Спящата кукла

39.

Четвъртък

Отново в двора.

Нейното Графство, нейната Нарния, нейният Хогуъртс, нейната Тайна градина.

Седемнайсетгодишната Тириса Кройтън Болинг седеше на сивата дървена люлка и четеше тънка книжка, като бавно прелистваше страниците. Беше прекрасен ден. Въздухът ухаеше като на щанда за парфюми в „Мейсис“ и близките възвишения на Напа бяха спокойни както винаги, покрити с килим от детелина и трева, зелени лози, борове и разкривени кипариси.

Тириса разсъждаваше толкова романтично заради онова, което четеше — прекрасна, прочувствена, проницателна…

… и страшно досадна поезия.

Тя въздъхна, искаше й се леля й да беше наблизо да я чуе. Отпусна ръката си с книгата и пак се огледа. На това място бе прекарала половината си живот — зеления затвор, така го наричаше понякога.

Иначе обичаше мястото. Беше красиво, идеалната обстановка за четене или за свирене на китара (искаше да стане педиатър, пътуваща писателка или, ако късметът й се усмихне, да бъде като Шарън Исбин, знаменитата изпълнителка на класическа китара).

В момента беше тук, а не на училище, защото с леля й и чичо й заминаваха на екскурзия.

„О, Тери, ще се забавляваме — увери я възрастната жена. — Роджър има някаква работа в Манхатън. Реч ли, проучване ли, не знам точно. Не слушах, когато ми говореше. Нали го знаеш чичо си. Не мислиш ли обаче, че ще е чудесно да попътуваме, ей така? Едно приключение.“

Затова в понеделник я взе в десет часа от училище. Само че, странна работа, още не бяха тръгнали. Леля й обясни, че имало някакви „логични проблеми“. Нали знаела какво има предвид.

Тириса беше осма по успех от двеста петдесет и седем ученици във випуска си в гимназията на Вайехо Спрингс. Затова отговори:

— Да, знам. Имаш предвид логистични проблеми.

Не можеше да разбере обаче защо, след като още не пътуваха с проклетия самолет за Ню Йорк, не може да ходи на училище, докато „проблемите“ не се разрешат.

Леля й изтъкна:

— Освен това е учебна седмица. Затова учи.

Нямаше предвид да учи; имаше предвид да не гледа телевизия.

Имаше предвид да не излиза със Съни, Травис или Кейтлин.

Имаше предвид да не ходи на големия благотворителен рецитал в Тибурон, спонсориран от фирмата на чичо й (и за който дори си беше купила нова рокля).

Разбира се, всичко това бяха глупости. Нямаше да има никакво пътуване до Ню Йорк и нямаше никакви трудности, логистични, логични или други. Всичко беше само повод да я държи в зеления затвор.

Защо трябваше да я лъже?

Защото мъжът, който бе убил родителите, брат й и сестра й, беше избягал от затвора. Леля й явно сериозно вярваше, че може да го запази в тайна от Тириса.

Ох, моля ви се… Та нали новините са първото, което виждаш на Интернет страницата на „Яху“. Освен това всички калифорнийци говорят само за това в чатовете. (Леля й беше успяла да изключи безжичния Интернет в къщата, но Тириса просто се свърза чрез незащитената връзка на съседите.)

Момичето хвърли книгата на дъските и се залюля напред-назад. Свали ластика от рижаво кестенявата си коса и пак я върза на опашка.

Беше благодарна на леля си за всичко, което бе направила за нея през годините, и я уважаваше. След онези ужасни дни в Кармел преди осем години, когато всички я наричаха „Спящата кукла“, леля й пое всички грижи за нея. Осинови я, смени името й (Тириса Болинг, можеше и по-лошо да е), преместиха се в друг град. Премина през кабинетите на десетки психотерапевти, все умни и съчувстващи й, които замисляха „пътища към психологичното й здраве, като изучаваха процеса на страданието й и отдаваха особена важност на присъствието на родителски фигури по време на лечението“. (Все пак бе осма във випуска.)

Някои начини на лечение помагаха, други — не. Най-важният фактор обаче — времето — търпеливо плетеше своята магия и Тириса се превърна в друг човек, различен от Спящата кукла, преживяла такава трагедия в детството си. Ходеше на училище, имаше много приятели, някое и друго гадже, помагаше във ветеринарната лечебница, беше добра спринтьорка на петдесет и сто метра, добре свиреше на китара, дори парчета на Джанис Джоплин, и изпълняваше сложни акорди без дори едно фалшиво издрънкване на струните.

Сега обаче бе в затруднение. Убиецът беше на свобода. Но не това бе основният проблем. Не, проблемът беше в начина, по който се държеше леля й. Сякаш искаше да върне времето назад — с шест, седем — О, Боже! — осем години. Тириса се чувстваше, сякаш отново е станала Спящата кукла, сякаш е загубила всичко постигнато.

„Миличко, миличко, събуди се, не се страхувай. Аз съм полицай. Виждаш ли значката ми? Я събери дрехите си, върви да се изпишкаш и се облечи.“

Леля й беше неспокойна, раздразнителна, постоянно се озърташе. Като в онзи филм по телевизията, който бе гледала у Брадли миналата година. За затвора. Ако се случи нещо лошо, охраната ще блокира всички врати.

Тириса, Спящата кукла, беше като в затвор. Закотвена тук, в Хогуъртс, в Средната земя… в Оз…

В зеления затвор.

„Ами, това е, сладурче — помисли си мрачно. — Даниел Пел е на свобода, а пък аз съм затворена.“

Отново взе книгата със стихотворения и се замисли за изпита си по литература.

Прочете още два реда.

Досааааада!

През телената ограда забеляза някаква кола, която се приближи бавно, спря рязко и шофьорът като че ли погледна към нея през храстите.

Тириса стъпи на земята и престана да се люлее.

Колата можеше да е на всеки. На съседите, на някой, който е избягал от училище… Това не я притесняваше — поне не много. Разбира се, заради информационното затъмнение на леля си не знаеше дали Даниел Пел е бил арестуван, или са го видели да тръгва към Напа. Но това беше глупаво. Благодарение на леля си сега тя бе в програмата за защита на свидетели. Как щеше да я намери?

Все пак реши да погледне тайно компютъра и да види какво става.

Стомахът й леко се сви.

Стана и тръгна към къщата.

„Добре де, малко ни е шубе.“

Пак погледна назад, през пролуката между храстите в дъното на двора им. Колата я нямаше.

Тя отново се обърна към къщата и застина на място.

Мъжът от колата беше прескочил високата ограда на няколко метра отпред, между нея и къщата. Вдигна очи, дишаше тежко от усилието, беше се приземил на колене до две големи азалии. Ръката му кървеше — беше се порязал на двуметровата телена ограда.

Това бе той. Даниел Пел!

Тириса изписка.

Беше я намерил. Сега искаше да довърши и последния оцелял от семейство Кройтън.

Той се усмихна, изправи се вдървено и тръгна към нея.

Тириса Кройтън заплака.

— Не се плаши — прошепна непознатият, като се приближи. — Няма да ти направя нищо лошо. Шшшт!

Тириса настръхна. Каза си, че трябва да бяга. „Хайде!“

Краката й обаче не помръднаха; страхът я беше сковал. Освен това нямаше накъде. Мъжът стоеше между нея и къщата, а знаеше, че не може да прескочи двуметровата ограда. Помисли си да хукне в обратната посока, към задния двор, но там щеше да я притисне в храстите и тогава…

Не, щеше да е ужасно.

Затаила дъх, тя имаше чувството, че усеща вкуса на страха. Тръсна глава. Силите я напускаха. Огледа се за оръжие. Нищо, само някаква тухла, хранилката за птички и томчето със стихотворения на Емили Дикинсън. Тя отново погледна Пел.

— Ти уби родителите ми! Ти… не ме докосвай!

Той се намръщи.

— Не, Бога ми. О, не, искам само да поговорим. Аз не съм Даниел Пел. Кълна се. Виж.

Хвърли нещо към нея.

— Виж това, отзад. Обърни я.

Тириса погледна към къщата. Веднъж да има нужда от леля си, а нея да я няма.

— Виж, де — подкани я мъжът.

Тя пристъпи напред. Мъжът продължи да й повтаря да погледне, още стоеше на разстояние.

Тириса се приближи до предмета, който й беше подхвърлил, и го погледна. Беше книга. „Странник в нощта“ от Мортън Негъл.

— Това съм аз. Погледни.

Тя се боеше да се наведе. Преобърна с крак книгата. На задната корица имаше снимка на човека пред нея, но малко по-млад.

Дали беше истина?

Изведнъж осъзна, че е виждала само няколко снимки на Даниел Пел, правени преди осем години. Тайно бе прочела няколко статии в Интернет — леля й твърдеше, че ще трябва пак да я подложат на психотерапия, ако прочете нещо за убийствата. Но като гледаше снимката на писателя на младини, разбра, че това не е жилавият, страшен човек, когото помнеше.

Избърса сълзите си. Обхвана я гняв.

— Какво търсите тук? Уплашихте ме до смърт!

Човекът подръпна провисналите си панталони, сякаш се канеше да се приближи, но явно реши да остане където беше.

— Няма друг начин да говоря с теб. Вчера се срещнах с леля ти, когато пазаруваше. Исках да я помоля за нещо.

Тириса погледна телената ограда.

— Полицията всеки момент ще дойде, знам — каза Негъл. — Видях алармата на оградата. След три-четири минути ще се появят и ще ме арестуват. Няма проблем. Трябва обаче да ти кажа нещо. Убиецът на родителите ти избяга от затвора.

— Знам.

— Така ли? Леля ти…

— Оставете ме на мира!

— Една полицайка в Монтерей се опитва да го залови, но има нужда от помощ. Леля ти не поиска да ти каже и ако беше единайсет-дванайсетгодишна, нямаше да направя това. Но ти си достатъчно голяма, за да решаваш сама. Тя иска да говори с теб.

Тириса примигна изненадано.

— Полицайката ли?

— Моля те, обади й се. В Монтерей е. Можеш… О, Боже!

Зад Тириса се проехтя изстрел. Беше удивително силен, по-силен, отколкото по филмите. Стъклата на прозорците потрепериха, от близките дървета излетяха подплашени птици.

Тириса потрепери и приклекна. Мортън Негъл падна назад в мократа трева, размахвайки ръце.

С разширени от ужас очи момичето погледна към терасата зад къщата.

Странна работа. Дори не беше подозирала, че леля й има пистолет. Още по-малко, че може да го използва.

Въпреки щателното претърсване на квартала на Джеймс Рейнолдс Ти Джей Сканлън не беше намерил нито един надежден свидетел или улика.

— Никакви коли. Нищо.

Обаждаше се от улицата пред дома на прокурора.

В кабинета си Данс протегна босите си крака и подритна една от трите чифта обувки под бюрото. Ако не номера, искаше да знае поне марката на новата кола на Пел. Рейнолдс беше видял само, че е тъмен седан. Полицаят, когото бяха зашеметили с лопатата, не беше забелязал нищо. Криминалистите от шерифството не бяха открили нищо, което да им подскаже накъде е тръгнал Пел.

Тя благодари на Ти Джей и затвори, после отиде при О’Нийл и Келъг в заседателната зала. Скоро щеше да се появи и Чарлс Овърби, за да събере информация за следващата пресконференция — и за дневния отчет пред Ейми Грейб във ФБР и началника на КБР в Сакраменто, които бяха изключително недоволни, че беглецът е още на свобода. За съжаление основната тема на брифинга тази сутрин щеше да е организацията за погребението на Хуан Милар.

Тя погледна Келъг и двамата сведоха очи. Още не бяха говорили за случилото се снощи в колата.

„За какво пък да приказваме?“ — помисли си тя.

„После. Как ти звучи?…“

Младият Рей Каранео показа главата си през вратата. В очите му личеше тревога, беше задъхан.

— Агент Данс, извинявайте за безпокойството…

— Какво има, Рей?

— Ами…

Той замълча. Беше тичал. Смуглото му лице бе осеяно с капки пот.

— Какво? Какво е станало?

— Ами… агент Данс, мисля, че го намерих…

— Кого?

— Пел.