Спящата кукла

53.

— Не — прошепна Катрин Данс. — Не…

Уин Келъг спря рязко до двамата полицаи, проснати пред бунгалото.

— Провери как са — извика й и извади мобилния си телефон да повика подкрепления.

С пистолет в потната си ръка, Данс коленичи до единия полицай. Беше мъртъв. Лежеше в огромна кървава локва, по-тъмна от асфалта, който бе смъртното му ложе. Другият също беше умрял. Тя вдигна очи и прошепна:

— Мъртви…

Келъг затвори телефона и се приближи. Макар че не се бяха обучавали да действат заедно, двамата се приближиха до бунгалото като партньори. Внимаваха да не се излагат на прицел, погледнаха полуотворената врата и прозорците.

— Влизам — обяви Келъг.

Данс кимна:

— С теб съм.

— Само ме прикривай. Следи вътрешните врати. Постоянно. Постоянно ги следи. Той ще държи пистолета напред. Гледай за метален блясък. Ако има трупове, не се занимавай с тях, докато не установим, че е чисто. — Докосна ръката й. — Това е важно. Разбра ли? Не им обръщай внимание, дори да крещят за помощ. Няма да можем да им помогнем, ако ни рани. Или застреля.

— Ясно.

— Готови?

Не, не беше готова. Но кимна. Той стисна рамото й. Пое си дълбоко въздух и бързо влезе, като държеше пистолета напред, насочваше го ту в една, ту в друга посока към всички ъгълчета на помещението.

Данс влезе след него, като внимаваше да следи вратите — и да вдига пистолета си нагоре, когато той мине пред нея.

„Следи, следи, следи…“

От време на време поглеждаше назад, към отворената врата — Пел лесно можеше да е заобиколил отвън.

— Чисто е — извика Келъг.

И, слава Богу, вътре нямаше трупове. Келъг обаче посочи петна от кръв, все още прясна, по перваза на прозореца в стаята на Ребека. Данс забеляза капки и по килима.

Погледна навън. Видя още кръв и стъпки в калта. Показа ги на Келъг и добави:

— Май са избягали и той ги гони.

— Отивам — заяви федералният агент. — Ти изчакай подкрепленията.

— Не — отсече тя, без да се замисли. — Моя беше идеята да ги съберем. Няма да позволя да умрат. Дължа им го.

Той се замисли за момент.

— Добре.

Изтичаха при задната врата. Данс си пое дълбоко дъх, отвори я и двамата изскочиха навън. Очакваше всеки момент да чуе гърмеж и да почувства сковаващата болка от куршума.

„Той ме нарани. Моят Даниел ме рани. Защо?“

Болката в сърцето на Линда бе силна почти колкото тази от раната. Тя бе простила на Даниел за миналото. Беше готова да му прости и за настоящето.

„Но той ме простреля.“

Искаше да легне. Нека Исус да ги закриля, нека Исус да ги спаси. Прошепна тези думи на Сам, а може би не. Може би само си въобразяваше.

Саманта не продумваше. Дърпаше я безжалостно напред по криволичещите пътеки през красивата и същевременно зловеща гора.

Пол, Хенри, Лайза… имената на децата от приюта изникнаха в съзнанието й.

Не, те бяха миналата година. Бяха си отишли. Сега имаше други.

Как се казваха?

„Защо нямам семейство? Защото Господ Бог ми е отредил друго, ето защо. Защото Саманта ме предаде.“

Безумни мисли се въртяха в ума й като неуморните вълни в океана наблизо.

— Боли.

— Не спирай — прошепна Сам. — Катрин и агентът от ФБР скоро ще се появят.

— Той ме простреля. Даниел ме простреля.

Причерня й. Щеше да припадне. „Какво ще направи Мишлето тогава — запита се. — Ще метне осемдесетте ми кила на гръб? Не, ще ме предаде, както направи преди. Саманта, моят Юда.“

Отнякъде идваше шум на вълни, мокрите борове и кипариси шумяха от вятъра, Линда чу стъпките на Даниел Пел. Изпукване на клонка, шумолене на листа. Те продължиха да бягат. Спъна се в стърчащ корен и падна тежко. Болката от раната бе нетърпима.

— Ох!

— Шшшт!

— Боли!

Гласът на Сам трепереше от страх:

— Стани, Линда, хайде! Моля те!

— Не мога.

Стъпки. По-близо.

На Линда й хрумна, че може да са полицаите. Катрин и симпатичният агент от ФБР. Тя присви очи от болка и погледна назад.

Не, не бяха полицаите. На двайсетина метра видя Пел. Той ги забеляза. Забави крачка, пое си въздух и тръгна към тях. Линда се обърна към Саманта.

Но нея я нямаше.

Отново я изостави, точно както преди години.

Изостави я през онези ужасни нощи в стаята на Даниел Пел.

Сама тогава, тя беше сама и сега.