Шейсет и първа глава


Адам ме изпраща до стаята ми.

Светлините са изгасени от около час и с изключение на лампичките на алармената система, проблясващи на всеки метър по коридора, всичко е буквално черно. Тъмнината е абсолютна, но въпреки това патрулиращите стражи успяват да ни видят и да ни наредят да се прибираме по стаите си.

С Адам не сме си казали и дума, докато не достигаме входа към женското крило. Помежду ни има толкова напрежение, толкова неизговорени неща. Толкова мисли за днес и утре, за многото ни седмици заедно. Толкова неясноти около миналото и бъдещето ни. Боли ме да го гледам толкова близо до себе си, а всъщност толкова далеч.

Толкова отчаяно искам да скъся разстоянието между телата ни. Да притисна устни към всяка част от тялото му, да се полюбувам на аромата на кожата му, на силните му ръце, на силното му сърце. Искам да се потопя в топлината и спокойствието, на които с времето свикнах да се уповавам.

Но.

От друга страна, започвам да осъзнавам, че отдалечеността ми от него ме принуждава да се уповавам на самата себе си. Да си позволявам да изпитвам страх и сама да се преборвам с него. Наложи ми се да тренирам без него, да се бия без него, да се изправя без него лице в лице с Уорнър и Андерсън, както и срещу хаоса в съзнанието си. И вече се чувствам различна. Чувствам се по-силна, откакто се отделих от него.

И нямам представа какво значи това.

Но се уверявам в едно: безразсъдно е да разчитам на друг човек, на нечия дума за това коя съм и в какво мога да се превърна някой ден. Мога да го обичам, но не и да търся опората му. Няма как да съм самостоятелна, ако постоянно се нуждая от нечия подкрепа.

В съзнанието ми цари суматоха. Всеки божи ден се чувствам объркана, несигурна, тревожа се, че ще допусна поредната грешка, че ще загубя контрол, че ще загубя себе си. Но ще трябва да го преодолея. Защото до края на дните си винаги, винаги ще бъда по-силна от всички край мен.

Поне никога повече няма да имам от какво да се боя.

— Добре ли си? — пита ме Адам, най-накрая разсейвайки тишината помежду ни.

Щом вдигам поглед, откривам очите му угрижени, дълбаещи в мен.

— Да — казвам му. — Да. Добре съм. — Усмихвам му се сдържано, но ми е толкова странно да съм така близо до него, а да не мога да го докосвам.

Адам кимва. Поколебава се.

— Напрегната нощ беше — казва.

— А утре ще е напрегнат ден — прошепвам аз.

— Да — отвръща тихо той, продължавайки да ме гледа, сякаш се мъчи да открие нещо, сякаш търси отговор на незададен въпрос, и се чудя дали вече не вижда нещо различно в очите ми. Усмихва ми се кротко. — Май е най-добре да вървя. — Казва и кимва към Джеймс, сгушен в ръцете му.

Аз също кимвам, без да знам какво друго да сторя. Какво да кажа.

Има толкова несигурни неща.

— Ще се справим — казва Адам, отвръщайки на неизречените ми мисли. — С всичко. Ще видиш. И Кенджи ще е добре. — Той докосва рамото ми, позволява на пръстите си да се спуснат надолу по ръката ми, спирайки ги, преди да са достигнали голата ми китка.

Затварям очи, за да се насладя на момента.

Тогава пръстите му докосват кожата ми и очите ми се отварят, сърцето затуптява лудо в гърдите ми.

Той ме гледа така, сякаш би направил много повече от това да докосне ръката ми, ако не държеше Джеймс в обятията си.

— Адам…

— Ще намеря начин — казва той. — Ще намеря начин да оправя нещата. Обещавам. Просто ми е нужно малко време.

Страх ме е да проговоря. Страх ме е от собствените ми думи, от собствените ми действия, страх ме е от надеждата, набъбваща в душата ми.

— Лека нощ — прошепва той.

— Лека нощ — отвръщам му.

Започвам да възприемам надеждата като опасно, ужасяващо нещо.


Загрузка...