Разбитото око

6.

Зимун стоеше, заслонил очите си с длан, а тежкият пистолет сочеше право надолу, към дъното на лодката. Кип се хвърли напред и веслата изскочиха от жлебовете. Внезапното пляскане на весло във водата привлече вниманието на Зимун и той се обърна към звука, не към Кип.

Ръцете на Кип бяха твърде слаби, за да блъсне с тях, пък и мъкнеше цялата тежест на веслата. Все едно му беше дали напада майсторски. Отпусна ръце надолу и заби рамо в Зимун. Улучи го някъде около лакътя, притисна ръката му с оръжието към тялото, блъсна го с всичка сила и изтърси:

— Ето ти цялата ми инерция, братко. Подарък от мен.

Зимун политна назад. Глезените му закачиха планшира и той много приятно за окото се превъртя с главата надолу. Цопна с плясък във водата, а Кип се стовари на дъното и си удари бузата. С ръце зад гърба, задържани от тежките весла, нямаше как да се предпази.

Но беше паднал в лодката и само това беше важно.

Надигна се със сила, която дори не подозираше у себе си. Вече притегляше син луксин и в прилива на удоволствие от притеглянето и гледката как неговият мъчител размахва ръце във водата едва не пропусна факта, че цялата лодка е в обръч от луксин. И червен, и жълт. Дълга ивица в същите цветове се проточваше към Зимун.

Неговият враг изскочи на повърхността и на Кип му се стори, че дулото на пистолета изведнъж се уголеми, вторачено в него. Петлето изщрака, щом Зимун натисна спусъка, но изстрел нямаше. Барутът бе подгизнал. Поредната вълна скри Зимун.

Кип припряно направи сини остриета и сряза оковите от зелен луксин, които свързваха китките му с веслата.

Зимун завъртя ръка в разпенен кръг. Кип знаеше, че иска да достигне ивицата.

Метна се във водата от другата страна на лодката. И още докато се гмуркаше, проумя каква грешка е направил. Вместо да притегля, за да се освободи от лодката, защо не бе притеглил, за да среже ивицата на Зимун?

„Тъп си, Кип, тъп си!“

Още беше под повърхността, размахваше усилено крака в устрема да се отдалечи колкото може повече от лодката, когато му се стори, че морски демон е паднал отгоре в морето. Изплува нагоре и зърна надигащ се стълб от черен дим и червено-оранжеви пламъци на мястото на лодката. Не виждаше Зимун, който беше зад взрива.

Неговият враг беше по-добър плувец. Днес нямаше да сполучи с отмъщението. Ако Зимун го откриеше, щеше да го преследва. И щеше да го удави.

Още миг-два остана отгоре, подмятан от вълните. Не беше в състояние да плува. Ръцете му тежаха като олово и макар че краката му още не се схващаха, скоро и това щеше да се случи. Мазнината в тялото му би го задържала на повърхността, стига да не се уплаши прекалено, но така нямаше да избяга от Зимун, камо ли от пиратската галера. Огледа се, но не можа да я открие заради вълните.

А пиратите щяха да ги намерят лесно заради пожарището, в което Зимун бе превърнал лодката.

„О… Просто е.“

Притегли толкова син луксин, колкото можеше да задържи, и го оформи в кухи тръбички край ръцете си, после изстреля през тях луксин, за да изтласква вода назад. Също като откат на мускет — избутваш вода назад, а тя те бута напред. Притегли още, за да го крепят тръбичките под мишниците, вдиша дълбоко и се извъртя към брега.

Най-хубавото беше, че Зимун изобщо не го видя.

Движеше се много по-бавно от Гавин Гайл, когато той се бореше с морския демон. Разбираше, че бърка в нещо, но не знаеше каква е грешката. И все пак пореше водата три-четири пъти по-бързо, отколкото би могъл да плува. Скоро проумя, че относителната загуба на скорост всъщност е благо за него. Не надигаше вълни и не се издаваше пред пиратите.

След около час — или само така му се стори — излезе на брега. Трябваше да се скрие между дърветата. Ако се стовареше на брега и заспеше на място, където можеха да го видят от галерата, всички усилия щяха да са напразни. Повлече се напред, яркият от слънцето пясък скърцаше под босите му крака. По аташийския бряг имаше много красиви кътчета като това. Палми се полюшваха безшумно. Добра се до сянка и най-после се обърна да огледа къде е Зимун.

Горящата лодка бе потънала, дори пушекът се разпръсваше. Но галерата вече беше там. Кип не знаеше много за галерите, но тази му се стори доста малка. Дълга може би трийсетина крачки. Не можеше да прецени точно от такова разстояние. Нямаше вдигнат флаг. Не беше галерата на Топчията.

Само че бяха спрели и Кип видя как пуснаха въже във водата.

Значи Зимун беше жив. Кип се умърлуши. Ако самият той бе пленен от пирати, дори ако го бяха намерили обикновени моряци, щеше да се тревожи от сигурната робска участ. Едва ли би имал и нищожен шанс да се отърве. За Зимун не таеше нито страхове, нито надежди. Нищо чудно да стане капитан на галерата още преди края на тази седмица.

„Оролам да го порази. Оролам да го заслепи дано. Оролам да му отнеме светлината и в живота, и в смъртта.“

Но поне засега Кип беше в безопасност. Нуждаеше се от вода. После и от храна. След това и от път към дома. Дреболии. И самият му живот беше дреболия. Но не и съобщението, което носеше. Мъжете и жените на кораба бяха видели онази нощ как Гавин Гайл пада зад борда, след като е пронизан с меч. Сигурно го смятаха за мъртъв. Кип обаче знаеше, че не е вярно. И че Топчията го беше пленил.

Ако ще и боговете да му се опълчат, щеше да върне баща си.