Спящата кукла

37.

— Писна ми — заяви Линда Уитфийлд.

Кимна към телевизора, по който безспир въртяха новините за Пел.

Саманта се съгласи.

Линда отиде в кухнята, направи кафе и чай, после донесе чашите, мляко, захар и бисквити. Ребека взе кафето, но го остави на масата и продължи да пие вино.

— Много хубаво нещо каза на вечеря — отбеляза Сам.

Линда бе произнесла кратка молитва, явно импровизирана, но с чувство. Саманта не беше религиозна, но думите на приятелката й я трогнаха — бяха за успокоение на душите на хората, убити от Пел, и близките им, а също благодарност към Бог, че отново е събрал сестрите, и молитва за мирен изход от тази тежка ситуацията. Дори Ребека — желязната лейди сред трите — се разчувства.

Като малка Сам често си мечтаеше родителите й да я заведат на църква. Не беше важно в коя, просто много от приятелките й ходеха със семействата си и това й се струваше добър повод да бъде заедно с майка си и баща си. Цяло чудо беше, ако я заведяха до бакалията или отидеха с колата при летището да гледат самолетите и да хапват хотдог от сергията на паркинга, както съседчетата Ели и Тим Шуимър редовно правеха.

„Саманта, много искам да излезем заедно, но знаеш колко е важно това съвещание. Не става дума само за Уолнът Крийк. Това ще се отрази на целия окръг Контра Коста. Направи и ти една жертва. Светът не се върти около теб, мила…“

„Стига толкова“ — смъмри се Сам.

По време на вечерята разговаряха само за общи неща — за политика, за времето, какво мислят за Катрин Данс. Сега Ребека, която бе изпила доста вино, заразпитва Линда за живота й в затвора, интересуваше се какво я е накарало да стане религиозна. Другата жена обаче, също като Сам, вероятно усети, че във въпросите има нещо провокативно, и ги отклоняваше. Ребека беше най-независима от трите и най-пряма.

Все пак Линда разказа за ежедневието си. Грижела се за кварталния център към църквата (Сам предположи, че това е безплатна кухня за бедните) и помагала на брат си и снаха си да отглеждат приемните си деца. От разговора — а също от вехтите й дрехи — личеше, че среща финансови затруднения. Въпреки това на няколко пъти повтори, че води „богат“ живот в духовния смисъл.

— Изобщо ли не говориш с родителите си? — попита Сам.

— Не. Брат ми от време на време им се обажда. Аз обаче не.

Сам не можа да определи дали го изрече с пренебрежение или със съжаление. Спомни си, че бащата на Линда се опитал да се кандидатира за някакъв пост, но загубил, след като противникът му намекнал, че щом Лайман Уитфийлд не може да поддържа реда и законността в собственото си семейство, едва ли е подходящ за държавен служител.

Линда добави, че излиза с мъж от църквата.

— Добър човек — обясни. — Работи в „Мейсис“.

Не се впусна в подробности и Саманта се почуди дали наистина става дума за романтична връзка. Сигурно е доста трудно за мъж да взема любимата си от дома на брат й.

Ребека доста по-охотно разказа за живота си. „Женска инициатива“ работеше добре, имаше четирима служители на пълен работен ден, а тя живеела в апартамент с изглед към океана. Колкото до интимния си живот, разказа за настоящия си приятел, ландшафтен архитект, близо петнайсет години по-възрастен от нея, но хубав и доста добре финансово. Ребека винаги била искала да се омъжи, но когато говореше за бъдещето си с въпросния мъж, Сам се досети, че има доста пречки и че разводът с настоящата му съпруга не е решен (макар че документите вече били подадени). Ребека спомена и за други гаджета.

Сам й завидя. След затвора тя смени името си и се премести в Сан Франциско, като разчиташе на анонимността в големия град. Избягваше да общува много, защото се боеше да не изпусне нещо за истинската си самоличност или че някой ще я разпознае въпреки пластичните операции.

Накрая самотата й дотегна и тя започна да излиза. Третият й приятел, Рон Старки, беше електроинженер, завършил в Станфорд. Беше мил, срамежлив и малко неуверен — типичен мухльо. Не се интересуваше особено от миналото й — всъщност не се интересуваше почти от нищо друго освен от навигационна апаратура, ходене на кино и ресторанти, а в последно време — и от сина им.

Не беше от мъжете, които привличат жените, но Саманта реши, че е добър за нея.

Ожениха се след шест месеца и Питър се роди година по-късно. Сам беше доволна. Рон бе добър баща и надежден съпруг. Искаше й се само да го беше срещнала няколко години по-късно, когато ще е минало повече време от живота й в Семейството и затвора. Чувстваше, че срещата й с Даниел Пел е оставила огромна празнота в живота й, която никога нямаше да се запълни.

Линда и Ребека се опитаха да я накарат да разкаже за себе си, но тя не пожела. Не искаше никой, особено тези две жени, да знае за живота й като Сара Старки. Ако се разчуеше, Рон щеше да я напусне. Сигурна беше. Беше се отдръпнал за няколко месеца, след като тя през сълзи му „призна“ за мнимата измама. Ако узнаеше, че е била свързана с Даниел Пел и го е мамила от години, направо щеше да си тръгне и да вземе детето, сигурна бе в това.

Линда отново й подаде бисквити.

— Не, не — отклони предложението Саманта. — От месец не съм яла толкова много на вечеря.

Линда седна до нея и отхапа половин бисквита.

— О, Сам, преди да дойдеш, разказахме на Катрин за великденската вечеря. Последната, на която бяхме заедно. Спомняш ли си?

Беше прекрасен ден, Сам го помнеше. Седяха навън около грубата дървена маса, скована от Джими Нюберг. Храна, хубава музика от сложната стереосистема на Джими, от която навсякъде стърчаха жици. Бяха боядисали яйца и цялата къща миришеше на оцет. Сам бе направила своите сини. Като очите на Даниел.

Семейството нямаше да оцелее дълго след това; шест седмици по-късно Кройтън със съпругата, децата му и Джими щяха да са мъртви, а останалите — в затвора.

Онзи ден обаче беше хубав.

— Онази пуйка — спомни си Сам, като клатеше глава. — Беше я опушила, нали?

Линда кимна:

— Осем часа я готвих. В онази пушилня, която Даниел ми направи.

— Кое? — попита Ребека.

— Пушилнята отзад. Той я беше направил.

— Спомням си. Но не я направи той.

Линда се засмя:

— Напротив, той я направи. Казах му, че винаги съм искала да имам пушилня. Родителите ми имаха и опушваха в нея шунка, пилета и пуйки. Исках да им помагам, но те не ми даваха. Затова Даниел ми направи.

Ребека изглеждаше объркана.

— Не, не. Беше я взел от онази, как й беше името… Съседката.

— Съседка ли? — Линда се намръщи. — Грешиш. Взе от нея инструменти и направи пушилнята от стар варел. Беше голяма изненада.

— Чакай, казваше се… Рейчъл. Да, така се казваше. Помните ли я? Не изглеждаше много добре, имаше яркочервена коса, но отдолу се виждаха бели корени. — Ребека изглеждаше озадачена. — Не може да не я помниш.

— Спомням си Рейчъл — сопна се Линда. — Но какво общо има тя?

Рейчъл беше наркоманка, която причиняваше сериозно напрежение в Семейството, защото Пел прекарваше много време в дома й, правейки… е, онова, което Даниел Пел обичаше да прави най-много. Сам нямаше нищо против — всичко, което й спестяваше неприятните изживявания с него в спалнята, беше добре дошло. Линда обаче ревнуваше. На последната им обща Коледа Рейчъл се беше отбила под някакъв измислен претекст. Линда направо я изхвърли. Когато научи за това, Пел обеща, че няма повече да се вижда със съседката.

— Даниел взе пушилнята от нея — настоя Ребека, която беше дошла след скандала и не знаеше нищо за ревността на приятелката си.

— Не, не я е взимал от нея. Направи я за рождения ми ден.

Сам предусети голям скандал и бързо се намеси:

— Е, както и да е. Пуйката беше страхотна. Две седмици след това още имахме месо за сандвичи.

Двете сякаш не я чуха. Ребека отпи глътка вино.

— Линда, Даниел ти подари пушилнята, защото беше при Рейчъл онази сутрин и тя му я даде. Някакъв сърфист й я направил, но тя не готвеше.

— С нея ли е бил? — прошепна Линда. — На рождения ми ден?

Пел й беше казал, че не се е виждал с Рейчъл от случката на Коледа. Рожденият ден на Линда бе през април.

— Да. Ходеше при нея три пъти седмично. Наистина ли не знаеше?

— Няма значение — опита се да се намеси Сам. — Вече е минало…

— Млъквай — сряза я Линда и пак се обърна към Ребека: — Грешиш.

— Какво, изненадваш ли се, че Даниел те е лъгал? — Тя се изсмя. — Казал ти е, че брат му е умствено изостанал, а на мен — че изобщо няма брат. Нека да попитаме капацитета. Сам, Даниел ходил ли е при Рейчъл през онази пролет?

— Не знам.

— Грешен отговор… Много добре знаеш.

— О, стига. Какво значение има?

— Хайде да си поиграем на „Кой познава Даниел най-добре“. Казвал ли ти е нещо за това? Той всичко казваше на малкото си Мишле.

— Няма нужда да…

— Отговори на въпроса!

— Нямам представа. Стига, Ребека. Да не се занимаваме с това.

— Казал ли ти е?

Да, беше й казал. Но Сам отговори:

— Не си спомням.

— Глупости!

— Защо ще ме лъже? — измърмори Линда.

— Защото си му казала, че мама и татко не ти позволяват да си играеш с пушилнята. Така си му дала лост да те манипулира. И той го е използвал. И не е отишъл просто да ти купи. Не, сам ти е направил! Колко великодушно!

— Лъжеш.

— Защо ще те лъжа?

— Защото Даниел никога не ти е направил нищо.

— Ох, моля те. Не сме гимназистки. — Ребека изгледа приятелката си. — О, разбрах. Ревнуваш! Затова толкова се цупеше тогава, затова се цупиш сега.

Това беше вярно, помисли си Сам. След като Ребека дойде в Семейството, Даниел отделяше по-малко време на другите жени. Сам търпеше — искаше само той да е доволен и да не я изгони. Линда обаче се вживяваше в ролята на майка и се почувства обидена, че Ребека я измества.

Сега тя отрече:

— Не ревнувам. Как би могъл някой да ревнува в такава ситуация? Един мъж с три жени.

— Как ли? Нали сме човешки същества? По дяволите, ревнувала си и от Рейчъл.

— Това беше друго. Тя бе курва. Не беше една от нас, не беше част от Семейството.

— Слушайте, тук не става дума за нас — намеси се Сам. — Дошли сме да помагаме на полицията.

Ребека се изсмя:

— Как да не става дума за нас? За пръв път се виждаме от осем години. Какво си очаквала? Всяка да напише съчинение на тема „С какво ще запомня Даниел Пел“ и да си ходим по къщите? Разбира се, това засяга колкото него, толкова и нас.

Линда също беше ядосана. Погледна Сам:

— А пък ти няма нужда да ме защитаваш. — Кимна презрително към Ребека. — Тя не заслужава. Не беше там от началото като нас. Не участваше в създаването, само се натрапи. — Обърна се към Ребека: — Аз бях с него повече от година. А ти? Само няколко месеца.

— Даниел ме покани. Не съм се натрапила.

— Всичко вървеше добре, докато ти не се появи.

— Вървяло е добре, така ли? — Тя остави чашата си и се наведе напред. — Чуваш ли се какво говориш?

— Ребека, моля те — прекъсна я Сам.

Сърцето й туптеше силно. Идваше й да заплаче, като гледаше двете зачервени от гняв жени от двете страни на лакираната дървена масичка.

— Престани.

Високата жена не й обърна внимание.

— Линда, откакто съм дошла, те слушам. Все го защитаваш, не бил толкова лош, не крадял толкова много. Може би Даниел не бил убил този или онзи… Това са пълни глупости. Слез на земята. Да, Семейството беше нещо извратено, абсолютно извратено.

— Не говори така! Не е вярно!

— По дяволите, вярно е! И Даниел Пел е чудовище! Помисли. Помисли какво ни причини… — Очите на Ребека горяха, устните й трепереха. — Среща те и вижда момиче, на което родителите не са давали никаква свобода. И какво прави? Обяснява ти каква завършена, независима личност си, как са те потискали. И ти възлага да командваш къщата. Кара те да се почувстваш като майка. Дава ти власт, която никога не си имала. Така те заробва.

Очите на Линда се насълзиха.

— Не беше така.

— Права си. Беше по-лошо. Защото виж какво стана после. Семейството се разпадна, всички отидохме в затвора и къде се озова? Там, откъдето си започнала. Под властта на силна мъжка фигура — само че сега това е Богът Отец. Ако си си мислила, че истинският ти баща е бил властен, какво ще кажеш за сегашния?

— Не говори така — започна Сам. — Тя…

Ребека се обърна към нея:

— А ти! Същата си, както и тогава. Когато с Линда се сдърпаме, винаги се правеше на госпожица Умиротворителка, не искаш никой да се разстройва, не искаш никой да вдига шум. Защо? Дали защото много ни обичаш? Или защото се страхуваш, че ще се самоунищожим и ще останеш по-самотна, отколкото си вече?

— Няма защо да се държиш така! — прошепна Сам.

— О, напротив, мисля, че има. Да погледнем твоята история, Мишле. Родителите ти са се държали, сякаш не съществуваш. „Прави каквото знаеш, Сами, мама и татко са твърде заети с благотворителна дейност и не могат да ти пеят приспивни песнички.“ И какво прави Даниел? Изведнъж се превръща в грижовния баща, който никога не си имала. Грижи се за тебе, казва ти какво да правиш, кога да си миеш зъбите, кога да пребоядисваш кухнята, кога да лазиш на четири крака в леглото… и ти си мислиш, че това е любов. Но знаеш ли? Ти също си заробена. А сега какво? Също като Линда ти си там, откъдето си тръгнала. Тогава не си съществувала за родителите си, не съществуваш и сега. Защото вече не си Саманта Маккой. Сега си друга.

— Стига!

Сам се разплака. От жестоките думи — от жестоката истина — я болеше. Можеше да каже много неща — за егоизма на Ребека, за остротата й, граничеща със садизъм — но се сдържа. Не можеше да бъде груба дори при самозащита.

Мишлето…

Линда обаче не се боеше да се защитава:

— Кое ти дава право да говориш така? Ти беше обикновена скитничка, представяща се за пътуваща художничка. — Гласът й трепереше, по лицето й се стичаха сълзи. — Наистина, със Сам имахме проблеми, но се подкрепяхме. А ти беше обикновена курва. Сега ни съдиш. Но не си била по-добра от нас!

Ребека се отдръпна назад, лицето й доби каменно изражение. Като че ли гневът се изпари за миг. Тя сведе очи и каза тихо:

— Права си, Линда. Абсолютно си права. Не съм по-добра. Аз също се хванах в капана. Той ми причини същото, което и на вас.

— Ти ли? — сопна се другата жена. — Ти нямаше никакво отношение към Даниел! Ти дойде само за да се чукаш!

— Точно така.

Ребека се усмихна тъжно, най-тъжната усмивка, която Саманта Маккой беше виждала.

— Какво искаш да кажеш, Ребека? — попита.

Високата жена напълни чашата си.

— Как мислите, че ме подмами? — Отпи от виното. — Не съм ви казвала, но преди да го срещна, три години не бях спала с мъж.

— Ти?

— Странно, нали? Аз, сексапилната. Артистичната фатална жена от западното крайбрежие. Истината е съвсем друга. Какво направи за мен Даниел Пел? Помогна ми да чувствам с тялото си. Научи ме, че сексът е хубаво нещо. Че не е нещо мръсно. — Остави чашата си. — Нямах такова усещане, когато баща ми се прибереше от работа.

— О! — прошепна Сам.

Линда не каза нищо.

Ребека допи виното в чашата.

— Случваше се по два-три пъти седмично. Докато бях в средното училище и гимназията… Искате ли да ви кажа какъв беше подаръкът ми за завършването?

— Ребека… много съжалявам. Не сме предполагали.

— Спомена за онзи ден в микробуса, когато се срещнахме. — Ребека се обърна към Линда: — Да, стояхме вътре три часа. Помислила си, че правим секс. Но ние само си говорехме. Той ме утешаваше, защото бях уплашена. Като толкова много пъти, когато съм била с мъж, който ме желае и когото аз желая — само че не можех да се престраша. Не можех да позволя да ме докосне. Лъскава опаковка без съдържание, това бях аз. Но Даниел… Знаеше точно какво да каже, за да ме успокои.

Погледнете ме сега — на трийсет и три съм и тази година съм излизала с четирима различни мъже. И знаете ли? Не си спомням името на втория. О, и всеки от тях беше поне с петнайсет години по-стар от мен… Не, аз не съм по-добра от вас, момичета. И всичко, което казах, важи с двойна сила за мен.

Затова, Линда, отвори си очите и виж кой е той, какво ни е причинил. Даниел Пел е най-лошият човек, който можеш да си представиш. Да, беше ужасно… Извинете ме, пияна съм и говорих повече, отколкото трябваше.

Линда мълчеше. Лицето й отразяваше вътрешна борба. След малко каза:

— Съжалявам за нещастието ти. Ще се моля за теб. Сега ме извинете, отивам да си легна.

Притиснала Библията до гърдите си, стана и отиде в стаята си.

— Май не се получи много добре — измърмори Ребека. — Съжалявам, Мишле. — Облегна се назад, затвори очи и въздъхна. — Странно е да се опитваш да избягаш от миналото. То е като куче на каишка. Колкото и да иска да избяга, пак се връща.