Шейсет и девета глава


Дишай. Не забравяй да дишаш.

— Забележително е — казва Андерсън — какво съумя да сториш съвсем сама. В стаята имаше само трима души. — Казва той. — Ти, аз и синът ми. Войниците ми огледаха цялата околност за твои придружители и ме увериха, че си дошла сама. — Пауза. — Мислех, че ще се появиш с подкрепление. Не предполагах, че ще си достатъчно смела да се изправиш сама пред мен. Но в крайна сметка успя собственоръчно да ми отнемеш оръжието и да освободиш заложниците ми. Трябвало е да отнесеш двама мъже, и то без да броим сина ми. Напълно непонятно ми е как си успяла да го постигнеш.

И тогава ме връхлита едно прозрение: изборът е елементарен.

Трябва или да му разкрия истината за Кенджи и Адам, което би го пратило по следите им, или сама да поема удара.

Затова го поглеждам в очите.

Кимвам и отвръщам:

— Ти ме нарече глупаво момиченце. Каза, че съм твърде страхлива, за да се отбранявам.

За пръв път го виждам притеснен. Като че ли осъзнава, че нищо не ми пречи и сега да постъпя по същия начин, стига да искам.

Така е, нищо не ми пречи. Даже идеята ми се струва чудесна.

Но за момента още ми е странно любопитно какво иска от мен. Защо изобщо разговаря с мен. Не ме е страх да го нападна; знам, че имам преимущество спрямо него. Вероятно бих го повалила като детска игра.

Андерсън се прокашля.

— Възнамерявах да се върна в Капитола — казва той. Поема си дълбока глътка въздух. — Но очевидно работата ми тук не е приключила. Хората ти усложняват неимоверно ситуацията и все повече и повече спъват изтребването на цивилните. — Пауза. — Е, всъщност не е точно така. Изтребването е лесна работа, но просто става непрактично. — Той ме поглежда. — Избия ли ги всичките, няма да ми останат поданици, нали така?

Той се разсмива. Смее се, сякаш е казал нещо смешно.

— Какво искаш от мен? — питам аз.

Той вдишва дълбоко. Усмихва се.

— Да си призная, Джулиет, направо съм впечатлен. Успя да ме надвиеш сам-самичка. Имаше предвидливостта да вземеш сина ми за заложник. Спаси двама от хората ви. Предизвика земетресение, за да спасиш останалите си бойни другари! — Той се засмива. Смее се и се смее, и се смее.

Не си правя труда да му обяснявам, че само 2 от тези неща са верни.

— Вече знам, че синът ми е бил прав. Наистина можеш да се окажеш безценен кадър, особено понастоящем. Познаваш базата им много по-добре от Ейрън.

Значи, Уорнър е успял да навести баща си.

Разкрил е тайните ни. Естествено. Не знам защо съм толкова изненадана.

— С твоя помощ — продължава Андерсън — мога да изтребя приятелчетата ти до крак. Можеш да ми дадеш цялата информация, от която се нуждая. Можеш да ми разкажеш подробно за останалите изроди, за способностите им, за силните и слабите им страни. Можеш да ме отведеш до скривалището им. Ще изпълняваш всяка моя дума.

Искам да се изплюя в лицето му.

— Само през трупа ми — казвам му. — Предпочитам да ме погребеш жива.

— О, съмнявам се — отвръща той. Прехвърля тежестта си върху бастуна, за да е по-стабилен на крака. — Мисля, че бързо ще размислиш, ако ти се отдаде шансът да усетиш как кожата на лицето ти се топи. Но — продължава той — аз съм разбран човек. Няма да отхвърля и този вариант, щом толкова те влече.

Потресаващ, потресаващ човек.

Той се усмихва широко, удовлетворен от мълчанието ми.

— Така и предполагах.

Входната врата се отваря със замах.

Не помръдвам. Не се обръщам. Не съм сигурна, че искам да видя какво ме очаква, но тогава чувам как Андерсън поздравява посетителя си. Кани го да влезе. Да поздрави новата им гостенка.

Уорнър навлиза в полезрението ми.

Внезапно костите ми отслабват, призлява ми и дори се чувствам леко засрамена. Уорнър не продумва. Облечен е в безупречния си костюм, прическата му е съвършена и изглежда точно като онзи Уорнър, с когото някога се запознах; единствената разлика е погледът му. Гледа ме в състояние на шок, толкова обезсилващ, че му придава болнав вид.

— Предполагам не сте се забравили, деца? — Андерсън се смее сам.

Уорнър диша така, сякаш е преодолял няколко планини, сякаш не разбира какво виждат очите му, нито защо го виждат, и се взира във врата ми, в грозната петниста синина, оцветяваща кожата ми, и лицето му се изкривява в гримаса, изразяваща гняв и ужас, и мъка. Очите му се спускат до тениската и спортните гащета, които нося, и устата му зейва, достатъчно, че да забележа, преди да се е овладял и да е изтрил всички емоции от лицето си. Мъчи се да запази хладнокръвие, но виждам бурното вълнение на гърдите му. Гласът му е неподобаващо слаб, когато казва:

— Какво прави тя тук?

— Наредих да ни я доведат — отговаря простичко Андерсън.

— Защо? — пита Уорнър. — Каза, че не ти трябвала…

— Е — казва умислено Андерсън. — Не е точно така. Определено може да ми е полезна, но в последния момент реших, че компанията ѝ вече не ми е приятна. — Той поклаща глава. Свежда поглед към краката си. Въздъхва. — Толкова е смущаващо да си осакатен. — Казва, засмивайки се отново. — Толкова невероятно смущаващо. Но — продължава с усмивка той — поне намерих бързо и лесно решение. Начин да върна всичко постарому, както казват. Ще е същинска магия.

Нещо в очите му, в налудничавата усмивка в гласа му, в интонацията, с която произнася последното изречение, ме кара да се почувствам истински зле.

— Какво имаш предвид? — питам го, почти страхувайки се да чуя отговора му.

— Учудвам се, че изобщо ме питаш, ангелче. Така де, кажи честно, наистина ли смяташе, че няма да забележа съвършено новото рамо на синчето ми? — Той се засмива. — Че няма да ми се стори странно да го видя не само невредим, но и напълно изцелен? Без всякакви белези, синини, слабости, сякаш изобщо не е бил прострелян! Това било чудо. — Казва той. — Чудо, обясни ми Ейрън, изпълнено от две от малките ви изродчета.

— Не.

Ужасът се надига в мен, заслепява ме.

— О, да. — Той поглежда към Уорнър. — Нали така, синко?

— Не — прошепвам аз. — О, боже… какво си направил? КЪДЕ СА…

— Успокой се — казва ми Андерсън. — Напълно невредими са. Просто наредих да ми ги доведат, също като теб. Трябват ми живи и здрави, за да ме излекуват, не съм ли прав?

— Знаеше ли за това? — обръщам се бясно към Уорнър. — Ти ли го направи? Знаеше ли…

— Не… Джулиет — казва той, — кълна ти се… идеята не е моя…

— И двамата се вълнувате безпричинно — казва Андерсън и махва небрежно с ръка. — В момента имаме по-важни задачи. По-належащи проблеми.

— За какво говориш? — пита Уорнър. Като че ли не диша.

— За справедливост, синко. — Андерсън е впил поглед в мен. — Говоря за справедливост. Обичам да поддържам равновесието. Да въдворявам ред в света. И те чаках да пристигнеш, за да ти покажа какво точно имам предвид. Точно това — казва той — трябваше да направя още първия път. — Стрелва поглед към Уорнър. — Слушаш ли ме? Искам цялото ти внимание. Гледаш ли?

Той изважда пистолет.


И стреля в гърдите ми.


Загрузка...