Спящата кукла

31.

Когато излязоха в коридора, Катрин попита Келъг къде живее.

— Във Федералния окръг — тоест града Вашингтон. Онова място, известно като „От вътрешната страна на «Белтуей»“, ако слушаш умните глави в сутрешните публицистични предавания. Аз съм израснал на северозапад, в Сиатъл, но нямах нищо против да се преместя на изток. Не обичам много дъждовете.

Разговорът се завъртя около личния им живот и той сподели, че с бившата си съпруга нямат деца, макар че той бил от голямо семейство. Родителите му живеели на източното крайбрежие.

— Имам четирима братя. Аз съм най-малкият. Струва ми се, че фантазията на родителите ми да измислят имена на децата си се е изчерпила, затова са започнали да използват търговски марки. Кръстен съм Уинстън на известната марка цигари. А това е доста безвкусно, при положение, че фамилното ти име е марка корнфлейкс. Ако родителите ми бяха по-жестоки, второто ми име щеше да е Олдсмобил.

Тя се засмя:

— Убедена съм, че не ме поканиха на училищния бал, защото никой не е искал да танцува с Данс.

Келъг завършил психология във Вашингтонския университет, после постъпил в армията.

— В ПКР? — попита Данс, спомняйки си, че съпругът й е служил в подразделението за криминални разследвания.

— Не, в „Тактическо планиране“. Което означава книжа, книжа и пак книжа. Е, в случая компютри, компютри и пак компютри. Не ме свърташе на едно място. Исках да работя на открито, затова отидох в Сиатълското полицейско управление. Станах детектив и се занимавах с психологически оценки и преговори с похитители. Сектантската психология обаче ми беше най-интересна. Затова реших да специализирам в тази област. Знам, че ще прозвучи наивно, но не ми харесваше мисълта, че има негодници, които използват психически уязвими хора за свои цели.

На нея изобщо не й звучеше наивно.

Свърнаха в поредния коридор.

— Ти как попадна на това поприще? — поинтересува се той.

Данс му разказа накратко. Няколко години бе работила като криминален репортер — беше се запознала със съпруга си, докато отразяваше един процес (той се съгласи да й даде интервю, ако излязат заедно). После журналистиката й омръзна, тя пак реши да учи и завърши психология. Така усъвършенства природната си дарба да наблюдава и да се досеща за чувствата и мислите на другите хора. Стана съдебен консултант. Работата обаче не я удовлетворяваше и й се струваше, че пропилява таланта си. Това я беше довело в КБР.

— И съпругът ти беше като мен — федерален?

— Ти да не си ме проучвал?

Покойният й съпруг, Уилям Суенсън, беше способен служител на ФБР, но имаше още хиляди като него.

Келъг се засмя засрамено:

— Обичам да знам с кого работя. Надявам се, че не си се обидила.

— Не. И аз, когато говоря с някого, се старая да науча колкото се може повече за вътрешния му свят.

Не издаде, че е помолила Ти Джей да проучи агента чрез свой приятел във ФБР.

След кратка пауза той се поинтересува:

— Мога ли да попитам какво стана със съпруга ти? При изпълнение на служебни задължения ли загина?

Стомахът й винаги се свиваше при този въпрос, но през последните години това чувство беше по-слабо.

— При катастрофа.

— Съжалявам.

— Благодаря… Е, добре дошъл в нашия ресторант.

Данс махна към входа на стола.

Влязоха, наляха си кафе и седнаха на една от евтините маси.

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Ти Джей:

— Лоша новина. Обиколката ми по баровете свърши, преди да е започнала. Открих къде е била Пембъртън, преди да бъде убита.

— Къде?

— В един бар в „Дабълтрий“ с някакъв латиноамериканец. Според келнера е било делова среща, той искал да му организира някакво тържество. Тръгнали си около шест и половина.

— Има ли разписка от кредитна карта?

— Да, но Пембъртън е платила сметката. Служебни разходи. Слушай, шефке, мисля, че и ние трябва да започнем такава практика.

— Някаква друга информация?

— Не. Ще покажат снимката й по новините, така че клиентът може да я види и да се обади.

— Телефонните обаждания на Сюзан?

— Вчера е провела около четирийсет разговора. Ще проверя номерата, след като се върна в управлението. Обадих се и в данъчния регистър. Пел не притежава нито планински връх, нито друг имот. Обадих се и в Юта. Там също няма нищо.

— Добре. За това не се бях сетила.

— Проверих и в Орегон, Невада и Аризона. Не съм се старал много, просто си търсех повод да остана по-дълго в бара.

След като затвори, Данс съобщи новините на Келъг, който се намръщи:

— Свидетел, а? Ще види снимката й по телевизията и ще реши, че времето е много подходящо да замине на почивка в Аляска.

— Не бих го обвинявала.

Федералният агент се усмихна и погледна над рамото й. Тя се обърна.

Майка й и децата влязоха в стола.

— Здравей, слънчице — каза Катрин на Маги и прегърна сина си.

В скоро време прегръдките на публично място щяха да са табу и тя искаше да навакса. Днес Уес не се възпротиви.

Еди Данс и дъщеря й се спогледаха. И двете си мислеха за смъртта на Милар, но не го споменаха. Келъг поздрави по-възрастната жена и също я погледна с разбиране.

— Мамо, Карли премести кошчето на господин Бледшоу! — изрече задъхано Маги. — И всеки път, когато хвърлеше нещо, то падаше на пода!

— Сдържахте ли се да не се разсмеете?

— За известно време. Но когато Брендън прихна, всички се разкикотихме.

— Поздрави агент Келъг.

Маги поздрави. Уес само кимна. Отмести очи. Данс веднага забеляза враждебност.

— Искате ли мляко с какао, деца?

— Дааа! — извика момичето.

Уес също отговори, че иска.

Катрин опипа джобовете си. Кафето беше безплатно, но за всичко друго се плащаше. Беше забравила портмонето си горе. Еди също нямаше дребни.

— Аз черпя — обяви Келъг и бръкна в джоба си.

Уес бързо се намеси:

— Мамо, аз предпочитам кафе.

Беше опитвал кафе два-три пъти в живота си и го ненавиждаше.

— И аз искам кафе — не остана по-назад Маги.

— Никакво кафе. Ще пиете какао или безалкохолно.

Тя предположи, че Уес не иска федералният агент да го черпи. Какво ставаше тук? После си спомни как синът й оглеждаше Келъг на Палубата у тях предишната вечер. Тогава си бе помислила, че се опитва да види оръжието му; сега разбра, че е преценявал новия мъж, когото майка му е довела на рождения ден на дядо им. Дали Уинстън Келъг бе новият Брайън в неговите очи?

— Добре — склони дъщеричката й, — какао.

Уес измърмори:

— Карай. Аз не искам нищо.

— Хайде, ще дам парите назаем на майка ви — настоя Келъг и им подаде монетите.

Децата ги взеха, Уес — неохотно и само след сестра си.

— Благодаря — измърмори.

— Много благодаря — каза Маги.

Еди си наля кафе. Седнаха около нестабилната маса. Агентът отново благодари на майката на Данс за вечерята и попита как е Стюарт. После се обърна към децата и се поинтересува дали обичат да ходят за риба.

Маги отговори, че не особено. Всъщност не обичаше.

Уес обожаваше риболова, но каза:

— Не много. Досадно е.

Катрин знаеше, че мъжът просто иска да ги предразположи; беше се сетил да попита, защото на празненството баща й разказваше как ходи за риба в залива. Забеляза някои признаци на стрес — предположи, че полага твърде много усилия, за да се хареса.

Уес се умълча над чашата с какао, докато Маги бърбореше за това, което се е случило в занималнята по музика, като отново разказа за номера с кошчето за боклук.

Полицайката се подразни, че проблемът с Уес отново се проявява, и то неоснователно. Тя дори не излизаше с Келъг.

Данс обаче добре владееше изкуството да си родител и само след няколко минути синът й разпалено разказваше за играта на тенис тази сутрин. Поведението на Келъг веднага се промени и по реакциите му пролича, че също играе тенис и иска да участва в разговора. Той обаче се сдържа и продължи само да се усмихва, докато момчето разказваше.

Накрая Данс заяви, че трябва да се връща на работа и ще ги изпрати. Келъг каза, че ще се обади в управлението на ФБР в Сан Франциско.

— Чао на всички.

Еди и Маги му казаха „довиждане“ и след малко Уес също измърмори нещо, вероятно за да не изглежда невъзпитан. Агентът тръгна към временния си кабинет.

— Ще дойдеш ли на вечеря? — попита Маги.

— Ще се опитам, Магс.

Никога не давай обещания, ако има опасност да не ги изпълниш.

— Ако все пак не успее, какво искате да вечеряте? — попита Еди.

— Пица — бързо заяви Маги. — С чесново хлебче. И ментов сладолед с шоколадови пръчици за десерт.

— А чифт „Ферагамос“ не искаш ли? — намеси се майка й.

— Какво са това?

— Обувки. Но това, което искаме, и онова, което получаваме, са две различни неща.

Еди направи друго предложение:

— Какво ще кажете за една голяма салата? Със скариди.

— Уха.

— Ще бъде супер — съгласи се Уес.

Децата много обичаха баба си и дядо си.

— Все пак може и чесново хлебче — смили се Данс и това го накара да се усмихне.

Пред управлението на КБР един служител от администрацията тръгваше да занесе някои документи в монтерейското шерифство в Салинас.

На паркинга влезе тъмна кола. Шофьорката, млада жена със слънчеви очила въпреки мъглата, се огледа. Изглеждаше неспокойна. Разбира се, служителят бе виждал много хора да се държат така — престъпници, решили да се предадат доброволно, или колебливи свидетели. Жената се погледна в огледалото, сложи си шапка и слезе. Не тръгна към входа на управлението, а се приближи до служителя.

— Извинете…

— Да, госпожо?

— Това ли е Калифорнийското бюро за разследване?

Ако беше погледнала сградата, щеше да види голям надпис с отговора на въпроса й. Но като отговорен обществен служител чиновникът отвърна:

— Да. Мога ли да ви помогна?

— Тук ли работи агент Данс?

— Катрин Данс ли? Да.

— Сега тук ли е?

— Ами, не… — Чиновникът погледна към другия край на паркинга и се засмя. — О, знаете ли какво, госпожо? Ето я там, по-младата от двете жени.

Видя Данс с майка й и двете деца, с които се беше срещал няколко пъти.

— Добре. Благодаря, полицай.

Чиновникът не я поправи. Обичаше да го бъркат с истински служител на реда. Качи се в колата си и потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че жената още стои там, където я беше оставил. Изглежда, се колебае.

Можеше да й каже, че няма от какво да се тревожи. Според него Катрин Данс бе сред най-приятните хора в КБР.

Данс затвори вратата на тойотата, която караше майка й. Колата тръгна с бръмчене и полицайката помаха след нея. Изчака, докато сребристият автомобил се изгуби по криволичещия път към шосе №68. Нещо я тревожеше. Гласът на Хуан Милар постоянно звучеше в главата й.

„Убий ме…“

Горкото момче.

Макар че не беше свързано с избухването на брат му, Катрин Данс се чувстваше виновна, че избра точно него да провери какво става пред сградата на съда. Милар бе логичният избор, но тя се почуди дали това, че беше по-млад, не го правеше по-безразсъден от полицаите с по-голям опит. Не можеше да си представи, че Майкъл О’Нийл, огромният Албърт Стемпъл или самата Данс ще позволят Пел да ги обезоръжи.

Тя тръгна към сградата, като си мислеше за първите няколко минути след избухването на пожара и бягството. Бяха действали светкавично. Не трябваше ли обаче да изчака, да обмисли по-добре стратегията си?

Съмнения, те винаги съпътстват живота на полицая.

Докато вървеше към главния вход, тя си затананика една песен на Хулиета Венегас. Мелодията я разсейваше, завладяваше я — караше я да забрави ужасните рани на Хуан Милар, жестоките думи, смъртта на Сюзан Пембъртън… и очите на собствения си син, които бяха станали като студени кристали при вида на Уинстън Келъг.

Какво да прави?

Продължи през пустия паркинг към главния вход на КБР, радваше се, че дъждът е спрял.

Наближаваше стълбите, когато чу стъпки зад себе си. Обърна се бързо и видя жена, която се приближаваше почти безшумно. Беше на около два метра и идваше право към нея.

Данс се закова на място.

Жената също спря. Смутено смени тежестта от единия на другия си крак.

— Агент Данс… аз…

За момент замълча.

— Промених решението си — добави след малко Саманта Маккой. — Искам да помогна.