Спящата кукла

38.

В централата на КБР Данс и Келъг докладваха на Овърби за събитията около дома на Рейнолдс — и научиха от Ти Джей и Каранео, че още няма нищо ново. Минаваше 23 часът.

Данс изключи компютъра си.

— Добре, това е. Аз приключих за днес.

— И аз.

Когато излязоха в мрачния коридор, Келъг сподели:

— Мислех си нещо. Те наистина са семейство.

— Кои? Трите жени в хотела ли?

— Да. Нямат роднински връзки, дори не се харесват една друга особено, но са семейство.

По тона му личеше, че говори като човек, на когото това нещо липсва. Докато Данс само наблюдаваше и се опитваше да използва отношенията между трите жени, Келъг намираше в това нещо трогателно. Тя не го познаваше достатъчно добре, за да отгатне причината или да го попита. Забеляза, че леко сви рамене и зачопли ноктите на лявата си ръка — признаци на стрес.

— Сега децата ли отиваш да вземеш? — попита той.

— Не, ще спят при дядо си и баба си.

— Страхотни са, наистина.

— Никога ли не си мислил да имаш деца?

— Не. И двамата с жена ми работехме. Аз много пътувах. Сещаш се как е, когато и двамата гонят кариера.

В кинесиката самото значение на думите е второстепенно спрямо тона, с който са изречени — „качеството на речта“. Беше чувала много хора да казват, че нямат деца, и умееше да различи дали този факт е без значение за човека, дали е въпрос на трезв избор или източник на скрита тъга.

Долови нещо важно в тона на Келъг. Забеляза още признаци на стрес, едва видими жестове. Може би е имало физиологичен проблем от негова страна или от страна на жена му. Може би тази тема е била плод на много разногласия и е станала причина да се разделят.

— Уес ме гледаше подозрително… — сподели Келъг.

— О, просто е чувствителен, когато мама се среща с други мъже.

— Някой ден ще трябва да свикне, нали?

— Е, да. Но точно сега…

— Разбрах. Все пак явно нямаше нищо против, когато си с Майкъл.

— О, това е друго. Майкъл е приятел. И е женен. Не представлява заплаха.

Келъг се подвоуми, след което измърмори:

— Ясно. Разбирам.

Данс го погледна. Опита се да установи причината за колебанието му. Лицето му не издаваше нищо.

— Не приемай лично отношението на Уес.

— Може би е комплимент — отбеляза той след кратка пауза.

Излязоха. Беше толкова хладно, че в други райони това би било ясен признак за настъпването на есента. Данс потрепери от студ, но усещането й харесваше. Напомняше й на облекчението, когато поставиш лед върху ударено място. От мъглата всичко беше влажно.

— Ще те закарам до колата ти — предложи тя.

Келъг бе паркирал зад сградата.

Качиха се в нейната и изминаха краткото разстояние. Данс спря. Останаха неподвижно за няколко минути. Тя затвори очи, протегна се и опря главата си на облегалката. Чувстваше се добре.

Когато ги отвори, Келъг се беше обърнал към нея. Опря се с една ръка на таблото, а с другата докосна рамото й, уверено, но в същото време някак плахо. Очакваше да му даде сигнал. Тя не помръдна, но го погледна в очите. Това, разбира се, бяха сигнали.

Във всеки случай той не се двоуми, наведе се и я целуна по устните. Тя усети вкус на мента — незабелязано беше лапнал „Тик-так“ или „Алтоид“. Хитрец, помисли си развеселено. Беше направила същото онази вечер, когато с Брайън бяха сами на плажа с морските видри и тюлените. Келъг леко се отдръпна, за да прегрупира силите си и да види резултата от първата схватка.

Това й даде възможност да обмисли какво да прави.

Когато той отново се наведе, вече бе взела решение, и посрещна устните му с леко отворена уста. Целуна го пламенно.

Обгърна с ръце раменете му, мускулести, както беше очаквала. Почувства наболата му брада.

Келъг обхвана с длан врата й и я притисна по-силно към себе си. Сърцето й затуптя. Като внимаваше с раната му, тя притисна носа и устните си до кожата зад ухото му, мястото, където навремето опираше главата си, когато се любеше със съпруга си. Обичаше да усеща пулса му, нежния допир на кожата му, миризмата на пяна за бръснене и сапун.

Келъг издърпа ръката си, подхвана я за брадичката и отново приближи лицето й към своето. Целунаха се по-уверено, дишаха по-учестено. Пръстите му се плъзнаха по рамото й, напипаха презрамката и използвайки я като ориентир, се спуснаха надолу, от външната страна на блузата й. Бавно, готови да се дръпнат при най-малкия признак на нежелание.

В отговор тя впи още по-силно устни в неговите. Държеше ръката си близо до скута му и почувства възбудата му. Той се отмести, може би не искаше да изглежда твърде настойчив, твърде отчаян, като ученик.

Катрин Данс обаче го придърпа към себе си, отпусна се назад — в позиция, от гледна точка на кинесиката, изразяваща подчинение. На няколко пъти си представи съпруга си. Но сега бе отдадена изцяло на Уинстън Келъг.

Пръстите му достигнаха миниатюрната метална закопчалка на сутиена й.

И спря.

Ръката му се отдръпна, макар че възбудата му не отслабваше. Страстта на целувките намаля — като въртележка, забавяща своя ход.

На Данс обаче това й се струваше съвсем в реда на нещата. Бяха достигнали възможно най-далеч при тези обстоятелства — преследването на избягал убиец, краткото им познанство и трагичните събития от последните дни.

— Мисля… — прошепна той.

— Не, всичко е наред.

— Все пак…

Тя се усмихна и с лека целувка го накара да замълчи. Келъг се облегна назад и стисна ръката й. Тя се сгуши в него. Пулсът й постепенно се успокои. Обхвана я странно спокойствие. Едри капки забарабаниха по предното стъкло. Тя се замисли, че винаги е предпочитала да се люби в дъждовни дни.

— Искам да ти кажа нещо — отново заговори той.

Погледна го.

— Това преследване няма да трае вечно.

От неговите уста в Божиите уши…

— Ако още искаш, можем да продължим после. Как ти звучи?

— „После“, доста добре звучи.

Половин час по-късно Данс спря колата пред дома си.

Извърши обичайните неща — провери алармата и на чаша червено вино, две студени пържолки от предишната вечер и шепа ядки изслуша съобщенията на телефонния си секретар. После нахрани кучетата, изведе ги да се облекчат и прибра пистолета си — когато децата ги нямаше, държеше сейфа отключен. Пак прибираше оръжието там, защото това бе първото място, където щеше да посегне, ако се събуди внезапно. Включи алармата.

Отвори прозореца към улицата — само няколко сантиметра, за да пусне в стаята прохладния ароматен нощен въздух. Изкъпа се, сложи си чиста фланелка и шорти. Легна и се уви с дебелия пухен юрган като с предпазна обвивка, изолираща я от околния свят.

Замисли се: „По дяволите, момиче, да го правиш в кола — с цяла предна седалка, без облегалки за ръцете, сякаш направена точно за това, да легнеш с първия срещнат мъж.“

Спомни си миризмата на ментов бонбон, докосването на ръцете му, косата му.

Отново чу гласа на сина си, видя безпокойството и ревността в очите му, когато я гледаше с Келъг. Спомни си думите на Линда.

„Ужасно е да си помислиш, че ще те изхвърлят от семейството…“

Точно от това се страхуваше и Уес. Тревогата му, разбира се, беше неоснователна, но това нямаше значение. За него опасността изглеждаше съвсем реална. Този път трябваше да внимава. Нямаше да събира Уес и Келъг заедно, нямаше да споменава думата „среща“, щеше да внуши, че и тя като него има приятели и те са както жени, така и мъже. Децата са като заподозрени на разпит — не трябва да ги лъжеш, но и не е нужно да им казваш истината.

Трябваше много да се старае, много да лавира.

Време и усилия…

Или пък да забрави Келъг, да изчака още година-две, докато започне да излиза с мъже? Тринайсет-четиринайсетгодишните деца са много по-различни. Тогава Уес щеше да е по-зрял.

Това не й хареса. Още не можеше да забрави устните, докосването на Келъг. Помисли си и за предпазливостта, с която той говореше за деца, признаците на стрес в поведението му. Почуди се дали именно заради това неловко чувство, когато е сред деца, започва връзка с жена, която има две. Как щеше да се справи? Може би…

„Ама, чакай малко, да не изпреварваме събитията. Това бе само проучване. Беше ти приятно. Да не насрочваме още сватба.“

Данс остана дълго будна, заслушана в звуците на природата. Тук човек не можеше да избяга от тях — шумни морски бозайници, темпераментни птици и успокояващия ромон на вълните. Самотата често се промъкваше в живота на Катрин Данс като коварна змия и в такива моменти — будна в леглото, заслушана в нощния концерт — тя се чувстваше най-уязвима. Колко прекрасно бе да усещаш присъствието на любим човек, да чуваш тихото му дишане, да се събуждаш сутрин от шумоленето на чаршафи — звуци, иначе незначителни, но носещи утеха.

Катрин Данс предполагаше, че копнежът за тези неща е слабост, признак на зависимост. Но какво лошо имаше в това?

„Боже мой, виж колко крехки създания сме ние, хората. Трябва да зависим от някого. Защо тогава да не запълним празнотата с някого, когото харесваме, до чието тяло искаме да се притиснем нощем, който ни кара да се смеем?… Защо да не го задържим с надеждата, че ще бъдем щастливи? Ох, Бил… Бил…“

Налегнаха я стари спомени.

Но също й нови, не по-малко силни.

„После. Как ти звучи?“