Петдесет и втора глава


Положението се влошава.

Напрежението сред членовете на Пункт Омега се нагнетява с всеки изминал час. Опитахме да установим контакт с хората на Андерсън, но безуспешно — нямаме никаква връзка с вражеските сили, нито каквито и да било сведения за заложниците. Но цивилните граждани на Сектор 45 — онзи, който беше под командването на Уорнър, — започват да надигат глави. Слуховете за нас и подвига ни започват да се разпространяват твърде бързо.

Възобновителите опитаха да покрият новината за скорошното ни сражение, отписвайки го като поредния набег от страна на бунтовническа групировка, но народът започва да развива нюх. Някои се вдигат на протести, други отказват да работят, опълчват се на властите, правят опити да избягат от комплексите, поемат към нерегулираната територия.

Краят никога не е добър.

Загубите са твърде големи и Касъл знае, че трябва да направи нещо. Всички живеем с мисълта, че идва време за повторна експедиция навън, и то не след дълго. Не сме получавали доклад за смъртта на Андерсън, тоест навярно изчаква удобен момент да ни отмъсти — или пък Адам е прав и просто още се възстановява. Но каквато и да е причината, затишието откъм лагера на Андерсън не е добър знак.


— Какво правите тук? — пита ме Касъл.

Току-що съм взела вечерята си. Току-що съм седнала на обичайното си място при Адам, Кенджи и Джеймс. Примигвам объркано насреща.

Кенджи се обажда:

— Какво става?

Адам казва:

— Всичко наред ли е?

Касъл отвръща:

— Простете, госпожице Ферърс, не исках да прекъсвам вечерята ви. Но признавам, че съм малко изненадан да ви видя тук. Мислех, че в момента изпълнявате назначението си.

— О! — сепвам се аз. Поглеждам към храната си, обратно към Касъл. — Ами… да, така е… но вече два пъти говорих с Уорнър… дори се видяхме вчера…

— А, чудесна новина, госпожице Ферърс. Чудесна. — Касъл плясва с ръце, лицето му е въплъщение на облекчението. — И какво успяхте да научите? — Изглежда толкова обнадежден, че направо ме досрамява.

Всички се взират в мен и не знам какво да направя. Не знам какво да кажа.

Поклащам глава.

— О. — Касъл отпуска ръце. Свежда поглед. Кимва, сякаш на себе си. — Но въпреки това сте решили, че двете ви посещения са били напълно достатъчни? — Не ме поглежда. — Какво е професионалното ви мнение, госпожице Ферърс? Че настоящата ситуация позволява протакане? Че Уинстън и Брендън ще си почиват, докато вие намерите дупка в натоварения си график и благоволите да проведете разпит на единствения човек, който може да ни помогне с намирането им? Смятате ли, че в…

— Отивам веднага. — Грабвам подноса си, скачам от масата и едва не се препъвам. — Съжалявам… просто… отивам веднага. Ще се видим на закуска, момчета. — Изшушуквам и изхвърчавам през вратата.

Брендън и Уинстън

Брендън и Уинстън

Брендън и Уинстън, повтарям си.

Чувам смеха на Кенджи зад себе си.


Оказва се, че не ме бива в разпитите.

Имам толкова въпроси към Уорнър, но нито един от тях не засяга заложниците. Всеки път, когато се заканя да му задам правилния, Уорнър някак успява да ме разсее. Сякаш подозира какво ще го попитам и вече е готов да насочи разговора в друга посока.

Много е объркващо.

— Ти имаш ли татуировки? — пита ме с усмивка на уста, облягайки се на стената. Облечен е с тениска, панталони и чорапи; без обувки. — Напоследък май всички си имат.

Не такъв разговор очаквах да проведа с Уорнър.

— Не — отговарям. — Не ми се е отдавала възможност да си направя. Пък и едва ли някой гори от желание да се доближи толкова до кожата ми.

Той оглежда ръцете си. Усмихва се.

— Някой ден — казва.

— Някой ден — съгласявам се.

Пауза.

— Ами твоята татуировка? — питам го. — Защо ПЛАМНИ?

Този път усмивката му е още по-голяма. Трапчинките отново се появяват. Той поклаща глава и казва:

— Защо не?

— Не разбирам. — Килвам глава недоумяващо. — Напомняш си да се възпламениш ли?

Той се усмихва, потиска смеха си.

— Шепа букви невинаги образуват дума, скъпа.

— Нямам… никаква представа за какво говориш.

Той вдишва дълбоко. Изопва гръб.

— Та — продължава, — значи, някога си обичала да четеш?

Въпросът му ме хваща неподготвена. Озадачаващ е и за момент се питам дали не е поредният номер. Дали подобно признание не би ми навлякло неприятности. Тогава си спомням, че Уорнър е мой заложник, не обратното.

— Да — отговарям. — Обичах.

Усмивката му избледнява в нещо по-сериозно, пресметливо. Старателно изтрива всяка емоция от чертите на лицето си.

— А кога си имала възможност да четеш?

— Как така?

Той вдига бавно рамене, стрелва безцелен поглед към отсрещната стена.

— Просто ми се вижда странно, че момиче, прекарало целия си живот в изолация, би имало достъп до литература. Особено в днешния свят.

Не казвам нищо.

И той не казва нищо.

Поемам си няколко глътки въздух, преди да отговоря.

— Ами… никога не ми се е предлагал избор на книги. — Не разбирам защо съм толкова притеснена да го изрека на глас, защо трябва да си напомням, че не е нужно да шепна. — Четях каквото ми паднеше. Всички училища, които посещавах, имаха малки библиотеки, а и родителите ми имаха разни книги у дома. А после… — Поколебавам се. — После прекарах няколко години по болници и психиатрични клиники в център за малолетни закононарушители. — Лицето ми пламва като по сценарий, винаги готово да покаже срама ми от миналото, от някогашния и сегашния ми живот.

Колко странно.

Докато една част от мен се съпротивлява срещу подобни откровения, друга най-отзивчиво споделя с Уорнър. Спокойно. Приятелски.

Защото той вече знае всичко за мен.

Знае всяка подробност от 17-годишния ми живот. Разполага с всичките ми медицински картони, запознат е с всички инциденти от миналото ми и болезнената връзка, която имам имах с родителите си. А вече е чел и дневника ми.

С нищо от личната си история не мога да го изненадам; никоя от постъпките ми няма да го шокира или ужаси. Не се безпокоя, че ще ме укори или че ще избяга от мен.

А това прозрение като че ли най-много ме смущава.

И ми носи известно чувство на облекчение.

— Винаги имах книги под ръка — продължавам аз, заковала поглед в земята, някак неспособна да спра. — В центъра за малолетни престъпници. Повечето бяха стари и оръфани и дори нямаха корици, така че невинаги знаех какво е заглавието им, нито пък кой ги е написал. Просто четях всичко, което ми попаднеше. Вълшебни приказки и мистерии, и исторически романи, и поезия. Жанрът нямаше значение. Четях ги отново и отново, и отново. Книгите… ми помагаха да не полудея. — Гласът ми заглъхва и секва, преди да съм издала прекалено много. Потресена съм от желанието си да споделям с него. С Уорнър.

Жестокият жесток Уорнър, който опита да убие Адам и Кенджи. Който ме използва като играчка.

Ужасно е, че мога така спокойно да разкривам душата си пред него. Ужасно е, че точно Уорнър е единственият човек, пред когото мога да съм напълно откровена. Винаги се стремя да защитавам Адам от себе си, от покъртителната история на живота ми. Не искам да го уплаша или да му разкрия твърде много, понеже ме е страх, че ще размисли и ще осъзнае що за грешка е допуснал, доверявайки ми се, сближавайки се с мен.

С Уорнър обаче нямам какво да крия.

Искам да видя изражението му, искам да разбера какво мисли за мен сега, когато съм се отворила пред него, позволила съм му близък поглед в миналото ми, но нямам смелост да го погледна в очите. Затова седя като замръзнала на пода с кацнало на рамото ми унижение, а той не проронва и дума, не помръдва нито сантиметър, не издава и звук. Секундите прелитат край нас, изпълвайки мигновено стаята, а аз искам да ги прогоня с ръка, искам да ги уловя и да ги напъхам по джобовете си, за да спра времето.

Най-накрая той прекъсва мълчанието.

— И аз обичам да чета — казва.

Вдигам смаян поглед.

Облегнал се е назад върху стената, вплел ръка в косата си. Прокарва пръсти през слоевете злато само веднъж. После отпуска ръката си. Отвръща на погледа ми. Очите му са толкова, толкова зелени.

— Обичаш да четеш? — питам аз.

— Толкова ли е изненадващо?

— Нали Възобновителите планират да унищожат културата? Не е ли незаконно да четеш?

— Да, планират… и да, скоро ще е незаконно — отговаря той, поразмърдвайки се на мястото си. — Вече доста книги са унищожени. — За пръв път го виждам смутен. — Ироничното е — продължава той, — че започнах да чета чак когато решиха да унищожат всичко. Възложиха ми задачата да прегледам няколко списъка, да преценя кои заглавия трябва да запазим, от кои трябва да се отървем, кои да преработим за употреба в кампаниите ни, в бъдещия учебен план и така нататък.

— И това ти се струва нормално? — питам го аз. — Да унищожите малкото останало от културата ни, всички езици, всичко написано някога? Съгласен ли си с тях?

Отново върти тефтерчето ми в ръцете си.

— Има… много неща, които бих направил различно — казва той, — ако властта беше моя. — Вдишва дълбоко. — Но войникът трябва да изпълнява заповедите, независимо дали е съгласен с тях.

— Кое по-точно би направил различно? — питам го. — Ако имаше власт?

Той се засмива. Въздъхва. Поглежда ме и ми се усмихва с ъгълчето на едното си око.

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Не мога да се спра — казвам му. — Просто вече те виждам в толкова различна светлина. Всяка твоя дума ме изненадва.

— И защо така?

— Не знам — отговарям. — Просто си… по-спокоен. Не чак толкова умопомрачен.

Той ми отвръща с беззвучен смях, разтърсващ целите му гърди. После казва:

— Животът ми досега се е състоял само от битки и опустошение. Тук обаче — погледът му обхожда помещението — съм далеч от военните си задължения и отговорности. От всичката смърт. — Добавя, впил поглед в стената. — Все едно съм на ваканция. Не ми се налага да размишлявам през цялото време. Изобщо да правя каквото и да било, да говоря с когото и да било, да ходя където и да било. Никога досега не съм имал толкова часове за сън. — Хвали се той с усмивка. — В интерес на истината се чувствам като цар. Май ще ми хареса да ме държат като заложник. — Казва го някак на себе си.

Очите ми го изучават внимателно.

Проучват лицето му по начин, по който не са дръзвали досега, и осъзнавам, че нямам ни най-малка представа какво е да живееш неговия живот. Веднъж ми каза, че изобщо не бих разбрала странните закони на неговия свят, и чак сега започвам да проумявам колко прав е бил. Защото не знам нищо за този вид кърваво, дисциплинарно съществувание. Но внезапно искам да узная всичко.

Внезапно искам да разбера.

Наблюдавам внимателните му движения, усилията, които полага, за да изглежда равнодушен, спокоен. Но виждам колко точно изчислено е всичко. Колко умишлено е всяко помръдване, всяка смяна на стойката. Постоянно се ослушва, докосва с ръка земята, стената, взира се във вратата, изучава очертанията и, пантите, дръжката. Виждам как се напряга, макар и едва забележимо, и при най-малките звуци: драскането по метал, приглушените шумове пред стаята. Очевидно е, че непрестанно е нащрек, на нокти, готов за схватка, за бърза реакция. Чудя се дали изобщо знае какво е спокойствие. Безопасност. Дали някога е успявал да преспи цяла нощ. Да отиде където и да било, без постоянно да наднича през рамо.

Ръцете му са сключени.

Играе си с пръстена на лявата ръка, върти го-върти го-върти го около малкото си пръстче. Не е за вярване, че чак сега го забелязвам; представлява плътна нефритена халка, чийто бледозелен цвят пасва отлично на очите му. И най-ненадейно ме осенява споменът, че съм я виждала и преди.

Един-единствен път.

Сутринта, след като бях наранила Дженкинс. Когато Уорнър дойде да ме вземе от стаята си. Хвана ме да гледам пръстена му и побърза да си сложи ръкавиците.

Сякаш изживявам дежавю.

Той проследява погледа ми и бързо стисва лявата си ръка в юмрук, който покрива с дясната.

— Ка…

— Най-обикновен пръстен — казва той. — Нищо особено.

— Защо го криеш, щом не е нищо особено? — Любопитството ми скача до небесата, нямам търпение да се разтършувам из главата му, да разбера какво, за бога, се случва там.

Той въздъхва.

Свива и отпуска пръстите си. Накрая ги разперва, обръща ръце с дланите надолу и впива поглед в тях. Изхлузва халката от малкото си пръстче и я вдига към флуоресцентната светлина, оглежда я. Малко зелено кръгче. Чак тогава ме поглежда в очите. Пуска пръстена в едната си длан, после я свива в юмрук.

— Няма ли да ми кажеш? — питам аз.

Той поклаща глава.

— Защо не?

Потрива едната страна на врата си, масажира напрегнатата и най-долна част, онази, която преминава към гърба му. Не мога да извърна поглед. Питам се какво ли е чувството някой да масажира болезнените места по моето тяло. Ръцете му изглеждат толкова силни.

Почти съм забравила за какво сме си говорили, когато казва:

— Нося го от почти десет години. Някога пасваше на показалеца ми. — Поглежда ме, преди отново да отклони очи. — И с никого не говоря за него.

— Никога?

— Никога.

— О. — Прехапвам долната си устна. Разочарована.

— Харесваш ли Шекспир? — пита ме той.

Интересна смяна на темата.

Поклащам глава.

— Не знам за него нищо друго, освен че е откраднал името ми и отгоре на всичко го е написал грешно.

Уорнър се взира в мен за секунда, после прихва в смях — силен, несдържан, поривист смях, който се мъчи да укроти, но напразно.

Внезапно ми става неловко, чувствам се странно пред този особняк, който се смее, носи тайни пръстени и ме разпитва за книги и поезия.

— Не се опитвах да съм забавна — скалъпвам аз.

Но очите му още са пълни с усмивка, когато казва:

— Не се безпокой. И аз не знаех нищо за него допреди около година. Все още не разбирам половината от писанията му, така че май ще се отървем от повечето, но имаше едно много добро попадение.

— Какво?

— Искаш ли да го видиш?

— Да го видя?

Уорнър вече е скочил на крака и разкопчава панталона си, а аз се чудя какво ли следва, тревожа се да не ме е въвлякъл в поредната си шантава игричка, когато той внезапно спира. Улавя смаяното ми изражение и казва:

— Не се безпокой, скъпа. Няма да се събличам гол, обещавам. Просто исках да ти покажа още една татуировка.

— Къде е? — питам го аз, замръзнала намясто. Едновременно искам и не искам да извърна поглед.

Той не отговаря.

Панталоните му са разкопчани, но стоят свлечени на ханша му, разкривайки боксерките отдолу. Той дърпа надолу и надолу ластичния колан на бельото си, докато не го смъква малко под тазобедрената си става.

Изчервявам се чак до косата.

Никога досега не съм виждала толкова интимна част от мъжкото тяло и не мога да откъсна поглед от нея. Близките ни моменти с Адам винаги бяха в тъмното и всеки път някой ни прекъсваше, така и не ми се разкри дотолкова, не защото не исках, а защото все не ни се отдаваше шанс. А сега лампите светят, Уорнър стои пред мен и аз съм толкова запленена, толкова заинтригувана от извивките на фигурата му. Прави ми впечатление как талията му се стеснява надолу, скривайки се под плата. Ще ми се да опозная друго човешко същество без подобни прегради.

Така пълно, така отблизо.

Искам да науча тайните, закътани в свивките на лактите му, и да чуя шепота, скрит в свивките на коленете му. Искам да проследя линиите на силуета му с очи и с връхчетата на пръстите си. Искам да рисувам реки и долини по мускулестите чупки на тялото му.

Собствените ми мисли ме изумяват.

В дъното на стомаха ми гори стихиен пожар, който ми се ще да можех да пренебрегна. В гърдите ми пърхат пеперуди, за които ми се ще да имах логично обяснение. Дълбоко в себе си усещам болка, която отказвам да назова.

Красив.

Толкова е красив.

Сигурно полудявам.

— Цитатът е интересен — казва той. — Струва ми се много… уместен. Макар и да е бил написан доста отдавна.

— Какво? — Изтръгвам очи от долната половина на тялото му, отчаяно мъчейки се да възпра жадното си за подробности въображение. Връщам погледа си върху думите, татуирани по кожата му, и този път се съсредоточавам. — О! — Казвам. — Да.

2 реда. Машинописен шрифт, татуиран по най-долната част на торса му.


п ъ к ъ л ъ т с е е о п р а з н и л

и в с и ч к и т е м у д е м о н и с а т у к[1].


Да. Интересно. Да. Определено.

Май имам нужда да полегна.

— Книгите — казва той, дръпвайки боксерките си нагоре и закопчавайки ципа на панталоните си, — са лесни за унищожение. Но думите ще са живи, докато хората ги помнят. Трудно е например да забравиш татуировка. — Закопчава копчето си. — Май преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. — Казва той. — То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим.

— Кой си ти, за бога?

Не познавам този Уорнър. По никакъв друг начин нямаше да разпозная този Уорнър.

Той се усмихва сам на себе си. Отново сяда.

— Няма нужда друг да узнава — казва ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз самият знам кой съм — отговаря той. — Това ми е достатъчно.

Смълчавам се за момент. Свъсвам вежди, забила поглед в земята.

— Сигурно е страхотно да живееш с такава самоувереност.

— Ти също имаш от нея — казва ми той. — Упорита си и неотстъпчива. Безкрайно смела. Силна. Толкова нечовешки красива. Способна си да покориш света.

Засмивам се и вдигам поглед към очите му.

— Прекалено често плача. И нямам интерес да покорявам света.

— Това — казва той — е нещото, което никога няма да проумея. — Поклаща глава. — Просто те е страх. Страх те е от неизвестното. Тревожиш се да не разочароваш околните. Потъпкваш собствения си потенциал — казва той — заради очакванията на другите, защото до ден днешен следваш наложените ти правила. — Впива съсредоточен поглед в мен. — Ще ми се да не беше така.

— А на мен ми се ще да престанеш да ме увещаваш да убивам човешки същества.

Той свива рамене.

— Не твърдя, че си длъжна. Просто неизбежно ще се случва; така е на война. Статистически погледнато, убийствата са неизбежни.

— Сигурно се шегуваш.

— В никакъв случай.

— Винаги е възможно да избегнеш убийството, Уорнър. Избягваш го, като просто не започваш войната.

Той обаче се ухилва ослепително, без дори да обръща внимание на думите ми.

— Обичам да ме наричаш по име — казва. — Дори не знам защо.

— Името ти не е Уорнър — изтъквам аз. — Ейрън е.

Усмивката му е широка, толкова широка.

— Божичко, музика за ушите ми.

— Името ти ли?

— Само когато ти го произнасяш.

— Ейрън? Или Уорнър?

Той затваря очи. Килва глава назад и я опира в стената. Трапчинки.

Внезапно си спомням каква работа имах тук. Вместо това си приказвам с Уорнър, сякаш имаме безброй часове за пилеене. Сякаш отвъд тези стени не съществува един ужасяващ свят. Не знам как толкова често успявам да се разсейвам и си обещавам, че този път няма да позволя разговорът да се отклони в нежелана посока. Но когато отварям уста, той ми отнема думата.

— Няма да ти върна тефтерчето.

Затварям уста.

— Знам, че си го искаш — казва той, — но се боя, че възнамерявам да го задържа завинаги. — Той ми го показва. Ухилва се. После го пъхва в джоба си. Единственото място, където не бих посмяла да бръкна.

— Защо? — не се сдържам да попитам. — Защо ти е притрябвало?

Той впива поглед в мен за един дълъг, дълъг момент. Не отговаря на въпроса ми. Вместо това казва:

В най-мрачните дни трябва да потърсиш светло местенце, в най-студените дни трябва да потърсиш топло местенце, в най-злощастните дни трябва да гледаш напред и нагоре, а в най-печалните дни трябва да отвориш очи, да им позволиш да леят сълзи. После да ги оставиш да изсъхнат. Да им дадеш възможност да отмият болката, за да виждат ясно отново.

— Не мога да повярвам, че си го запомнил наизуст — прошепвам аз.

Той пак обляга глава на стената. Пак затваря очи. Казва:

Този живот винаги ще ми е чужд, но трябва да събирам дребните монети и да се надявам, че ще ми стигнат да изкупя грешките ни.

— И това ли аз съм го писала? — питам го, недоумявайки как е възможно да рецитира същите онези думи, стекли се от устните ми към пръстите ми и излели се върху листа. Още не мога да свикна с мисълта, че е посветен в тайната на най-съкровените ми размишления, на чувствата, които улових с изтерзаното си съзнание и изковах в изречения, които скупчих в абзаци, на идеите, които нанизах една до друга с пунктуационни знаци, неизпълняващи никаква друга функция, освен да покажат къде свършва една мисъл и откъде започва следващата.

Това русокосо момче държи всичките ми тайни в устата си.

— Написала си много неща — казва той, без да ме поглежда. — За родителите си, за детството си, за контактите си с други хора. Писала си за надежда и изкупление, за това колко ти се иска да зърнеш летяща птица. Писала си за болка. И за това какво е да се мислиш за чудовище. Какво е всички да те гледат с лошо око още преди да си продумал. — Той вдишва дълбоко. — Сякаш виждах себе си на хартия. — Прошепва той. — Сякаш четях всички онези неща, които не знаех как да изкажа.

Как ми се иска сърцето ми просто да замълчи, замълчи, замълчи, замълчи.

— Всеки божи ден съжалявам — продължава той с думи, по-тихи от шепот. — Съжалявам, задето вярвах на чутото за теб. И задето те нараних, мислейки, че ти помагам. Не мога да се извиня за това, което съм. — Казва той. — С тази част от мен вече е свършено; съсипана е. Отдавна загубих всякаква надежда за себе си. Но съжалявам, че не те разбирах. Единствената ми цел беше да те направя по-силна. Исках да използваш гнева си като инструмент, като оръжие, с което да овладееш силата в себе си, исках да си достатъчно могъща, за да се изправиш срещу света. Провокирах те умишлено. — Казва. — Тласнах те твърде далеч, твърде безмилостно, ужасих те, отвратих те с действията си… и всичко това умишлено. Защото така съм научен да преживявам грозната страна на този свят. Така съм научен да се боря. Исках да науча и теб. Знаех, че си способна да постигнеш много, много повече. Виждах величието в теб.

Той ме поглежда. Впива поглед надълбоко в мен.

— Ще постигнеш велики неща — казва. — Винаги съм го знаел. Май просто исках да съм част от това.

Опитвам се. Наистина се опитвам да си спомня защо трябваше да го мразя, опитвам се да си спомня всичките му ужасяващи постъпки. Но страдам, защото разбирам отлично какво е да страдаш. Да действаш неосъзнато. Да правиш неща, които смяташ за редни, защото никой не те е научил какво е нередно.

Защото е толкова трудно да проявяваш доброта към света, когато той ти отвръща само с омраза.

Защото е толкова трудно да видиш хубавата страна на нещата, когато живееш потопен в страх.

Иска ми се да му кажа нещо. Нещо проникновено и смислено, и незабравимо, но той като че ли ме разбира. Праща ми странна, плаха усмивка, която не засяга очите му, но изрича толкова много.

После…

— Кажи на хората си — проронва той — да се подготвят за война. Освен ако плановете му не са се променили, вдругиден баща ми ще разпореди атака над цивилните граждани и ще настане същинска касапница. Но това ще е и единствената ви възможност да спасите заложниците. Държат ги на някой от ниските етажи на щабквартирата на Сектор 45. Опасявам се, че не мога да ти кажа друго.

— Откъде…

— Знам защо си тук, скъпа. Не съм глупак. Знам защо си принудена да прекарваш толкова време с мен.

— Но защо ми даваш тази информация по собствена воля? — питам го. — За какво ти е да ни помагаш?

В очите му проблясва нещо различно, но не се задържа там достатъчно дълго, че да го разтълкувам. И макар изражението му да е умишлено безизразно, нещо в пространството помежду ни сякаш се е променило внезапно. Усещам нов заряд.

— Върви — казва ми със сбърчени вежди. — Трябва веднага да ги предупредиш.


Загрузка...