Спящата кукла

26.

— Мамо, гледай! Украсихме Палубата!

Данс целуна дъщеричката си.

— Магс, много е красиво.

Знаеше, че момиченцето едва я е дочакало, за да се похвали.

Палубата наистина беше красива. Децата се бяха трудили цял следобед, за да се подготвят за партито. Навсякъде знаменца, хартиени фенери, свещи. (Бяха го научили от майка си: в дома на Катрин Данс гостите може да не получаваха най-изисканата храна, но винаги се наслаждаваха на страхотна атмосфера.)

— Дядо кога ще си отвори подаръците?

Уес и Маги бяха спестили от джобните си пари, за да купят на Стюарт Данс риболовни принадлежности — високи ботуши и кепче. Катрин знаеше, че баща й ще се зарадва на всякакъв подарък от внуците си, но точно тези със сигурност щяха да влязат в употреба.

— Подаръците са след тортата — обяви Еди Данс. — А тя е след вечерята.

— Здравей, мамо.

Данс и майка й рядко се прегръщаха, но сега Еди я притисна до себе си за кратко, колкото да й прошепне, че иска да поговорят за Хуан Милар.

Отидоха в хола. Катрин веднага забеляза, че майка е разтревожена.

— Какво има?

— Още няма промяна. На два пъти идва на себе си. — Майка й се огледа, за да се увери, че децата не са наблизо. — Само за няколко секунди. Нямаше как да отговаря на въпроси. Но…

— Какво, мамо?

Еди зашепна още по-тихо:

— Стоях до него. Наблизо нямаше кой друг да чуе. Погледнах го и видях, че очите му са отворени. Тоест това око, което не е превързано. Устните му се раздвижиха. Наведох се. И той каза… — Отново се огледа. — Каза: „Убий ме.“ Два пъти го повтори. И пак затвори очи.

— Толкова ли много го боли?

— Не, така е упоен, че не усеща нищо. Но вижда превръзките. Вижда апаратурата. Не е глупав.

— Близките му там ли са?

— През повечето време. Брат му не мръдва оттам. Следи ни като сокол. Убеден е, че не лекуваме добре Хуан, защото е мексиканец. Направи и още няколко коментара по твой адрес.

Данс се намръщи.

— Съжалявам, но трябваше да ти кажа.

— Благодарна съм ти.

Данс много се разтревожи — не заради Хулио Милар, разбира се. С него можеше да се справи. Не, измъчваше я безнадеждното състояние на младия детектив.

„Убий ме…“

— Бетси обади ли се? — попита тя.

— А, сестра ти не може да дойде.

В гласа на Еди пролича раздразнение, че по-малката й дъщеря е решила да не дойде на тържеството на баща си, въпреки че имаше само четири часа път с кола. Разбира се, докато издирването на Пел бе в разгара си, Катрин вероятно също щеше да постъпи така, ако ролите им бяха разменени. Според неписано семейно правило обаче потенциалните прегрешения не се брояха и фактът, че Катрин беше тук, макар и защото партито се организираше в дома й, автоматично носеше черна точка за Бетси.

Върнаха се на Палубата и Маги попита:

— Мамо, може ли да пусна Дилън и Патси?

— Ще видим.

Кучетата доста беснееха, когато имаше гости. Освен това получаваха твърде много човешка храна, което не беше здравословно.

— Къде е брат ти?

— В стаята си.

— Какво прави.

— Нещо.

Данс прибра пистолета си в сейфа и го заключи (пред къщата имаше патрулна кола). Набързо се изкъпа и се преоблече. Засече Уес в коридора.

— Няма да ходиш с тениска. Рожденият ден на дядо ти е.

— Мамо. Чиста е.

— Сложи си синята риза.

Знаеше съдържанието на гардероба му по-добре от него.

— Ох, добре де.

Тя се вгледа в очите му. Мрачното му настроение нямаше нищо общо със смяната на облеклото.

— Какво има?

— Нищо.

— Хайде, пей.

— Да пея ли?

— Това е израз от моето време. Кажи какво си мислиш.

— Нищо.

— Върви да се преоблечеш.

След десет минути Данс сервираше препълнени чинии с ордьоври, като мислено благодареше на фирмата за кетъринг.

С пъхната в панталона риза и закопчани маншети, Уес мина покрай нея и грабна шепа ядки. След него се носеше лека миризма на дезодорант. Красиво дете. Трудно е да си родител, но това носи и много поводи за гордост.

— Мамо?

Той хвърли едно кашу и го улови с уста във въздуха.

— Не прави така. Ще се задавиш.

— Мамо?

— Какво?

— Кой ще дойде довечера?

Избягваше да я гледа в очите и стоеше леко извърнат. Това означаваше, че има нещо наум. Данс знаеше какво го притеснява — също като снощи. Сега обаче бе решил да й каже.

— Само ние и няколко приятели.

Голямото тържество щеше да е в неделя вечерта в Морския клуб близо до монтерейския аквариум с много от приятелите на Стюарт. Днес бяха поканени само десетина души. Катрин започна да изброява:

— Майкъл и жена му, Стив и Мартин, Барбърови… Това са. А, и един колега от Вашингтон.

Уес кимна:

— Само те ли? Никой друг?

— Да. — Тя му подхвърли пликче със солети, които той хвана с една ръка. — Сипи ги в няколко купички. И да останат за гостите.

Явно облекчен, той започна да пълни купичките.

Момчето се тревожеше да не би да са поканили Брайън Гъндерсън. Онзи Брайън, от когото беше книгата върху масичката в хола; онзи Брайън, който я беше търсил в кабинета й и за когото Мери-Елън Кресбах толкова настояваше да й предаде.

„Брайън се обади…“

Беше се запознала с четирийсетгодишния банкер на среща, организирана от секретарката й, на която сватосването на хора се удаваше не по-зле от готвенето, правенето на кафе или организирането на служебните ангажименти на агентите.

Гъндерсън беше умен, непринуден и забавен: на първата им вечеря, след като изслуша обясненията й за кинесиката, седна върху ръцете си, като заяви:

— За да не отгатнеш намеренията ми.

Вечерята се проточи и беше приятна. Бе разведен и нямаше деца (макар че искаше). Имаше преуспяващ бизнес и при тази заетост и на двамата, връзката им се развиваше бавно. Това я устройваше. Наскоро останала вдовица след продължителен брак, тя не бързаше.

След като един месец излизаха на вечеря, на кафе или на кино, отидоха на дълга разходка и накрая се озова на един плаж при Асиломар. Златен залез, няколко морски видри, които си играеха в плитчините… Как да устоиш на изкушението за една целувка? Те не устояха. Данс си спомняше, че й хареса. После се почувства виновна. Но приятното усещане беше по-силно от чувството за вина.

Човек може да преживее известно време без това, но не вечно.

Данс нямаше определени планове за бъдещ съвместен живот с Брайън и не бързаше, чакаше да види как ще се развият нещата.

Уес обаче се намеси. Не се държеше грубо и не досаждаше, но й даде да разбере, че изобщо не харесва Брайън. Катрин бе преминала серия от сеанси за преодоляване на скръбта и все още от време на време ходеше на психолог. Лекарката й обясни как да възбуди у децата интерес към бъдещата й връзка с друг мъж и тя направи всичко, както трябваше. Синът й обаче я надхитри. Когато тя засегнеше темата за Брайън или се върнеше от среща с него, момчето я гледаше мрачно, затваряше се в себе си или ставаше необичайно раздразнително.

Това е искал да я пита снощи, когато четеше „Властелина на пръстените“.

Сега с непринудения въпрос за поканените на партито всъщност искаше да попита: „Брайън ще дойде ли?“

Подтекстът беше: „Наистина ли вече не се виждате?“

„Да, наистина“ — мислено му отговори Данс.

Питаше се как се чувства Брайън. Все пак й се обажда на няколко пъти, след като скъсаха.

Психоложката й обясни, че поведението на Уес е нормално и Данс може да го преодолее с достатъчно търпение и решителност. Най-важното бе да не му позволява да я контролира. Накрая тя реши, че няма достатъчно търпение и решителност. Затова преди две седмици скъсаха. Държа се тактично, обясни, че е твърде рано след смъртта на съпруга й, за да започва нова връзка. Не била подготвена. Брайън се разстрои, но прие новината спокойно. Без сцени. И си оставиха вратичка отново да се съберат.

„Нека да мине малко време…“

Истината бе, че след като скъсаха, тя почувства облекчение. Животът на родител не е лесен и тя прецени, че не си струва усилието да продължава тази романтична авантюра. При все това се радваше, че той още я търси, и близостта му й липсваше.

Когато изкарваше една количка с вино на Палубата, Данс видя баща си с Маги. Той държеше книга и й показваше рисунка на дълбоководна светеща риба.

— Хей, Маги, изглежда вкусно — пошегува се Данс.

— Не е смешно, мамо!

— Честит рожден ден, татко.

Тя го прегърна.

— Благодаря ти, скъпа.

Катрин подреди блюдата, зареди хладилника с бира, после влезе в кухнята и извади мобилния си телефон. Обади се на Ти Джей и Каранео. Издирването на Пел нямаше напредък, не бяха намерили и откраднатия форд „Фокус“. При търсенето на нещо, свързано с имената „Нимю“ и „Алисън“, също нямаше нищо ново, нито при проверката на хотели, мотели и пансиони, където би могъл да е отседнал Пел.

Тя се изкуши да се обади на Уинстън Келъг, в случай че се колебае да дойде, но се отказа. Той беше зрял мъж, можеше сам да реши.

Помогна на майка си да подготви още храна, после излезе на Палубата да посрещне съседите Том и Сара, които бяха донесли вино, подарък и водеха хилавия си мелез Фоулти.

— Мамо, моля те! — обади се Маги.

— Добре, добре. Освободи ги от кучешкия затвор.

Маги пусна Патси и Дилън от спалнята и трите кучета се разбесняха из двора, боричкайки се и търсейки непознати миризми.

След малко на Палубата се качи друга двойка. Стивън Кейхил беше около четирийсетте, бивш манекен в „Биркънсток“ и носеше прошарената си коса вързана на опашка. Въпреки скандинавското си име жена му, Мартин Кристенсен, бе мургава, с тъмна коса и темпераментна. Човек би си помислил, че е с мексикански или испански корени, но предците й бяха живели на континента преди всички други калифорнийски заселници. Във вените й течеше индианска кръв от племето олони — разнородната племенна група, чиито ловни полета са се простирали от Биг Сър до Сан Франциско. В течение на стотици, а може би и хиляди години олоните са били единствените обитатели на тази част на щата.

Преди няколко години Данс се запозна с Мартин в един местен колеж в Монтерей на концерт, водещ началото си от монтерейския фолклорен фестивал, на който през 1965 година Боб Дилън направил дебюта си на западното крайбрежие. Няколко години по-късно на вече прекръстения монтерейски попфестивал вниманието на публиката привлекли Джими Хендрикс и Джанис Джоплин.

Концертът, на който Данс се запозна с Мартин, не беше съдбовен за световната музика, но с важни последици за двете жени. Те веднага си допаднаха и останаха доста след последното изпълнение, дълго разговаряха за музика. Скоро станаха най-добри приятелки. Мартин буквално разби входната врата на Данс след смъртта на Бил. Предприе решителни действия, за да не позволи на приятелката си да потъне в примамливия свят на самосъжалението. Докато едни я отбягваха, а други (включително майка й) я засипваха с изтощителни съболезнования и предложения за подкрепа, приятелката й започна кампания, която би могла да се нарече „забравяне на мъката“. Шегуваше се, спореше с нея и кроеше тайни планове. Катрин неохотно трябваше да признае, че това, наистина действаше. Мартин изигра може би най-голяма роля да върне живота й отново в релси.

Момчетата на Стив и Мартин, близнаци, година по-малки от Маги, се качиха след родителите си по стълбите, като мъкнеха калъфа с китарата на майка си — другия подарък за Стюарт. След като се поздравиха, Маги заведе момчетата в задния двор, където Уес им предложи да поиграят с електронната му игра.

Възрастните се събраха около осветена от свещи маса.

Данс забеляза, че Уес не е изглеждал толкова щастлив от доста време насам. Той имаше дарба на организатор и сега измисляше игра за децата.

Хрумна й да се обади на Брайън, но бързо прогони тази мисъл.

— Беглецът. Ти ли…

Мелодичният глас на Мартин заглъхна, когато Катрин даде да се разбере, че знае за какво говори.

— Да. Аз водя издирването.

— Значи на теб ти го натресоха — отбеляза приятелката й.

— Без да ме питат. Ако се наложи да тръгна преди тортата и свещите, това ще е причината.

— Странна работа — измърмори Том Барбър, местен журналист на свободна практика. — През цялото време очаквахме терористи. Те са новото плашило за обществото. И изведнъж някой като Пел се промъква зад гърба ти. Забравяме, че хора като него са може би най-голямата заплаха за всички нас.

Жена му добави:

— Хората предпочитат да си стоят вкъщи. Навсякъде на Полуострова. Страх ги е.

— Единствената причина да съм тук е — сподели Стивън Кейхил, че знаех, че ще съм сред хора, които ще ме защитят, ако избухне престрелка.

Данс се засмя.

Майкъл и Ан О’Нийл дойдоха с двете си деца Аманда и Тайлър — съответно на девет и десет година. Маги пак се качи на терасата, за да заведе новодошлите в задния двор, като преди това се зареди с безалкохолни и чипс.

Данс покани гостите да си вземат вино и бира, после отиде в кухнята да помогне. Майка й обаче посочи входната врата:

— Идва още някой.

Беше Уинстън Келъг.

— Нищо не нося — виновно призна той.

— Имаме повече, отколкото можем да изядем. Можеш да си сложиш в пликче за вкъщи. Между другото, алергичен ли си?

— Към полен — да. Към кучета — не.

Келъг пак се беше преоблякъл. Носеше същото яке, но си бе сложил поло, дънки, половинки обувки и жълти чорапи. Забеляза изненадания поглед на Катрин.

— Да, знам. Приличам повече на застаряващ футболист, отколкото на федерален агент.

Тя го покани в кухнята и го представи на Еди. После излязоха на Палубата, където последваха нови запознанства. Катрин не издаде каква е ролята му в разследването и Келъг обясни, че случайно е дошъл в града и двамата „работят по няколко проекта“.

Тя го заведе долу, за да го представи и на децата. Забеляза, че Уес и Маги го гледат изпитателно и си шепнат, вероятно очакваха да е въоръжен.

О’Нийл също слезе.

Уес му помаха весело, хвърли още веднъж поглед към Келъг и отново се вглъби в играта, която явно измисляше в момента. Той определяше правилата. Беше нещо, свързано с открития космос и невидими дракони. Кучетата бяха извънземни. Близнаците бяха кралска двойка, а една шишарка изпълняваше функцията на вълшебна сфера, ръчна граната или и двете заедно.

— Каза ли на Майкъл за Негъл? — попита Келъг.

Тя накратко разказа на детектива какво са научили за миналото на Пел. Добави също, че писателят ще посети Тириса Кройтън.

— Значи мислиш, че Пел е тук заради убийствата, така ли? — попита О’Нийл.

— Не знам. Но имам нужда от всяка информация, която можем да получим.

Детективът се усмихна и се обърна към Келъг:

— Не оставя нищо непроверено. Така работи нашата Катрин.

— Научила съм го от него — засмя се Данс.

— А, хрумна ми нещо — вметна О’Нийл. — Спомняте ли си, че един от телефонните разговори на Пел от затвора е бил за пари?

— За девет хиляди и двеста долара — отговори Келъг. Данс се изненада на способността му да помни. — И аз си мислех за това. Знаем, че първата кола е била открадната от Лос Анджелес. Логично е да предположим, че приятелката на Пел е оттам. Защо не проверим във всички банки в Ел Ей дали през последните един-два месеца тяхна клиентка е теглила такава сума.

На Данс идеята й хареса, макар че означаваше много работа.

О’Нийл се обърна към Келъг:

— Това искане трябва да дойде от вашите хора, предполагам — данъчните, финансовото министерство.

— Добра идея. Има обаче един проблем. Нямаме достатъчно хора. — Същото, което си бе помислила и Данс. — Става дума за милиони клиенти. Знам, че клонът ни в Лос Анджелес не може да се справи, а от централното управление ще ни се изсмеят. Освен това, ако се е сетила, може да е теглила на малки суми през по-дълъг период. Или да е осребрила чекове, издадени от някой друг.

— О, да, възможно е. Но би било голям пробив, ако установим коя е. Нали знаеш правилото: „Втори заподозрян…“

— „… логаритмично увеличава шансовете за откриване и залавяне“ — довърши Келъг цитата от един стар полицейски учебник.

Данс и О’Нийл често го цитираха, федералният агент се усмихна на О’Нийл:

— Във ФБР не разполагаме с ресурсите, които всички си мислят, че имаме. Сигурен съм, че нямаме достатъчно хора да обслужват телефоните за такава акция. Това е огромен труд.

— Странно. Мислех си, че архивите на големите банки се проверяват доста лесно — не отстъпваше О’Нийл.

— Ще ни трябва ли съдебна заповед? — попита Данс.

— За да ни съобщят името, вероятно да. Но ако ръководството на банката е готово да ни съдейства, могат само да проверят числата и да ни кажат дали има съвпадение. Съдебната заповед ще я получим за половин час.

Келъг отпи глътка вино и отбеляза:

— Опасявам се от друго. Ако отидем с такова искане при шефа ми или в централното управление, рискуваме да загубим подкрепата им на по-късен етап, когато имаме по-солидни следи.

— Като с лъжливото овчарче, а? — О’Нийл кимна. — Предполагам, че ти се налага да лавираш доста повече между по-висшите инстанции, отколкото на нас.

— Нека все пак да видя какво може да се направи. Ще се обадя тук-там.

О’Нийл погледна над рамото на Катрин.

— Хей, честит рожден ден, голямо момче.

Стюарт Данс се приближи. На ревера си носеше табелка „Рожденик“, изработена лично от Маги и Уес. Той се здрависа с полицаите, напълни с вино чашите на О’Нийл и дъщеря си и се обърна към Келъг:

— Говорите по работа, а? Забранено е. Стига сте се забавлявали с децата. Елате да си играете с възрастните.

Келъг се усмихна смутено и го последва при осветената от свещи маса. Мартин бе извадила очуканата си китара „Гибсън“ и подкани всички да запеят. Данс и О’Нийл останаха сами. Тя забеляза, че Уес ги гледа. Явно от известно време ги наблюдаваше. Бързо се обърна и продължи с импровизацията на тема „Междузвездни войни“.

— Добре изглежда — отбеляза О’Нийл, като кимна към Келъг.

— Уинстън ли? Да.

Типично за него, детективът не се сърдеше, че са отхвърлили идеята му. Дребнавостта не му беше присъща.

— Ранен ли е?

Детективът потупа гърдите си.

— Как разбра? — изненада се Данс; превръзката не се виждаше сега.

— Опипваше гърдите си, както се опипва рана.

Тя се засмя:

— Добър анализ на жестовете. Да, съвсем наскоро е станало. В Чикаго. Престъпникът, когото е гонил, е стрелял пръв и Уин го е обезвредил. Не каза повече подробности.

Замълчаха. Загледаха се към децата, кучетата, лампичките, които светеха все по-ярко в спускащия се мрак.

— Ще го хванем — заяви О’Нийл.

— Сигурен ли си?

— Да. Ще допусне грешка. Винаги се получава.

— Не знам. Той е различен. Нямаш ли такова чувство?

— Не. Не е различен. Просто е малко по-умен.

Майкъл О’Нийл — най-начетеният човек, когото тя познаваше — имаше удивително проста философия за живота. Той не вярваше в доброто и злото, още по-малко в Бог и Сатаната. Това бяха отвлечени понятия, които само го разсейваха от работата му — а именно да залавя хора, които нарушават правилата, създадени от човечеството за негово добро и сигурност.

Няма добро и зло. Само разрушителни сили, които трябва да бъдат спрени. За Майкъл О’Нийл Даниел Пел беше като цунами, земетресение, торнадо.

— Ами онзи мъж, с когото излизаше… — попита О’Нийл, докато гледаше децата. — Скъса ли с него?

„Брайън се обади…“.

— Направило ти е впечатление, а? Собствената ми секретарка да ме издаде.

— Съжалявам. Наистина.

— Знаеш как е — измърмори тя, давайки си сметка, че това е едно от онези безсмислени изречения.

— Да, знам.

Данс погледна към терасата да види как се справя майка й. Забеляза, че жената на О’Нийл ги гледа. Ан се усмихна. Катрин също се усмихна и се обърна към детектива:

— Хайде да се качим да попеем.

— И аз ли трябва да пея?

— Не, в никакъв случай — побърза да отговори тя. О’Нийл имаше прекрасен тембър, но не можеше да пее дори под заплаха с мъчения.

След половин час песни, клюки и смях Еди Данс, дъщеря й и внучката й сервираха мариновани пържоли по уорчестърширски, салата, аспержи и картофи на фурна. Данс седна до Уинстън Келъг, който се държеше много непринудено сред непознати. Дори разказа няколко вица с абсолютно сериозен вид, което напомни на Данс за съпруга й. Бил и Келъг имаха много общо не само в професионалната кариера, а и по характер.

От музиката и задълбочената критика на изкуството в Сан Франциско от страна на Ан О’Нийл, минаха през политиката в Близкия изток, Вашингтон и Сакраменто и накрая обсъдиха далеч по-важното събитие в аквариума, случило се само преди два дни — раждането на тюленче.

Атмосферата бе отпускаща: приятели, смях, храна, вино, музика.

Разбира се, Катрин Данс не можа да се отпусне съвсем. Мисълта, че Даниел Пел е още на свобода, се прокрадваше в иначе прекрасната вечер като приглушен акомпанимент на китарата.