19.

Краката на Тея я носеха по калдъръма, но умът ѝ застина, сякаш беше бягащо зверче. Стигна до тесен страничен проход в уличката и чак тогава се сети, че още държи окървавен нож. Спря, запрати ножа в тесния процеп между сградите и се пъхна в отсрещния. Дрънченето на стоманата по камъните прозвуча в ушите ѝ като нов сигнал за тревога. Изтри лицето си с ръкав и видя кръв на плата.

Тя беше оплискана с кръв. „Мили Оролам, спаси ме!“ Хукна през квартала, забави крачка при първия ъгъл, подаде се на главната улица и се промъкна към най-близкия дюкян. Тук чепкаха вълна и тъчаха от нея платове. Широките капаци на прозорците бяха вдигнати, на улицата пред дюкяна беше изложена част от стоката. Тея видя беззъба старица зад тезгяха вътре, приклекна и се вмъкна между външната стена и стойка с окачени готри от козя вълна. Ако жената излезеше, отворената врата щеше да скрие Тея от погледа ѝ.

Нямаше много време да умува дали не е направила ужасна грешка — прозвучаха първите свирки. Чу тропот на тичащи мъже само на десетина крачки. Стражниците надуваха свирките си яростно. Тичаха обаче към убития, а не оттам. Засега опитваха да разберат какво се е случило, още не издирваха престъпника.

Голяма мъка беше да не вижда нищо, но тя се присвиваше зад дрехите и след още няколко секунди вратата изскърца. Не само старицата излезе, с нея имаше друга жена, двете минаха покрай Тея.

— Тоя път какво ли е станало? — попита по-младата жена.

Тея се метна през отворения прозорец в дюкяна и с леки безшумни стъпки изтича нагоре по яката дървена стълба. Голямата стая горе беше натъпкана до тавана с вълна, но капакът на покрива беше залостен и заключен с катинар.

— Джофез? — подвикна някакъв мъж, чул натрапницата въпреки старанието ѝ. — Ти ли си горе?

О, черни адове!

Мъжът се качи по стълбата, а Тея се свря зад голяма бала вълна. Мъжът не носеше фенер, но и тя нямаше светлина, а очите ѝ не бяха свикнали с мрака вътре. Случвало се бе от паника да не може да разшири зениците си. Ами ако винаги ще е така? Ами ако е обречена да се проваля тъкмо когато животът ѝ зависи от способностите? Ами ако…

Затвори очи, издиша плавно и пак ги отвори. Усети напрежението в тях, докато се разширяваха все повече към добро нощно зрение и нататък към подчервеното.

Различи греещ смътен силует на мъж, застанал на последното стъпало, но нищо по-добро не можеше да очаква от подчервеното. Най-топло беше лицето му и където имаше гола кожа, останалото виждаше по-слабо заради дрехите — освен слабините и подмишниците.

Опита да се премести, за да я скриват повече бали, но зяпаше в него, вместо да провери какво има наоколо, и заби стъпало в дървен палет под вълната.

— Джофез, ти ли си? — повтори мъжът и пристъпи към нея.

Подчервеното нямаше да ѝ помогне. С бързина, която не подозираше в себе си, очите ѝ се разшириха още и тя притегли факел от парил, но светлината му не проникваше през плътната вълна в балите. Безполезно.

Хайде де! Безизходицата пришпори волята ѝ, парилът светна по-ярко и прониза поне краищата на балите. Открои ги мъждиво, но това стигна, та Тея да вижда фигурата, доближила я на броени стъпки. Тя се промъкна предпазливо между балите, виждаше отчетливо пода и вече нямаше опасност да вдигне шум.

— Мелина, ако пак е твоята скапана котка, ще я затрия. Все ме стряска, а дори не лови мишки. — Той продължи да мърмори, докато слизаше по стъпалата. — Ама какво става там, по дяволите? — учуди се по-гръмко, най-после чул свирките на стражниците.

Махна се. Адрастея си отдъхна. Парилът почти свършваше и тя угаси факела.

Нямаше много време. Тук беше приклещена. По миризмата и с опипване намери прана и избелена вълна, издърпа малко и започна да си търка ръцете. Нито имаше огледало, нито знаеше точно къде е изцапана с кръв, но трябваше да направи веднага каквото може. Пъхна използваната вълна надълбоко — може би ще помислят, че котката най-сетне е убила плъх тук. „Съжалявам, стопани.“

Смъкна от себе си откраднатите момчешки дрехи и избърса лицето, гърдите и ръцете си с чистата задна страна на туниката. Надяваше се да е изчистила кръвта. Навлече роклята в тъмнината и стегна непохватно връзките.

„Побързай, Тея. Размърдай се.“

Питаше се да остави ли окървавените дрехи тук, но може би само след минути някой щеше да се качи горе с фенер и ако свържеше находката с убийството, стражниците щяха да разпитват дали тези хора са видели някого да излиза от дюкяна. И някой в квартала щеше да си спомни, че е зърнал дисципула. Издирването щеше да се насочи към нея.

Значи по неволя щеше да изнесе дрехи с кръв по тях — проклятие! — под носа на зяпачите наоколо. Сгъна ги колкото можа по-плътно, свали шапката от главата си, напъха дрехите в нея и слезе по стълбата, като се мъчеше да укроти буйните удари на сърцето си.

Не завари никого долу, но още неколцина дюкянджии и минувачи се събираха към уличката, за да научат какво става. Тея провери има ли кръв по себе си. Роклята като че ли беше чиста — безпокоеше се кръвта да не е попила през туниката. Май поне в това имаше късмет. Озърна се за огледало, но в този дюкян нямаше.

Сърцето ѝ сякаш скочи към гърлото, когато прекрачи навън през широкия прозорец и зърна ръката си — имаше кръв под ноктите и по кожата около тях. И на двете ръце.

По дяволите!

Излезе на улицата и се притули зад старицата, останала да наглежда дюкяна. Мъжът и по-младата жена бяха отишли в уличката.

Тея се обърна и едва не налетя на друг собственик на дюкян, който стърчеше нерешително, разкъсван между опасенията за стоката си и любопитството.

— Говори се, че убили някого — сподели той с нея.

— Оролам да ни пази, какъв ужас! — възкликна тя съвсем искрено.

Тежка вълна се надигна от дълбините на душата ѝ. Тя преглътна насила, стисна зъби и юмруци.

„Не сега, Тея. Не сега!“

— Тук не се случват такива неща — оплака се той. — В квартала сме свестни хора.

Тя измънка нещо сговорчиво и си тръгна. Мъжът дори не забеляза, че се е махнала.

Изтръпваше от ужас, докато вървеше срещу потока зяпачи и знаеше, че ако се огледа през рамо, ще издаде гузната си съвест. Чу стъпките на тичащ човек.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! Направете път на стражата!

Тя си продължи по пътя. Някой наду свирка зад нея.

„Не бягай. Изглеждаш като безобидно момиче. Няма да те събори на земята. Ще те сграбчи за ръката. Тогава ще нападнеш на свой ред. Ако побегнеш, ще те връхлети отзад. Ще те притисне с тежестта си и тогава с тебе е свършено.“

Втория път свирката едва не я проглуши. „Щом те хване за ръката, завърташ се и забиваш лакът в главата му, за да го зашеметиш. И тогава побягваш. На две пресечки оттук има подземен канал. Там ще му мислиш.“

Тропотът ѝ подсказа, че стражниците са двама. Двама ли? Нямаше как да се справи с двама.

Смръзна се. Стражниците профучаха покрай нея.

— Път на стражата! — изрева единият. — Отдръпнете се!

Още една пресечка по-нататък всичко вече изглеждаше нормално, никой не знаеше, че наблизо е извършено убийство. Тея стигна до фонтанче насред пазар, където неколцина от търговците вече прибираха стоката си, седна на ръба и потопи уж разсеяно едната си ръка във водата. Намести се по-изправено, огледа дали някой я наблюдава и избърса пръстите си в сгънатата туника.

— Какво правиш? — попита малко и дразнещо хубавичко момче.

Явно беше син на някой търговец.

— Аз мога да притеглям — увери го Тея. — Чупката или ще те подпаля.

Момчето се облещи. Тя посегна заплашително към него и то офейка. Тея почисти припряно и другата си ръка, преди да се изправи. Не биваше да се застоява на едно място, а трябваше и да се отърве от дрехите.

След няколко пресечки намери широка кална локва. Спъна се престорено и изтърва сгънатите дрехи по средата на локвата, после ги настъпи тромаво. Кални петна върху кървавите петна. Вдигна оплесканите подгизнали дрехи и с подчертана досада ги натика в шапката.

Не изглеждаше някой да е забелязал какво направи.

В началото на съседния квартал изхвърли дрехите и шапката на едно бунище. Обикаля още малко по улиците, за да е сигурна, че никой не я следи, накрая пак спря при фонтанче и наплиска лицето и ръцете си. Най-после се успокои и тръгна към Хромария.

Никой не я спря. Никой не знаеше. Беше се отървала. И дори имаше документите. Но умът ѝ още не беше готов да разсъждава за всичко, което я бе сполетяло.

Връщането в Хромария беше като скок в друг свят. Свят без убийства, където сенките не оживяват внезапно. Безопасен свят. Мина по Стеблото на лилията и се насочи към входа на Кулата на Призмата, където беше нейната стая.

Малко ѝ оставаше до входа, когато видя мъж, който много приличаше на Кип. Беше се облегнал на стената и прехвърляше в ръцете си карти за игра, като че ли искаше да ги запомни. Все едно нямаше нищо странно в заниманието му.

Той не вдигна глава.

— Кип? — промълви тя. — Кип! — Притича и го обви с ръце. — Жив си!

Не отвърна на прегръдката ѝ и за миг тя се смръзна от ужасното хрумване, че той все пак не е Кип. Пусна го и отстъпи назад. Наистина изглеждаше променен — отслабнал с още поне три сева, широките му рамене изпъкваха все повече с намаляването на тлъстините. Челюстта му се бе очертала по-рязко, лицето имаше по-суров вид без момчешката пухкавост. Въпреки всичко беше Кип. Долови още някаква разлика в него. Нали и в града ѝ се стори, че го зърна… значи не се беше заблудила. Изведнъж страхът я стисна за гърлото.

— Пристигнах преди малко — каза той. — Толкова се зарадвах, като те видях. — В гласа му нямаше и следа от радост. — Но не си представях, че ще се срещнем така.

Стомахът ѝ натежа като камък. Трудно си поемаше дъх. Гузната съвест помрачи лицето ѝ и Кип разгада това изражение.

— Кип… — едва прошепна Тея. Трудно ѝ беше да вдиша. — Кип, аз съм робиня. Не разбираш какво означава това.

— Не си робиня.

— Откога ме следиш? — попита тя.

Не би могъл да върви дълго подире ѝ, без тя да усети, нали? В очите му се бореха обидата на подритнато кученце и сдържаността на мъж, който прикрива колко е уязвен.

— Може би трябва да облечеш нещо друго вместо тази напръскана с кръв рокля, преди и друг да забележи.

Тя се подплаши, тръгна забързано, но той не изоставаше с дългите си крачки. Кога пък беше станал толкова висок? Разбира се, нямаше как да я е следил през цялото време из града и дотук. Какво ли е видял? Може да е вървял след нея достатъчно дълго, за да е видял как бе откраднала дрехите. Лошо, но не стигаше, за да я разобличи. Видя и кръвта — още по-лошо, но и това не стигаше.

От друга страна, ако бе гледал всичко от удобно място, би трябвало да знае, че тя не е убила никого. Но пък ако беше видял почти всичко, може и да я мислеше за убийца.

Каква щеше да е цената, ако му признаеше истината? „Тея, ти си робиня, а не глупачка. Какво означава това, а? Помисли!“

В асансьора с тях влезе още един дисципул и ѝ спести необходимостта да продължава с лъжите.

„Въпросът не е какво правя аз, а какво правят те? Тази история е от две оплетени нишки.“

Тъкмо двамата с Кип излизаха от асансьора и дъхът ѝ спря. Толкова беше просто… Всичко, което бе откраднала за лейди Верангети — всъщност за лейди Аглая Красос, но тогава не знаеше, — беше от метал, за да го вижда Тея добре. И все предмети, които можеше да разпознае лесно. Тогава се заблуждаваше, че е така, за да знае какво да открадне.

Запазваха всичко откраднато, за да я изнудват след време — имаха доказателства, че е крадла.

Кип хвана болезнено ръката ѝ и я накара да се обърне към него. Изведнъж тя осъзна колко е наедрял. Вместо стопените мазнини се бяха натрупвали мускули, но толкова бавно, че никой не обръщаше внимание досега — сигурно бе гладувал поне две седмици, щом беше отслабнал толкова.

— Проклятие, Тея, кажи ми истината!

„Не е честно момчетата да са такива — оплака се безмълвно Тея. — В един миг още са големи деца, а в следващия могат да ти откъснат ръката.“

Вдигна глава да погледне в лицето своя приятел… не, все още господар въпреки всичко, което се бе случило, и щеше да си остане неин господар, докато тя не регистрираше онези документи. Почувства как в нея нещо се пречупи, но беше сладко като мед, капещ от разчупена восъчна пита. Той знаеше. Трябваше да му признае всичко и да се надява на добър край. Дори ако той я отхвърлеше, ако ѝ обърнеше гръб, нямаше да носи сама това бреме. Това ѝ даваше светлина и надежда.

Кип май усети чак сега, че стиска ръката ѝ, и я пусна.

— Сби ли се с някого, какво стана?

Сърцето ѝ затуптя отново. Той не знаеше. Облекчението я заливаше на вълни.

Той се озъби и Тея долови, че е проумял каква грешка е направила.

— Трябва да се преоблека — каза Тея — и трябва да поговорим за това на място, където не могат да ни подслушат.

Отново владееше положението, печелеше време, даваше си шанс да помисли какво да прави.

Не се съмняваше, че и други ще проявят изострен интерес към завръщането на Кип. Несъмнено шпиони щяха да съобщят на всички властници тук, че Кип е в града. И поне Бялата, Червения и командирът на Черната гвардия нямаше да останат бездейни, щом научат. Колко чевръсти бяха шпионите в Хромария?

А за Тея щеше да е най-добре, ако се погрижи за външния си вид, преди да се натъкне на слуга на някой от най-могъщите и неутолимо любопитни хора в Седемте сатрапии.

— Кип, и за двама ни ще е от полза, ако първо се почистя — каза тя припряно.

Тъкмо стигнаха до спалните помещения на момичетата и видяха Марисия, робинята на Гавин — идваше откъм стаята на Кип. Тея наведе глава.

— След пет минути съм готова — подхвърли и се шмугна вътре. — Може би десет.

В спалното нямаше момичета. Слава на Оролам, поне в това ѝ провървя. Сигурно бяха отишли да учат, да вършат работа или да вечерят… което напомни на Тея, че не е хапвала нищо след закуската. Затвори вратата и се заслуша.

— Кип — започна Марисия притеснено, — много се радвам да те видя жив и здрав. Искат да се качиш незабавно…

— Съжалявам, в момента съм зает.

— … на извънредната сбирка на Спектъра. Кип, това не е молба. Или ще дойдеш с мен, за да разнищим тази бъркотия, или ще те хванат стражниците на Черния, вероятно и ще те набият, а Червения ще постигне каквото иска. Защо тъкмо сега си прахосваш времето с тази робиня? Длъжен беше да се явиш веднага при Бялата. Да се молим на Оролам глупостта ти да не струва живота на някого.

— Няма и десет минути, откакто…

— Веднага, Кип!

В кратък пристъп на глупост Тея искаше да изскочи навън и да зашлеви Марисия. Как смееше да говори така на нейния приятел? Робиня ли? Робиня, а? „И ти си робиня, тъпа…“

Притисна се до вратата, за да чуе отговора на Кип. Отварящата се врата удари бузата ѝ и я зашемети.

— Калийн, не се залъгвай, че никой не ти обръща внимание — каза Марисия спокойно през пролуката. — Защо още не си представила документите за освобождаването си от робство? Що за игра си подхванала? За кого?

Вратата се затвори, стъпките заглъхнаха по коридора и Тея остана сама да плува с провесена на шията наковалня.

„Едно по едно — сгълча тя паниката си. — Още си наплескана с кръв, глупачке. Това е първото.“ Отиде при леглото си, отвори сандъка и грабна чиста риза. Влезе в умивалнята, напълни една мивка и се взря в отражението си.

Ослуша се дали не идва някой и съблече роклята. Видя петното отпред на ризата си, потъмняло от съсирването, но все още ярко при яката заради топлината и потта от тялото ѝ. Идеше ѝ да съдере плата, да се разреве, да повърне. Онзи мъж, погледът в очите му, отчаянието от неизбежната смърт и пълната безпомощност…

Вдиша дълбоко, опряла ръце на мивката.

Внимаваше да не остави кръв по лицето си, докато смъкваше ризата. Не се поддаде на хрумването да натопи ризата във водата и да изтърка петната. Така нямаше да почисти кръвта от плата, само щеше да оплеска цялата мивка. Вместо това огледа тялото си за съсиреци. Намокри края на ризата и се избърса между гърдите.

Милостиви Оролам, имаше кръв и в ухото. Не успяваше да я махне.

Стомахът ѝ се сви, но тя не си позволи да повърне. Потопи друга чиста част от плата във водата, после бавно и усърдно изчисти ухото, зад ухото, бузата. Пак огледа ръцете си. Изтърка кръвта под два нокътя. Сгъна внимателно съсипаната риза, за да не се виждат никакви петна, избърса се с кърпата за ръце и облече чистата риза.

Опита да се усмихне на огледалото. Бледичко.

На повече не беше способна.

Сега да се отърве от ризата — последната улика, която можеше да я свърже пряко с убийството. Ризите имаха номерца на гърба, за да знаят робите в пералнята на кое момиче да ги връщат. Тея раздра ризата на парчета и откъсна номерчето, а това се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Малко платнено квадратче, и то тънко. Лапна го и го глътна.

Натика парчетата в чувала с използвани парцалчета за менструално кръвотечение и тръгна към стаята на Кип. Отвори предпазливо, с разширени зеници чувствителни към парил, убедена, че ще завари онзи проклетник вътре. Стаята беше празна, нямаше капани, затова пък откри квадратен плик на тоалетното шкафче на Кип. Пристъпи бавно, защото беше сигурна, че това го нямаше, когато излезе оттук.

На плика имаше един ред:

Т., както ти обещах.

Г-н Ш.

Дали това нещо вече е било тук, когато Марисия е надникнала в стаята? Гърлото ѝ пак се сви. Оролам, какво щеше да прави, ако беше влязла с Кип и той намереше листа? Товарът на тайните я задушаваше.

Да отвори писмо от господин Шарп беше все едно да държи змия. Взе плика нерешително, но вътре имаше само листове хартия. Подпря се на шкафчето да ги разгледа.

Нейните документи, даващи право на собственост върху тялото ѝ. Подписани, всичко беше наред. Готови за регистрация.

Тея слезе на нужния етаж, изчака няколко минути на опашката и връчи документите си на чиновника. Той провери придирчиво всичко по два пъти и отиде да говори с по-възрастен чиновник, от когото получи ключ. Върна се с няколко дебели пръчки монети. Преброи ги пред Тея и я накара да подпише заявление, че възнамерява да се присъедини към Черната гвардия, след това ѝ даде монетите.

— Моите поздравления — каза чиновникът. — От този момент не си обвързана с клетви за вярност към никого освен към Черната гвардия и Хромария. — Потупа я по ръката. — Хей, гледай по-весело де! Вече си свободна.

Беше се сбъднало най-съкровеното ѝ желание, жадуваната от години мечта, а сега беше и по-богата, отколкото можеше да ѝ се присъни, но никога през живота си не бе копняла толкова силно за отнетата свобода.

Загрузка...