Разнищи ме

Седма глава

Вървим по лабиринт от коридори, които не съм виждала досега.

Минали сме покрай всички познати зали и крила, и спални помещения, покрай тренировъчната стая, в която обикновено се подвизавам, и за пръв път от пристигането си тук забелязвам истински околната среда. Сетивата ми внезапно се изострят, избистрят се, като че ли цялото ми същество жужи от възродена енергия.

Наелектризирана съм.

Цялото това скривалище е било изкопано в земята — представлява просто сбор от приличащи на пещерни галерии тунели и свързани един с друг проходи, всичките снабдени с електричество и други продоволствия, откраднати от тайни хранилища, собственост на Възобновителите. Мястото е безценно. Касъл ни е казвал, че го е проектирал поне едно десетилетие, а изпълнението на проекта му отнело още едно. Дотогава вече бил успял да вербува всички останали членове на този подземен свят. Разбирам защо е толкова стриктен по отношение на мерките за сигурност, защо е готов да го брани докрай. Аз бих постъпила по същия начин.

Кенджи спира.

Достигнали сме дъното на коридора — навярно най-крайната точка на базата.

Кенджи изважда електронна карта, която не съм знаела, че носи, и ръката му опипва камъка за скрития панел. Отваря го. Прави нещо, което не успявам да видя. Плъзва картата по таблото. Натиска някакво копче.

Цялата стена оживява с грохот.

Частите и се раздалечават, изместват се, докато не образуват пролука, достатъчно голяма, за да се проврем през нея. Кенджи ми дава знак да го последвам и аз се промъквам през тесния вход, поглеждайки назад да видя как стената се затваря зад мен.

Стъпвам от другата и страна.

Помещението прилича на пещера. Гигантско, просторно, разделено на 3 надлъжни дяла. Средният е най-тесен и служи за пътека, левият и десният дял се състоят от квадратни стъклени стаи с тънки стъклени врати. Прозрачните стени разделят стаите една от друга — всичко вътре е на показ. Необикновена електрическа аура обгръща цялото пространство, всеки куб е осветен от ярка бяла светлина и примигващи машинарии; остро пиукане и глухо електрическо бучене пулсират из титаничната зала.

Виждам поне 20 стаи.

По 10 от всяка страна, всичките напълно прозрачни. Няколко от хората в тях са ми познати от трапезарията, някои са завързани с каиши към странни машини, игли стърчат от телата им, мониторите край тях изписват непонятна за мен информация. Разни врати се отварят с плъзгане и затварят-отварят, и затварят-отварят, и затварят… Думи, и шепоти, и стъпки, жестове с ръце и недооформени мисли витаят из въздуха.

Тук.

Тук се случва всичко.

Преди 2 седмици, в деня на пристигането ми, Касъл ми каза, че имал доста добро понятие защо сме такива, каквито сме. Каза, че правели изследвания от години.

Изследвания.

Виждам задъхани хора по необикновено бързи пътеки за бягане. Виждам жена, презареждаща пистолет в стая, пълна с оръжия, виждам и мъж, държащ в ръце нещо, излъчващо яркосин пламък. Виждам един човек да стои в куб, пълен догоре с вода, виждам закачени по тавана въжета и всякакви течности, химикали, причудливи джаджи и мозъкът ми крещи, дробовете ми се възпламеняват и всичко това е прекалено прекалено прекалено прекалено

Прекалено много машини, прекалено много светлини, прекалено много хора в прекалено много стаи водят записки, говорят помежду си, поглеждат към часовниците на всеки няколко секунди и аз крача плахо напред, взирайки се прекалено отблизо и недостатъчно отблизо, и тогава го чувам. С всички сили се мъча да не го чувам, но дебелите стъклени стени не успяват да го заглушат напълно и отново достига до ушите ми.

Ниският, гърлен звук на човешка агония.

Блъсва ме право в лицето. Удря ме право в стомаха. Реалността скача върху гърба ми и избухва в кожата ми, и дращи с нокти шията ми, и аз се задушавам от недоумение.

Адам.

Виждам го. Вече е тук, в една от стъклените стаи. Гол до кръста. Ръцете и краката му са стегнати с каиши за една носилка, жиците на близката машина са залепени за слепоочията му, челото му, малко под ключиците му. Очите му са затворени, юмруците му са стиснати, челюстите му са стегнати, лицето му е опънато от напъна да не крещи.

Не разбирам какво му правят.

Не знам какво се случва, не разбирам защо се случва, нито защо е вързан към машината, нито защо екранът ѝ постоянно мига и пиука, и не мога да помръдна, не мога да дишам и опитвам да си спомня как действат гласът ми, ръцете ми, главата ми и краката ми, и тогава той подскача.

Изпъва конвулсивно каишите, бори се с болката, докато юмруците му не заблъскват по меката подложка на носилката, и го чувам да крещи агонизиращо, и за момент светът спира да се върти, всичко забавя хода си, звуците заглъхват, цветовете се размиват, а подът като че ли се накланя настрани и аз си мисля ето, дойде време да умра. Ще загубя живота си или...

ще отнема този на човека, отговорен за това.

Едното или другото.

Тогава виждам Касъл. Касъл стои в ъгъла на същата стая и гледа безучастно как едно 18-годишно момче се гърчи в агония. Само гледа, води си записки в малък бележник, свива устни заинтригувано, килва глава на една страна. Наднича към монитора на пиукащата машина.

И мисълта, проникваща в главата ми, е толкова простичка. Толкова спокойна. Толкова лесноосъществима.

Толкова, толкова лесноосъществима.

Ще го убия.

— Джулиет… не…

Кенджи ме сграбчва през кръста с ръце като железни окови и ми се струва, че крещя, струва ми се, че говоря неща, каквито не съм се чувала да казвам досега, и Кенджи ме моли да се успокоя, обяснява:

— Точно затова не исках да те водя тук… не разбираш… не е каквото си мислиш…

А аз решавам, че може да убия и Кенджи. Просто защото е идиот.

— ПУСНИ МЕ…

— Престани да ме риташ…

— Ще го унищожа…

— Хм, най-добре престани да го повтаряш на глас, ясно? Не е в твоя полза…

— ПУСНИ МЕ, КЕНДЖИ, КЪЛНА СЕ…

— Госпожице Ферърс!

Касъл стои в края на пътеката, на около метър от стъклената стая на Адам. Вратата е отворена. Адам не се гърчи вече, но май не е в съзнание.

Бял, огнен гняв.

Само това изпитвам. Само това знам как да изпитвам и нищо, нищо не може да ме убеди да сляза от пиедестала на гнева си. Светът изглежда черно-бял оттук, толкова лесно мога да го опустоша и превзема. Подобна ярост не ме е спохождала никога. Така сурова, така мощна, че всъщност ми действа успокояващо, сякаш най-сетне е намерила мястото си, най-сетне се е настанила удобно в костите ми.

Превърнала съм се в леярски калъп за разтопен метал, плътна, прогаряща горещина се разстила из тялото ми, а излишъкът обгръща ръцете ми, изковава юмруците ми с такава зашеметяваща сила, с такава буйна енергия, че очаквам всеки момент да ме погълне. Вие ми се свят от порива ѝ.

Способна съм на всичко.

Всичко.

Кенджи ме освобождава от хватката си. Не е нужно да го поглеждам, знам, че отстъпва назад. Уплашен. Объркан. Навярно смутен.

Не ме е грижа.

— Значи, тук прекарваш времето си — обръщам се към Касъл, изненадана от хладнокръвния, равен тон на гласа си. — С това се занимаваш.

Касъл пристъпва по-близо към мен, но като че ли веднага съжалява. Изглежда уплашен, учуден от нещо, което вижда на лицето ми. Понечва да проговори, но аз го прекъсвам.

— Какво си му направил? — настоявам да науча. — Какво му правиш…

— Госпожице Ферърс, моля ви…

— Той не ти е морско свинче! — избухвам аз и самообладанието ми се изпарява, равният тон на гласа ми се изпарява и внезапно обезумявам така, че едва укротявам треперенето на ръцете си. — Мислиш си, че можеш просто да го използваш за изследванията си…

— Госпожице Ферърс, моля ви, трябва да се успокоите…

— Не ми казвай да се успокоя! — Дори не мога да си представя какво са му причинили тук, долу, какви тестове са му правили, като на някакъв си лабораторен екземпляр.

Изтезавали са го.

— Не очаквах да реагирате така остро на тази стая — казва Касъл. Старае се да поддържа сговорчив тон. Умерен. Харизматичен дори. Което ме кара да се чудя как ли му изглеждам в този момент. Чудя се дали не го е страх от мен. — Мислех, че разбирате колко важни са изследванията, които извършваме в базата на Пункт Омега. — Продължава той. — Нима вярвате, че без тях ще можем някога да научим истината за произхода си?

— Причиняваш му болка… убиваш го! Какво си му направил…

— Нищо, от което сам не е избрал да бъде част. — Гласът на Касъл е стегнат и устните му са стегнати, виждам, че започва да губи търпение. — Госпожице Ферърс, ако намеквате, че го използвам, за да задоволя собственото си любопитство, ви съветвам да се запознаете по-отблизо с настоящата ситуация. — Произнася последните няколко срички с по-силно ударение, с повече плам и осъзнавам, че за пръв път го виждам ядосан. — Знам, че ви е трудно тук — продължава Касъл. — Знам, че не сте свикнали да се възприемате като член на група, и полагам усилия да ви вляза в положението, да ви помогна с процеса на приспособяване. Но е време да се огледате наоколо! — Той махва с ръка към стъклените стени и хората зад тях. — Всички сме еднакви. Играем в един и същ отбор! Не съм подложил Адам на нищо, което и аз самият не съм изтърпял. Просто опитваме да установим мащаба на свръхестествените му способности. Няма как да знаем със сигурност на какво е способен, без да го подложим на някои тестове. — Гласът му спада с октава-две. — А нямаме възможността да чакаме няколко години, докато случайно открие нещо, което може да послужи на каузата ни още сега.

Чувството е странно.

Защото този гняв е като живо същество.

Усещам как се увива около пръстите ми, как чака да го запратя в лицето на Касъл. Усещам как се усуква около гръбнака ми, вкоренява се в стомаха ми и пуска клони надолу по краката ми, нагоре по ръцете ми, през врата ми. Задушава ме. Задушава ме, защото иска да се излее. Иска да се излее. На момента.

— Ти — казвам му и думите се запъват в устата ми. — Нима мислиш, че си нещо повече от Възобновителите, щом ни използваш… правиш си експерименти с нас, за да подпомогнеш каузата си…

— ГОСПОЖИЦЕ ФЕРЪРС! — изревава Касъл. Очите му искрят, искрят и осъзнавам, че всички погледи в този подземен тунел са вперени в нас. Пръстите му са свити в юмруци от двете страни на тялото му, а челюстта му е стегната от ярост, и усещам ръката на Кенджи върху гърба си, преди да установя, че земята под краката ми вибрира. Стъклените стени започват да треперят, а Касъл е застанал точно по средата на всичко това, вцепенен, скован от гняв и възмущение, и чак тогава си спомням, че е надарен с безкрайно високо ниво на психокинеза.

Спомням си, че може да мести предмети със силата на съзнанието си.

Той вдига дясната си ръка с разперена навън длан и близкият стъклен панел започва да трепери, да се тресе до ръба на пръсване и осъзнавам, че съм забравила да дишам.

— Не е препоръчително да ме ядосвате. — Спокойствието в гласа на Касъл е несъвместимо с огъня в очите му. — Ако методите ми не ви допадат, бих ви призовал да изложите възраженията си с разумен тон. Не толерирам подобно отношение към себе си. Загрижеността ми за бъдещето на нашия свят може да е необяснима за вас, но не бива да вините мен за собственото си невежество! — Той отпуска дясната си ръка и стъклото застива точно навреме.

— Невежеството ми? — Дишането ми отново се учестява. — Смяташ, че щом не разбирам защо му е на някого да подлага друго човешко същество на… на това… — посочвам с ръка стаята, — … значи, съм невежа…?

— Ей, Джулиет, не се ядосвай… — подхваща Кенджи.

— Отведи я — казва Касъл. — Върни я в тренировъчната зала. — Стрелва укорителен поглед към Кенджи. — А двамата с теб… ще говорим по-късно. Как ти хрумна да я доведеш тук? Още не е готова да се справи с това… та тя едва се справя със самата себе си…

Прав е.

Не мога да се справя. Не чувам нищо друго, освен пиукането и скрибуцането на машините, не виждам нищо, освен отпуснатото тяло на Адам върху тънката подложка. Не мога да спра да си представям какво ли е преживял, какво ли му се е наложило да понесе само за да опознае себе си и проумявам, че вината е изцяло моя.

Аз съм виновна, че е тук, аз съм виновна, че е в опасност, аз съм виновна, че Уорнър иска да го убие, а Касъл иска да експериментира с него, и ако не бях аз, още щеше да живее с Джеймс в дом, който нямаше да е унищожен, щеше да е в безопасност и спокоен, далеч от хаоса, който насадих в живота му.

Аз го доведох тук. Ако не ме беше докосвал, всичко това нямаше да му се случи. Щеше да е здрав и силен и нямаше да страда, нямаше да се крие, нямаше да живее на 15 метра под земята. Нямаше да прекарва дните си завързан на носилка.

Вината е моя, вината е моя, вината е моя, вината е изцяло моя.

Чашата прелива.

Имам чувството, че съм натъпкана със сухи клонки и само стегна ли мускулите си, цялото ми тяло ще се скърши. Всичката вина, всичкият гняв, всичкото безсилие, всичката натрупана в мен агресия намират отдушник и излизат извън контрола ми. Енергията циркулира из тялото ми с мощ, каквато не съм усещала досега, и дори не мисля, но трябва да направя нещо, да докосна нещо, и свивам пръсти, и прегъвам колене, и издигам нагоре ръка, и

забивам

юмрука

си

в

пода.

Земята се пропуква под пръстите ми, а вибрациите нахлуват в тялото ми, рикошират в костите ми, докато черепът ми не се завърта и сърцето ми не се превръща в махало, блъскащо по стените на гръдния ми кош. Зрението ми ту губи фокус, ту се избистря, и ми се налага да примигна сто пъти, за да видя пукнатината, скрибуцаща под краката ми, тънка линия, разцепваща земята. Всичко край мен внезапно губи равновесие. Камъкът стене под тежестта ни, стъклените стени дрънчат, машините се изместват от нишите си, водата се плиска из прозрачния си куб и хората…

Хората.

Хората са замръзнали от ужас и страхът по лицата им ме раздира отвътре.

Падам назад, притиснала десния си юмрук до гърдите си, мъчейки се да си втълпя, че не съм чудовище, не е нужно да съм чудовище, не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества

но не се получава.

Защото това е лъжа.

Защото опитвах да помогна.

Поглеждам наоколо. Към земята.

Към делото си.

И за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко.