Спящата кукла

25.

„Странен човек“ — помисли си Катрин Данс.

Мортън Негъл подръпна развлечените си панталони, седна пред масичката в кабинета й и отвори изтърканото си куфарче.

Изглеждаше зле, с разрошена оредяла коса, проскубана козя брадичка, оръфани маншети на сивата си риза, отпуснат. Не личеше обаче да има комплекси заради физиката си, прецени специалистката по кинесика. Жестовете му, премерени и сдържани, не издаваха стрес. Очите му с дяволит блясък мигновено преценяваха кое е важно и кое — не. Когато влезе в кабинета й, той не обърна внимание на обзавеждането, но веднага забеляза онова, което разкриваше лицето на Данс (вероятно изтощение), погледна приятелски, но съвсем за кратко Рей Каранео и спря погледа си върху Уинстън Келъг.

След като научи къде работи Келъг, писателят леко присви очи — явно се почуди каква работа има тук ФБР.

Сега Келъг бе облечен доста нехарактерно за федерален агент — с бежово карирано яке, тъмни панталони и синя риза. Не носеше вратовръзка. При все това се държеше като типичен представител на Бюрото, небрежно, сякаш си е вкъщи. Обясни на Негъл, че е само наблюдател и е дошъл „да помогне“.

Писателят се изсмя по типичния си начин, сякаш искаше да каже: „Ще видим тая работа.“

— Ребека и Линда се съгласиха да ни помогнат — каза Данс.

Негъл вдигна вежди:

— Сериозно? Ами третата? Саманта?

— Тя не.

Писателят извади три листа от куфарчето си. Постави ги на масата.

— Това е моето скромно творение. Кратка биография на Даниел Пел.

Келъг придърпа стола си до този на Данс. За разлика от О’Нийл той явно не ползваше афтършейв.

Писателят повтори онова, което беше казал на Данс предишния ден: книгата му нямаше да е за самия Пел, а за жертвите му.

— Издирвам всички, които са били засегнати от убийството на Кройтън. Дори служителите му. Фирмата му в крайна сметка е била купена от по-голяма компания и стотици души са останали без работа. Може би е нямало да се случи, ако не беше убит. Ами професията му? Тя също е пострадала. Той е бил един от най-находчивите програмисти в Силициевата долина. Създал е десетки програми, които са изпреварили времето си. Много от тях дори нямали приложение тогава, толкова били напреднали. Сега ги няма. Можеше да създаде революционни програми с приложение в медицината, науката, комуникациите.

Данс си спомни, че си помисли същото, когато минаваше покрай местния колеж на Калифорнийския университет, който е получил повечето апаратура и софтуер на Кройтън.

Негъл кимна към онова, което беше написал, и продължи:

— Това е разказ за истинския живот на Даниел Пел, доколкото съм успял да събера. Много е интересно: престъпникът променя автобиографията си в зависимост от това, с кого говори. Да кажем, че иска да спечели симпатията на някого, чиито родители са починали още докато е бил дете. Пред такива хора казва, че е останал сирак на десет. Или ако иска да спечели някого, чийто баща е бил военен — разказва му как, когато е служил в армията, най-близкият му приятел е загинал. Ако слушаш него, може да има двайсет различни Пеловци. Ето истината: Пел е роден през октомври хиляда деветстотин шейсет и трета. На седми. На всички обаче казва, че рожденият му ден е двайсет и втори октомври. Това е денят, в който Лий Харви Осуалд е застрелял Кенеди.

— Възхищавал ли се е от убиеца на президента? — попита Келъг.

— Не, явно смята Осуалд за неудачник. Според него той е твърде податлив и наивен. Възхищавал се е обаче на факта, че един човек с едно действие може да има такова влияние. Да накара толкова хора да скърбят, да промени изцяло хода на страната, съдбата на света.

Даниел не е имал трудно детство. Баща му, Джоузеф Пел, бил търговец, майка му — секретарка, където я вземели. Семейство от средната класа. Майката — Елизабет — пиела много. Можем да предположим, че не му е обръщала внимание, но не го е малтретирала, не е имало лишения. Починала от цироза, когато Даниел бил в пубертета. След смъртта на жена си бащата правел всичко възможно да отгледа сина си, но Даниел не позволявал на никого да се меси в живота му. Не търпял никой да го командва — учители, шефове и най-вече баща му.

Данс спомена за записа, който бяха гледали с Майкъл О’Нийл, твърденията на Пел, че баща му го карал да му плаща наем, биел го, изоставил семейството и накрая умрял.

— Всичко е лъжа — обяви Негъл. — Но баща му несъмнено е бил с труден характер. Бил религиозен — много религиозен и много строг. Бил ръкоположен свещеник — от някаква консервативна презвитерианска секта в Бейкърсфийлд — но никога не е имал собствена църква. Работел като помощник-свещеник, но накрая бил освободен. Срещу него имало много жалби, че бил прекалено нетолерантен, твърде строго съдел паството. Опитал се да направи собствена църква, но презвитерианският синод дори не искал да го чуе. Накрая продал свещените си книги и иконите. Можем да предположим обаче, че доста е вгорчил живота на сина си. Вероятно е станал причина и за алкохолизма на жена си.

Религията не играеше голяма роля в живота на Данс. С Уес и Маги празнуваха Коледа и Великден, но основните символи на вярата им бяха заекът и добрият старец с червения костюм. Данс бе създала своя собствена етика, с която възпитаваше децата — твърди, неоспорими правила, общи за повечето религиозни течения. Достатъчно дълго обаче работеше в силите на реда, за да знае, че религията често играе важна роля за престъпността. Не само в предварително подготвените терористични действия, а и при по-обикновени престъпления. Веднъж с Майкъл О’Нийл прекараха близо десет часа в един тесен гараж в Марина, преговаряйки с фанатизиран свещеник, който искаше да убие жена си и дъщеря си в името на Исус, защото момичето било забременяло. Спасиха семейството, но Данс ясно осъзна колко опасна може да бъде духовната праволинейност.

Негъл продължи:

— Бащата на Пел се пенсионирал, преместил се във Финикс и се оженил повторно. Втората му съпруга починала преди две години, а Джоузеф — миналата от сърдечен удар. Пел явно не е поддържал връзки с тях. Няма чичовци от двете страни и единствената му леля е в Бейкърсфийлд.

— Жената с болестта на Алцхаймер ли?

— Да. Има обаче и брат.

Значи не е бил единствено дете, както твърдеше.

— Брат му е по-голям. Преди година се преместил в Лондон. Търговски представител е на американска компания. Не дава интервюта. Знам само името му — Ричард Пел.

— Ще накарам да го издирят — обяви Данс.

— Братовчеди? — поинтересува се Келъг.

— Лелята е стара мома. — Негъл почука по листата и се подсмихна. — И така, стигаме до юношеските години на Пел. Постоянно е лежал в арестите за непълнолетни — главно за дребни кражби. Няма обаче данни за насилие. Досието в младежките му години е удивително чисто. Няма сведения за сбивания, нападения с цел грабеж, няма данни да е изпадал в ярост. Според един следовател Пел би наранил човек само ако с това ще постигне нещо. Насилието не му е доставяло удоволствие, нито го е отблъсквало. Виждал в него само инструмент.

Данс си спомни първоначалната си преценка — Пел убиваше хладнокръвно, когато сметнеше за необходимо.

— Не се е занимавал с наркотици. Никога не е взимал. Освен това не пие никакъв алкохол.

— Образование?

— Тук става интересно. Той е гениален ум. Бил е пълен отличник в гимназията. Получавал само най-високи оценки в свободно избираемите часове, но не се явявал на изпити, ако се опитали да го задължат. В затвора учил право и сам водил защитата си при обжалването по случая „Кройтън“.

Данс си спомни коментара му по време на разпита за юридическия колеж „Хастингс“.

— Стигнал до Калифорнийския върховен съд. Едва миналата година излезли с присъда срещу него. Това явно е бил тежък удар. Мислел си е, че ще го пуснат.

— Е, може да е умен, но не чак толкова, че да се измъкне от затвора. — Келъг потупа с пръст по следващия абзац в биографията, където бяха изброени около седемдесет и пет ареста. — Това е твърде показателно.

— И е само върхът на айсберга. Пел обикновено е принуждавал други да вършат престъпления. Той вероятно стои зад стотици нарушения, за които са били заловени други. Грабежи, кражби, джебчийство. Така се е прехранвал — карал е хората около него да вършат мръсната работа.

— Оливър — измърмори Келъг.

— Какво?

— Чарлс Дикенс. „Оливър Туист“… Чели ли сте я?

— Гледала съм филма — отговори Данс.

— Добро сравнение, Фейджин, шефът на джебчиите. Пел е като него.

— Моля ви, сър, дайте още малко… — изписка Келъг с лондонски акцент.

Данс се засмя и той сви рамене.

— Пел напуснал Бейкърсфийлд и отишъл в Сан Франциско. Свързал се с някои хора там, бил заловен за няколко дребни престъпления. За известно време се покрил. После бил арестуван в Северна Калифорния по разследване за убийство.

— Убийство ли?

— Да. Убийството на Чарлс Пикъринг в Рединг. Пикъринг бил държавен служител. Бил прободен с нож сред възвишенията над града само час след като го видели да разговаря с човек, който приличал на Пел. Жестоко убийство. Имал десетки рани. Всичко наоколо било в кръв. Пел си намерил алиби — от тогавашната му приятелка. Нямало веществени доказателства. Местната полиция го задържала за една седмица, но после го пуснали. Случаят още не е разрешен.

После събира Семейството в Сийсайд. Още няколко години се занимава с дребни кражби. Няколко нападения с цел грабеж. Един-два палежа. Бил заподозрян за побой над местен рокер, но потърпевшият така и не подал жалба. След около месец убива семейство Кройтън. Оттогава досега — тоест до вчера — е лежал зад решетките.

— Какво казва момичето?

— Какво момиче?

— Спящата кукла. Тириса Кройтън.

— Какво може да каже? По време на убийствата е спяла. Това е установено.

— Така ли? — намеси се Келъг. — От кого?

— От следователите по делото, предполагам — неуверено изрече Негъл.

Явно не се беше замислял за това.

— Сега трябва да е… на по-малко от седемнайсет — прецени Данс. — Искам да говоря с нея. Може да се сети за нещо, което да ни помогне. Сега живее с чичо си и леля си, нали?

— Да, те са я осиновили.

— Бихте ли ми дали номера им?

Негъл се подвоуми. Погледна към лаптопа си; блясъкът в очите му изчезна.

— Проблем ли има?

— Ами, обещах на лелята да не казвам на никого за момичето. Тя много трепери за племенничката си. Дори аз още не съм я виждал. Първо, жената беше твърдо против да се срещнем. Накрая се съгласи, но ако ви дам номера й, едва ли ще приеме да разговаря с вас и се съмнявам, че ще поиска да ме чуе повече.

— Само ни кажете къде живее. Ще намерим името й в указателя. Няма да споменавам за вас.

Той поклати глава:

— Сега са със сменено фамилно име и живеят на друго място. Страхуват се, че някой от Семейството, ще ги потърси.

— Казали сте на Катрин имената на жените — изтъкна Келъг.

— Има ги в телефонния указател. Можехте и сами да ги намерите. Тириса и леля й живеят изолирано от света.

— Вие сте ги открили — отбеляза Данс.

— Чрез доверени хора, които, гарантирам, ще пазят тайната още по-ревностно сега, след като Пел е на свобода. Знам обаче, че е важно… Знаете ли какво ще направя? Ще отида лично при лелята. Ще й кажа, че искате да говорите с Тириса за Пел. Няма да се опитвам да ги убеждавам. Ако кажат „не“, край.

Агентът на ФБР кимна:

— Не искаме нищо повече от вас. Благодаря.

Данс се втренчи в биографичните справки за убиеца.

— Колкото повече научавам за него, толкова по-малко го разбирам — измърмори.

Писателят се засмя и блясъкът се завърна в очите му:

— О, търсите отговор на големия въпрос — „Защо?“ — Извади от куфарчето си купчина листа и разгърна на един, означен с жълто листче. — Ето цитат от един разпит от психолог. Това е от малкото случаи, когато е словоохотлив.

Започна да чете:

— Пел: „Искате да ме анализирате, така ли? Искате да знаете какво ме кара да действам така? Със сигурност знаете отговора, докторе. Аз съм като всички други: всичко се корени в семейството, разбира се. Баща ми ме биеше, пренебрегваше ме, майка ми не ме е кърмила, чичо Джо правеше кой знае какво… Наследственост и възпитание, и двете идват от семейството. Но ако се замислиш прекалено много за тях, докато се усетиш, се озоваваш заобиколен от роднини и предци, те те задушават. Не, не, единственият начин да оцелееш е, като се отървеш от тях. Трябва да помниш само кой си ти и това никога няма да се промени.“

Разпитващ: „Кой си ти тогава, Даниел Пел?“

Пел (смее се): „О, аз ли? Аз съм този, който дърпа конците на душата ти и те кара да вършиш неща, на които дори не си си помислял, че си способен. Аз съм този, който те подмамва с флейтата си на места, където те е страх да отидеш. Едно ще ви кажа, докторе, ще се изненадате колко много хора копнеят да намерят своя кукловод или вълшебен свирач.“

— Трябва да се прибирам — каза Данс, след като Негъл си тръгна. Майка й и децата с нетърпение чакаха тържеството за рождения ден на баща й.

Келъг отметна един кичур от челото си. Косата отново падна напред. Той пробва пак. Данс го погледна и забеляза нещо, което не беше видяла досега — превръзка, която се подаваше изпод ризата му.

— Ранен ли си?

Той сви рамене:

— Драскотина. От една престрелка в Чикаго онзи ден.

По жестовете му личеше, че не иска да говори за това, и тя не настоя. След малко той добави:

— Престъпникът не оцеля.

Със същия тон, с който Катрин казваше, че е вдовица.

— Съжалявам. Добре ли си?

— Нищо ми няма. — След няколко секунди добави: — Е, не съм много добре. Но се справям. Понякога нищо друго не ти остава.

— Между другото, какви планове имаш за довечера — спонтанно попита тя.

— Ще докладвам на началството, после ще се изкъпя, едно уиски, сандвич и — в леглото. Е, нека да са две уискита.

— Искам да те попитам нещо.

Той вдигна вежди.

— Обичаш ли торта?

След кратко замисляне Келъг отговори:

— Това е една от любимите ми храни.