Разбитото око

40.

Кип си бе мислил, че щом проникне в недостъпните библиотеки, ще се справи с всичките си проблеми. Все едно щом си принуден да се бориш за нещо, то непременно си струва усилията. Само че се оказа трудно да открие истината. Тук беше пълно с книги, които луксиатите не искаха да бъдат прочетени, но да намери желаното, без да знае какво е то, се оказа несравнимо по-трудно.

Забранената библиотека стана като втори дом за неговата група. Във времето, когато Карис не обучаваше Кип и не беше длъжен да ходи на лекции или да тренира с Черната гвардия, той беше тук. Дори Андрос Гайл да се бе подразнил отначало, че Кип се е възползвал от разрешението му, за да вкара в библиотеката и приятелите си, задоволството му надделя, щом научи от внук си как луксиатите бяха опитали тайно да се опълчат на промахоса.

Кип не се съмняваше, че е имало крайно неприятни разговори между дядо му и Висшите луксиати, но нямаше как да ги чуе, разбира се. Олекна му и щом се убеди, че Андрос Гайл не е допуснал да си изкарат яда на Куентин. Не че това обнадеждаваше особено младия луксиат.

— Светлината не забравя — каза той.

— Не те разбирам.

— Луксиатите помнят дълго — обясни Куентин, без да вдига поглед от някакъв скучен том с прастара теология.

Куентин запълваше времето със собствените си проучвания и четеше забранените книги, за да пише трактат, но беше безценен помощник и им стана добър приятел.

— Оролам да се смили над нас… — изръмжа Круксър и се облегна на стола си.

Бе приключил с ученето за този ден и помагаше на Кип да търси книги за черните карти. Побутна с пръст свитъка, който бе разгърнал на масата.

— Какво има? — попита Феркуди.

Всички седяха около една маса. Феркуди и Даелос, който се бе научил да чете едва през последната година, продължаваха да се мъчат с уроците си почти колкото Бен-хадад, който четеше от малък, но още му беше трудно да се справи с думите, размиващи се пред очите му.

Всички оставиха заниманията си и наостриха слух. Макар да се бяха убедили, че Магистериумът е поставил под забрана купища скучни книги, се случваше да открият и истински съкровища.

— Хайде де, изплюй камъчето — помоли Големия Лео. — Аз от два часа чета за цъфтящи растения. Представи си само, Круксър — цъфтящи растения!

Кип смяташе Големия Лео за симпатяга. Майка му била акробатка, а баща му — атлет в пътуващ цирк. Загинали във Войната на Лъжепризмата. Феркуди се заяждаше, че бащата на Лео просто не умеел да се бие въпреки нечовешката си сила. Големия Лео се бе зарекъл да стане най-великия воин, да бъде неуязвим. Но решителността му изпъкваше рядко, и то само когато притегляше червено или подчервено. Иначе беше добродушен и обичаше хапливите шеги.

— Досега си представях, че зелените са се кланяли на… — Круксър се огледа с внезапна неловкост. — Извинявай, Тея.

— Я не се оправдавай, а кажи какво прочете.

Другите в групата се отнасяха с нея като с още едно момче почти винаги, но нито те, нито самата Тея можеха да предвидят кога тя ще настоява да не я смятат за момче.

Круксър поклати глава.

— На пръв поглед е голям кеф, нали? Оргии, препиване, танци и… ъ-ъ… дашни момичета в храмовете.

— В храмовете е имало не само момичета — натърти Тея.

Всички я изгледаха.

— Дори не си помисляйте да подхващате тези приказки — предупреди ги тя.

Круксър се прокашля.

— Както и да е… Ей сега прочетох наставленията за ритуала преди посев. Има указания за… ъ-ъ… ами как да подготвят бебетата за принасяне в жертва. Не само как да извадят сърцето от толкова малък гръден кош, но и как музикантите да надуват инструментите, когато бебетата се разпищят под ножа, за да не се… разколебават вярващите.

Всички се смълчаха.

— Проклети да са от Оролам — промърмори Лео.

— Това мога да го понеса някак. Нали разбирате, вече съм чувал, че хвърляли бебета в пламъците и… — Круксър сви рамене. — За мен си беше поредното предание. Но този свитък… Най-лош е съветът бебетата да бъдат избирани с жребий „поради обичайните затруднения с големия брой деца, предложени от родителите им, а са необходими само една дузина“. Нямало е зъл жрец, който изтръгва плачещо бебе от ръцете на майка му. Правели са го с желание. Нашите прадеди. Нашите народи. Как са могли?

— Ако позволите… — намеси се Куентин. — Някога живял един воин-жрец на име Дарджан, за кого разказват, че видял и участвал в най-страшното, което носят войните — кланета, зверства, изтезания и дори по-лоши деяния. Проявил се във всичко. Той бил сред най-видните жреци на езичниците, но Луцидоний лично го склонил към правата вяра. След като воювал в седем от деветте кралства, Дарджан извадил едното си око, преместил се в Тирея и до края на дните си живял като аскет, всеки ден се катерел до върха на… някаква статуя или канарата, позната ни днес като Разцепената скала, или… както и да е, има спорове по въпроса и… не е толкова важно. През последните три десетилетия от живота си се молел от изгрев до залез и… това също не е толкова важно. Веднъж Дарджан казал: „През повечето време, докато живеем на тази земя, мисълта за справедливостта на Оролам трябва да ни изпълва със страх, но има мигове, когато единствено тази истина може да ни дари покой.“

— Значи казваш — сепна се Кип, — че такива неща съм пропускал, като не отивах на лекциите за житията на светците?! Кръвожадни воини-жреци, избрали да се усамотят в Ректън? И аз съм се катерил по онази статуя!

— Трошач, ти и сега пропусна важното — обади се Тея.

— Да, трябва да изтърпиш много лекции, за да чуеш по-интересното — призна Куентин.

Всички се засмяха унило, като че ли за да прикрият потреса от чутото. Знаеха, че искат да го оставят зад себе си по-скоро.

— Горе-долу същото като „Първо погледни в себе си, а после навън“, нали? — напомни Тея старата поговорка.

— Общо взето. Всъщност думите на Амброзиус Абраксес гласят: „Взирай се първо в дълбините на душата си. Опознай ги тъй, както ги познава самият Оролам, а чак тогава обърни взор към делата на онези, що те гнетят.“ Някои светци са имали дар слово, други…

Куентин сви рамене усмихнат. Круксър остана сериозен.

— Ето с какви се бием. Не са били виновни отделни хора, не са били само зли жреци, които потискали простолюдието. Всички са участвали по свое желание в злото.

— Няма вести привържениците на Цветния принц да са вършили такива неща — възрази неохотно Бен-хадад.

— Но искат да се върнем към същия живот!

— Може би дори не знаят за всичко това — настоя Бен-хадад. — Събрано е тук, в тази библиотека. Как биха…

— Ти на тяхна страна ли си? — прекъсна го Круксър. — Прочети го и после ми кажи дали не оправдава почти напълно решението на Хромария да разпрати къде ли не своите луксори!

Пак се смълчаха. Куентин изглеждаше най-посърнал.

— Това е… много мрачна страница в историята на Магистериума. Предпочитаме изобщо да не говорим за тези събития.

— Аз пък чух слухове — каза Тея, — че дори някои от Висшите луксиати убеждават кого ли не на Службата по вероучение да бъдат върнати някои от предишните пълномощия.

Куентин завъртя глава.

— Да, някои луксиати се показаха твърде глупави и казаха нещо подобно, но не ми се вярва заразата да е стигнала толкова нависоко.

— Не са си направили труда да опровергаят слуховете — вметна Кип.

— Уплашени са — призна Куентин. — Но мъдростта им е по-силна от страха. Можем да разчитаме на тях.

— Не се съмнявам, че мнозина са говорили като тебе и преди да бъдат разпратени луксорите — каза Бен-хадад.

— Куентин обаче е прав — защити Тея луксиата. — Има от какво да се плашат. Всяка новина от войната е за поражение като при Руишки нос. Дори вестите за победи звучат нелепо. Победа при Ситарски кладенци? И две седмици по-късно победа при Амитон? Значи армиите ни са настъпвали заднешком с цялата си бързина, за да постигнат следващата „победа“? Мисля си, че навсякъде ни разгромяват и чуваме лъжи.

— Стига сме говорили за войната — отсече Круксър. — Според мен не бива повече да ровим в тези книги. Имало е сериозни причини да ги поставят под забрана. Мен ако питате, по-добре тези знания да бъдат изгубени завинаги.

— Не говориш сериозно! — възкликна Бен-хадад.

— Я си спомни какво научих току-що! Не мога да го махна от главата си! Дори не ви прочетох всичко. И дори не стигнах до края на свитъка. Какво лошо има да призная, че понякога други хора могат да преценят по-добре от мен?

— Никога няма да се доверя на друг да преценява вместо мен — сопна се Бен-хадад.

— Щом е тъй, може би мястото ти не е в Черната гвардия — още по-троснато каза Круксър. — Защото тъкмо това правиш всеки път, когато изпълняваш заповед.

— Стига! — спря ги Кип. — Круксър, съжалявам, че се случи да прочетеш това. Ако искаш да се откажеш, твое право си е. Но аз трябва да продължа.

— Наистина ли? Че ти не знаеш какво търсиш.

Круксър пак налучка болното място. Бяха преровили смайващ брой родословия — Клитос Сини подобно на повечето благородници имаше роднински връзки с кого ли не — и макар да намериха намеци за всевъзможни скандали, нито една история не засягаше Клитос пряко.

Кип не се стърпя.

— Ако не можеш да понасяш ужаса на това, което човек е способен да причини на друг човек, може би твоето място не е в Черната гвардия!

Тишина. Дружелюбният поглед на Круксър се вледени.

— Трошач, ще участваме в тази война, колкото и да не ни се иска. И някои от нас ще умрат в нея. А оцелелите ще се променят. Но не е задължително сами да искаме тези промени. Защото повечето от тях няма да са за добро.

— Тези книги може би ще ни дадат надмощие, за да победим — упорстваше Кип.

— Най-много да ни научат на забранени магии.

— За да се браним! — разгорещи се Тея. — Как да се защитим, ако не знаем нищо за тях?

— Знанието е подобно на мускет. Можеш и да го размахваш като тояга, но дали ще се ограничиш с това? И когато животът ти е застрашен? За мен истинското чудо е, че луксиатите изобщо са успели да ограничат достъпа до тези знания. Трошач… когато Лусия издъхваше в ръцете ми, бях готов да се обрека на вечно проклятие заради каквато ще да е магия, знайна или незнайна, ако ми даде сили да отмъстя на убиеца ѝ.

Лицата около масата се помрачиха още повече. На младия луксиат като че ли малко му оставаше да се свлече в несвяст. Кип си каза, че Куентин май е твърде чувствителен по въпроса за проклятието.

— Застрашени са не само душите ни — не млъкваше Круксър. — Ако използваме тези… неща, притеглящите на Цветния принц също ще ги използват.

— Ако измислят как — възрази Тея. — Нямат нашите книги.

— Може и да имат свои книги — промълви Бен-хадад.

— Ами ако се научат от сраженията срещу нас? — попита Круксър: — Тогава ще се оправдаят, че трябва да използват магиите, защото и ние го правим.

— Сигурно вече се занимават с това — увери го Големия Лео. — Тези неща са забранени от нас… а те ни мразят и искат да ни изтребят. Хайде да гледаме трезво: не ги е еня за убеждения, които не споделят.

— Говорим за надпревара кой да има по-опасни оръжия — не отстъпи Круксър.

— Не я започнахме ние — възрази Тея. — Просто се сещаме да тичаме, преди те да са пресекли чертата на финала.

— В такива надпревари нямаш друг избор освен победата — каза и Бен-хадад.

— Всички са губещи от такива победи — промърмори Круксър.

— По-добре да се простим с идеалите, отколкото с живота си — подхвърли Кип.

— Всички ли сте съгласни с това? — Круксър огледа останалите.

Никой не беше въодушевен, но всички закимаха.

— Капитане, май е по-добре този път да се вслушаме в думите на Кип — намеси се и Феркуди. — Нали той е Све… Ох! Тея, какво те прихваща?!

И си разтърка ребрата. Тея се вторачи свирепо в него. Някои се подсмихваха.

— Да бе, нали нямаше да говорим за Све…

Феркуди стисна устни. Другите изпъшкаха. Големия Лео закри очите си с длан.

— Пак ли? — поклати глава Кип.

Знаеше, че са правили какви ли не догадки. Всеки иска да живее в повратен момент от историята, нали? И ако не си толкова налудничаво самонадеян, че да смяташ себе си за Светлоносеца, следващата най-добра възможност е да си втълпиш, че го познаваш лично.

— Дано не всички сред вас си го мислят — добави той.

— И така… — Тея се престори, че не го е чула. — Да, капитане, всички сме съгласни.

Круксър въздъхна тежко и се взря поред в очите на всеки.

— Не мога да ви водя, ако не желаете да ме следвате. Няма да възразявам повече. Но искам да запомните — имахме избор.

Кип би предпочел да ги поразпита за глупотевините около Светлоносеца, които си говореха, но след зловещо сериозните думи на Круксър се почувства неловко.

Пак се заеха с ученето. И полека се върнаха към оплакванията от старинните изрази или колко свършена работа очакват от тях магистрите, или тренировките в Черната гвардия, а Куентин си мрънкаше отново, че все не може да проумее как е подредена забранената библиотека, защото тук не спазвали никоя от общоприетите схеми.

Когато се наканиха да излязат, Круксър дръпна Бен-хадад настрани.

— Искам да поговорим.

Кип изостана от другите, за да слуша.

— Бен, тази група е като човешко тяло. Всички си имаме роля както различните части от тялото и трябва да действаме задружно. Искам да знам дали…

— Това е защото казах, че не се доверявам на друг да преценява вместо мен ли? — прекъсна го Бен-хадад.

— Точно така.

— Крукс, не се доверявам и на тебе да преценяваш кое е най-добро за мен. Доверявам ти се обаче за групата. И за Черната гвардия. А те си по-важни от мен. Затова се подчинявам на твоите заповеди. И затова ще го правя занапред. До смърт.

Круксър си отдъхна и вече беше не разтревожен командир, а доволно момче, което се радва, че няма да загуби приятел.

— Пък и щом сме тяло, не можем да минем без задник — ухили се Бен-хадад.

Круксър изпухтя от досада.

— Чухте ли го? — провикна се Кип. — Той току-що пожела да сере всички лайна на групата.

— Не казах, че аз съм задникът! — припряно възрази Бен-хадад.

— За каквото и да приказваме, все стигаме до майтапи за задници и лайна — въздъхна Круксър.

— Чували ли сте онази история за моряка, който… — подхвана Тея.

— Недей.

— Не може ли само една гаднярска…

— Не може.