Спящата кукла

23.

Седнал до отворения прозорец в мотел „Сий Вю“, Даниел Пел непохватно пишеше на лаптопа. Бе имал възможност да поработи на компютър в затвора, но там нямаше достатъчно време спокойно да овладее основните умения. Цяла сутрин се ровеше в компютъра на Джени. Обяви, новини, порно… удивително.

По-съблазнителна дори от секса беше възможността да търси информация, да научава повече неща за хората. Пел подминаваше несъщественото и работеше усилено. Първо прочете всичко, което можеше, за Джени — рецепти (купища от тях), имейли, любими сайтове — за да се увери, че наистина е такава, за каквото се представяше. После потърси няколко души от миналото си (беше важно да ги открие), но без особен успех. Пробва в сайтовете на данъчната служба, на нотариата, статистическия институт. Оказа се обаче, че почти за всичко трябва да имаш кредитна карта. А кредитните карти, също като мобилните телефони, оставят следи.

Изведнъж му хрумна нещо и се разрови из архивите на местните вестници и телевизионни канали. Това се оказа по-полезно. Започна да записва.

Сред имената в списъка му беше и „Катрин Данс“.

Пел с наслада очерта дебела рамка около него.

Не намери цялата информация, която му трябваше, но за начало беше добре.

Постоянно нащрек, той забеляза черна тойота да влиза в паркинга. Колата спря за миг пред прозореца му. Пел грабна пистолета. После се усмихна. Автомобилът паркира точно на седем места от прозореца.

Тя слезе.

„Моето момиче“ — помисли си убиецът.

Дръж твърдо…

Джени влезе.

— Добре се справи, красавице. — Пел погледна тойотата. — Идеална е.

Тя го целуна силно. Ръцете й трепереха. Не можеше да контролира възбудата си.

— Мина супер! Наистина успях, скъпи! Първо се колебаеше и се уплаших, че няма да стане. Не му хареса тая работа с номерата, но му казах всичко, което ти ме накара, и накрая се съгласи.

— Браво, красавице.

Джени бе използвала част от парите (бе изтеглила девет хиляди и двеста долара, за да осигури бягството му и да се прехранват за известно време), за да купи кола от човек, който живееше в Марина. Щеше да е твърде рисковано да я регистрират на истинското й име, затова го беше убедила да остави старите номера. Обяснила му, че нейната се счупила в Модесто и щяла да си получи номерата след ден-два. Тогава щяла да ги смени и да му изпрати неговите по пощата. Това беше забранено от закона и доста глупаво. Никой не би направил такова нещо, дори за някого, който плаща в брой. Пел обаче изпрати Джени — жена с тесни дънки, наполовина разкопчана блуза и червен сутиен, подаващ се отдолу. (Ако продавачът беше жена, щеше да я накара да се облече прилично, нямаше да й слага грим, щеше да й сложи розова панделка на болна от рак и щеше да й измисли история как трябва да гледа четири деца, а съпругът й е загинал във военна мисия. Хората се хващат на какви ли не измислици.)

— Чудесно. Би ли ми дала ключовете?

Тя му ги подаде.

— Ето и другото, което искаше.

Джени остави на леглото две пазарски торби. Пел прегледа съдържанието им и кимна одобрително.

Тя извади кутия безалкохолно от малкия хладилник.

— Мили, може ли да те попитам нещо?

Вродената му неохота да отговаря на въпроси — или поне да казва истината — отново се прояви, но той се усмихна:

— Можеш. Всичко, което пожелаеш.

— Снощи в съня си каза нещо. Говореше за Бог.

— За Бог ли? Какво казах?

— Не чух, но съм сигурна, че каза „Бог“.

Пел бавно се обърна към нея. Усети, че сърцето му се разтуптя. Хвана се, че е започнал да тропа с крак, и спря.

— Беше уплашен. Помислих си да те събудя, но реших, че не трябва. Някъде четох — в „Рийдърс Дайджест“, в „Хелт“ или де да знам къде — че когато някой сънува кошмар, не трябва да го будиш. Каза и нещо като „Мамка му, не!“

— Така ли съм казал?

Джени кимна:

— Беше странно. Защото ти никога не псуваш.

Вярно беше. Хората, които използват нецензурни думи, не умеят да се владеят добре.

— Какво сънува? — попита тя.

— Не си спомням.

— Почудих се защо ще сънуваш нещо, свързано с Бог.

За момент Пел се изкуши да й разкаже за баща си. После му идваше да й каже: „А ти как мислиш?“

— Нямам представа.

— Аз съм малко религиозна — плахо призна тя. — Съвсем малко. По-скоро съм по спиритическите неща, отколкото да вярвам в Исус.

— Е, що се отнася до Исус, не мисля, че е бил Божи син или нещо такова, но Го уважавам. Той е можел да накара всеки да направи каквото Той поиска. Дори сега, споменаваш името му и хоп, хората са готови да вършат какво ли не. Това е власт. Но при всички религии, официалните имам предвид, човек жертва прекалено много за тях. Не можеш да вървиш по своя път. Искат да те контролират.

Пел погледна блузата й, сутиена. Балонът в него пак започна да расте, усети изтръпване в корема си.

Опита се да го преодолее и погледна записките, които си беше направил при ровенето в Интернет. Джени очевидно искаше да го попита какво си мисли, но не се престрашаваше. Сигурно се надяваше, че е търсил начини да се измъкнат от града, пътища, по които в крайна сметка да стигнат до окръг Ориндж.

— Трябва да свърша няколко неща, красавице. Искам да ме закараш.

— Разбира се, само кажи къде.

Той внимателно се вгледа в картата. Когато вдигна очи, Джени се беше отдалечила.

Върна се след малко с няколко неща, които бе взела от чантата в гардероба. Сложи ги на леглото пред него и коленичи на пода. Като куче, което донася на господаря си топка и иска да си играе.

Пел се подвоуми, но си напомни, че е хубаво да даваш контрол на другия от време на време, ако обстоятелствата го позволяват.

Посегна към нея, но тя легна и се просна по корем, без да я подканва.

Има два начина да се стигне от Сан Хосе до Монтерей. Можете да тръгнете по шосе №1, което се вие покрай брега през Санта Крус, после да минете напряко по причиняващото морска болест Седемнайсето, през натруфения Лос Галанос, където можете да купите занаятчийски произведения, кристали, тамян или избелели рокли в стила на Джанис Джоплин (е, добре де, в стил „Роберто Кавали“ и „Ди анд Джи“).

Можете да тръгнете по шосе №156, да отбиете по Сто и първо и ако колата ви е с държавни номера, да изгорите всичкия бензин в резервоара си и да стигнете в града след час.

Катрин Данс избра втората възможност.

Дискът с госпълите беше свършил и тя слушаше мексиканска музика — певицата Хулиета Венегас. Прочувствената „Вердад“ караше колонките да вибрират.

Със сто и петдесет мина през Гилрой, столицата на чесъна на света. Недалеч бяха Кастровил (разбирай артишоци) и Уотсънвил с безкрайни боровинкови насаждения и гъбарници. Обичаше тези градчета и се дразнеше на зевзеците, които намираха за смешни идеите да се обяви кралица на артишока или да се редиш на опашка, за да галиш морски мекотели на монтерейския фестивал на калмарите. Все пак „големите граждани“ плащаха луди пари за вносен зехтин или балсамов оцет, с които да подправят същите тези артишоци и калмари.

Тези градчета бяха уютни и отрудени, наситени с история. Те бяха и нейната среда, част от Западния централен район на Калифорнийското бюро за разследване.

Видя табела, канеща туристите да посетят лозе в Морган Хил, и й хрумна нещо. Обади се на Майкъл О’Нийл.

— Ало.

— Спомних си за киселината, която са намерили в изгорелия автомобил в Мос Ландинг. Има ли нещо ново за това?

— Хората на Питър работят по случая, но още нямат следи.

— Колко души претърсват градините и лозята?

— Около петнайсет от пътната, петима от нашите, няколко униформени от Салинас. Нищо не са открили.

— Хрумна ми нещо. Каква точно е киселината?

— Изчакай.

Поглеждайки ту пътя, ту бележника в скута си, тя записа непонятните термини, които О’Нийл й продиктува.

— Е, какво, кинесиката не ти ли стига? Сега и с криминалистика ли си се захванала?

— Умната жена знае докъде да спре. След малко ще ти се обадя.

Данс натисна едно копче за бързо набиране и се свърза с телефон на другия край на континента.

— Амелия Сакс.

— Здравей, Катрин се обажда.

— Как си?

— Ами, била съм и по-добре.

— Предполагам. Следим случая. Как е онзи полицай? С изгарянията?

Данс се изненада, че Линкълн Райм, известен криминалист от Ню Йорк, и партньорката му Амелия Сакс следят случая „Пел“.

— За съжаление не е добре.

— Говорихме си за Пел. Линкълн си спомни делото през деветдесет и девета. Убийството на онова семейство. Имате ли някакъв напредък?

— Не много. Хитър е. Прекалено е хитър.

— Така научихме и ние от новините. Как са децата?

— Добре. Още чакаме да ни дойдете на гости. Родителите ми също. Искат да се запознаят с вас.

Сакс се засмя:

— Ще се опитам да го докарам при вас. Това би било предизвикателство.

Линкълн Райм не обичаше да пътува. Проблемът му не идваше от болестта (беше парализиран). Просто не обичаше.

Данс се беше запознала с Райм и Сакс преди година, когато отиде в Ню Йорк да води курс по кинесика. Тогава му помогна в едно разследване. Още поддържаха връзка. Със Сакс бяха станали особено близки. Това често се случва с жените в трудната полицейска професия.

— Нещо ново за другия ни приятел? — попита Сакс.

Имаше предвид престъпника, когото не бяха успели да заловят в Ню Йорк миналата година. Беше им се изплъзнал и изчезна, вероятно в Калифорния. Данс бе започнала разследване, но не откри нищо, а и той можеше вече да не е в страната.

— За съжаление не. Централата ни в Лос Анджелес още търси следи. Обаждам ти се за друго. Линкълн там ли е?

— Чакай малко. Сега ти го давам.

Чу се из щракване и гласът на Райм прозвуча от телефона:

— Здравей, Катрин.

Райм не си падаше по приказките, но отдели няколко минути да разпита за разни неща — не за личния й живот и децата, разбира се. Интересуваше се от случаите, по които работеше. Той беше учен и не обичаше да се занимава с „човешката страна“ на полицейската професия, както се изразяваше. При съвместното им разследване обаче бе започнал да разбира и да цени кинесиката (макар да уточни, че и тя се основава върху научни наблюдения, а не върху така омразните му предчувствия).

— Иска ми се да беше тук — призна той. — Имаме свидетел по случай на масово убийство и искаме да го притиснем. Можеш да използваш и бой, ако поискаш.

Данс си го представи в червената моторизирана инвалидна количка, втренчен в огромния плосък монитор, свързан с компютър или микроскоп.

— С удоволствие бих ви помогнала, но и аз имам много работа.

— Предполагам. Кой ти върши лабораторната работа?

— Питър Бенингтън.

— А, да. Познавам го. Обучен в Лос Анджелес. Идвал е на мой семинар. Способен е.

— Имам един въпрос по случая „Пел“.

— Казвай.

— Събрахме улики, които може би ще ни подскажат какво е замислил — например да отрови нечия храна — или къде се крие. За да проверим следите обаче, са ни нужни много хора. Искам да знам дали има смисъл да ги занимаваме. Мога да ги използвам за друго.

— Какви са уликите?

— Ще се опитам да ти ги прочета. — Данс погледна бележника си. — Въглена киселина, етанол, ябълкова киселина, аминокиселини и глюкоза.

— Изчакай минутка.

Тя дочу разговор между Райм и Амелия Сакс, която явно отвори някой от личните електронни архиви на криминалиста. Чуваше думите му ясно — за разлика от повечето хора Райм не можеше да закрие слушалката с ръка, когато разговаряше с някого в стаята.

— Добре, чакай така. Сега проверявам…

— Можеш да ми се обадиш по-късно — каза Данс, която не беше очаквала да й отговори веднага.

— Не… само изчакай… Къде сте намерили тези вещества?

— На пода в колата на Пел.

— Хъм. Кола.

Настъпи тишина. Райм нещо си мърмореше. Накрая попита:

— Пел случайно да е бил на ресторант. Например в заведение за морска храна или английски пъб?

Тя се изсмя с глас:

— Да, в ресторант за морска храна. Как, за Бога, разбра?

— Киселината е от оцет, по-точно малцов оцет, защото аминокиселините и глюкозата показват оцветяване с карамел. Според архива ми такъв се използва в британската кухня и при приготвянето на морски специалитети. Том? Помниш ли го? Той ми помогна с тази информация.

— Разбира се. Поздрави го от мен.

Болногледачът на Райм беше и добър готвач. През декември й беше приготвил най-добрия бьоф бургиньон в живота й.

— Съжалявам, не ти помогнах да откриеш скривалището му — каза криминалистът.

— Не, няма проблем, Линкълн. Мога да прибера хората си. Ще им дам да вършат нещо по-полезно.

— Обаждай се, когато имаш нужда. Нямам нищо против да участвам в залавянето на този престъпник.

Затвориха.

Данс телефонира на О’Нийл. Информира го, че киселината вероятно е от ресторанта. По-добре беше да изпрати хората си да търсят убиеца.

Затвори и продължи на север по познатия път, който щеше да я закара до Сан Франциско, където осемлентовата магистрала №101 се вливаше в една обикновена улица — „Ван Нес“. На сто и трийсет километра от Монтерей Данс отби на запад през ширещия се Сан Хосе — градът, използван като антипод на лосанджелеския нарцисизъм в старата песен на Бърт Бакарак и Хал Дейвид „Знаеш ли пътя за Сан Хосе?“. Сега, разбира се, благодарение на Силициевата долина Сан Хосе бе изградил собствено самочувствие.

Следвайки указанията на Ти Джей, Данс мина през лабиринт от големи жилищни комплекси, докато стигна до кварталче с почти еднакви къщи. Ако дърветата са били засадени при построяването му, това бе станало преди около двайсет пет години. Скромни, безлични, малки — всяка от тези къщи струваше над милион долара.

Намери къщата, която търсеше, и я подмина, спря през една пресечка при отсрещния тротоар. Върна се при постройката, пред която бяха паркирани червен джип и тъмносиня акура. На моравата имаше голям пластмасов велосипед с три колела. В къщата светеше. Данс отиде до верандата и позвъня. Имаше готова история, ако й отвори съпругът или някое от децата на Саманта Маккой. Жената едва ли бе запазила в тайна миналото си, но беше по-добре да действа така, че да не я издаде. Данс искаше да я убеди да им съдейства, а не да я настрои срещу себе си.

Отвори й стройна жена със слабо, хубаво лице, напомняща актрисата Кейт Бланшет. Носеше елегантни очила със сини рамки и имаше къдрава кестенява коса. Застана на вратата, стискайки дръжката, и отметна главата си назад.

— Да?

— Госпожа Старки?

— Аз съм.

Лицето й много се различаваше от снимките на Саманта Маккой отпреди осем години — беше се подложила на сериозни пластични операции. Очите й обаче не оставяха съмнение, че това е тя. Не видът им, а изражението на стаен страх.

Полицайката се представи:

— Аз съм Катрин Данс от Калифорнийското бюро за разследване.

Жената погледна служебната карта, която тя за дискретност държеше ниско, толкова бързо, че нямаше как да е прочела дори една дума.

Отвътре се чу мъжки глас:

— Кой е, скъпа?

Без да отмества поглед от Данс, Саманта отговори:

— Онази жена от квартала, с която се запознах в „Сейфуей“. Нали ти казвах за нея.

Това отговаряше на въпроса, дали е казала на съпруга си за миналия си живот. Браво, помисли си Данс. Добрите лъжци винаги имат подготвени отговори и познават човека, когото лъжат. Отговорът на Саманта й подсказа, че съпругът на жената няма добра памет за ежедневните разговори и че тя има измислена лъжа за всяка възможна ситуация.

Саманта излезе, затвори вратата след себе си и двете се отдалечиха към улицата. На светлината Данс забеляза колко измъчена изглежда жената. Очите й бяха зачервени, с тъмни сенки, кожата на лицето й бе суха, устните й — напукани. Един от ноктите й беше счупен. Изглеждаше, сякаш не е мигнала през нощта. Данс разбра защо днес „работи вкъщи“.

Саманта погледна плахо към къщата. После умолително прошепна:

— Нямам нищо общо с това, кълна се. Чух, че някой му помага, някаква жена, видях по новините, но…

— Не идвам за това. Проверихме ви. Работите в издателство във Фигероа. Вчера целия ден сте били на работа.

В очите на жената пролича уплаха.

— Да не сте…

— Никой не знае. Казах, че се обаждам за недоставена пратка.

— Това ли… Тони каза, че някой искал да ми изпрати нещо, търсили ме. Вие сте били.

Саманта потърка лицето си, после скръсти ръце. Признаци на отрицание. Изпитваше силен стрес.

— Това съпругът ви ли е?

Жената кимна.

— Не знае ли?

— Нищо не подозира.

Това бе изненадващо.

— Някой знае ли?

— Няколко чиновници в съда, където смених името си. Надзорникът ми.

— Ами приятелите и роднините ви?

— Майка ми почина. Баща ми не го е грижа. Още преди да срещна Пел, не искаха да ме виждат. След убийствата на Кройтънови престанаха да ми се обаждат. Старите ми приятели? С неколцина поддържахме връзка, но кой ще дружи с човек, свързан с Даниел Пел? Намериха си извинения да изчезнат от живота ми колкото можеха по-бързо. Всичките ми познати сега са от времето, след като се прекръстих на Сара.

Саманта погледна към къщата и се обърна към Данс:

— Какво искате?

— Сигурно гледате новините. Още не сме заловили Пел. Той обаче още е в района на Монтерей. Не знаем защо. Ребека и Линда ще дойдат да ни помогнат.

— Наистина ли?

Това явно я изненада.

— Бих искала и вие да дойдете.

— Аз ли? — Устните й потрепериха. — Не, не, не мога. Ох, моля ви…

Гласът й затрепери.

Данс усети признаци на настъпваща истерия. Затова побърза да каже:

— Не се притеснявайте. Няма да проваля живота ви. Няма да кажа нищо за вас. Само ви моля за помощ. Не можем да го разберем. Може би знаете нещо…

— Не знам нищо. Наистина. Даниел Пел не ми е бил като съпруг, баща или брат. Той е чудовище. Използваше ни. Това е всичко. Живяла съм с него две години и пак не мога да ви кажа какво му е в ума. Повярвайте ми. Кълна се.

Класически признаци на отричане, издаващи не лъжа, а минали кошмари, с които още не може да се пребори.

— Ще ви осигурим пълна охрана, ако това…

— Не, съжалявам. Иска ми се да можех. Трябва да ме разберете. Създадох си нов живот. Но за това положих страшно много усилия и е толкова крехък.

Един поглед върху лицето й — ужасените очи, треперещата брадичка — убеди Данс, че няма начин да я склони.

— Разбирам.

— Съжалявам. Не мога да го направя.

Саманта си тръгна към къщата. На вратата се обърна и се усмихна широко.

Дали бе променила решението си? За момент Данс се обнадежди.

Жената й помаха и весело извика:

— Чао! Радвам се, че се отби.

С тази поредна лъжа Саманта Маккой влезе в къщата. Вратата се затвори.