Разнищи ме

Деветнайсета глава

Тръгваме нагоре.

Касъл трябва да се присъедини към нас всеки момент, за да изведе групата ни от този подземен град в истинския свят отгоре. Това ще е първата ми възможност от почти 3 години да видя в какво се е превърнало обществото ни.

Бях на 14, когато ме извлачиха от дома ми заради убийството на невинно дете. 2 години ме прехвърляха от клиники в адвокатски кантори, домове за малолетни закононарушители и психиатрични болници, докато накрая не решиха да ме заключат завинаги. Предпочитам да ме бяха изпратили в затвора, отколкото в лудницата; макар че според родителите ми беше по-разумно. Ако ме бяха осъдили на затвор, поне охраната щеше да се отнася с мен като с човешко същество; вместо това прекарах последната година от живота си като бясно животно, затворено в тъмна дупка, без всякаква връзка с външния свят. Познанията ми за планетата ни се простират до онова, което съм видяла през малкото прозорче на килията и докато бягах, за да спася живота си. Затова сега не знам какво да очаквам.

Но искам да видя света.

Имам нужда да го видя.

Омръзна ми да живея на сляпо и да разчитам на спомените си от миналото и нищожните късчета, които съм успяла да сглобя от настоящето ни.

Знам единствено, че Възобновителите са управляващата сила от 10 години насам.

Знам го, защото сложиха начало на политическата си кампания, когато бях на 7. Никога няма да забравя първата стъпка към пропастта. Спомням си дните, когато животът още беше сравнително нормален, когато хората просто умираха под път и над път, когато имаше достатъчно храна за онези, които можеха да си я позволят. Това беше, преди ракът да стане една от най-често срещаните болести, преди климатът да се превърне в необуздан, разлютен звяр. Спомням си колко се вълнуваше народът ни заради появата на Възобновителите. Спомням си надеждата по лицата на учителите ми и обявленията, които бяхме принудени да гледаме посред учебния ден. Спомням си всички тези неща.

И точно 4 месеца, преди 14-годишното ми Аз да извърши непростимото си престъпление, народът ни повери властта в ръцете на Възобновителите, за да ни поведат към едно по-светло бъдеще.

Надежда. Толкова надежда имаха. Родителите ми, съседите ми, учителите и съучениците ми. Всички се надяваха на добро, докато приветстваха с радушни възгласи Възобновителите и им се кълняха в непоколебима подкрепа.

Надеждата кара хората да правят ужасни неща.

Спомням си протестите, които се вихреха малко преди да ме отведат от дома. Спомням си улиците, залети от гневни тълпи хора, решили, че искат да върнат покупката си. Спомням си как Възобновителите боядисаха демонстрантите в червено от глава до пети и им казаха, че е трябвало да прочетат малките буквички отдолу, преди да напуснат домовете си онази сутрин.

Закупени стоки не се връщат.

Касъл и Кенджи ме взимат на тази мисия, за да ме приветстват с добре дошла в ядрото на Пункт Омега. Искат да се присъединя към движението, да приема членовете му, да разбера защо каузата им е толкова важна. Касъл иска от мен да се боря срещу Възобновителите и плановете им за света ни — унищожението на книги, артефакти, езици, история; срещу елементарния, празен, сив живот, към който целят да подтикнат идните поколения. Иска да се уверя с очите си, че земята ни все още не е разрушена необратимо, иска да ми докаже, че бъдещето ни може да бъде спасено, че нещата могат да се оправят, стига властта да попадне в правилни ръце.

Иска от мен да им имам доверие.

Аз искам да им имам доверие.

Но понякога се плаша. Дори с ограничения си житейски опит, вече съм се уверила, че хората, преследващи властта, не заслужават доверие. Хора с извисени въжделения, помпозни речи и непринудени усмивки досега не са успявали да успокоят сърцето ми. Мъже с оръжия никога не са успявали да приспят опасенията ми, колкото и пъти да са се заклевали, че убиват в името на висша кауза.

А не ми е убягнал фактът, че хората от Пункт Омега са въоръжени до зъби.

Но ме гложди любопитство. Отчайващо любопитство.

Маскирана съм в стари, парцаливи дрехи и дебела вълнена шапка, която почти покрива очите ми. Нося тежко яке, навярно мъжко, а кожените ми кубинки са почти скрити от крачолите на възголемия панталон, надиплени около глезените ми. Изглеждам като най-обикновена гражданка. Бедна, измъчена гражданка, бореща се за прехраната на семейството си.

Зад нас се чува щракване на врата и всички се обръщаме. Касъл сияе насреща ни. Оглежда струпаната групичка.

Аз. Уинстън. Кенджи. Брендън. Момичето на име Лили. 10 други души, които още не познавам. Общо сме 16, включително с Касъл. Хубаво четно число.

— Добре, приятели — подхваща Касъл, плясвайки с ръце. Забелязвам, че и той си е сложил ръкавици. Като всички нас. Днес съм просто едно момиче сред група хора, носещи нормални дрехи и нормални ръкавици. Днес съм просто цифра. Нищо особено. Най-обикновен човек. Само за днес.

Чувството е толкова абсурдно, че ми иде да се усмихна.

После си спомням как бях на косъм да убия Адам вчера и внезапно забравям как да движа устните си.

— Готови ли сме? — пита Касъл, озъртайки се наоколо. — Не забравяйте какво обсъждахме. — Казва той. Пауза. Съсредоточен поглед. За всеки поотделно. Този върху мен се задържа малко повечко. — Добре тогава. Последвайте ме.

Никой не говори, докато следваме Касъл из лабиринта от коридори, и за момент се замислям колко лесно би било просто да се загубя сред тълпата. Да избягам, да се слея с фона и никога повече да не ме видят.

Като страхливка.

Умувам какво да кажа, за да разсея мълчанието.

— А как ще стигнем дотам? — питам неясно кого.

— Пеша — отвръща Уинстън.

Краката ни трополят по пода в отговор.

— Повечето граждани нямат коли — обяснява Кенджи. — А е от ясно по-ясно, че не можем да тръгнем с танка. Ако искаме да не се набиваме на очи, трябва да се държим като обикновени хора. И да вървим пеша.

Касъл ни води към изхода, а аз вече не помня как сме стигнали дотук, кой тунел накъде завива. Все повече и повече се уверявам колко малко знам за това място, колко малка част от него съм видяла. Въпреки че, ако трябва да съм откровена, не съм си правила труда да ходя на опознавателни обиколки.

Трябва да сторя нещо по въпроса.

Чак когато теренът под краката ми се променя, осъзнавам колко близо сме до външния свят. Катерим се нагоре, по каменни стъпала, вдълбани в земята. Оттук виждам нещо като квадратна метална вратичка. Има си резе.

Осъзнавам, че съм леко притеснена.

Напрегната.

Развълнувана, но и поуплашена.

Днес ще видя света през очите на обикновена гражданка, ще го видя отблизо за пръв път в живота си. Ще разбера с какви трудности се бори съвременното ни общество.

Как живеят родителите ми, където и да се намират.

Касъл спира пред вратата, голяма колкото прозорец. Обръща се към нас.

— Кои сте вие? — пита ни.

Никой не отговаря.

Касъл изопва рамене, разгръщайки пълния си ръст. Скръства ръце пред гърдите си.

— Лили — казва той. — Име. Номер на документите. Възраст. Сектор и занимание. Веднага.

Лили сваля шала от устата си. Проговаря с леко механичен глас:

— Името ми е Ерика Фонтен, 1117-52QZ. На 26 години. Живея в Сектор 45.

— Занимание — подканва я Касъл с леко нетърпелив тон.

— Текстилен работник. Фабрика 19А-ХС2.

— Уинстън — нарежда Касъл.

— Името ми е Кийт Хънтър, 4556-65DS — отвръща Уинстън. — На 34 години. Сектор 45. Работя в металната промишленост. Фабрика 15В-ХС2.

Кенджи не чака да го подканят.

— Хиро Ямасаки, 8891-11DX. 20 години. Сектор 45. Артилерийски склад. 13А-ХС2.

Касъл кима с глава, докато всички останали се изреждат да цитират информацията, гравирана върху регистрационните им карти. Той се усмихва доволно. После вперва поглед в мен и всички очи наоколо се приковават към лицето ми, чакайки да видят дали ще се изложа.

— Делия Дюпон — казвам аз. Думите се изнизват от устните ми неочаквано лесно.

Нямаме намерение да привличаме вниманието на военните, но това е предпазна мярка, в случай че поискат от нас да се идентифицираме, трябва да знаем информацията върху регистрационните си карти така, сякаш описва нас самите. Кенджи ни успокои, че макар войниците, отговорни за комплексите, да са от Сектор 45, не са същите като онези в базата. Не му се вярва да се натъкнем на някого, който би ни разпознал.

И все пак.

За всеки случай.

Прокашлям се.

— Номер на документите 1223-99SX. 17 години. Сектор 45. Работя в металната промишленост. Фабрика 15А-ХС2.

Касъл отново задържа погледа си върху мен малко повече от нужното.

Накрая кимва. Оглежда всички ни.

— И кои — продължава с дълбок, ясен, отривист глас — са трите въпроса, които трябва да си зададете, преди да проговорите?

Отново мълчание. Но не защото не знаем отговора.

Касъл започва да отброява на пръсти.

— Първо! Нужно ли е да казвам нещо? Второ! Нужно ли е точно аз да казвам нещо? И трето! Нужно ли е точно аз да казвам нещо точно сега?

Никой не проронва и дума.

— Не говорим, освен ако не е абсолютно наложително — казва Касъл. — Не се смеем, не се усмихваме. По възможност не се поглеждаме един друг. Правим се на непознати. Не вършим абсолютно нищо, с което можем да привлечем излишни погледи. Не искаме ничие внимание върху себе си. — Пауза. — Разбирате, нали? Ясно ли е?

Всички кимваме.

— А ако нещо се обърка?

— Пръсваме се. — Кенджи се прокашля. — Бягаме. Крием се. Мислим единствено за себе си. И при никакви обстоятелства не издаваме местонахождението на Пункт Омега.

Като че ли всички си поемат дълбока глътка въздух по едно и също време.

Касъл отваря малката врата. Надниква навън и чак тогава ни махва да го последваме. Промъкваме се през отвора един по един, безшумни като думите, които не напускат устните ни.

Не съм излизала изпод земята почти 3 седмици. Имам чувството, че са били 3 месеца.

Веднага щом въздухът ме блъсва в лицето, усещам как вятърът хапе кожата ми по онзи познат начин, някак укорително. Сякаш ме хока, задето съм липсвала толкова дълго време.

Намираме се насред замръзнала пустош. Въздухът е леден, режещ, наоколо ни танцуват мъртви листа. Малкото оцелели дървета се олюляват на вятъра, прекършените им, самотни клони се молят за нечие другарство. Поглеждам наляво. Поглеждам надясно. Поглеждам право напред.

Наоколо няма нищо.

Касъл ни разказа, че същата тази местност някога била покрита с тучна, буйна растителност. Че когато започнали да търсят скришно място за Пункт Омега, това им се сторило идеално. Но това е било преди толкова много време — цели десетилетия. Сега всичко е променено. Самата природа е различна. А е твърде късно за местене.

Затова се справяме както можем.

Тази част, твърди Касъл, е най-сложната. Тук сме уязвими. Лесно забележими дори дегизирани като обикновени граждани, защото мястото ни не е тук. Гражданите нямат работа извън границите на комплексите, не напускат регулираната територия, определена като безопасна от Възобновителите. Спипат ли те извън нея, нарушил си законите на новото ни псевдоправителство и последиците са жестоки.

Затова трябва да достигнем комплексите възможно най-бързо.

Планът е Кенджи — чиято дарба му позволява да се слива с околната среда, — да се движи пред групата в невидимо състояние, за да се увери, че пътят е чист. Останалите го следваме на няколко метра разстояние, внимателно, безшумно, съвършено тихо, готови да побегнем при нужда. Странно е, като се има предвид колко сплотена е общността на Пункт Омега, че Касъл не ни поощрява да стоим заедно. Но това, както самият той ни обясни, е за доброто на болшинството от нас. Това е саможертва. Един от нас трябва да е готов да го хванат, за да даде шанс на останалите да се измъкнат.

Да се жертва за отбора.

Пътят ни е чист.

Вървим поне от половин час и като че ли никой не охранява това пустеещо парче земя. Скоро комплексите изникват на хоризонта. Квартали и квартали, и квартали от метални кутии, кубове, струпани един до друг по древната, хриптяща земя. Загръщам се по-плътно в палтото си, а вятърът се обръща на една страна, само и само да транжира човешката ни плът.

В ден като днешния е твърде студено за живот.

Под бедняшкото си облекло нося униформата си, създадена така, че да контролира телесната ми температура, и въпреки това треперя от студ. Мога само да гадая какво преживяват останалите в момента. Надниквам към Брендън и откривам, че и той вече прави същото. Погледите ни се срещат за част от секундата, но се кълна, че ми се усмихва, вятърът брули бузите му до зачервяване, сякаш в пристъп на ревност заради блуждаещите му очи.

Сини. Толкова сини.

Доста различно, по-светло, почти прозрачно синьо, но все пак същинско, истинско синьо. Сините очи винаги ще ми напомнят за Адам, казвам си. И болката отново ме връхлита. Напада с ярост сърцето ми.

— Побързайте! — Вятърът донася гласа на Кенджи, но тялото му го няма. Намираме се едва на няколко крачки от първите постройки, но съм замръзнала намясто, кръв и лед, и счупени вилици стържат по гърба ми. — БЪРЗО! — Изгърмява гласът на Кенджи отново. — Тръгвайте към комплексите и крийте лицата си! Войници на три часа!

Всички подскачаме едновременно и се втурваме напред, стараейки се да не се набиваме на очи, и скоро вече сме скрити зад стената на една метална сграда, навеждаме глави и всеки се преструва на един от многото хора, събиращи парчета стомана и желязо от купчините боклук, разпръснати наоколо.

Комплексите са разположени върху огромно поле от отпадъци. Смет и пластмаса, както и метални стружки, поръсени като конфети по пода на детска стая. Тънък слой сняг застила всичко, сякаш земята е направила неудачен опит да прикрие грозотата си точно преди да пристигнем. Но целият този свят е едно огромно сметище.

Вдигам поглед нагоре.

Надничам през рамо.

Оглеждам се наоколо тъкмо както ми е казано да не правя, но просто не мога да се сдържа. Трябва да гледам към земята, сякаш живея тук, сякаш нищо от пейзажа не ми е ново, сякаш не искам да вдигам лице, за да не го жили студът. Трябва да съм превита, прегърбена като всички останали хора, мъчещи се да намерят топлина. Но има толкова много за гледане. Толкова много за наблюдение. Толкова много непознати за мен неща.

Затова се осмелявам да вдигна глава.

И вятърът ме сграбчва за гърлото.