Двайсет и шеста глава


Кенджи вече ме очаква.

Тримата с Уинстън и Брендън отново седят на една маса, а аз се плъзвам на мястото си с разсеяно кимване и очи, отказващи да гледат напред.

— Не е тук — казва Кенджи, набутвайки лъжица със закуска в устата си.

— Моля? — О, колко интересно, гледай каква вилица и каква лъжица… и каква маса.

— Какво и…

— Не е тук — повтаря той с наполовина пълна уста.

Уинстън се прокашля, почесва тила си. Брендън се размърдва неловко на пейката до мен.

— О! Ами… хм. — По шията ми плъзва горещина, докато обхождам с поглед трите момчета около масата. Иска ми се да попитам Кенджи къде е Адам, защо го няма, как е, добре ли е, храни ли се редовно. Искам да му задам милион забранени въпроси, но е повече от очебийно, че никой от тях не иска да обсъжда срамните подробности около личния ми живот. А аз не искам да съм оклюмалото, жалко момиче. Не искам съжалението им. Не искам да виждам неловкото състрадание в очите им.

Затова изопвам гръб. Прокашлям се.

— Какво е положението с патрулите? — питам Уинстън. — По-лошо ли е?

Уинстън вдига изненадан поглед, застивайки с храна в устата си. Преглъща твърде бързо и се задавя. Отпива глътка кафе — черно като катран — и се привежда напред с разпалено изражение.

— По-странно е — отвръща накрая.

— Сериозно?

— Да, нали си спомняте, че ви казах за среднощните появи на Уорнър?

Уорнър. Не мога да изгоня усмихнатото му, смеещо се лице от съзнанието си.

Всички кимваме.

— Е. — Той се отпуска назад в стола си. Вдига длани във въздуха. — Снощи? Нищо.

— Нищо? — Веждите на Брендън са повдигнати високо на челото му. — Как така нищо?

— Ама никой не се появи. — Той свива рамене. Взима вилицата си. Набожда парче храна. — Нито Уорнър, нито някой от войниците му. Предишната нощ? — Погледът му обхожда всички ни. — Петдесет, дори седемдесет и пет войници. Снощи? Нула.

— Съобщи ли на Касъл? — Кенджи е спрял да яде. Забил е в Уинстън концентриран, плашещо сериозен поглед.

— Да — кимва Уинстън, отпивайки още глътка кафе. — Предадох доклада си преди около час.

— Тоест още не си лягал да спиш? — питам аз с опулени очи.

— Спах вчера — казва той, махвайки небрежно с ръка. — Или онзи ден. Не си спомням. Боже, това кафе е гнусно! — Съобщава, изгълтвайки го до дъно.

— Аха. Май е най-добре да намалиш дозата, не смяташ ли? — Брендън опитва да вземе чашата му.

Уинстън го плясва през ръката и му хвърля мрачен поглед.

— Не всички имаме електричество във вените си — казва той. — Не съм електроцентрала като теб.

— Само веднъж ми се наложи да…

— Два пъти!

— … и беше по спешност — оправдава се смутено той.

— За какво говорите? — интересувам се аз.

— Този тук — Кенджи сочи с палец Брендън — може буквално да презарежда собственото си тяло. Не му е нужен сън. Луда работа.

— Не е честно — измърморва Уинстън, разкъсвайки една филия хляб надве.

Обръщам се към Брендън с провиснала долна челюст.

— Сериозно ли?

Той кимва. Свива рамене.

— Само веднъж го направих.

— Два пъти! — повтаря Уинстън. — Тоя е същински ембрион. — Обяснява ми той. — И бездруго има енергия в излишък, макар че мен ако питаш, това важи и за вас, а отгоре на всичкото точно на него се падна да има вградена зарядна батерия.

— Не съм ембрион — издърдорва Брендън и поглежда към мен с пламнали бузи. — Той… това не е… ти си откачен. — Заключва, стрелвайки свиреп поглед към Уинстън.

— Да — съгласява се Уинстън с кимане и пълна уста. — Откачен съм. Бесен съм. — Преглъща. — И съм адски кисел, защото съм уморен. И съм гладен. И ми трябва още кафе. — Избутва се с ръце от масата. Става. — Отивам да си налея още кафе.

— Нали уж каза, че било гнусно?

Той се обръща към мен.

— Да, но аз съм едно жалко, жалко човече с изключително ниски стандарти.

— Вярно е — потвърждава Брендън.

— Млъквай, ембрион.

— Полага ти се само една чаша — изтъква Кенджи, вдигайки поглед към Уинстън.

— Не се безпокой, винаги им казвам, че взимам и твоето — заявява той и се отправя към кухнята.

Раменете на Кенджи се тресат от смях.

Брендън боде закуската си с подновено усърдие и ломоти под носа си:

Не съм ембрион.

— На колко години си? — питам го от любопитство. Косата и очите му са толкова светли, че направо не изглежда истински. Прилича на човек, който не остарява, който завинаги ще остане в тази си почти безплътна форма.

— Двайсет и четири — отговаря той, доволен заради отдалата му се възможност да изтъкне факта. — Току-що ги навърших в интерес на истината. Миналата седмица празнувах рождения си ден.

— О, я виж ти! — Изненадана съм. Не изглежда на повече от 18. Чудя се какво ли е да празнуваш рождения си ден в Пункт Омега. — Е, честит рожден ден! — Казвам с усмивка. — Дано… дано имаш много добра година. И… — опитвам да измисля нещо хубаво — … много щастливи дни.

Той е вперил удивен поглед право в очите ми. Усмихва се широко.

— Благодаря! — казва и се усмихва още по-широко. — Много благодаря! — И не извръща поглед.

Лицето ми пламва.

Мъча се да разбера защо продължава да ми се усмихва, защо не спира да се усмихва дори когато отмества очи от мен, защо Кенджи постоянно наднича към мен, сякаш се бори да възпре смеха си, всичко това ме обърква, стеснява ме дори и се чудя как да продължа разговора.

— Е, каква работа ни чака днес? — питам Кенджи с надеждата, че гласът ми звучи неутрално, нормално.

Кенджи пресушава чашата си с вода. Избърсва уста.

— Днес — подхваща той — ще те науча да стреляш.

— С пистолет?

— Аха. — Той грабва подноса си. Взима и моя. — Изчакай ме тук, отивам да ги оставя.

Потегля към кухнята, но след миг спира, обръща се, поглежда към Брендън и казва:

— Избий си го от главата, брато.

Брендън вдига объркан поглед към него.

— Моля?

— Няма да стане.

— Ко…

Кенджи вирва вежди и впива настоятелен поглед в него. Устата на Брендън се затваря. Бузите му отново порозовяват.

— Много добре знам.

— Ъхъ. — Кенджи поклаща глава и си тръгва.

Брендън внезапно се разбързва и хуква по задачи.


Загрузка...