Разнищи ме

Трийсет и пета глава

Появява се през вратата директно срещу мен и изглежда точно както си го спомням. Златиста коса и перфектна кожа, и очи, твърде искрящи за бледия си смарагдов нюанс. Лицето му е пленително красиво, а сега осъзнавам, че го е наследил от баща си. В такива лица вече никой не вярва; линиите, ъглчетата им и плавната им симетрия са почти натрапчиви в съвършенството си. Никой не бива да си пожелава такова лице. То е предопределено за беди, за опасности, за прекомерно обезщетение заради безбожните си кражби от нищо неподозиращите невинни души.

Пресилено е.

Неестествено.

Плашещо.

Черното, зеленото и златистото като че ли са неговите цветове. Катраненочерният му костюм пасва отлично на стройната му, мускулеста фигура; наситеният цвят е подчертан от снежнобялата риза под него и допълнен от елементарната черна вратовръзка, стегната около гърлото му. Стойката му е изправена, напета, уверена. Излъчва авторитет, дори с превързана ръка. Той е момче, възпитавано да бъде мъж, да заличи идеята за детството от представата си за живота. Устните му не дръзват да се усмихнат, челото му не се сбърчва в израз на смущение. Научен е да прикрива емоциите си, да крие мислите си от света и да не вярва на никого и нищо. Да взима каквото си пожелае на всяка цена. Всичко това си личи съвсем ясно.

Но в моите очи е различен.

Взира се в мен, обезоръжавайки ме, обезпокоявайки ме. Твърде тежък е погледът му, очите му са твърде дълбоки. Изражението му е твърде пълно с нещо, което не искам да си обясня. Гледа ме, сякаш съм успяла, сякаш съм го застреляла в сърцето и съм го надвила, сякаш съм го оставила да умре, след като ми е признал, че ме обича, а аз съм отказала да го повярвам. Дъхът ми напълно абсолютно неочаквано секва-секва-секва при вида на агонията в очите му.

Вече виждам разликата в него. Виждам какво се е променило.

Дори не се опитва да скрие емоциите си от мен.

Дробовете ми са лъжци; преструват се, че не могат да се разгърнат, само и само да ми се надсмеят, а пръстите ми шават, мъчат се да избягат от затвора на костите ми, сякаш цели 17 години чакат да отлетят надалеч.

Бягай, съветват ме пръстите ми.

Дишай, съветвам се аз.

Уорнър е дете. Уорнър е нечий син. Уорнър е момче, неопознало още собствения си живот. Момче, чийто баща ще му даде житейски урок, убивайки единственото нещо, за което някога се е молил.

Уорнър е човешко същество, а това ме ужасява повече от всичко останало.

Върховният главнокомандващ започва да губи търпение.

— Седни — нарежда на сина си, махвайки към дивана, от който преди малко беше станал.

Уорнър не ми казва и дума.

Очите му са залепнали по лицето ми, тялото ми, хамута, пристегнат към торса ми; погледът му се задържа върху шията ми, върху следите от пръстите на баща му и виждам движението в гърлото му, мъката, с която преглъща гледката пред себе си, преди да се откъсне от транса и да влезе във всекидневната. Започвам да осъзнавам колко много прилича на баща си. Походката му, осанката му в костюм, педантичната му хигиена. Но въпреки това не се съмнявам, че презира мъжа, в чието пълно копие не успява и не успява да се превърне.

— И така, бих искал да знам — подхваща върховният — как точно съумя да се измъкнеш. — Поглежда ме в очите. — Внезапно ми стана интересно, а синът ми отказва да сподели тази подробност с мен.

Примигвам.

— Кажи — подканва ме той. — Как се измъкна?

Объркана съм.

— Първия или втория път?

— Два пъти! Успяла си да се измъкнеш два пъти! — Вече се залива от смях, плясвайки коляното си. — Невероятно. Кажи и за двата случая тогава. Как успя да се измъкнеш два пъти?

Чудя се защо ли увърта. Не разбирам защо му се приказва, когато толкова много хора очакват да се разрази война, и се надявам Адам и Кенджи, Касъл и всички останали да не са премръзнали до смърт навън. Но макар да нямам план, интуицията ми нашепва нещо. Нашепва ми, че заложниците са в кухнята. Затова решавам да поиграя игричката му поне за малко.

Казвам му, че първия път съм скочила от прозореца. Втория път съм простреляла Уорнър.

Върховният вече не се усмихва.

— Простреляла си го?

Надниквам към Уорнър и откривам, че очите му още са впити в лицето ми, устата му още няма намерение да помръдне. Не знам за какво си мисли и внезапно ме обзема такова любопитство, че решавам да го провокирам.

— Да — потвърждавам, отвръщайки на погледа на Уорнър. — Прострелях го. Със собствения му пистолет. — Челюстите му се напрягат внезапно, очите му се спускат към стиснатите в скута му ръце: изглежда така, сякаш е извадил куршума от плътта си със собствените си пръсти.

Върховният прокарва ръка през косата си, потрива брадичка. Прави ми впечатление, че за пръв път, откакто пристигнах, по лицето му се изписва неувереност и се чудя как е възможно да няма никакво понятие как съм избягала.

Питам се какво ли обяснение му е дал Уорнър за куршума в ръката си.

— Как се казваш? — питам, преди да съм успяла да се въздържа, улавяйки думите си със секунда закъснение. Не бива да задавам глупави въпроси, но ми писна да го възприемам като "върховния", сякаш е някаква недосегаема персона.

Бащата на Уорнър ме поглежда с високо вирнати вежди.

— Аз ли?

Кимвам.

— Можеш да ми викаш върховен главнокомандващ Андерсън — казва той все още объркан. — Какво значение има?

— Андерсън? Но нали фамилията ти е Уорнър? — Щеше ми се да науча малкото му име, за да не се обръщам към него като към онзи Уорнър, когото вече познавам твърде добре.

Андерсън вдишва силно и праща отвратен поглед към сина си.

— Не. Не е — отговаря той. — Синът ми сметна за разумно да използва фамилията на майка си, глупост, която е точно в негов стил. Грешката — продължава той с почти церемониален тон, — която допуска отново и отново, а именно, че позволява на чувствата си да попречат на дълга му, е просто жалка — обявява злобно той. — Поради която причина, скъпа моя, колкото и да ми се иска да те оставя жива, се боя, че си голяма пречка в живота му. Не мога да му позволя да защитава човек, опитал се да го убие. — Той клати глава. — Не е за вярване, че изобщо ми се налага да водя такъв разговор. Какво разочарование се оказва собственият ми син.

Андерсън бръква в джоба си, изважда пистолет, насочва го в челото ми.

Размисля.

— Писна ми да ти оправям кашите — озъбва се на Уорнър, сграбчва го за ръката и го издърпва от дивана. Избутва сина си пред мен и слага пистолета в здравата му ръка.

— Застреляй я — казва му. — Застреляй я веднага.