб на Големи Яспис, подскачащите пламъци сякаш се опитват да близнат небето. Кожата му се свлича на парцали. Крещи до прегракване, а целителите се втурват към него…

Кип се задъхва, дави се, но виденията не отстъпват. През него струи такава мощ, че дори не вижда нищо. И той пищи с продрано гърло… или поне се опитва. Звуците замират в устата му.

— Кип, Трошач… Чуй ме — сърцето ти спря. Не ти остава много време. Не се застоявай, не се захласвай по…

Очите му не се затварят, не могат, но образите се сменят шеметно, все едно мига.

Гавин отваря очи за същия жълт ад, който бе посрещнал…

„Зури пак показва каква кучка е“, мисли си Топчията…

Сигурно е последната оцеляла черногвардейка…

Оролам, черен луксин. Черен! Той…

Светлината убива…

Тя…