Втора глава


Отривисто почукване и вратата се отваря със замах.

— А, госпожице Ферърс. Не знам какво очаквате да постигнете свита в ъгъла. — Ведрата усмивка на Касъл влиза в стаята преди него.

Вдишвам напрегнато и опитвам да вдигна поглед към Касъл, но не мога. Вместо това проронвам някакво извинение и слушам жалкото звучене на думите си в просторната зала. Усещам как разтрепераните ми пръсти се вкопчват в един от дебелите омекотени тепихи, постлани по пода, и се замислям, че не съм постигнала нищо от пристигането си тук. Унизително е, толкова е унизително да разочаровам един от малкото хора, проявили добрина към мен.

Касъл застава точно пред мен и изчаква търпеливо да вдигна поглед към него.

— Няма нужда да се извинявате — казва той. Пронизителните му, бистри кафяви очи и приветлива усмивка те карат да забравиш, че пред теб стои водачът на Пункт Омега. Водачът на цялото подземно движение, отдадено на борба срещу Възобновителите. Гласът му е твърде ласкав, твърде мил, което като че ли влошава нещата. Понякога ми се ще просто да ми се развика. — Но — продължава той — наистина трябва да се научите да контролирате Енергията си, госпожице Ферърс.

Пауза.

Крачка встрани.

Отпуска ръце върху купчината тухли, които трябваше да разбия. Преструва се, че не забелязва червенината около очите ми и металните тръби, които запратих в другия край на стаята. Погледът му умишлено избягва кървавите петна по дървените дъски от едната ми страна; не ме пита защо юмруците ми са толкова стиснати и дали не съм се контузила отново. Килва глава в моя посока, но очите му си избират точка зад мен, а гласът му е внимателен.

— Съзнавам, че ви е трудно — казва той. — Но трябва да се научите. Налага се. Животът ви ще зависи от това.

Преглъщам толкова силно, че звукът отеква в пропастта между нас. Кимвам, отпускам гръб на стената, приветствам студенината на тухлите и болезнения им натиск по гръбнака ми. Притискам колене до гърдите си и усещам как стъпалата ми се вдълбават в мекия тепих. Чувствам сълзите толкова близо, че всеки момент мога да изкрещя.

— Просто не знам как — отвръщам най-накрая. — Нищо не ми е ясно. Не знам дори какво се очаква от мен. — Вторачвам се в тавана и мигам, мигам, мигам. Усещам очите си лъснали, влажни. — Не знам как да постигна онова, което искате от мен.

— Тогава трябва да се замислите — казва Касъл без обезсърчение. Вдига една захвърлена метална тръба. Претегля я в дланта си. — Трябва да намерите взаимозависимостите между скорошните събития. Какво точно стана, когато пробихте бетонната стена в стаята за мъчения на Уорнър, когато врязахте юмрук в стоманената врата, за да спасите господин Кент? Каква е причината да реагирате така феноменално в тези два случая? — Той сяда на метър-два от мен. Побутва тръбата. — Трябва да анализирате уменията си, госпожице Ферърс. Да се съсредоточите.

Да се съсредоточите.

Тези три думички се оказват достатъчни, за да ми призлее. Като че ли всички искат от мен да се съсредоточа. Първо Уорнър искаше да се съсредоточа, а сега и Касъл иска да се съсредоточа.

Никога не се е получавало.

Дълбоката тъжна въздишка на Касъл ме връща към настоящето. Той става на крака. Заглажда с длани единственото си тъмносиньо сако и мярвам символа омега, избродиран в сребристо на гърба му. Небрежна ръка докосва крайчеца на конската му опашка, винаги връзва растите си в спретнат възел на тила си.

— Сама си оказвате съпротива — казва той, но с нежен глас. — Май е най-разумно да поработите с някой друг за разнообразие. Може би един партньор би ви помогнал да намерите връзката между тези две събития.

Раменете ми се сковават от изненада.

— Нали уж казахте, че трябвало да работя сама?

Той примижава, взирайки се в пространството отвъд мен. Почесва се под ухото, пъхва другата си ръка в джоба.

— Всъщност не държах да работите сама — казва той. — Само че никой не прояви желание да ви партнира.

1, после 2, после 15 камъка се сгромолясват в стомаха ми. Няколко засядат в трахеята ми. Не знам защо вдишвам рязко, защо съм толкова учудена. Не би трябвало. Не всички са като Адам.

Малко хора могат да ме докосват, без да пострадат. Никой друг освен Адам не ме е докосвал с удоволствие. Никой, освен Уорнър. Но колкото и да иска, Адам не може да тренира с мен. Ангажиран е с други неща.

Неща, за които никой не ми казва нищо.

Но Касъл се взира в мен с надежда в очите, с великодушие, без всякаква представа колко са ме наранили последните му думи. Защото макар да знам истината, винаги ме боли да я чуя с ушите си. Боли ме, като се сетя, че дори сега да живея под един топъл купол с Адам, останалата част от света ме вижда като заплаха. Като чудовище. Като изчадие.

Уорнър беше прав. Където и да отида, май не мога да избягам от това.

— Ще ми се да разполагах с повече време — казва ми Касъл. — Но пък Кенджи най-сетне се освободи, успяхме да преустроим графика му и той каза, че на драго сърце би работил с вас. — Моментно колебание. — Стига вие да сте съгласна, разбира се.

Кенджи.

Иде ми да прихна в смях. Хич не се учудвам, че тъкмо Кенджи е единственият човек, готов да поеме този риск. Веднъж го нараних. Неволно. Но двамата не сме прекарвали много време заедно, откакто ни доведе в базата на Пункт Омега. Сякаш просто бе вършил работата си, бе изпълнявал мисия, а след успешното ѝ завършване просто се беше върнал към стария си живот. Очевидно Кенджи е важна фигура тук. Има си милион задачи. Милион отговорности. Хората като че ли го харесват, уважават го дори.

Чудя се дали познават дотегливия, вулгарен Кенджи, с когото аз се запознах.

— Защо не — казвам на Касъл, опитвайки да се усмихна за пръв път, откакто бе дошъл. — Звучи чудесно.

Той става. Очите му са грейнали, ентусиазирани, удовлетворени.

— Прекрасно. Ще ви уредя среща на закуска утре. Можете да закусите заедно и после да дойдете насам.

— О, но аз обикновено…

— Знам. — Прекъсва ме Касъл. Сега усмивката му е стегната тънка линия, челото му е сбърчено от тревога. — Обичате да се храните в компанията на господин Кент. Знам. Но не прекарвате почти никакво време с останалите, госпожице Ферърс, а ако възнамерявате да се задържите тук, ще трябва да започнете да ни се доверявате. Хората от Пункт Омега имат близка връзка с Кенджи. Той може да е гарантът ви. Ако всички ви виждат заедно, ще се чувстват по-спокойно във ваше присъствие. А това ще ви помогне да се приспособите към средата.

Горещина изпръсква лицето ми като вряло олио, стряскам се, усещам как пръстите ми потрепват, търся къде да скрия погледа си, преструвам се, че не чувствам болката, закотвена в гърдите ми. Налага ми се да преглътна 3 пъти, преди да отвърна.

— Те… те се страхуват от мен — казвам му със заглъхващ шепот. — Аз не… не искам да притеснявам никого. Не съм искала да им се натрапвам…

Касъл изпуска дълга, шумна въздишка. Свежда поглед, вдига го, почесва мекото местенце под брадичката си.

— Страхуват се — отвръща накрая — само защото не ви познават. Ако просто се постараете малко повече… ако опитате да ги опознаете… — Той млъква. Свъсва вежди. — Госпожице Ферърс, тук сте от две седмици, а не говорите дори със съквартирантките си.

— Но това не е защото… Мисля, че са прекрасни…

— Но продължавате да ги игнорирате? Не прекарвате никакво време с тях? Защо?

Защото никога досега не съм имала приятелки. Защото се опасявам, че ще объркам нещо, ще кажа не каквото трябва, и накрая ще ме намразят като всички останали момичета, които някога съм срещала. А са ми толкова симпатични, че неизбежното им отчуждение ще е още по-болезнено.

Не продумвам.

Касъл поклаща глава.

— Справихте се толкова добре през първия си ден тук. Държахте се почти приятелски с Брендън. Не проумявам какво се е случило — продължава Касъл. — Мислех, че животът тук ще ви допадне.

Брендън. Кльощавото момче с платиненоруса коса и електрически ток във вените. Спомням си го. Беше мил с мен.

— Харесвам Брендън — казвам озадачено на Касъл. — Да не ми е сърдит?

Сърдит? — Касъл поклаща глава, смеейки се на глас. Не отговаря на въпроса ми. — Не ви разбирам, госпожице Ферърс. Опитах да проявя търпение спрямо вас, да ви дам нужното време, но да си призная, доста съм объркан. Бяхте толкова различна през първия си ден тук. Вълнувахте се! Но мина едва седмица, а вече сте напълно затворена в себе си. Дори не поглеждате хората, с които се разминавате по коридора. Защо страните от разговорите? От приятелството?

Да.

Нужен ми беше 1 ден да се настаня. 1 ден да огледам наоколо. 1 ден да се развълнувам от изгледа за различен живот и 1 ден всички останали да научат коя съм и какво съм направила.

Касъл не казва нищо за това, че майките отдръпват децата си от мен, като ме срещнат по коридора. Не споменава враждебните погледи и неприветливите думи, които понасям още от деня на пристигането си. Не подхваща темата за децата, предупредени да стоят настрана от мен, и за шепата възрастни хора, преценяващи ме с изпитателни погледи. Мога само да гадая какво са подочули, откъде са научили за мен.

Джулиет.

Момиче със смъртоносен допир, изсмукващ силата и енергията на топлокръвни човешки същества, докато не ги превърне в безжизнени, парализирани трупове, хъхрещи на пода. Момиче, прекарало по-голямата част от живота си по болници и центрове за малолетни престъпници, момиче, прогонено от собствените си родители, освидетелствано като невменяемо и осъдено на изолация в психодиспансер, където дори плъховете се бояха да живеят.

Момиче.

Толкова гладно за чужда енергия, че бе убило малко детенце. Изтезавало невръстно човешко същество. Повалило възрастен мъж на колене. А няма дори благоприличието да се самоубие.

Всичко това е истина.

Затова поглеждам към Касъл с червени петна по бузите и неизречени букви върху устните, с очи, отказващи да разкрият тайната си.

Той въздъхва.

Понечва да каже нещо. Опитва да проговори, но тогава обхожда с поглед лицето ми и размисля. Просто кимва отривисто, поема си дълбока глътка въздух, потупва часовника си с пръст и казва:

— Три часа до изгасяване на лампите — и се обръща да си върви.

После спира до вратата.

— Госпожице Ферърс — казва внезапно, тихо, без да се обръща. — Избрахте да останете при нас, да се борите за каузата ни, да станете член на Пункт Омега. — Пауза. — Помощта ви ще ни е нужна. А се опасявам, че времето ни изтича.

Изпращам го с поглед.

Слушам как отдалечаващите му се стъпки отекват заедно с последните му думи и облягам глава на стената зад себе си. Затварям очи, скривайки тавана от погледа си. Гласът му — сериозен, трезв — звънти в ушите ми.

Времето ни изтича, казва той.

Сякаш времето е нещо, което може да изтече, сякаш се измерва в купи, връчени ни с раждането, и ако ядем прекалено много или прекалено бързо, или точно преди да скочим във водата, можем да загубим времето си, да го пропилеем, да го погълнем докрай, да го изчерпаме.

Само че времето е отвъд пределите на ограничения ни разум. То е безкрайно, съществува извън нас, не можем нито да го изчерпаме, нито да загубим представа за него, нито да го задържим. Времето продължава напред дори без нас.

Имаме предостатъчно време, трябваше да каже Касъл. Разполагаме с цялото време на света, това трябваше да ми каже. Но не го направи, защото държеше да подчертае… тик-так, че времето ни… тик-так… се изменя. Втурва се напред в съвършено нова посока, забива се с пълна сила в нещо друго...

тик

тик

тик

тик

тик

наближава...


време за война.


Загрузка...