Спящата кукла

57.

— Свърши — каза тихо на майка си.

— Чух. Майкъл ни каза, когато бяхме в управлението.

Бяха у родителите й в Кармел. Семейството й се беше върнало от укрепеното си скривалище в централата на КБР.

— Бандата знае ли?

Данс имаше предвид децата.

— Казах им по малко по-заобиколен начин. Нещо от рода: „Довечера мама ще се прибере навреме, защото онова глупаво преследване свърши и са хванали лошия чичко.“ Нещо такова. Магс не ми обърна внимание, упражняваше се с нова песен за занималнята по пиано. Уес тръгна да гледа телевизия, но Стю го изкара навън да играят пинг-понг. После като че ли забрави… Но забележи, че казвам само „като че ли“.

Данс бе споделила пред родителите си, че иска да спестява на децата всяка новина за насилие и смърт, особено ако е свързана с работата й. Искаше да мине повече време от смъртта на баща им.

— Ще го следя. Благодаря, мамо.

Отвори една бира, наля в две чаши и подаде едната на майка си.

Еди отпи, после се намръщи и попита:

— Кога хванахте Пел?

Данс й каза приблизителния час.

— Защо?

Майка й погледна часовника.

— Сигурна съм, че между четири и четири и половина чух някого в двора. Отначало не ми хрумна, но после си помислих дали Пел не е открил къде живеем. Дали не е дошъл да си отмъсти или нещо такова. Малко се уплаших. Въпреки че отпред имаше полицейска кола.

Пел не би се поколебал да ги нападне, разбира се — вероятно дори бе замислил да го направи — но часът не съвпадаше. По това време убиецът вече е бил у Мортън Негъл.

— Не е бил той.

— Сигурно е било котка. Или кучето на Пъркинсови. Трябва да се научат да го прибират. Ще им кажа.

Катрин знаеше, че майка й ще изпълни заканата си.

Данс извика децата и ги качи в колата, където чакаха кучетата. Прегърна баща си и се уговориха да ги вземе от тържеството за рождения му ден в Морския клуб в неделя. Данс щеше да изпълнява ролята на шофьор, за да могат родителите й да се забавляват и да пият на воля шампанско и пино ноар. Помисли си да покани и Уинстън Келъг, но реши да не бърза. Първо да види как ще мине срещата утре.

Замисли се какво ще вечерят и установи, че никак не й се готви.

— Ще преживеете ли с палачинки от „Бейсайд“?

— Урааа! — извика Маги.

Заразмишлява на глас какъв сироп да си вземе. Уес също се зарадва, но беше по-сдържан.

В закусвалнята заеха едно сепаре. Данс напомни на сина си, че е негово задължение да измисли приключението им за неделя.

— И така, имаш ли вече план?

— Още не знам.

Той остана загледан в менюто дълго време. Маги поиска да вземат нещо и за кучетата. Данс й обясни, че палачинките не са, за да празнуват, че отново цялото семейство е заедно, а просто защото не й се готви.

Когато големите, изпускащи пара чинии дойдоха, Уес попита:

— Чу ли за оня фестивал? За лодките?

— Какви лодки?

— Дядо ни разказа. В залива щяло да има шествие с лодки и концерт. На „Канъри Роу“.

Тя си помисли, че е свързано с фестивала на Джон Стайнбек.

— В неделя ли е? Искаш ли да отидем?

— Утре вечер — отвърна Уес. — Много ще е забавно. Може ли да отидем?

Данс се изсмя мислено. Нямаше как синът й да е узнал за вечерята й с Келъг утре вечер. Или пък беше? Тя умееше да отгатва мислите на децата си, защо и те да не предусещаха нейните?

Поля палачинката си със сироп и си позволи малко масло. Колебаеше се.

— Утре ли? Чакай да помисля.

Първата й реакция, когато видя мрачното лице на Уес, бе да се обади на Келъг и да отмени срещата. Понякога просто е по-лесно…

Спря Маги да не излее върху палачинките си огромно количество боровинков и ягодов сироп и отговори импулсивно:

— О, не мога, скъпи. Имам план за утре.

— О…

— Но съм сигурна, че дядо с удоволствие ще ви заведе.

— Какво ще правиш? С Кони ли ще излизаш? Или с Мартин? Може и те да поискат да дойдат. Ще отидем заедно. Могат да доведат и близнаците.

— Да, близнаците, мамо! — възкликна Маги.

Данс още се двоумеше. Спомни си думите на психотерапевта:

— Катрин, не приемай толкова сериозно думите им. На родителите често им се струва, че децата им повдигат уместни възражения срещу евентуален втори баща или дори срещу случайни връзки. Погрешно е да мислиш така. Той вижда в действията ти предателство към паметта на баща му. Това няма нищо общо с приятеля ти.

Тя взе решение:

— Ще ходя на вечеря с колегата, с когото работехме по случая.

— Агент Келъг — измърмори момчето.

— Да. Той скоро се връща във Вашингтон и исках да му благодаря за помощта.

Почувства се малко гузна за скрития намек, че понеже Келъг живее далече, вероятността за дълготрайна връзка с него е малка. (А може би чувствителният Уес щеше да стигне до заключението, че майка им вече е решила да ги отдели от приятели и близки и да се преселят в столицата.)

— Добре — измърмори момчето, замислено отряза от палачинката и започна да се храни.

Данс често съдеше за реакциите по апетита му.

— Хей, синко, какво има?

— Нищо.

— Дядо ви с удоволствие ще ви заведе да гледате лодките.

— Да.

— Не харесваш ли Уинстън? — импулсивно попита.

— Добре е.

— Можеш да ми кажеш.

Тя също започваше да губи апетит.

— Не знам… Не е като Майкъл.

— Не, не е. Но много хора не са като Майкъл.

„Скъпият ми приятел, който не иска да ми говори“ — помисли си мрачно.

— Това не означава, че не мога да излизам на вечеря с тях, нали?

— Предполагам.

Замълчаха за няколко минути. После Уес изтърси:

— Маги също не го харесва.

— Не съм казала такова нещо! Не измисляй неща, които не съм казала!

— Напротив, каза. Заяви, че имал шкембе.

— Не съм!

Момиченцето се изчерви, което подсказа на Данс, че наистина го е казала.

Тя се усмихна и остави вилицата си.

— Слушайте, вие двамата. Дали ще ходя с някого на вечеря, или на кино, това не променя нищо. Къщата, кучетата, живота ни. Нищо. Обещавам. Разбрано?

— Добре — измърмори Уес.

Кракът му леко потрепна, но не изглеждаше много да се съмнява в думите й.

Сега обаче Маги се разтревожи:

— Няма ли пак да се омъжиш?

— Магс, откъде ти хрумна?

— Просто се чудех.

— Дори не мога да си го представя.

— Това не означава „не“ — отбеляза Уес.

Данс се засмя на този отговор, сякаш слушаше друг специалист по разпитите.

— Това е отговорът ми. Дори не мога да си го представя.

— Искам да съм кума — заяви Маги.

— Шаферка — поправи я Данс.

— Не, гледах по телевизията. Сега го правят по другия начин.

— По друг начин — пак я поправи майка й. — Но нека да не се разсейваме. Имаме палачинки и сок за унищожаване. И се налага да решим какво ще правим в неделя. Трябва да си помислиш за това.

— Ще си помисля — обеща Уес малко по-спокоен. Катрин довърши палачинката си с апетит, бе въодушевена от победата — беше искрена със сина си и получи разрешение да излезе на среща. Странно, но този малък успех много облекчи напрежението от изминалия ден.

В пристъп на добро настроение изпълни молбата на Маги и поръча по една палачинка с кренвирш за кучетата. Момиченцето им даде лакомствата, когато се върнаха в колата. Овчарката Дилън изгълта своята на няколко хапки, докато по-изтънчената Патси деликатно изяде кренвирша, след което занесе палачинката на недостъпно място между седалките и я остави там за черни дни.

Когато се прибраха, Данс отдели няколко часа за къщната работа, проведе няколко телефонни разговора, включително с Мортън Негъл, който отново й благодари, че е спасила семейството му.

Уинстън Келъг не се обади, което беше добре (значи щяха да се срещнат).

Майкъл О’Нийл също не се обаждаше и това вече не беше добре.

След тежка операция Ребека Шефилд бе в стабилно състояние. През следващата седмица щеше да остане в болницата под охрана. Предстояха й още операции.

Данс разговаря с Мартин Кристенсен за уебсайта им „Американски мелодии“, после, след като отхвърли работата, дойде време за десерт: пуканки, което беше логично решение след сладката вечеря. Намери един пакет, пъхна го в микровълновата и в последния момент успя да спаси царевичните зърна от масово унищожение, преди хартията да пламне, както беше станало миналата седмица.

Изсипваше съдържанието на плика в купичка, когато телефонът отново иззвъня.

— Мамо — нетърпеливо извика Уес. — Умирам от глад.

Данс обожаваше този му тон. Означаваше, че вече е в добро настроение.

— Това е Ти Джей — обяви, като погледна дисплея.

— Поздрави го от мен — каза момчето, като напъха шепа пуканки в устата си.

— Имаш поздрави от Уес.

— Предай и на него. И му кажи, че съм до осмо ниво на „Зарг“.

— Това много ли е?

— Не можеш да си го представиш.

Данс предаде новината на Уес, който се ококори:

— Осмо ниво? Няма начин!

— Това го впечатли. Кажи какво има?

— При кого отиват всички неща?

— Кои са тези „неща“?

— Веществени доказателства, доклади, имейли, всичко. Цялата бумащина.

Имаше предвид крайния отчет. В този случай с многобройни тежки престъпления и сътрудничество между няколко полицейски служби щеше да има цял куп материали. Тя бе ръководила преследването и случаят бе в компетенцията на КБР.

— Аз. Е, по-скоро ние.

— Първият отговор повече ми хареса, шефке. Между другото, спомняш ли си Нимю?

Тайнствената дума…

— Какво за нея?

— Току-що попаднах на следа. Искаш ли да се разровя?

— Няма да е зле. Не искам да оставям неизяснени неща.

— Става ли утре? Тази вечер не е много за срещи, но Лукриша може да се окаже жената на мечтите ми.

— Излизаш с жена на име Лукриша? Да се представиш добре… Слушай какво. Донеси ми всички материали. И каквото си намерил за „Нимю“. Аз ще се заема.

— Супер си, шефке. Ще те поканя на сватбата.