Трийсет и седма глава


Аз съм крадла.

Откраднах този бележник и химикалката от престилката на един от докторите, докато не гледаше, и бързо ги пъхнах в панталона си. Случи се точно преди да нареди на няколко мъже да ме отведат. Онези със странните облекла, дебелите ръкавици и противогазите със замъглени пластмасови визьори, скриващи очите им. Извънземни, мислех си тогава. Мислех си, че са извънземни, понеже не можех да повярвам, че онези, които закопчаха ръцете ми зад гърба ми и ме принудиха да вляза в колата, бяха човешки същества. Нападаха ме с електрошоковете си отново и отново само за да ме накарат да пищя, но аз не гъквах. Скимтях от болка, но не казвах и дума. Усещах как сълзите обливат бузите ми, но не ридаех.

А това май ги ядосваше.

Пляскаха ме да се събудя, макар и очите ми да бяха отворени на пристигане. Някой ме извади от колата, без да свали белезниците от ръцете ми, и ме изрита в коленете, а като се свлякох на земята, ми нареди да стана. И аз опитах. Опитах, но не можах, и накрая 6 ръце ме затикаха към вратата, докато лицето ми кървеше по цимента. Не си спомням как ме вкараха вътре.

Студено ми е през цялото време.

Чувствам се куха, сякаш в мен не е останало нищо, освен разбитото ми сърце, единствения орган в празната ми черупка. Виковете още отекват в главата ми, скелетът ми още вибрира от ударите. Имам сърце, казва науката, но съм чудовище, казва обществото. А аз го съзнавам, разбира се, че съзнавам. Знам какво съм направила. Не моля за прошка.

Но понякога си мисля… понякога се питам… ако бях чудовище, нямаше ли да съм го почувствала досега?

Щях да съм ожесточена и зла, и отмъстителна. Щях да живея със сляп гняв и жажда за кръв, със стремеж за възмездие.

Вместо това чувствам в себе си бездна, толкова дълбока, толкова тъмна, че не виждам дъното ѝ; не виждам какво крие в себе си. Не знам какво съм, не знам какво ме очаква.

Не знам какво съм способна да направя отново.


Загрузка...