Спящата кукла

24.

— Чухте ли за това? — попита Сюзан Пембъртън, докато сипваше захар в кафето си с мляко.

Въпросът беше към Сесар Гутиерес, седнал срещу нея в хотелския бар. Сюзан махна към телевизора, откъдето ги гледаше снимка на Даниел Пел. Отдолу бе изписан телефонен номер.

Гореща линия за издирване на беглеца.

— Не трябва ли да е „бегълец“? — попита Гутиерес.

Сюзан примигна изненадано.

— Не знам.

Бизнесменът продължи:

— Не искам да омаловажавам. Ужасно е. Чух, че убил двама души.

Красивият латиноамериканец поръси канела върху капучиното си, отпи, като разсипа малко от подправката върху панталоните си.

— Ох, гледайте какви ги правя. Много съм недодялан. — Засмя се. — Човек никъде да не ме заведе.

Опита се да изтрие петното, като само влоши положението.

— Ох!

Това беше делова среща. Сюзан, която работеше във фирма за организиране на тържества, трябваше да подготви празненство за годишнината на родителите му — но понеже в момента живееше сама, трийсет и девет годишната жена автоматично започна да го преценява и в личен план. Забеляза, че е с няколко години по-възрастен от нея и не носи венчална халка.

Бяха обсъдили подробностите за празненството — ордьоври, пилешко и риба, отворени вина, петнайсет минути за нова брачна клетва и танци с дисководещ.

Сега просто си бъбреха и пиеха кафе, преди тя да отиде в кантората и да изчисли разходите.

— Мислите ли, че са го заловили вече? — попита Гутиерес. Намръщи се и погледна навън.

— Нещо не е ли наред? — поинтересува се Сюзан.

— Може би звучи странно, но току-що видях една кола и вътре седеше някой, който много приличаше на него.

Кимна към телевизора.

— На кого? На убиеца ли?

Латиноамериканецът кимна:

— Да. И зад волана седеше жена.

По телевизията току-що бяха съобщили, че съучастничката е млада жена.

— Накъде тръгнаха?

— Не обърнах внимание. Мисля, че към закрития паркинг при банката.

Тя погледна натам. Бизнесменът се усмихна:

— Но това е глупаво. Едва ли е наблизо. — Кимна в посоката, към която гледаха. — Какъв е този плакат? Виждах и други из града.

— О, за концерта в петък. Част от честванията на Джон Стайнбек. Чели ли сте негови книги?

— О, да. „На изток от рая“. „Дългата долина“. Били ли сте в Кинг Сити? Обожавам града. Бащата на Стайнбек имал ранчо.

Сюзан почти набожно допря длан до гърдите си.

— „Гроздовете на гнева“… Най-хубавата книга на света.

— Значи в петък имало концерт, така ли? Какво ще свирят?

— Джаз. Заради монтерейския джаз фестивал. Това е любимата ми музика.

— И на мен ми харесва. Ходя на фестивала винаги, когато мога.

— Наистина ли?

Сюзан едва се сдържа да не докосне ръката му.

— Може на следващия да се засечем.

— Тревожа се… Така де, просто ми се иска хората да слушат повече такава музика. Истинска музика. Но младите много не я обичат.

— Да пием за това. — Той чукна чашата си в нейната. — Бившата ми жена… позволява на сина ни да слуша рап. Какви текстове! Ужасни! А е само на дванайсет.

— Това не е музика — обяви Сюзан, като си помисли: „Има бивша. Чудесно.“

Беше се заклела да не излиза с мъже над четирийсетте, които не са били женени.

Той се подвоуми, после попита:

— Вие ще отидете ли, на петъчния концерт имам предвид.

— Да, ще отида.

— Е, не знам в какво положение сте, но ако ще ходите сама, дали да не се присъединя към вас?

— О, Сесар, много ще ми е приятно.

Да се присъединя…

В наши дни това се равняваше на официално предложение.

Гутиерес се изправи. Каза, че е време да тръгва, после добави, че му било приятно да се запознае с нея, и без да се поколебае, й даде светата троица на телефонните номера: служебен, домашен, мобилен. Взе куфарчето си и двамата заедно тръгнаха към вратата. Изведнъж той спря. Сюзан забеляза, че зад тъмните очила очите му оглеждат фоайето. Гутиерес отново се намръщи.

— Има ли нещо?

— Мисля, че е онзи там — прошепна той. — Когото видях по-рано. Ето го, виждате ли го? Бил е тук, в хотела. Гледа към нас.

Фоайето беше пълно с тропически растения. Сюзан различи неясен силует на някого, който се обърна и тръгна към вратата.

— Даниел Пел ли?

— Не може да бъде. Глупаво е… Сигурно е някакво внушение или де да знам…

Отидоха до вратата и спряха. Гутиерес погледна навън.

— Няма го.

— Дали да не кажем на рецепцията?

— Ще се обадя в полицията. Може да греша, но какво може да навреди.

Извади мобилния си телефон и набра 911. Поговори няколко минути, после затвори.

— Казаха, че ще изпратят хора да проверят. Не звучаха много ентусиазирано. Разбира се, сигурно получават стотици обаждания всеки час. Искате ли да ви изпратя до колата?

— Нямам нищо против.

Сюзан не се боеше от беглеца, просто искаше да прекара повече време с Гутиерес.

Тръгнаха по главната улица — „Алварадо“. Сега тук имаше ресторанти, магазини за сувенири и кафенета — много далеч от духа на Дивия запад преди стотина години, когато в местните кръчми пиянствали войници и работници в консервните фабрики, ходели по бардаци и от време на време застрелвали някого по средата на улицата.

Докато вървяха, разговорът им постепенно замря и двамата започнаха да се оглеждат неспокойно. Тя осъзна, че улицата е необичайно пуста. Дали заради беглеца? Започна да се чувства неловко.

Офисът й беше до строеж на една пресечка от „Алварадо“. На улицата имаше купища строителни материали. Ако Пел беше тук, заразсъждава тя, лесно можеше да се скрие и да ги причака. Сюзан забави ход.

— Това ли е колата ви? — попита Гутиерес.

Тя кимна.

— Има ли нещо?

Сюзан направи гримаса и се изкиска смутено. Каза му, че се страхува да не би Пел да се е скрил зад строителните материали.

Той се усмихна:

— Дори така да е, не би нападнал двама души. Хайде.

— Сесар, почакайте. — Тя спря и бръкна в чантичката си. Подаде му малък червен цилиндър. — Вземете.

— Какво е това?

— Сълзотворен спрей. За всеки случай.

— Мисля, че няма да има проблеми. Но как работи? — Той се засмя. — Не искам да се напръскам сам.

— Достатъчно е да го насочите и да натиснете тук. Готов е за действие.

Продължиха към колата и когато стигнаха, Сюзан се почувства глупаво. Зад купчините тухли не се криеха маниакални убийци. Почуди се дали страхът й не е отнел шансовете й за любовна среща. Едва ли. На Гутиерес ролята на галантен джентълмен явно му харесваше.

Тя отключи колата.

— По-добре да ви върна това — каза той и й подаде спрея.

Сюзан посегна да го вземе.

Неочаквано Гутиерес замахна, сграбчи я за косата, рязко дръпна главата й назад и пъхна флакона в отворената й уста, готова да закрещи.

Натисна бутона.

Болката, разсъждаваше Даниел Пел, е може би най-бързият начин да постигнеш контрол над някого.

Все още с успешната дегизировка на бизнесмен от латиноамерикански произход той караше колата на Сюзан Пембъртън към една пуста местност край океана южно от Кармел.

Болка… Накарай ги да се гърчат, после им дай време да се съвземат и ги заплаши, че пак ще ги нараниш. Специалистите казват, че изтезанията не действали. Не е вярно. Наистина, не са елегантен метод. Не са чист метод. Но действат безотказно.

Сълзотворният аерозол се задържа в устата и носа на Сюзан Пембъртън само за секунда, но от сподавените й стенания и гърчовете й личеше, че болката е почти нетърпима. Той я остави да се съвземе. Размаха спрея пред ужасените й, насълзени очи. И веднага получи каквото искаше.

Не беше планирал да използва спрей, разбира се. Носеше водопроводно тиксо и нож в куфарчето си. Реши да промени плана, когато за негова приятна изненада жената му даде флакона — всъщност на онзи, за когото се представяше, Сесар Гутиерес.

Даниел Пел имаше да свърши някои неща на открито и понеже показваха снимката му по телевизията на всеки половин час, трябваше да промени външния си вид. След като измъкна тойотата със стари номера от бившия собственик, падащ си по разголени женски гърди, Джени Марстън бе купила текстилна боя и крем за получаване на моментен тен. От тях Пел направи смес, която щеше да потъмни кожата му. Боядиса косата и веждите си черни. Нямаше как да промени очите си. Дори да имаше контактни лещи, правещи синьото да изглежда кафяво, не знаеше откъде да ги намери. Очилата обаче — обикновени евтини очила с тъмни рамки — щяха да отклонят вниманието от цвета на очите му.

По-рано през деня се свърза със Сюзан Пембъртън във фирма „Брок“ и тя се съгласи да се срещнат, за да обсъдят организацията на тържеството. Облече евтиния костюм, който Джени му бе купила от „Мервинс“ и се срещна с жената в „Дабълтрий“, където се залови за работа — да прави онова, което Даниел Пел умееше най-добре.

О, прекрасно беше! Да си играе със Сюзан като котка с мишка бе по-възбуждащо дори от това да гледа как Джени отрязва косата си, как хвърля блузата си или присвива болезнено очи, докато я налага със закачалка по хилавия задник.

Тук той използва същите методи: да намери общи страхове (в случая избягалия затворник) и обща страст (Джон Стайнбек и джаза, за който знаеше много малко, но умееше да блъфира); да засегне сексуалната тема (погледът й към безименния му пръст и стоическата й усмихна, когато той спомена деца, му дадоха нужната информация за любовния живот на Сюзан Пембъртън); да направи нещо глупаво, за което да се посмеят (разсипаната канела); да събуди съчувствието й (как тази кучка бившата му жена разваля сина им); да се държи като кавалер (организирането на парти за обичаните му родители, изпращането до колата й); да разсее съмненията й (фалшивото обаждане на 911).

Малко по малко печелеше доверие, а с това — власт.

Да практикува изкуството си в реалния свят бе като наркотик.

Пел намери отклонението. Пътят водеше през гъста гора към океана. Преди бягството Джени беше разучила околността и бе намерила пустото място. Пел продължи напред по полузасипания с пясък път, мина покрай табелка, предупреждаваща, че това е частна собственост. Спря колата на Сюзан в пясъка на края на пътя, скрит от главното шосе. Слезе и чу плискането на вълните в стария кей наблизо. Слънцето беше ниско и изглеждаше великолепно.

Не се наложи да чака много. Джени подрани. Това го зарадва — хората, които подраняват, са във властта ти. Винаги внимавай с тези, които се налага да чакаш.

Тя спря колата, слезе и се приближи.

— Скъпи, дано не си чакал много.

Жадно впи устни в неговите, стисна лицето му между дланите си.

Пел се освободи, за да си поеме въздух. Тя се засмя:

— Още не мога да свикна да те виждам такъв. Така де, знам, че си ти, но пак се загледах, за да съм сигурна. Но това е като при мен с късата коса — тя пак ще порасне, а ти пак ще станеш бял.

— Ела тук.

Той я хвана за ръката, седна на една ниска дюна и я придърпа до себе си.

— Няма ли да заминем вече?

— Още не.

Тя кимна към лексуса.

— Чия е тази кола? Мислех, че приятелката ти ще те докара.

Пел не отговори. Загледаха се към океана. Слънцето беше блед диск, който вече докосваше хоризонта, и с всяка минути ставаше все по-яркочервено.

Тя сигурно си мислеше: „Да си приказваме ли иска? Да се чукаме ли? Какво става?“

Несигурност… Пел я остави да се чуди. Тя сигурно забеляза сериозното му изражение.

Тревогата я обгръщаше. Той почувства напрежение в ръцете й.

Накрая я попита:

— Колко ме обичаш?

Тя не се поколеба, макар че Пел долови известна предпазливост в отговора й:

— Колкото слънцето.

— Оттук изглежда малко.

— Исках да кажа колко наистина е голямо слънцето. Не, колкото вселената — добави бързо като ученичка, която бърза да поправи грешния си отговор на изпит.

Пел замълча.

— Какво има, Даниел?

— Имам проблем. И не знам какво да правя.

Тя потрепна.

— Какъв проблем, миличък?

Значи „мили“, когато беше спокойна; „миличък“ — когато се тревожеше. Хубаво беше да го знае. Постара се да го запомни.

— За онази среща…

Беше й казал само, че ще се срещне с някого „по работа“.

— Да?

— Не мина, както очаквах. Имах план. Онази жена трябваше да ми даде много пари, които й бях дал назаем. Но ме излъга.

— Какво стана?

Пел погледна Джени право в очите. Мина му през ума, че може би единственият човек, който можеше да го хване, че лъже, бе Катрин Данс. Мисълта за нея обаче го разконцентрираше, затова бързо я прогони от ума си.

— Оказа се, че имала други планове. Искаше да ме използва. Теб също.

— Мен ли? Познава ли ме?

— Не по име. Но от новините беше научила, че сме заедно. Накара ме да те изоставя.

— Защо?

— За да бъда с нея. Искаше да избяга с мен.

— Отпреди ли я познаваше?

— Да.

— О!

Джени замълча. Ревност…

— Отказах й, разбира се. И през ум не ми е минавало.

Тя се опита да измърка. Не се получи.

„Миличък…“

— И Сюзан побесня. Каза, че ще отиде в полицията. Ще ни предаде. — Той се намръщи болезнено. — Опитах се да я разубедя. Но тя не слушаше.

— Какво стана?

Пел погледна към колата.

— Докарах я. Нямах друг избор. Искаше да се обади в полицията.

Уплашена, Джени погледна към колата, но не видя никого.

— В багажника е.

— О, Божичко. Да не би…

— Не — бавно отвърна Пел. — Добре е. Вързах я. Това е проблемът. Не знам какво да правя.

— Още ли иска да те предаде?

— Можеш ли да повярваш? — разпалено заговори той. — Умолявах я, но тя не е добре с главата. Като съпруга ти, помниш ли? Продължил е да те наранява, въпреки че е знаел, че ще го арестуват. Сюзан е същата. Не може да се владее. — Въздъхна гневно. — Бях честен с нея. А тя ме измами. Профукала всичките пари. Смятах да ти върна каквото си изхарчила за мен. Колата. Всичко, което направи.

— Не се безпокой за парите, миличък. Изхарчих ги за нас.

— Не, ще ти ги върна.

Никога за нищо на света не издавай пред някого, че искаш парите му. И никога не ставай никому длъжник. Пел я целуна неспокойно.

— Какво да правим сега?

Джени избягна погледа му, втренчи се към слънцето.

— Не… не знам, миличък. Не съм…

Гласът й се изгуби, също като мислите й. Той стисна крака й.

— Не мога да позволя нещо да ни раздели. Прекалено много те обичам.

— И аз те обичам, Даниел — прошепна тя.

Пел извади ножа от джоба си. Втренчи се в острието.

— Не искам да го правя. Наистина не искам. Вчера заради нас пострадаха хора.

Заради „нас“. Не заради „мен“.

Тя долови разликата. Раменете й потрепериха.

— Онова обаче беше нещастен случай. Но това… не знам.

През цялото време въртеше ножа в ръката си.

Тя се притисна до него, не отместваше очи от острието, проблясващо на слънцето. Трепереше силно.

— Ще ми помогнеш ли, любов моя? Не мога да го направя сам.

Джени заплака:

— Не знам, миличък. Сигурно няма да мога.

Гледаше втренчено багажника.

Пел я целуна по главата.

— Не можем да позволим нищо да ни раздели. Не мога да живея без теб.

— Аз също.

Тя си пое дълбоко въздух. Устните й трепереха, пръстите й — също.

— Помогни ми, моля те — прошепна той.

Изправи се, помогна й да стане и се приближиха към лексуса. Той й даде ножа, стисна ръката й.

— Не съм достатъчно силен, за да го направя сам — призна. — Но заедно… заедно ще успеем. — Погледна я в очите. — Това ще е като съюз между нас. Любовен съюз. Ще бъдем свързани здраво. Като кръвни братя. Ще бъдем кръвни любовници.

Натисна копчето за отваряне на багажника. Джени изписка тихичко, когато чу изщракването.

— Помогни ми, красавице моя. Моля те.

Поведе я към багажника.

Тя изведнъж спря. Подаде му ножа и захлипа:

— Моля те… съжалявам. Толкова съжалявам, миличък. Не се ядосвай. Не мога да го направя. Просто не мога.

Пел не каза нещо. Само кимна. Сълзите в очите й отразяваха аленото слънце.

Гледката беше опияняваща.

— Не ми се сърди, Даниел. Не мога да понеса, когато ми се сърдиш.

Той изчака колкото три удара на сърцето. Идеалното време за подклаждане на неувереност.

— Няма нищо. Не се сърдя.

— Още ли съм твоята красавица?

Той пак замълча, преди да отговори:

— Разбира се, че да.

Накара я да изчака в колата.

— Ама аз…

— Изчакай ме там. Нищо не е станало.

Джени се върна при тойотата. Той продължи към багажника на лексуса и погледна вътре.

Безжизненото тяло на Сюзан Пембъртън.

Беше я убил преди час на паркинга зад офиса й. Удуши я с тиксо.

Пел не разчиташе Джени да му помогне в убийството. Знаеше, че ще се откаже. Целият театър беше поредният урок за ученичката му.

Тя бе направила още една крачка към мястото, към което я тласкаше. Караше я да свикне с мисълта за смърт и насилие. Поне за няколко секунди тя си бе представила как забива ножа в живо човешко тяло, как гледа кръвта, как отнема живот. Миналата седмица и през ум нямаше да й мине; следващата — щеше да си го представи за по-дълго време.

После може би щеше да се съгласи да му помогне в някое убийство. А след време? Може би щеше да стигне дотам, че сама да може да убива. Бе успял да принуди жените в Семейството да вършат неща против волята си — но само дребни престъпления. Нищо свързано с насилие. Даниел Пел обаче вярваше, че има умения да превърне Джени Марстън в марионетка, каквато искаше.

Той затръшна капака на багажника. Отчупи клонка от един бор и с нея замете следите в пясъка. Върна се при колата, като метеше след себе си. Каза на Джени да кара, докато излезе на чакъл, и заличи следите от гумите. Качи се при нея.

— Аз ще карам — заяви.

— Съжалявам, Даниел — прошепна тя, като бършеше лицето си. — Нека аз да карам.

Молеше за прошка.

Урокът обаче изискваше да не й отговори.