Спящата кукла

54.

— Прекрасна моя Линда.

Пел се приближи бавно.

Тя присви очи от болка.

— Даниел, чуй ме. Още не е късно. Бог ще ти прости. Предай се.

Той се изсмя, сякаш беше шега.

— Бог. Бог щял да ми прости… Ребека ми каза, че си станала набожна.

— Ще ме убиеш ли?

— Къде е Сам?

— Моля те! Не го прави. Можеш да се промениш.

— Да се променя ли? О, Линда, хората не се променят. Никога, никога. Ами, че ти си същата, каквато те намерих, със зачервени очи и подпухнала от плач под онова дърво в парка „Голдън Гейт“, избягала от къщи.

На Линда й причерня, пред очите й засвяткаха ярки искри. Болката намаля и тя почти изгуби съзнание. Когато отново дойде на себе си, той се беше навел над нея и държеше ножа.

— Съжалявам, мила. Трябва да го направя по този начин. — Абсурдно, но искрено звучащо извинение. — Ще бъде бързо. Разбирам си от работата. Няма да почувстваш нищо.

— Отче наш…

Той дръпна главата й назад, за да оголи гърлото й. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше сили. Мъглата съвсем се беше разнесла и когато той приближи острието, Линда видя червеното сияние на спускащото се слънце.

— … който си на небесата. Да се слави името ти…

Тогава някакво дърво се сгромоляса.

Или лавина от камъни се стовари върху пътеката.

Или ято обезумели чайки с бесни крясъци се спуснаха върху тях.

Даниел Пел изохка и падна на каменистата земя.

Саманта Маккой отскочи от убиеца, изправи се и истерично го заудря с дебел клон по главата и ръцете. Той изглеждаше удивен, че малкото Мишле го напада, жената, която тичаше да изпълни всичко, което й наредеше, която никога не посмя да му откаже.

Освен веднъж…

Даниел замахна с ножа, но тя отскочи. Той посегна към пистолета, паднал на пътеката, но дебелата тояга го удари пак и пак, отскочи от главата му, разкъса едното му ухо. Той изкрещя от болка.

— Мамка ти!

Изправи се. Замахна с юмрук и улучи коляното й. Тя падна.

Даниел се хвърли на земята и грабна пистолета. Изправи се и насочи дулото към нея. Саманта обаче скочи на крака и отново замахна с клона, стискайки го с две ръце. Улучи рамото му. Той се олюля назад.

Линда си спомни две думи от миналото. Онова, което Даниел казваше, за да похвали някого от Семейството: „Ти държа твърдо, красавице.“

„Дръж твърдо…“

Саманта отново замахна.

Сега обаче Даниел бе застанал стабилно. Хвана тоягата с лявата си ръка. За момент останаха втренчени един в друг, свързани с клона като с пъпна връв. Даниел се усмихна тъжно и вдигна пистолета.

— Не! — изхриптя Линда.

Саманта също се усмихна. Блъсна го силно и пусна клона. Даниел отстъпи крачка назад — във въздуха. Бе застанал на ръба на скала, пет-шест метра над друга пътека.

Изкрещя, залитна и падна назад.

Дали оцеля или не, Линда не разбра. Поне не отначало. Но явно оцеля, защото Саманта погледна през ръба и се намръщи. После й помогна да се изправи.

— Хайде, да тръгваме.

И отново навлязоха в гората.

Изтощена, Саманта Маккой едва придържаше Линда. Приятелката й беше бледа, но кървенето не беше силно. Сигурно я болеше ужасно, но поне можеше да ходи. Линда прошепна нещо.

— Какво?

— Помислих, че ме изостави.

— В никакъв случай. Но той беше въоръжен, трябваше да го надхитря.

— Ще ни убие.

Линда явно все още не искаше да повярва.

— Не, няма да успее. Не говори. Трябва да се скрием.

— Не мога повече.

— Долу при водата, на брега има пещери. Можем да се скрием в някоя. Там ще изчакаме полицията. Катрин идва насам. Ще ни търсят.

— Не, не мога. Далече е.

— Не е толкова далеч. Ще успеем.

Продължиха още няколко метра, после Сам почувства, че приятелката й губи сили.

— Не, не… не мога. Съжалявам.

Сам намери сили и успя да завлече Линда на още десетина метра напред. Там обаче силите я напуснаха — на най-лошото място, поляна, която се виждаше от стотина метра от всички посоки. Пел можеше да се появи всеки момент. Лесно щеше да ги очисти.

Наблизо имаше падина между скалите; там можеха да се скрият.

Линда зашепна нещо.

— Какво?

Сам се наведе към нея. Линда говореше на Исус, не на нея.

— Хайде, да вървим.

— Не, не, ти върви. Моля те. Наистина… Няма нужда да се реваншираш за случилото се. Преди малко ми спаси живота. Квит сме. Прощавам ти за онова, което стана в Сийсайд. Аз…

— Не сега, Линда! — сряза я Сам.

Ранената жена се опита да се изправи, но пак падна.

— Не мога.

— Трябва.

— Исус ще ме пази. Върви.

— Хайде!

Линда затвори очи и зашепна молитва.

— Няма да умреш тук! Ставай!

Линда си пое въздух, кимна и с помощта на Сам се изправи. Заедно продължиха, олюлявайки се, по пътеката, препъвайки се в храсти и корени.

Бяха на издаден в океана нос, стърчащ на двайсетина метра над водата. Грохотът на вълните бе като бумтене на реактивен двигател. Оглушителен.

Спускащото се слънце ги окъпа с оранжева светлина и ги заслепи. Сам присви очи; плитката падина беше много близо.

Щяха да легнат на дъното и да се покрият с клонки и листа.

— Напредваме. Още няколко крачки.

Всъщност двайсетина.

Приближиха се на около десет.

Накрая стигнаха дерето. Оказа се по-дълбоко, отколкото бе предполагала, идеалното укритие. Помогна на Линда да се наведе.

Изведнъж чу шумолене на храсталак, от гората изскочи някой и се затича към тях.

— Не! — извика Сам.

Пусна Линда и грабна един камък, смешно оръжие. После леко изписка и се изсмя истерично. Катрин Данс се приближи наведена, прошепна:

— Къде е?

— Не знам — отвърна шепнешком Саманта. После повтори по-силно: — Видяхме го на петдесетина метра натам. Ранен е. Но можеше да ходи.

— Въоръжен ли е?

Сам кимна:

— Има пистолет. И нож.

Данс се огледа, присви очи. Провери състоянието на Линда.

— Смъкни я долу. — Посочи падината. — Сложи я да легне по гръб и притисни с нещо раната.

Двете свалиха ранената на дъното на дерето.

— Моля те, остани — прошепна Сам.

— Не се безпокой — увери я полицайката. — Никъде няма да ходя.