Четирийсет и четвърта глава


Това е вратата.

Тази тук, точно пред мен, зад нея държат Уорнър. Няма прозорци и няма как да погледна в стаята и започвам да възприемам тази ситуация като точния антоним на един прекрасен ден.

Да.

Ще вляза в тази стая невъоръжена, защото пистолетите са заключени в оръжейното помещение и защото аз самата съм смъртоносна, така че не са ми необходими. Никой здравомислещ човек не би ме докоснал дори с пръст, никой, освен Уорнър, разбира се, чийто обезумял опит да осуети бягството ми през прозореца доведе до едно откритие — че може да ме докосва, без да пострада.

И не съм казала на жива душа.

Всъщност си втълпявах, че ми се е сторило, докато Уорнър не ме целуна и не ми се обясни в любов, и тогава осъзнах, че повече не мога да се преструвам на сляпа. Но от онзи ден са минали едва 4 седмици и просто не знаех как да подхвана темата. Надявах се да не ми се налага. Отчаяно се надявах да не ми се налага.

А сега как да кажа на някого, как да кажа на Адам, че човекът, когото мрази най-много в целия свят — на второ място след баща си, — е единственият друг човек, освен него, който може да ме докосва? Че вече ме е докосвал, че ръцете му познават извивките на тялото ми, а устните му — вкуса на устата ми, макар и не по моя воля?

Не и сега. Не и след всичко случило се.

Само себе си мога да виня за създалата се ситуация. И трябва сама да се справя с нея.

Стягам се и пристъпвам напред.

На пост пред вратата на Уорнър стоят двама мъже, които виждам за пръв път. Не е кой знае какво успокоение, но все пак някакво. Кимвам им за поздрав и те ми отвръщат с такъв ентусиазъм, че направо се питам дали не са се припознали.

— Много сме ти благодарни, че дойде — казва ми единият, чиято дълга и чорлава руса коса пада в очите му. — Буйства жестоко, откакто се събуди; хвърля разни неща из стаята, опитва се да бутне стените, заплашва да ни избие до крак. Казва, че само с теб ще говори, и се успокои чак когато го уверихме, че идваш.

— Наложи се да изнесем всички мебели от стаята — добавя другият страж, гледайки ме с ококорени от изумление кафяви очи. — Чупеше всичко наред. Отказва дори да се храни.

Антоним на един прекрасен ден.

Антоним на един прекрасен ден.

Антоним на един прекрасен ден.

Съумявам да се усмихна вяло и ги уверявам, че ще направя всичко по силите си да го укротя. Те кимват, искрено вярвайки, че съм способна на нещо, на което аз самата знам, че не съм, и отключват вратата.

— Просто почукай, когато си готова — казват ми. — Викни и ще ти отворим.

Аз кимам разбиращо и се мъча да не обръщам внимание на факта, че съм по-притеснена, отколкото при срещата с баща му. Тревожа се да остана насаме с него, без да знам какво може да ми причини и на какво е способен, и съм толкова объркана, защото вече дори не знам кой е.

Той е 100 различни човека.

Той е човекът, който ме принуди да измъчвам невръстно детенце против волята ми. Той е хлапето, достатъчно изтормозено, достатъчно психически нестабилно, че да опита да убие собствения си баща в съня му. Той е момчето, което застреля един дезертьор в челото, момчето, възпитавано да бъде хладнокръвен, безсърдечен убиец от мъж, в когото се е лъгало, че може да има вяра. Виждам Уорнър като дете, отчаяно търсещо одобрението на баща си. Виждам го като главнокомандващ на цял сектор, решен да ме пороби, да ме използва като инструмент. Виждам го как храни едно улично куче. Виждам го как изтезава Адам почти до смърт. После го чувам да казва, че ме обича, усещам го да ме целува с такава неочаквана страст и забрава, че не знам-не знам-не знам какво се крие зад вратата.

Не знам кой ще е този път. Коя страна от себе си ще ми покаже днес.

Но после се замислям, че навярно този път ще е различно. Защото сега е на моя територия и винаги мога да извикам помощ, ако нещо се обърка.

Няма да ме нарани.

Надявам се.


Загрузка...