Спящата кукла

55.

Уинстън Келъг бе някъде на юг от тях.

След като тръгнаха от мотела „Пойнт Лобос“, бяха изгубили следите. Това стана близо до разклонение на пътеката и по случайно решение Данс тръгна надясно, а Келъг — наляво.

Тя се обади на федералния агент по-мобилния телефон:

— Уин, намерих Сам и Линда.

— Къде си?

— На стотина метра от мястото, където се разделихме. Вървях на запад. Почти на самия бряг сме. Наблизо има кръгъл камък, пет-шест метра висок.

— Знаят ли къде е Пел?

— Някъде наблизо е. Под нашето ниво и на петдесетина метра вляво. Още е въоръжен. С нож и пистолет.

Тя изведнъж усети нещо и погледна надолу.

— Уин, къде си? На плажа ли си?

— Не, на някаква пътека съм. Плажът е под мен, на стотина метра.

— Добре, той е там! Виждаш ли островчето на десетина метра навътре във водата? Наоколо е пълно с тюлени. И с чайки.

— Видях го.

— Погледни на плажа точно срещу него.

— Не го виждам. Тръгвам натам.

— Не, Уин. Няма кой да те прикрива. Трябва да изчакаме подкрепления. Изчакай.

— Нямаме време. Вече много пъти ни се изплъзва. Няма да позволя пак да се случи.

Безразсъдно…

Това много я разтревожи. Изведнъж се уплаши за Уинстън Келъг, не искаше да му се случи нищо.

„После. Как ти звучи?“

— Само… внимавай. Вече не го виждам. Беше на плажа, но се скри между скалите. Там е идеално място за стрелба. Вижда всички пътища за приближаване.

Данс се изправи, закри очите си и огледа плажа. Къде беше? Само след секунда разбра.

В скалите съвсем наблизо изсвири куршум. След миг чу и гърмежа от пистолета на Пел.

Саманта изпищя. Данс залегна в падината, като одра кожата си; беше бясна заради непредпазливостта си.

— Катрин — извика Келъг по радиостанцията, — ти ли стреляш?

— Не, Пел.

— Добре ли си?

— Всички сме добре.

— Откъде стреля?

— Не видях. Трябва да е в скалите при плажа.

— Скрий се. Вече знае къде сте.

Данс се обърна към Саманта:

— Пел познава ли района?

— Навремето идвахме често тук. Предполагам, че добре го познава.

— Уин, Пел познава района. Може да ти е заложил капан. Изчакай.

— Задръж — прошепна Келъг. — Май видях нещо. Ще ти се обадя след малко.

— Чакай, Уин. Чуваш ли?

Данс се премести на няколко метра от предишната си позиция и бързо надникна между камъните. Не видя нищо. После забеляза Уинстън Келъг да слиза към плажа. Изглеждаше страшно уязвим между огромните канари, разкривените дървета и безбрежния океан.

„Моля те…“ — Тя отправи мислена молба към него да спре, да изчака.

Но, разбира се, той не спря. Катрин се замисли, че положението щеше да е същото, ако ролите им бяха разменени.

Даниел Пел знаеше, че идват още ченгета, но това не го притесняваше. Познаваше района като дланта си. Бе ограбил безброй туристи в Пойнт Лобос — много от тях бяха толкова глупави, че сами го улесняваха. Оставяха ценностите си в колите и на поляните за пикник, като си мислеха, че никой не би откраднал нещо на такова прекрасно място.

Със Семейството идваха и просто да си почиват, правеха си лагер близо до Биг Сър, ако не им се връщаше в Сийсайд. Знаеше как да стигне незабелязано до шосето или до близките къщи — никому неизвестни пътеки. Щеше да открадне друга кола, да тръгне на изток по малките пътища на Сентрал Вали, през Холистър, после да продължи на север.

Към планината.

Преди това обаче трябваше да се разправи със сегашните си преследвачи. Бяха двама или трима, доколкото можеше да прецени. Не ги беше видял много ясно. Сигурно бяха отишли в бунгалото, бяха видели убитите полицаи и сега го преследваха. Изглежда, че наблизо имаше само един.

Той затвори очи за момент, за да преодолее болката. Притисна с ръка раната от ножа, която се беше разкървавила при падането. Ухото го болеше по-силно, пулсираше от удара на Сам.

Мишлето…

„Мамка й!“

Облегна главата и рамото си на студената, влажна скала. Това като че ли облекчи болката му.

Питаше се дали един от преследвачите не е Катрин Данс. Ако беше така — а той бе почти сигурен — идването й в бунгалото не беше случайно. Беше се досетила, че не е откраднал нисана, за да бяга на север, а за да дойде тук.

Е, както и да е, тя нямаше повече да му се меси.

Да, труден е животът на полицая. Малчуганите прекарват дълго време сами, нали? Сигурно ще им е хубаво да си поиграят с някого…

Но как да действа сега?

Полицаят, който го гонеше, се приближаваше. Имаше само два начина да стигне до мястото, където се намираше в момента — скалист нос близо до плажа. Преследвачът трябваше или да се покатери по седемметрова скала и така да се изложи на куршумите на Пел, или, ако мине по пътеката, да се появи зад остър завой, което щеше да го направи идеална мишена.

Пел знаеше, че само ченге от спецслужбите би се пробвало по скалата, а преследвачът му едва ли си носеше екипировка за катерене. Трябваше да мине по плажа. Той се скри зад няколко канари, невидим както отгоре, така и от плажа, подпря пистолета си на един камък и зачака полицая да се покаже.

Нямаше да го убие. Само щеше да го рани. Може би в коляното. После, когато го обезвреди, щеше да го ослепи с ножа. Щеше да остави радиостанцията му наблизо, та да може да вика за помощ, да пищи от болка, да отвлече вниманието на другите ченгета. Това щеше да даде възможност на Пел да избяга в по-безлюдна част на гората.

Чу стъпки, преследвачът се опитваше да върви тихо. Пел обаче имаше слух като на диво животно. Той стисна по-силно пистолета.

Беше потиснал всички емоции. Бе прогонил от мислите си Ребека, Джени и дори омразната Катрин Данс. Владееше се идеално.

Данс отново бе сменила позицията си; надникна бързо иззад един бор.

Уинстън Келъг вървеше по плажа, приближаваше се към мястото, откъдето беше стрелял Пел. Промъкваше се бавно, оглеждаше се, държеше пистолета с две ръце. Погледна една канара и явно се колебаеше дали да се покатери. Скалата обаче бе отвесна, а Келъг носеше обикновени обувки, неподходящи за катерене по мокри камъни. Освен това така щеше да стане лесна мишена.

Погледна пак пътеката и явно забеляза следи в пясъка близо до мястото, където Данс бе видяла Пел. Приведе се и тръгна натам. Спря зад една канара.

— Какво става? — попита Саманта.

Катрин поклати глава. Погледна Линда, която едва се държеше, изглеждаше по-бледа. Бе изгубила много кръв. Нуждаеше се от лекарска помощ.

Данс се обади в шерифството и попита какво става с подкрепленията.

— Специалният отряд ще дойде след пет минути, лодките — след петнайсет.

Въздъхна. Защо толкова се бавеха? Тя им даде приблизителните си координати и обясни как трябва да се приближат медиците, за да не попаднат под обстрел. Погледна към плажа и видя Уинстън Келъг предпазливо да заобикаля канарата, обагрена в тъмночервено от слънчевите лъчи. Федералният агент отиваше право към мястото, където преди пет минути се беше скрил Пел.

Минутите й се струваха като часове.

„Къде е? Какво…“

Проехтя гърмеж.

„Какво, по дяволите, беше това?“

От скалите се чуха няколко изстрела, последва кратко затишие, после — пак изстрели.

— Какво става? — извика Саманта.

— Не знам. — Данс извади радиостанцията. — Уин, Уин! Чуваш ли?

Но единствените звуци, които чу, бяха бученето на вълните и пронизителните писъци на уплашени чайки.