Четирийсета глава


Още съм тук.

Отварям очи и за миг съм изумена, смаяна, почти очаквам да съм мъртва или с мозъчно сътресение, или поне осакатена, но реалността отказва да се изпари.

Светът под краката ми тътне, бучи, тресе се и гърми, а юмрукът ми още е притиснат към земята и ме е страх да го вдигна. Стоя на колене и оглеждам бойната сцена пред себе си, виждам как войниците забавят крачка. Виждам как очите им се стрелкат трескаво наоколо. Виждам как краката им поддават, чувам съвършено ясно как паважът стене, пропуква се и имам чувството, че челюстите на битието опъват ставите си, скърцат със зъби, прозяват се, разбуждат се да видят позора на човешката раса.

Земята се оглежда наоколо със зейнала паст и немее пред несправедливостта, насилието, безобразните, всепомитащи кроежи за власт, чийто глад засищат единствено кръвта на слабите, писъците на потъпканите. Сякаш земята е решила да провери какво съм правила през всичкото това време и разочарованието в гласа ѝ е просто покъртително.

Адам тича.

Препуска през задъханата, озадачена от необяснимото земетресение тълпа и бутва Касъл на земята, крещи на хората му и се навежда да избегне един случайно прелитащ куршум, а докато изправя Касъл на крака, околните вече бягат.

Войниците от другата страна на фронта се препъват един в друг, впримчват се в плетеница от крайници, мъчейки се да избягат, а аз се питам колко ли още ще трябва да задържам нещата така, колко още време трябва да им дам, когато Кенджи изкрещява:

— Джулиет!

Обръщам се и чувам позволението му да спра.

Затова спирам.

Вятърът дърветата опадалите листа се връщат по местата си с едно огромно дихание и всичко замръзва и за момент не мога да си спомня какво е да живееш в свят… който не се разпада.

Кенджи ме сграбчва за ръката и ме вдига на крака, двамата побягваме, последни напускаме бойното поле и той ме пита дали съм добре, а аз се питам как така продължава да носи Уорнър на рамо, мисля си колко ли е силен и че понякога съм твърде груба с него, и че често не признавам заслугите му. Започвам да осъзнавам, че е един от любимите ми хора на тази планета, и толкова се радвам, че е добре.

Толкова се радвам, че ми е приятел.

Вкопчвам се в ръката му и му позволявам да ме поведе към един танк, изоставен от нашата страна на полесражението, и внезапно осъзнавам, че не виждам Адам, че не знам къде е, полудявам, закрещявам името му, докато не усещам ръцете му около кръста си, думите му в ухото си, и продължаваме да летим към укритието си, докато последните изстрели отекват в далечината.

Натоварваме се в танка.

Затваряме вратите.

Изчезваме.


Загрузка...